Аманда Куик
Романтична афера (19)

Глава 18

Шарлот отпиваше от лимонадата и обхождаше с поглед препълнения дансинг, където Ариел танцуваше с някакъв младеж. Доволна, че сестра й се забавлява, Шарлот се усмихна на Розалинд, която малко преди това бе застанала до нея.

— Лейди Тренглос, бих искала да ви благодаря за всичко, което направихте за Ариел. Майка ми щеше много да се гордее, че сестра ми има такъв успех в обществото.

— За мен е истинско удоволствие, скъпа. Не съм имала възможност да представя някое младо момиче в обществото, откакто и най-малката ми племенница се омъжи. — Розалинд започна весело да си вее с модното си розово ветрило. — Ариел е очарователна млада жена. Виждам, че вече е привлякла много ухажори.

Шарлот въздъхна.

— Страхувам се, че всичките ще изчезнат бързо, щом разберат, че годежът ми с вашия племенник е отменен. Признавам, че в началото много се тревожех за това, но Ариел продължава да твърди, че изобщо не я интересува дали ухажорите й ще я изоставят, когато научат истината.

— Тя е твърде умна и уравновесена за своята крехка възраст — Розалинд хвърли дълъг поглед на Шарлот — За което, мисля, че трябва да благодари единствено на теб, Шарлот.

— Съвсем не е така, Ариел винаги е била много практична. Често казва, че сезонът в обществото е истински източник на забавления. Казва също, че когато завесата падне, ще бъде доволна да се върне към обичайните си задължения.

Шарлот се молеше да не стане така. Ариел беше още толкова млада. Без значение колко здрав разум притежаваше на деветнайсет години, животът й щеше да стане много празен и скучен, когато поканите и цветята спрат да пристигат. Важното бе Ариел да не си тръгне с разбито сърце, когато сезонът свършеше.

Колкото до собственото си сърце, Шарлот знаеше, че вече е разбито, и единствената й надежда бе да потъне в работата си и да се надява да се излекува. Но знаеше също така, че без значение колко клиенти имаше и колко мъже щеше да се наложи да проучва, никога нямаше да може да забрави своя любим, чийто очи грееха с алхимичен пламък. Никога нямаше да срещне друг като Бакстър.

Розалинд й хвърли замислен поглед.

— Тъй като заговорихме по този въпрос, трябва да ти кажа, че съм ти не по-малко признателна.

— Ако имате предвид моето разследване, лейди Тренглос, мога да ви уверя, че го започнах по собствено убеждение и исках да постигна свои собствени цели.

— Нямах предвид разследването. — С едно рязко движение Розалинд сгъна ветрилото си. — Ще бъда откровена. Тревожа се за Бакстър още откакто се върна от Италия преди три години. Винаги е бил твърде сериозен за възрастта си. Дори като дете, притежаваше учудващо самообладание и здрав разум. Винаги е държал другите на разстояние.

— Като че ли те наблюдава и преценява по същия начин, по който провежда експериментите си?

— Точно така. — Розалинд леко потрепери. — Понякога е много смущаващо. Но след онзи ужасен инцидент в Италия Бакстър изобщо престанала се появява в обществото. Почти никога не излизаше от онази дупка, която нарича лаборатория. Страхувам се, че е развил склонност към меланхолия.

— Меланхолия?

— Която, между впрочем, се предава и по наследство в рода.

Шарлот се намръщи.

— Не знаех за това. Всички казват, че родителите му били доста шумни и буйни хора, които предизвиквали истинска сензация в обществото.

— Да, понякога бяха прекалено буйни — отвърна тихо Розалинд. — Но за такава силна страст човек трябва да плати висока цена. Като не говорим, разбира се, за съсипаната репутация.

— Разбирам. От собствен опит знам, че хората, способни на такава страст, имат в характера си и светла, и тъмна страна. Изглеждат така, като че ли природата се е стремила да създаде някакво равновесие, но в действителност са се получили крайности.

— Ти си наистина много наблюдателна, скъпа. Точно такова беше положението с родителите на Бакстър. Ешъртън, въпреки целия си интелект и радост от живота, имаше опасен характер и склонност към необмислени рискове. Цяло чудо е, че успя да доживее до старост. А колкото до сестра ми…

— Какво за нея? — настоя Шарлот.

— Тя беше красива, умна и цялата кипеше от енергия. През повечето време. Отдаваше се на капризите си и порива си към независимост. Всеки, който я познаваше, оставаше очарован от нея дори когато тя се държеше ужасно. Само семейството и най-близките й приятели знаеха, че, макар и рядко, тя изпада в тежка меланхолия.

