Аманда Куик
Романтична афера (14)

Глава 13

Книгата беше малка и много стара, една от многото стари книги в библиотеката на Бакстър. От дълго време не му се беше налагало да я отваря. Сборник от текстове по алхимия. Беше се сдобил с нея много отдавна, дори не можеше да си спомни при какви обстоятелства.

Според него алхимията безспорно принадлежеше на миналото, а не на настоящето. Тя беше тъмната страна на химията, дяволска смес от окултни науки, метафизически разсъждения и свръхестествени тайни. Истинска глупост.

Но в алхимията имаше някаква дълбока мистерия, която вълнуваше въображението му, особено в ранната му младост. Безкрайното, упорито търсене на Философския камък, изучаването на основните закони, които управляват природата, го привличаха по някакъв дълбок и тайнствен начин, който не би могъл да обясни разумно.

Затова бе колекционирал книги като тази тук.

Кожената подвързия беше напукана, но дебелите страници бяха в учудващо добро състояние. Ако Бакстър не бе толкова изтощен от прекараната безсънна нощ, той щеше да изпита удоволствие при вида на заглавната страница. По традиция, алхимиците, които пишеха трактати, си избираха някое гръмко име, което използваха като псевдоним. Така беше направил и този, книгата беше написана от Аристотел Аугустус. Името беше звучно като Бей Валънтайн, псевдонима, който беше използвал самият Бакстър за книгата си „Беседи по химия“. Но тогава той беше само на двайсет години и току-що беше завършил Оксфорд. Бе имал нужда от псевдоним, който би му придал на него и на книгата му известна тежест.

Бей Валънтайн бил легендарен алхимик и много тайнствен човек. Беше изследвал тайнствените сили на огъня. Говореше се, че той е открил някои мистериозни неща и е овладял тайните на първичните сили. Накратко, това му се бе сторило по-звучно и романтично от Бакстър Сейнт Айвс.

Бакстър с удоволствие отбеляза факта, че бе станал много по-улегнал и зрял оттогава. Облегна се с две ръце върху полираното абаносово дърво и започна внимателно да прелиства книгата, чието латинско заглавие означаваше „Истинската история на тайните на огъня“.

Скицата, рисунка на триъгълник, поставен в кръг, беше почти по средата на книгата. За разлика от рисунката на Друзила Хескет, тази можеше да се разбере много по-лесно. Завъртулките на бяха червеи, а различни митически чудовища. Точките бяха малки символи, които Бакстър разпозна като чисто алхимични знаци.

Рисунката беше обичайната смес от метафори и тайни знаци, толкова обичани от алхимиците. Древните с удоволствие се бяха отдавали на тайнственото и бяха направили всичко възможно, за да скрият познанията си. Бакстър разбираше, че пред него стои диаграма, която представляваше алхимичен ключ, картинно описание на таен експеримент, който, ако се проведеше както трябва, можеше да доведе до откритието на Философския камък. Нямаше никакво съмнение, че рисунката представлява пряка връзка със „Зелената маса“. Но въпросите все още оставаха. Защо Друзила Хескет бе прерисувала диаграмата в своя скицник? Защо някой бе поискал да открадне този скицник от Шарлот и защо бяха убили Друзила?

Бакстър затвори книгата и погледна към часовника. Беше пет и трийсет сутринта. След като бе изпратил Шарлот до вкъщи, не бе могъл да заспи. Подтикван от нуждата да намери отговори на въпросите си, той бе прекарал останалата част от нощта в библиотеката си. Беше свалил палтото и вратовръзката, които бе носил вечерта, бе ги захвърлил на съседния стол и бе останал по риза.

Бакстър уморено свали очилата си и потърка носа си. Преследваха го лоши предчувствия. Можеше почти осезателно да почувства наближаващата опасност. Трябваше да си изготви план за действие и колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-важно бе да защити Шарлот, докато всичко се изясни. Но първо трябваше да се наспи, тъй като духът му бодърстваше, тялото му отчаяно се нуждаеше от сън.

Силен шум и висок глас във фоайето прекъснаха мислите му.

— Махни се от пътя ми, глупако, не можеш да ме спреш! Хайде, мърдай, проклет да си!

Бакстър изпусна дълбока въздишка. Новата икономка имаше остър език, който можеше да засрами и някой изпечен моряк. Но пък беше добре, че имаше навик да става много рано. Предишната икономка често проспиваше закуската. От предната част на къщата отново се чу силен шум.

