Аманда Куик
Романтична афера (13)

Глава 12

— Видях те, че излизаш от клуба и се насочваш надолу по улицата. Но не се върна при файтона. Не знаех какво да мисля. — Шарлот беше останала без дъх не само от безпокойство, което я бе накарало да излезе от файтона, но също и от лудия бяг, в който бе прекосила улицата и бе изкачила задните стълби.

Шокът, който бе преживяла, след като изведнъж се намери притисната от силна мъжка ръка, само влоши нещата. Когато осъзна, че мъжът, който я държеше, беше Бакстър, изпита огромно облекчение, но пулсът й продължи да препуска бясно.

Бакстър бе ядосан. Много ядосан. В гласа му долови стоманени нотки, които никога преди не бе чувала.

— Казах ти да чакаш във файтона!

Шарлот сви рамене и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Бях разтревожена. Не знаех какво става. Помислих си, че може би се нуждаеш от моята помощ.

— Ако имах нужда от помощта ти, щях да ти я поискам.

— Виж, Бакстър, няма защо да се ядосваш. Трябва ли да ти припомня, че и двамата сме замесени в тази работа?

— Как бих могъл Да забравя? — Бакстър я пусна и я побутна леко към вратата. — Ще се върнем по същия път, по който дойдохме. Бързо!

— Но защо дойде точно тук?

— За да намеря Хамилтън. Но това може да почака. Първо трябва да те изведа оттук.

— Няма причина да не продължим двамата това, което започна сам.

— Съществуват хиляди причини да не го направим. От стаята в дъното на коридора проехтя мъжки смях.

Бакстър се вцепени Шарлот почувства как той се обърна и впи поглед в тази посока. Тя също погледна нататък.

В края на тесния коридор имаше малък прозорец без завеси, От прозореца струеше достатъчно светлина, за да се различават редицата затворени врати от двете страни на коридора. Тънък лъч светлина се процеждаше под последната врата отляво.

— Хамилтън в тази стая ли е? — попита много тихо Шарлот.

— Подозирам, че точно там се събират членовете на клуба.

Шарлот бе заинтригувана.

— Имаше намерение да го проследиш ли?

— Нека просто кажем, че бях любопитен. — Бакстър се пресегна встрани от нея и отвори вратата, през която бяха влезли в коридора.

Но в подножието на стълбите се чуха стъпки. Шарлот потрепери от безпокойство. Някой се изкачваше по задното стълбище! Бакстър не изруга на глас, но тя можеше да се закълне, че чува едва доловимото му „По дяволите!“ Затвори вратата толкова бързо, колкото я бе отворил. Сграбчи ръката й и я дръпна по коридора. Шарлот забеляза, че той изобщо не си направи труда да отвори първите три врати. Избра чак четвъртата. Шарлот изпусна въздишка на облекчение, когато вратата се отвори само с леко побутване. Изобщо не й се мислеше за възможността да бъде заловена от човека, който се изкачваше по стълбите.

Щеше да бъде не просто объркващо и ужасно неловко, а щеше да избухне страшен скандал, ако двамата с Бакстър бъдеха открити тук. Младите господа от клуба без съмнение щяха да изпаднат в ярост от факта, че са шпионирани от Бакстър Сейнт Айвс и годеницата му. Новината щеше да се разнесе със скоростта на прериен пожар.

Бакстър я побутна леко и двамата се озоваха в малка стая. Шарлот сбърчи нос, когато вдъхна миризмата на застоял въздух. Очевидно стаята не бе проветрявана от доста време. Младата жена се движеше с голяма предпазливост, неспособна да различи нищо в непрогледната тъмнина.

От стаята в дъното на коридора отново проехтя ехото на дружен мъжки смях. Бакстър бързо затвори вратата. Шарлот усети движение и разбра, че той бе прилепил ухо до стената. Знаеше, че се ослушва за стъпките на човека, който се изкачваше по задното стълбище.

Тя отстъпи предпазливо крачка назад и неочаквано се блъсна в друга врата. Разбра, че е съединителна врата към стаята, съседна на тази, която използваха Хамилтън и приятелите му.

Отвън в коридора се чу как една дъска от пода силно изскърца, някой с тежки стъпки премина покрай стаята, в която се криеха Шарлот и Бакстър. Който и да бе, той не спря пред вратата им. Без съмнение това бе някой прислужник, който изпълняваше задълженията си. Може би носеше вино на членовете на клуба. Двамата с Бакстър трябваше да останат в тази стая, докато човекът не се върнеше обратно. Шарлот докосна леко ръката на Бакстър.

— Какво има? — прошепна той тихо в ухото й.

— Тук има още една врата. Води към съседната стая. Може би ще можеш да чуеш какво се говори там вътре.

— Трябва да те изведа оттук.