— Изглежда, Бакстър по необходимост е станал алхимик — промълви Шарлот.

— Алхимик? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че той възприема себе си като продукт от силно избухливи химически вещества. Чувства, че няма избор, освен да се научи да контролира пламъците, които могат да причинят мощна експлозия.

Розалинд повдигна учудено вежди.

— Интересна аналогия. Това, което исках да кажа, скъпа, е, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Бакстър от години.

Шарлот бе толкова изумена, че едва не изпусна лимонадата си.

— Лейди Тренглос, много мило от ваша страна, но съм сигурна, че преувеличавате.

— Не казвам нищо повече от истината. Ти, изглежда, го разбираш и се отнасяш с него така, както никой преди не е успявал.

— Но той изобщо не е толкова тайнствен, колкото го представяте.

— Всъщност е, но не за това говорим сега. Извини ме за любопитството, но искам да ти задам един много личен въпрос.

— Да? — Шарлот погледна неспокойно другата жена.

— Няма начин да го кажа по-меко или деликатно, затова ще карам направо. Бакстър споменавал ли е за брак между вас?

— Не. — Шарлот си пое дълбоко дъх, — Не е споменавал нищо подобно.

САМО ПРЕДИ МАЛКО МИ КАЗА, ЧЕ НЯМА НИКАКВА ВЪЗМОЖНОСТ ДОРИ ЗА ВРЪЗКА МЕЖДУ НАС.

Тяхната страстна връзка беше станала неудобна за него. На Шарлот й се стори, че ярката светлина от полилея потъмня. Трябваше да си напомни обаче, че имаше по-належащи проблеми. Не можеше да си позволи да се отдава на самосъжаление и черни мисли, докато не се увереше, че Бакстър е в безопасност.

 

 

Бакстър вдигна свещта, за да може да разгледа по-добре празната стая, в която бяха влезли с Хамилтън. Забеляза плътния слой прах по пода, по който не се виждаха никакви следи.

— Струва ми се, че от години никой не е влизал в тази стая.

Като че ли претърсваха изоставена къща, помисли си Бакстър. Дебелите стени и дъските на пода заглушаваха дори и шума от препълнената игрална зала на най-долния етаж. Третият етаж на „Зелената маса“ бе като някакъв друг свят, сиво, призрачно царство, в което само магьосникът се чувстваше като у дома си.

— Това е четвъртата стая, в която влизаме — прошепна Хамилтън. — Кълна се, очаквам всеки момент пред мен да изскочи някой призрак.

— Само някой, който обича да чете романтична поезия и готически романи, може да види призраци в тези стаи.

— А аз случайно обичам и романтичната поезия, и готическите романи — отвърна весело Хамилтън.

Бакстър го погледна замислено.

— Ти като че ли наистина се забавляваш.

— Това е най-вълнуващото нещо, което съм правил от месеци — ухили се Хамилтън. — Кой би си помислил, че ще съм точно с теб, когато това се случи?

— Знам много добре, че ме мислиш за безнадеждно скучен, Ешъртън. Но имай предвид, че още няколко години аз съм този, който държи под контрол парите ти.

— Без съмнение, знаеш как да развалиш някому настроението.

Бакстър се обърна с намерение да напусне празната стая.

— Хайде, тръгвай. Времето ни изтича, а на този етаж има още една стая. — Като хвърли последен поглед на помещението, Бакстър излезе в коридора.

— След теб, братко. — Хамилтън тихо го последва.

Бакстър се насочи към затворената врата в края на коридора. На пода имаше стар протрит килим, който заглушаваше стъпките им.

— Тази би трябвало да се окаже по-интересна от останалите. — Бакстър спря пред вратата.

— И защо?

— Тази стая се намира точно над онази, която ти и приятелите ти използвате за тайните си срещи.

Хамилтън огледа стаята с интерес.

— И какво от това?

— Сам каза, че магьосникът се появява без предупреждение. В един момент го няма в стаята, а в следващия вече е сред вас.

— Мислиш, че той се появява при нас от тази стая?

— Както обясних на Шарлот, тази сграда някога е била публичен дом. А такива къщи са пълни с тайни наблюдателници и скрити стълбища.

— Велики Боже! — Хамилтън го погледна смаян. — Наистина ли обсъждаш такива неща с мис Аркъндейл?