— Няма да стоя тук и миг повече! Щях да си тръгна още вчера, ако сестра ми можеше да ме приюти през нощта!

— Може би ще се съгласите да останете поне още две седмици, мисис Пиърсън. — Умолителните нотки в гласа на Ламбърт можеха да се доловят дори през дебелата стена. — Толкова е трудно в днешно време да се намери персонал. А и, както ви е известно, мистър Сейнт Айвс плаща много добре.

— Не ме е грижа колко плаща този луд на персонала си. А и всички онези странни неща, които стават в лабораторията му! И то посред бял ден! Една жена да пищи така, като че ли я измъчват жестоко! Няма да търпя такова нещо! Махай се от вратата, глупако неден!

Ламбърт продължи да протестира още известно време, след това се чуха ругатни и накрая вратата се хлопна. Бакстър имаше чувствата, че стените потрепериха.

След това настъпи тишина.

Леко почукване по вратата на библиотеката миг по-късно накара Бакстър да затвори очи, примирявайки се с неизбежното.

— Какво има, Ламбърт? — Той бавно обърна глава към вратата.

Ламбърт надникна предпазливо. Очевидно бе вдигнат внезапно от леглото и не бе имал време да се облече напълно. Рядката му сива коса стърчеше на всички страни. Но въпреки всичко успя да прочисти гърлото си с достойнство.

— Извинете, сър, но новата икономка току-що напусна.

— Проклятие! Внимавах толкова много да няма ненавременни експлозии, внезапни ярки светлини или опити с електричество. Какъв е проблемът този път?

— Наред с други неща, мис Пиърсън очевидно е разстроена от… хм… вчерашния инцидент в лабораторията.

— Какъв инцидент? Вчера не съм правил никакви опити. — Бакстър изведнъж замълча, когато си спомни какво точно правеше вчера в лабораторията. Мис Пиърсън си бе помислила, че жестоко бе измъчвал една жена. Почувства как целият пламва от неудобство.

— Виковете на дамата — измърмори той.

— Да, сър. — Лабърт смутено се размърда. — Виковете на дамата.

Бакстър се намръщи.

— Просто й демонстрирах най-ефикасната техника за работа с духателна тръба. Годеницата ми се интересува от научни опити. Беше много ентусиазирана, когато наблюдаваше буйния огън, който се получи.

— Наистина, сър — отвърна Ламбърт с тъга. — Много е хубаво човек да може да използва ефективно духателната си тръба. Моята вече не става за нищо от няколко години.

— Да… всъщност, защо си все още тук, Ламбърт? Върви да закусиш, след това иди в агенцията още преди да отворят. Трябва да си намерим нова икономка.

— Да, сър. — Ламбърт кимна в знак на съгласие. — Да ви приготвя ли яйца и препечени филийки?

— Не е необходимо — Бакстър започна разсеяно да масажира врата си. — Ще поспя няколко часа. Прекарах дълга нощ.

— Много добре.

— О, има и още нещо. — Бакстър заобиколи бюрото и отвори едно чекмедже. Извади оттам лист хартия, взе едно паче перо и бързо надраска нещо. — Отнеси това съобщение в къщата на Ешъртън колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се, сър. — Изведнъж Ламбърт изкриви лице в болезнена гримаса. — Тъй като говорихме за съобщения, сър, видяхте ли вече онова, което оставих на подноса на масичката в коридора? Пристигна миналата вечер, но вие не си бяхте вкъщи.

— Не, не съм го видял.

— Мисля, че е от леля ви. — Ламбърт закуцука към коридора, взе сгънатата бележка от сребърния поднос и бавно я отнесе в библиотеката.

Бакстър прочете набързо написаното от Розалинд, докато чакаше мастилото по собствената му бележка да изсъхне.

Скъпи Бакстър,

Имали някакви новини? С огромно нетърпение чакам да получа вест от теб. Сигурно досега все пак си успял да разбереш нещо.

Искрено твоя, лейди Т.

P.S. Лейди Дж. вече разпитва за датата на сватбата. За малко успях да отклоня мислите й в друга посока, но това не може да продължава вечно. Знаеш каква непоправима клюкарка е. Може би просто трябва да обявим някоя дата в далечно бъдеще? Какво ще кажеш за следващата Коледа?

Като че ли си нямаше и други проблеми, помисли си Бакстър. Като връх на всичко, Розалинд искаше да определят фалшива дата за сватба!