— Можеш да повтаряш това колкото си искаш, но не можем да направим нищо, докато прислужникът не си отиде. И тъй като вече сме тук, ще бъде жалко да пропуснем възможността, която ни се предоставя.

Шарлот почувства колебанието му. Пое ръката му в своята и я постави на бравата зад себе си.

— По-дяволите!

Знаеше, че той се двоуми как да постъпи. Запита се дали не си мисли, че упражнява лошо влияние върху него. След миг той взе решение. Заобиколи я и бавно и много внимателно отвори междинната врата.

От другата стая веднага ги блъсна миризмата на стар и застоял въздух. Шарлот се приведе леко напред, за да надникне зад ъгъла. От прозореца без завеси все пак идваше достатъчно светлина, за да се види нещо от вътрешността. Дори на това оскъдно осветление можеше да се види, че килимът е стар и износен, върху него бе поставено широко легло, а отстрани имаше неголям гардероб. Отдясно бе сложен голям леген за вода. На едната стена висеше накриво някаква картина.

Бакстър докосна с пръст устните на Шарлот, но нямаше нужда да я предупреждава да пази тишина. Само една тънка стена ги разделяше от Хамилтън и приятелите му. От съседната стая ясно се чуваше висок мъжки смях, който в следния миг затихна, последван от говор, но не толкова висок и груб.

Замаяна, Шарлот видя Бакстър да прекосява стаята и да се приближава към гардероба. Отвори го внимателно и бързо прегледа вътрешността, като че ли очакваше да открие нещо интересно. Очевидно разочарован, той отстъпи крачка назад и застана през картината. След като я изучава в продължение може би на цяла минута, той я свали от стената. На мястото, където беше картината, се виждаше малка дупка. Изненадана, Шарлот насочи вниманието си към нея. Сигурно можеше да се погледне в стаята, където се бяха събрали Хамилтън и другите членове на клуба. Отбеляза си да попита по-късно Бакстър откъде е разбрал, че зад картината има шпионка.

Бакстър долепи око до отвора. Шарлот се спусна към него, тъй като бе нетърпелива да погледне, и долови сладък билков аромат, който й напомни малко за аромата в дома на Джулиана Поуст. Но тази миризма бе много по-силна. Шарлот видя как Бакстър отстъпи крачка назад, за да си поеме дълбоко въздух, преди отново да погледне през дупката.

Гласовете на мъжете в другата стая сега се долавяха много по-лесно, но бяха някак неясни, като че ли мъжете не бяха само упоени, но и леко сънливи.

— Хайде, човече, върви си! — извика някой на слугата. Вратата се отвори и веднага след това се затвори. В коридора отново се чуха стъпки.

— Време е да повикаме нашия магьосник — съобщи с монотонен глас един от мъжете. — Нека да видим какви демонстрации на силата на метафизично ниво ни е подготвил за тази вечер.

— Изпитание — обади се друг — Той ни обеща изпитание. Нека тази вечер великият магьосник покаже уменията си.

— Чудесна идея! — изломоти едва разбираемо някой. — Нека да видим колко е умен нашият магьосник. Нека да докара Норис до транс. Нали ще участваш, Нори?

— Защо не? — Норис беше някак отпуснат. — Винаги с удоволствие ще участвам в експеримент на метафизично ниво. Повикайте проклетия магьосник…

След това се чу стържещ звук, като че ли местеха мебел. Бакстър отново се отдели от наблюдателния си пост, за да си поеме въздух. Шарлот забеляза, че светлината, която проникваше през дупката, изведнъж стана бледа и приглушена. В съседната стая някой беше изгасил свещника. Членовете на клуба започнаха да припяват в монотонен, мрачен каданс:

Олово и сребро, кехлибар и злато,

сила, мощна и древна,

когато чрез смарагда се разкрие знакът,

живак, сяра и сол ще се смесят.

Истинското познание съществува край нас,

край мен, край теб и край всички вас,

но само избрани ще получат ключа…

Мъжете повториха припева, а гласовете им се смесваха и ставаха все по-неразбираеми. Някои вече не бяха в състояние да говорят свързано. Някой се изкиска.

Шарлот дръпна леко ръкава на Бакстър. Той се поколеба за момент. Тя го побутна и той неохотно се отмести, позволявайки й да надникне.

Тя си пое дъх, надигна се на пръсти и долепи око до шпионката. Пред погледа й се разкри оскъдно осветено помещение, обгърнато в ароматен дим. До отсрещната стена имаше голям гардероб. Веднага забеляза Хамилтън и Норис. Те, както и другите членове на клуба, бяха насядали на турски възглавнички около мангал със запален огън. Всеки един държеше чаша вино в едната си ръка, но вниманието им бе насочено не към него, а към огъня, в който горяха ароматни билки.