— Шарлот е дама с много разнообразни и необичайни интереси. — Бакстър започнала изучава бравата. Върху нея нямаше и следа от прах и металът дори проблясваше на слабата светлина. Някой беше влизал в тази стая съвсем скоро.

— Ако обсъждането на публичните домове е твоята представа за учтив разговор, нищо чудно, че никога нямаш късмет с жените, Бакстър. — Хамилтън протегна ръка и отвори вратата. — Наистина, не трябва да забравя да ти дам някои съвети и напътствия. — Младежът хвърли поглед през рамо, усмихна се и влезе в стаята.

Бакстър по-скоро почувства, отколкото чу задвижването на скрити механизми.

— Хамилтън, чакай.

— Какво има? — Хамилтън взе свещта от ръката на Бакстър и се насочи към средата на стаята. След това погледна към Бакстър, който все още се колебаеше на прага. — Мястото е празно също като останалите. Има ли нещо… БАКСТЪР, ВРАТАТА!

Бакстър усети движението над главата си. Вдигна поглед и забеляза тежка желязна врата. С ужасяващ стържещ звук, тя започна бързо да се спуска от трегера. Бакстър разбра, че когато вратата падне изцяло, стаята щеше да се превърне в техен затвор.

Трябваше веднага да вземе решение. Можеше или да отстъпи назад в коридора, или да се присъедини към Хамилтън.

— Проклятие! — Бакстър се наведе и бързо влезе в стаята, С леко тупване вратата се удари в пода и спря.

— Исусе! — Хамилтън удивено се взираше в металната врата, която сега стоеше на мястото на обикновената. — Ние сме в капан.

Възцари се напрегната тишина. , Бакстър започна да мисли трескаво. Хамилтън беше прав. Единственият прозорец беше покрит с желязна решетка.

— Отварянето на първата врата и прекрачването на прага очевидно задейства механизма на желязната врата — каза Бакстър. — Много хитро измислено. Разбира се, собственикът на това място знае как да попречи на тази гилотина да го нареже като парче месо всеки път, когато влезе в тази стая. Някъде тук трябва да има скрит бутон.

Хамилтън бързо се обърна към него.

Бакстър, това не е някаква научна игричка. Ние сме в капан!

— Може би. — Бакстър продължаваше внимателно да изучава помещението.

За разлика от другите стаи на този етаж, тази беше обзаведена разкошно. Имаше голямо легло с балдахин, огромен гардероб, масивно бюро и китайски параван. Цяла една стена беше заета от каменна камина.

— А може би пък не.

— Какво, по дяволите, означава това, Бакстър. Сега не е моментът да говориш неясно или с недомлъвки.

— Дай ми един момент да помисля.

— Трябваше да останеш в коридора — промърмори Хамилтън. — Защо влезе в стаята, след като видя, че проклетата желязна врата пада? Сега и двамата сме заключени тук. Ако беше останал отвън, поне ти можеше да си свободен.

— Който и да е измислил тази стая, със сигурност е измислил начин да излиза спокойно оттук.

Бакстър взе свещта и огледа стаята на светлината й. Веднага забеляза бележката на бюрото. Хартията беше сгъната и върху нея бе поставен печат.

— Дори и да има начин да излезем оттук, как ще го открием? — попита Хамилтън. — Бакстър, можем да останем затворени тук, докато умрем от глад и жажда. Никой няма да чуе виковете ни през тези дебели стени.

Бакстър не отговори. Цялото му внимание бе приковано върху бележката. Бързо се приближи до бюрото и я взе.

— Бакстър? Какво е това?

— Съобщение. — Бакстър остави свещта на бюрото. След това внимателно разгледа печата. Върху восъка бе отпечатан същият алхимичен знак, който Друзила Хескет бе нарисувала в скицника си — триъгълник, поставен в кръг.

— Мисля, че е от магьосника.

Хамилтън бързо се приближи.

— Какво пише в бележката?

Бакстър разчупи печата и разтвори бележката. На хартията беше изписан само един ред:

Човек, който е роден без своя съдба, трябва сам да си я създаде.

— Какво означава това? — попита Хамилтън.

— Означава, че сме били очаквани. — Бакстър смачка бележката. — Ела. Нямаме време за губене.

— Нетърпелив съм да напусна това място. — Хамилтън присви очи. — Как точно предлагаш да направим това? Не бихме могли да минем през комина.

Бакстър понечи да обясни, че гардеробът е най-вероятното място да се скрие входът на тайно стълбище, но усети позната миризма и се вцепени.