— Извинете, сър. — Ламбърт трепереше по-силно от обикновено. — Аз ще се погрижа за тази работа с новата икономка и съобщението да бъде изпратено. Но днес е ден, в който редовно посещавам доктор Флат Ако нямате нищо против, сър, бих искал и днес да го посетя. Ставите ми отново започнаха да ме измъчват.

— Разбира се, разбира се. Не пропускай часа си при лекаря. — Изведнъж му хрумна нещо. — Доктор Флат използва ли билки или благовония, когато лекува?

— Не, сър. Използва силата на погледа и някои движения на ръцете, за да фокусира магнетизма. Прави чудеса, наистина.

— Разбирам. — Бакстър се прозина, докато сгъваше бележката за Ешъртън. — Не знам какво щях да правя без теб, Ламбърт.

— Старая се да бъда полезен, сър. — Ламбърт взе бележката и бавно се отправи към вратата.

Бакстър хвърли поглед към стълбището. Спалнята му се стори неимоверно далеч. Диванът беше по-близо и много по-удобен. Свали очилата си и ги сложи на масичката, върху която държеше бутилка бренди. След това се просна по гръб на дивана. За миг впи замислен поглед в тавана над главата си. Преди всичко, Шарлот трябваше да бъде в безопасност.

След това затвори очи и потъна в дълбок сън.

 

 

ТЕЖКИТЕ ТЪМНИ ПОЛИ НА НАМЕТАЛОТО СЕ УВИВАХА ОКОЛО ТЯЛОТО НА ЧУДОВИЩЕТО, КОЕТО СТОЕШЕ В КОРИДОРА. БЕ БЛАГОДАРНА, ЧЕ СТОЕШЕ В СЯНКА И НЕ МОЖЕШЕ ДА ВИЖДА ЛИЦЕТО МУ ЧАСТ ОТ НЕЯ НЕ ИСКАШЕ ДА ЗНАЕ НИЩО ПОВЕЧЕ ЗА ТОЗИ МЪЖ. КАТО ЧЕ ЛИ НЯКАКЪВ ВРОДЕН ИНСТИНКТ ОТХВЪРЛЯШЕ НЕОБХОДИМОСТТА ДА ЗАСТАНЕ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС ЗЛОТО, ПРИЕЛО ЧОВЕШКА ФОРМА.

НО РАЗУМЪТ Й Я ПРЕДУПРЕЖДАВАШЕ, ЧЕ ЗЛОТО, КОЕТО НЯМА ОПРЕДЕЛЕНА ФОРМА И ИМЕ, Е МНОГО ПО-ОПАСНО. ШАРЛОТ СТИСНА ПО-СИЛНО НЕЗАРЕДЕНИЯ РЕВОЛВЕР.

— ВЕДНАГА НАПУСНЕТЕ ТАЗИ КЪЩА! — ПРОШЕПНА ТЯ.

СЛАДОСТНИЯТ СМЯХ НА ЧУДОВИЩЕТО Я НАКАРА ДА ПОТРЕПЕРИ. МАЛКИТЕ ПРЕДАТЕЛСКИ ТРЪПКИ С ВСЕКИ ИЗМИНАЛ МИГ Я УВЕРЯВАХА, ЧЕ ТОЙ МНОГО ДОБРЕ ЗНАЕ, ЧЕ ОРЪЖИЕТО Й Е ПРАЗНО.

— ВЯРВАШ ЛИ В СЪДБАТА, МОЙ МАЛЪК ОТМЪСТИТЕЛЕН АНГЕЛ? — ПОПИТА Я ЧУДОВИЩЕТО С МЕЛОДИЧНИЯ СИ ГЛАС.

 

 

Вратата на стаята й се отвори рязко.

— Шарлот, Шарлот, събуди се!

Шарлот отвори очи и видя Ариел, която се бе надвесила над нея. Над нощницата си набързо бе наметнала халат и небрежно завързаният колан достигаше до босите й крака.

— Ариел?

— Ти крещеше, Шарлот. Сигурно си сънувала. Предполагам, имала си кошмари. Добре ли си?

— Да. — Шарлот с мъка се изправи в седнало положение и се облегна на възглавниците. Сърцето й продължаваше да блъска бясно в гърдите. Кожата й бе влажна от избилата студена пот. — Да, добре съм. Просто лош сън, нищо повече.

— Предизвикан, без съмнение, от разследването на смъртта на Друзила Хескет. — Ариел се зае да запали свещника до леглото. Пламъкът освети разтревоженото й лице. — Или отново беше някой от старите ти кошмари? Онези, които сънуваше след убийството на Уинтърборн?

— Да. — Шарлот притисна колене до брадичката си и ги обгърна с ръце. — Наистина беше един от онези кошмари. От дълго време не бях ги сънувала и мислех, че са изчезнали.

Ариел приседна в края на леглото.

— Какво точно правехте с мистър Сейнт Айвс тази вечер? Ти се върна толкова късно, Шарлот. Не те видях, след като си тръгна от соарето на Хейтридж. Къде отидохте?

— Дълга история. Сутринта ще ти разкажа всичко. Достатъчно е да знаеш, че Бакстър се опита да намери Хамилтън в клуба му, но не можахме да говорим с него.

— Разбирам.

Шарлот се поколеба.

— Хамилтън някога говорил ли ти е за хипноза?

— За хипноза? — Ариел леко се намръщи. — Спомена го веднъж, когато бяхме на бала, който организираха семейство Клайд. Бяхме излезли на терасата. Изглежда, той знае много нещо по този въпрос Казват, че истинските възможности на хипнозата са подценявани от модерните учени, като…

— Като брат му?

— Да — въздъхна Ариел. — Изглежда Хамилтън се отнася с истинско презрение към интереса на Бакстър към химията.

— Разбирам. — Шарлот отметна завивките и стана от леглото. Приближи се до прозореца и остана така, загледана навън. — Тази нощ двамата с Бакстър научихме, че Хамилтън и приятелите му правят експерименти с хипноза в онзи техен клуб.

— И какво от това? Много хора създават клубове, за да търсят отговор на научни въпроси, които ги интересуват.

— Да, знам — С върха на пръста си Шарлот докосна студеното стъкло на прозореца. Не знаеше как да обясни непонятния страх и неволното привличане, което бе изпитала, докато наблюдаваше какво правят членовете на клуба в „Зелената маса“. Това, което бе видяла, не беше добро. То бе въздействало на въображението й така, че бе върнало старите страхове и кошмари. — Но се страхувам, че клубът на Хамилтън е много необичаен.

— Шарлот, ще ти призная, че започвам все повече да се тревожа от това развитие на нещата.

— Аз също. — Беше истинско облекчение да каже тези думи на глас. Шарлот се обърна с лице към сестра си. — Двамата с Бакстър мислим, че съществува връзка между „Зелената маса“ и смъртта на Друзила Хескет.

— Не! — Ариел бързо се изправи. — Не намеквай, че Хамилтън има нещо общо с убийството на мисис Хескеи! Не вярвам!

— Не намеквам нищо подобно. Но може би някой друг член на клуба има пръст в тази работа.

— Но всичките членове на клуба са негови приятели. Те със сигурност не могат да бъдат замесени в убийство.

— А познава ли Хамилтън всички членове на клуба? Сама знаеш, че те не са никак малко. Тази вечер преброих поне половин дузина. Може би един-двама не са чак толкова близки приятели с Хамилтън.

— Може би. — Ариел прехапа замислено долната си устна. — Не мога да твърдя със сигурност, че никой не е замесен в нищо незаконно. Мислиш ли, че би помогнало, ако помоля Хамилтън да ми разкаже за приятелите си?

Шарлот се поколеба, но само за миг.

— Не! Остави Сейнт Айвс да се оправя с това. Те са братя.

— Да, но се страхувам, че между тях не съществува някаква особена привързаност.

— Бакстър е бил натоварен с отговорността за Хамилтън. А той е човек, който ще изпълни дълга си.

— Изглеждаш напълно убедена в това.

Шарлот се усмихна уморено.

— Така е.

Ариел й хвърли изпитателен поглед.

— Когато преди малко казах, че започвам много да се безпокоя от цялата тази работа, нямах предвид само убийството на Друзила Хескет.

— А какво имаше предвид?

— Не се опитвай да ме заблудиш. Тревожа се не само за разследването. Има нещо, което ме безпокои не по-малко, дори повече.

— Но за какво говориш?

— Влюбена ли си в мистър Сейнт Айвс?

Шарлот рязко си пое дъх. Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе от изненадата си.

— Шарлот?

— Да? — промълви тихо тя.

— Точно от това се страхувах — прошепна Ариел. — Както изглежда, все пак си била права, когато каза, че този мъж е опасен.