— Благовонието! Проклятие! — изруга той.

Хамилтън се намръщи.

— Да, така е. Усещам го. — Той се огледа смаян наоколо. — Но откъде идва? Тук няма мангал?

Бакстър се обърна към камината и насочи свещта към нея. От старата каменна камина излизаха валма гъст задушлив дим.

— Някой на покрива използва голямо духало, за да вкарва дима тук.

— Миризмата не е същата като тази, която използваме при събиранията си. По-силна е и не толкова приятна. — Хамилтън се закашля. — И димът е твърде гъст. Господи, какво се опитват да ни направят?

— Използвай вратовръзката си, за да закриеш носа и устата си. — Бакстър свали собствената си вратовръзка и бързо закри устата си.

Хамилтън направи същото. Бакстър отвори вратите на гардероба.

— Тук някъде трябва да има механизъм. Вашият магьосник използва гардероба, за да се появи долу при вас.

Бакстър докосна дъските от задната страна. След това започна по същия начин да претърсва дъното.

— Миризмата е твърде тежка. — Гласът на Хамилтън бе заглушен от плата на вратовръзката. — Ще се задушим тук.

Бакстър вдигна поглед към него. Хамилтън се взираше замаян в гъстите облаци дим, които излизаха от камината.

— Имам нужда от помощта ти, Ешъртън. — Бакстър нарочно придаде на гласа си ледена нотка. Трябваше да извади брат си от унеса му.

Хамилтън се обърна, като се олюляваше. Очите му бяха леко замъглени.

— Какво… какво искаш да направя?

В този момент пръстите на Бакстър напипаха две малки издатини в ъгъла на гардероба.

— Мисля, че намерих изхода. — След това натисна силно. Задната стена се отвори с леко изскърцване. На нейно място се появи тъмна дупка.

— Стълбище! — Хамилтън гледаше като хипнотизиран тесните стълби, които постепенно потъваха в мрак; — Откъде знаеше, че тук има стълбище?

— Видях как вашият магьосник се материализира онази нощ в стаята отдолу. Той не би могъл да го направи, ако в стената нямаше тайно стълбище. Това беше единствената възможност.

— Ти си го видял? Бакстър, тези дни не преставаш да ме изненадваш. Да откриеш това стълбище, беше брилянтен ход от твоя страна.

— Просто логика. — Бакстър вдигна свещта и пристъпи напред. — Както вече казах, тук преди е било бордей, обслужвал клиенти с екзотични и странни вкусове. Мъжете са плащали скъпо и прескъпо, за да използват тайните стълбища и наблюдателници, за да наблюдават какво става в стаите.

Хамилтън го последва.

— За един химик, знаеш доста за тези неща.

— Не от собствен опит, трябва да отбележа. — Бакстър внимателно започна да слиза по тесните стълби. — Един или два пъти баща ми ми разказваше точно за този бордей. Той познаваше публичните домове много добре, дори мога да кажа, че беше нещо като експерт.

— Татко си имаше жена, за бога! — Хамилтън затвори вратата на гардероба. — И любовница също, като стана дума за това. Защо, по дяволите, е посещавал бордеите толкова често?

— Отличен въпрос. — Бакстър подуши предпазливо въздуха и долови лек мирис от смъртоносното благовоние през плата на вратовръзката си. — По дяволите! Димът прониква през вратите на гардероба. Побързай!

Чувствам се малко странно. — Хамилтън стъпваше внимателно по извитите стъпала. — Вие ми се свят.

— Изходът не може да е далеч. — Бакстър затаи дъх, когато пламъкът на свещта изведнъж се превърна в ослепителна огнена топка. Беше толкова изненадан, че едва не изпусна свещта. — Проклятие!

Този път благовонието наистина бе много силно, Вече действаше на сетивата му, въпреки че беше в минимална доза.

— Бакстър?

— Не спирай.

Измина сякаш цяла вечност, докато слязат по тесните стъпала. Следваха ги невидими облаци задушлив дим Бакстър осъзна, че се взира твърде дълго в пламъка на свещта.

Изпита внезапно всепоглъщащо желание да се хвърли в пламъците. Хамилтън сложи колебливо ръка на рамото му.

— Всичко е толкова странно. Миризмата е направо противна.

В стаята, от която току-що бяха излезли, проехтяха стъпки, а точно в този момент Бакстър напипа някаква дръжка, поставена в стената.

— Там има някой — прошепна Хамилтън. — Търсят нас. Бакстър се заслуша в стъпките над главите им.