 

 

ВРЕМЕТО СЕ ПРОТОЧВАШЕ БАВНО И МЪЧИТЕЛНО, МИНУТА СЛЕД МИНУТА. БАКСТЪР ВИЖДАШЕ ШИШЕНЦЕТО С КИСЕЛИНА ДА СЕ НАСОЧВА КЪМ НЕГО. ОПИТА СЕ ДА СЕ ОТМЕСТИ ОТ ПЪТЯ МУ, НО БЕШЕ НЕВЪЗМОЖНО ДА ПЛУВА БЪРЗО ПРЕЗ ГЪСТИЯ КЕХЛИБАР ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕШЕ ДА НАПРАВИ, БЕ ДА СЕ ОБЪРНЕ И ДА ВДИГНЕ РЪЦЕ, ЗА ДА ЗАПАЗИ ОЧИТЕ СИ.

ШИШЕТО СЕ УДАРИ В РАМОТО МУ КИСЕЛИНАТА ЗАПОЧНА БЪРЗО ДА РАЗЯЖДА ТЪНКАТА ЛЕНЕНА МАТЕРИЯ НА РИЗАТА МУ. САМО СЛЕД МИГ БЕ ВЕЧЕ ВЪРХУ КОЖАТА МУ, ИЗГАРЯЙКИ Я С АДСКИ ОГЪН.

УСПЯ ДА ДОСТИГНЕ ПРОЗОРЕЦА. ПОД НЕГО БЕШЕ МОРЕТО, КОЕТО ГО ОЧАКВАШЕ. ТОЙ СКОЧИ И СЕ ИЗГУБИ В МРАКА.

ПОСЛЕДВА ЕКСПЛОЗИЯ, КОЯТО ПРЕВЪРНА ЛАБОРАТОРИЯТА В ИСТИНСКИ АД МИГ ПРЕДИ СТУДЕНИТЕ ВЪЛНИ НА МОРЕТО ДА ГО ПОГЪЛНАТ, БАКСТЪР ЧУ ГЛАСА НА МОРГАН:

— ВЯРВАШ ЛИ В СЪДБАТА, СЕЙНТ АЙВС? СЛЕД ТОВА СЕ ЧУВАШЕ САМО ШУМЪТ ОТ РАЗБИВАЩИТЕ СЕ В СКАЛИТЕ ВЪЛНИ.

 

 

Бакстър се събуди рязко, пулсът му биеше лудо. Почувства студената пот по гърба си и в един ужасен миг му се стори, че това е киселина.

Изправи се, стана от дивана и впи пръсти в ризата си. След това осъзна, че ризата бе залепнала за кожата му от собствената му пот Бакстър се отпусна отново на възглавниците и опря лакти на коленете си.

Приведе се напред, изтощен, и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Опитваше се да си възвърне самообладанието, от което имаше отчаяна нужда. Звукът от разбиващите се вълни все още ехтеше в съзнанието му.

— По дяволите, Сейнт Айвс, вземи се в ръце! — Бакстър издиша преднамерено бавно, опитвайки се да възвърне обичайното си спокойствие.

Силният ехтеж се повтори отново. Но това не беше кошмарният звук от разбиващи се вълни. Някой удряше с юмруци по входната врата.

Бакстър бавно се изправи на крака, прекара пръсти през косата си и оправи ризата си. В гърдите му се надигна гняв. Не беше сънувал този кошмар от дълго време. Беше се надявал, че е изчезнал завинаги.

— Отворете тази врата! ХАМИЛТЪН.

Бакстър си спомни, че Ламбърт беше излязъл, за да изпълни няколко задачи. Прекоси библиотеката и коридора и отвори вратата.

На входа бе застанал Хамилтън. Бе стиснал ядно челюсти, а очите му представляваха две тесни цепки. Хамилтън вдигна пъхнатата си в скъпа ръкавица ръка и показа смачкан лист хартия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Исках да привлека вниманието ти.

— Как смееш да ме заплашваш, че ще спреш тримесечната ми издръжка, ако не се явя пред теб? — Хамилтън пристъпи в коридора, като удряше по ботуша си с моден камшик за езда. С рязко движение свали шапката си и я хвърли върху масичката. — Нямаш никакво право да ограничаваш доходите ми. Татко те натовари със задължението да управляваш финансите ми, докато навърша двайсет и пет. Изобщо не е имал предвид да крадеш наследството ми!

— Успокой се, Хамилтън! Нямам никакво намерение да си присвоявам наследството ти. — Бакстър посочи към библиотеката. — Просто се нуждая от информация, полезна и за двама ни, и то колкото може по-бързо. Седни. Колкото по-скоро приключим с този разговор, толкова по-скоро ще си тръгнеш.

Хамилтън му хвърли подозрителен поглед, след това влезе в библиотеката и се хвърли на един стол.

— Е? Какво е това, което искаш да знаеш?

— Първо, трябва да ти покажа нещо, което открих в една книга. — Бакстър взе от бюрото книгата с алхимични текстове и отвори на страницата с алхимичния ключ. — Виждал ли си някога такава рисунка? Или нещо подобно?

Хамилтън погледна нетърпеливо към рисунката. Отвори уста с очевидното намерение да отрече и да махне пренебрежително с ръка. Но в следния миг очите му се разшириха от изненада.

— Откъде, по дяволите, имаш това?

— От думите ти приемам, че познаваш този символ. — Бакстър затвори книгата, облегна се на бюрото и впи изпитателен поглед в ядосаното лице на брат си. — Това има нещо с клуба ти, нали?

Хамилтън стисна юмруци.

— Какво знаеш за клуба ми?

— Известно ми е, че правите експерименти, използвайки хипноза. Някои предпочитат да го наричат мезмеризъм. Използвате древни алхимични способи и упойващи благовония, за да направите сцената по-интригуваща, ако мога да се изразя така.

Хамилтън бързо скочи на крака.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници — отвърна безстрастно Бакстър, като сви рамене.

— Нямаш абсолютно никакво право да ме шпионираш! Вече съм ти казвал, че каквото правя в моя клуб, не ти влиза в работата.

— Можеш да се изненадаш, но тук съм съгласен с теб.

— Тогава защо, по дяволите, водим този разговор?

Бакстър завъртя книгата в ръцете си.

— Защото една рисунка, много подобна на тази, която току-що ти показах, се появи в скицника на Друзила Хескет.

Хамилтън го погледна смаяно.

— Говориш за онази мисис Хескет, която беше убита съвсем скоро?

— Да. Ще бъда откровен, Хамилтън. Възможно е да има връзка между някой от членовете на клуба и смъртта на Друзила Хескет.

— Не можеш да твърдиш такова нещо! — избухна Хамилтън. — Как смееш да отправяш такива обвинения?

— Не отправям никакви обвинения. Опитвам се да те предупредя за възможността да има такава връзка. Това е всичко.

— Достатъчно слушах тези глупости! — Хамилтън се отправи към вратата. — Няма да търпя намесата ти в моите работи. Може все още да не притежавам наследството си, но аз съм графът на Ешъртън, за бога! Няма да слугувам на капризите на някакво копеле!

Бакстър остана неподвижен. С умение, което бе усъвършенствал в продължение на години, скриваше всяка следа от чувство.

— Има още един съвсем незначителен въпрос, МИЛОРД…

Ледената острота в гласа на Бакстър накара Хамилтън виновно да се изчерви.

— Нямам намерение да отговарям на никой от глупавите ти въпроси.

— Този е съвсем прост — каза много тихо Бакстър. — Колко добре познаваш Джулиана Поуст?

— Поуст? — Хамилтън се намръщи. — Не познавам никого с такова име. — Той насочи камшика за езда към Бамтър. — Предупреждавам те, Сейнт Айвс, стой далеч от мои и от делата ми. Ясно ли е?

— Познавам те толкова добре. Както впрочем и татко. — Бакстър се усмихна уморено. — Винаги казваше, че в тебе вижда много нещо от самия себе си.

Хамилтън стисна устни. За миг се смути, тъй като не бе очаквал такъв отговор. Бакстър имаше чувството, че той се готви да каже още нещо, но вместо това само се обърна и се насочи към вратата. Бакстър си спомни какво бе казала Шарлот миналата вечер._„Ако в «Зелената маса» има убиец, брат ти може да е изложен на риск.“_ Друг глас, този път на баща му, прозвуча в съзнанието му._„Ти ще се грижиш за брат си, след като аз умра. За известно време той ще се нуждае от напътствия. Момчето толкова много прилича на мен, когато бях на неговата възраст. Безразсъден и с гореща кръв. Наглеждай го, Бакстър, и внимавай да не си счупи врата.“_

— Хамилтън!

— Какво има пак? — Хамилтън бе стигнал до вратата, обърна се и впи сърдит поглед в брат си.

— Прав беше, когато каза, че нямам право да се бъркам в твоите работи. — Бакстър се поколеба, подбирайки внимателно думите си. — Но заради майка ти и заради титлата, която татко завеща на теб, те предупреждавам да бъдеш изключително предпазлив. Ще бъде наистина жалко, ако те убият, преди да си осигурил наследник.