— Къде са те, по дяволите? — изръмжа някакъв глас. — Казвам ти, нямам никакво намерение да стоя дълго в тази стая. Дори и с маска.

— Те са тук някъде. Сигурно вече са припаднали. Сигурно са паднали от другата страна на това бюро или зад паравана.

— Побързай. Магьосникът каза, че по-голямо количество от този проклет дим може да е смъртоносно. А той ги иска живи.

Бакстър напипа дръжката и дръпна силно. Дървената врата се отвори, откривайки вътрешността на втори гардероб. Поради някаква причина беше много трудно да отвори вратата. Но когато накрая успя, видя, че стаята е празна и тъмна. Като се олюляваше, Бакстър излезе от гардероба.

— Познавам това място — промълви Хамилтън, след като го последва. Младежът махна вратовръзката от устата си и си пое с наслада въздух. — Това е стаята, в която се събират членовете на клуба. Винаги съм се чудил как магьосникът успява да се появи, без да го усетим, винаги когато го повикаме.

Отгоре отново долетяха гласове.

— Триста дяволи, никъде ги няма — извика единият от мъжете. В гласа му се долавяше паника.

— Трябва да са тук! — Бакстър усети отчаянието в другия груб глас. — Нали ги чухме, докато бяхме на покрива.

— Погледни зад паравана.

— Димът там е толкова гъст, че едва може да се вижда. Трябва да ги намерим. Пит и Дългия Ханк досега трябва да са хванали онази Аркъндейл. Ако не му заведем Сейнт Айвс, магьосникът със сигурност ще ни убие.

Бакстър побутна Хамилтън към вратата.

— Върви и намери Шарлот. Може би още не е късно.

— Нали си наел хора да я пазят.

— Не мога да разчитам напълно на тях.

— Ами ти? — попита Хамилтън с разтревожен глас.

— Аз ли? Ще трябва да им позволя да ме намерят.

— Не!

Погледите им се срещнаха.

— Не разбираш ли? Ако вече са хванали Шарлот, това е единственият начин да я намеря.

— Ами ако не са? Ще рискуваш живота си за нищо.

— Знам как да се грижа за себе си, Хамилтън. Сега тръгвай. Трябва да се опиташ да опазиш Шарлот.

В очите на Хамилтън имаше сълзи от дима, , но в тях можеше да се прочете и колебание, и неохота да си тръгне. Разбираше, че, Бакстър има право, затова кимна кратко в знак на съгласие и без да каже дума, се обърна и излезе.

Бакстър си пое дълбоко дъх и се върна на тайното стълбище. Затвори вратата на втория гардероб и започна да се изкачва по стълбите.

— Леглото! — извика единият от негодниците с дрезгав глас. — Погледни под леглото.

Бакстър стигна до края на стълбите. Миризмата не бе толкова силна, колкото преди няколко минути. Мъжете бяха отворили желязната врата и в стаята бе проникнал чист въздух. Въпреки това миризмата бе достатъчно силна, за да му се завие свят. Трябваше да положи всички усилия да се върне безшумно в първия гардероб.

— Под леглото няма никого. Всичко това е много странно, ако питаш мен. Може би си имаме работа с още един магьосник.

— Не ставай глупав! Погледни в гардероба.

Бакстър намери скритата дръжка, успя да затвори задната врата и се просна на пода, надявайки се, че престореният му припадък изглежда съвсем като истински. Само след миг вратите на гардероба се отвориха.

— Единият от тях е тук. — В гласа се долавяше огромно облекчение. — Този носи очила. Сигурно е Сейнт Айвс. От другия няма и следа. Много странно.

— Тогава най-добре е да не казваме на магьосника, че са били двама — отвърна решително другият — Ако открие, че единият е успял да избяга, това ще ни струва живота.

— Съгласен съм. Но къде може да е отишъл другият?

— Сигурно се е измъкнал, преди да се задейства капанът Вече няма значение. Важното е, че заловихме Сейнт Айвс. А както ми изглежда, той дълго време няма да дойде в съзнание.

Към Бакстър се протегнаха груби ръце. Той се опита да остане отпуснат и неподвижен, докато го измъкваха от гардероба.

Бе затворил очи, за да бъде още по-убедителен, така че си позволи да отправи мислено една молитва.

ГОСПОДИ, ДАНО ХАМИЛТЪН ПРИСТИГНЕ ПРИ ШАРЛОТ ПРЕДИ ХОРАТА НА МАГЬОСНИКА.