— Уверявам те, че за мен няма никаква опасност в „Зелената маса“. Просто се опитваш да ме уплашиш. Искаш да разклатиш доверието ми в моите приятели. Не предполагах, че можеш да бъдеш толкова дребнав.

— Така ли мислиш?

— Със сигурност не очакваш от мен да повярвам, че си искрено загрижен за моето бъдеще.

— И защо не? — Бакстър се усмихна едва-едва. — Нямам причини да заговорнича против теб. Много добре ти е известно, че ако те убият, графството не преминава в мое владение. Ще го наследи нашият много далечен и изключително противен братовчед от Нортъмбърленд.

— Подозирам, че ти все пак ще успееш по някакъв начин да сложиш ръка на парите, — С бързи, гневни крачки Хамилтън излезе в коридора, взе шапката си и посегна към бравата на входната врата. — Къде, за бога, е твоят иконом? И него ли си загубил? Не разбирам защо персоналът не се задържа при теб… — Хамилтън млъкна изведнъж, когато отвори вратата. — Извинете, мис Аркъндейл.

— Лорд Ешъртън — промълви Шарлот.

Когато дочу гласа й, Бакстър се намръщи. Прекоси библиотеката и достигна до входната врата навреме, за да види как се изправя след грациозния реверанс, с който бе поздравила брат му.

Само при вида й желанието нахлу в него като пълноводна река. Тя беше облечена в дълго палто в бяло и зелено, а роклята й бе украсена със зелена кадифена панделка. Широката периферия на шапката, която бе в тон е роклята, подчертаваше живите й зелени очи. Покрай ушите й се спускаха малки къдрички червеникаво-кестенява коса.

— Шарлот — Бакстър се насочи към нея. В следния миг забеляза наемния файтон, който бе спрял на улицата. — Какво, по дяволите, правиш тук в този час? И защо си сама? Трябваше да вземеш със себе си икономката или сестра си. Не искам повече да се движиш сама.

Хамилтън вдигна подигравателно очи към небето.

— Какъв любезен домакин си, Сейнт Айвс! Очаква се да посрещаш годеницата си малко по-сърдечно.

Бакстър скръцна със зъби. Брат му, разбира се, беше съвсем прав. Хамилтън му отправи усмивка, изпълнена със сарказъм и превъзходство, след това сведе глава над облечената в ръкавица ръка на Шарлот.

— Трябва да ви кажа, че ако бях на ваше място, мис Аркъндейл, щях сериозно да помисля дали този годеж си струва. Лошите маниери на Бакстър едва ли ще изчезнат след сватбата.

Шарлот му се усмихна и пристъпи в антрето.

— Ще имам предвид предупреждението ви, лорд Ешъртън. Надявам се, че не съм попречила на разговора ви.

— Съвсем не. — Хамилтън отново хвърли гневен поглед на своя полубрат. — Ние вече бяхме свършили разговора си.

— Вече? — Шарлот погледна въпросително Бакстър. Но когато се обърна към Хамилтън, на лицето й не можеше да се прочете нищо друго, освен искрена радост, че го вижда. — Попита ли ви за Джулиана Поуст?

— Какви са тези глупости за някаква жена на име Поуст? — Хамилтън пристъпи на първото стъпало. — Никога не съм чувал за нея.

— Сигурна бях, че така ще отговорите. — Очите на Шарлот заблестяха от задоволство. — Бакстър чувстваше, че трябва да ви попита.

— Разбирам. — Устните на Хамилтън се извиха в горчива усмивка. — Моят скъп полубрат, изглежда, е решил да се забавлява, като се меси в личните ми работи. Нормално би било да се помисли, че предстоящият му брак ще го вълнува далеч повече. Приятен ден, мис Аркъндел. — С тези думи той си тръгна, като затвори вратата след себе си.

Шарлот се обърна бързо и хвърли недоволен поглед към Бакстър.

— Казах ти, че искам да присъствам, когато говориш с брат си за посещението на Джулиана Поуст. Сега виж какво направи! Подозирам, че не си проявил и мъничко такт с него. Хамилтън очевидно беше много разстроен и ядосан от това, което си му казал.

— Тактът никога не е бил силната ми страна, Шарлот.

— Забелязах. Поне получи отговор. Казах ти, че той не е отговорен за посещението на мис Поуст.

— Точно така.

— Което означава, че тази жена вероятно е свързана с цялата тази работа — продължи Шарлот. — Убиецът я е наел, за да развали връзката ни, защото знае, че двамата с теб представляваме заплаха за него.

— Не виждам как би могъл да знае това. Единственото нещо, което сме направили досега, бе да претърсим къщата на мисис Хескет и да се сгодим. Проклятие, Шарлот, защо дойде тук сама?

Шарлот се намръщи.

— Не ми казвай, че си ми ядосан само защото съм дошла при теб без придружител.

— Точно така! — Бакстър свали очилата си и започна да бърше стъклата им с носната си кърпа. — Ако искаш да знаеш, направо съм бесен! Още повече сега, когато знам, че Хамилтън не е човекът, изпратил мис Поуст при теб.

— Но, Бакстър, вече е ден! Няма никаква опасност.

— По дяволите, жено, ние разследваме убийство! — Бакстър рязко постави очилата на носа си. Отново бе загубил самообладание. Осъзнаването на този факт направо го ужаси. — Най-малкото, което можеш да направиш в този случай, е да проявиш малко здрав разум!

— Няма нужда да ме ругаеш, сър. Трябва отново да ти припомня, че не приемам заповеди от теб.

Ако самият той притежаваше здрав разум, трябваше да си затвори устата, помисли си Бакстър. Хамилтън беше прав: когато станеше дума за жени и тяхната деликатна чувствителност, той ставаше тромав и ужасно несръчен.

Вдигна поглед и се изгуби в дълбоките зелени езера, които представляваха очите й. Отново го обхвана ужасния страх, който бе изпитал преди малко. ТЯ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ИЗЛОЖЕНА НА ОПАСНОСТ! Тъмните сенки на скорошния кошмар се размърдаха някъде в мрака, заплашвайки да го погълнат. Гневът беше единственото средство, с което можеше да държи страха настрана.

— Много добре, мис Аркъндейл — отвърна той. — Вече постигнахме съгласие, че не приемаш заповеди от мен. Ако не се интересуваш за собствената си безопасност, можеш да покажеш поне малко уважение към моето спокойствие.

В очите й прочете единствено разбиране.

— Да, разбира се — промърмори тя.

Поради някаква необяснима причина съгласието й изобщо не го успокои. Вместо това се почувства задължен да й обясни лошото си настроение.

— И без това има толкова неща, за които да се тревожа. Леля ми настоява да й дам отговори, които нямам. Мериан очаква от мен да пазя от неприятности разглезения ми брат, който изобщо не дава пет пари за мен. Не съм имал време за собствените си химически експерименти, откакто започна цялата тази лудост, освен това изгубих икономката си. Четвъртата за последните пет месеца!

— Разбирам много добре, Бакстър. — Шарлот му се усмихна. — Съжалявам, че напоследък животът ти се е обърнал с главата надолу Но не се безпокой. Всичко скоро ще свърши и ти ще си свободен да се върнеш към предишните си занимания. Само помисли: когато всичко свърши, никога повече няма да ме видиш.

Пред очите му внезапно се появи образ — самият той полита към морската бездна в разбиващите се с грохот вълни под прозореца му Старите белези като че ли пламнаха с нов огън. Бакстър започна отчаяно да се бори с необяснимия пристъп на паника с всичките сили на логиката и разума, които притежаваше.

— Да, знам това много добре — отвърна той много тихо.

Между тях се възцари тишина.

Бакстър се обърна и тръгна към библиотеката.

— Тъй като вече си тук, мога да ти кажа, че трябва да променим посоката на издирванията си. Вместо да проучваме другите ухажори на Друзила Хескет, мисля, че е по-добре да обърнем по-голямо внимание на членовете на клуба, който посещава Хамилтън.

— Чудесна идея. Съгласна съм. — Тя го последва в библиотеката.

— Не можем да пренебрегнем факта, че всичко това има връзка с Норис, наследника на лорд Ленокс.

— Наистина. Мисис Хескет е имала връзка с бащата. Но не мога да си представя Норис като хладнокръвен убиец.

— Нито пък аз — призна Бакстър. — Но имаме откъде да започнем. Ще помоля леля да ми помогне. Ще трябва да ни издейства покана, която ще ни позволи да влезем в дома на Ленокс колкото е възможно по-скоро.

— Това няма да е трудно — отвърна Шарлот. — Ариел ми каза, че най-голямата сестра на Норис организира след два дни маскен бал в семейната им къща.