Това, което наследниците на Хермес желаят,

тружениците откриват в пламъците на огъня.

Думите след това станаха почти неразбираеми. Мъжете кимаха над чашите си. Миризмата, която проникваше през малката дупка, бе тягостна и неприятна. От нея очите на Шарлот се изпълниха със сълзи, които замъглиха погледа й. Тя извърна глава настрани, за да си поеме въздух.

— Погледнете, това е магьосникът! — обяви един от мъжете, като се хилеше. — Ето го, появява се пред нас.

Шарлот бързо зае мястото си на шпионката. Изненада се, когато видя нова фигура в тайната стая. Беше сигурна, че вратата не се бе отваряла. Като че ли непознатият просто се бе материализирал от въздуха. Възможно бе да се бе крил в гардероба.

Магьосникът прекоси бавно стаята и застана сред нехайно излегналите се мъже. Беше облечен с дълга черна роба. Ниско над лицето му бе нахлупена тежка качулка. Шарлот не можеше да различи чертите му. Заради сянката, която хвърляше качулката, помисли си тя. След това новодошлият извърна леко глава. Светлината попадна на блестящата черна копринена маска, която скриваше цялото му лице.

НО ТОВА Е САМО ИГРА — помисли си тя. — ИГРА, КОЯТО ХАМИЛТЪН И ПРИЯТЕЛИТЕ МУ СА СИ ИЗМИСЛИЛИ, ЗА ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТ. Но не можа да удържи тръпките на парализиращ страх, които пролазиха по гърба й.

— Нека да видим каква в действителност е силата ти заяви Норис със смелост, която бе очевидно, че не притежава.

Загърнатата в черно фигура вдигна ръка. От пръстите му висеше блестящ медальон. Всички впиха погледи в него с неприкрито обожание.

Като че ледени пръсти сграбчиха гърлото на Шарлот. Димът и билковият мирис като че се бяха просмукали във всичко и притъпяваха сетивата й. Опита се да разгледа по-подробно медальона, но от такова разстояние бе невъзможно. Шарлот потрепери, когато Бакстър постави ръка на рамото й. Без да каже дума, тя отстъпи крачка назад. Сега бе ред на Бакстър да наблюдава. Шарлот притисна глава до стената. Поне можеше да чува какво се говори.

— Накарайте го да изпадне в транс — обади се един от членовете на клуба. — Ще го разпитваме някой друг път какво се е случило и ще видим дали ще си спомня.

— Накарайте Норис да пиука като пиле утре вечер на соарето на семейство Клафън.

— Накарайте го да замъкне задника си в Пол Мол, и то в часа, когато има най-много навалица.

— Убедете го да танцува с дъщерята на лейди Буелтън, онази с конското лице.

— Няма сила — обяви Норис — нито на този свят, нито на метафизично ниво, която може да ме накара да танцувам с дъщерята на Буелтън.

Слаб смях посрещна това изявление. След това в стаята се възцари тишина.

Шарлот се притисна по-силно до стената, но не чу нищо. Отново дръпна Бакстър за ръкава. Той се поколеба за момент, след това й отстъпи мястото си. Шарлот погледна през дупката и с изненада установи, че съседната стая бе потънала в мрак. Някой бе изгасил фенера. Въглените в мангала в средата все още тлееха, но светлината им не достигаше, за да се различат лицата на мъжете.

Магьосникът запали една-единствена свещ и я постави пред Норис. Шарлот наблюдаваше как обгърнатата в черно наметало фигура се движи в призрачните сенки. Краищата на наметалото се развяваха около него като големи, черни криле. Медальонът в ръката му се люлееше бавно, като улавяше и отразяваше светлината от свещта.

Членовете на клуба започнаха отново за припяват монотонния напев с тежки, ритмични гласове, които кънтяха в съзнанието на Шарлот.

Олово и сребро,

кехлибар и злато,

сила мощна и древна…

Шарлот бе така погълната от зрелището, което се разиграваше пред очите й, че стана непредпазлива и съвсем забрави за упойващия аромат на билките. Мислеше, че чува как магьосникът говори нещо, но гласът му не надвишаваше монотонния припев на останалите. По гръбнака й отново пролази ледена тръпка, но тя не можеше да намери сили да се отмести.

Трябваше да се приближи още, помисли си замаяно. Искаше хубаво да разгледа медальона. Трябваше да го види. Чувстваше, че това е от особена важност.

Бакстър я сграбчи за китката и насила я откъсна от дупката. Шарлот се опита да се изплъзне от хватката му Той закри устата й с ръка и властно отмести тялото й встрани. Шарлот започна да се съпротивлява. Бакстър я стисна още по-силно в прегръдките си. Дланта му притисна с нова сила устата й. След това притисна главата й до гърдите си, така че тя изобщо не можеше да се движи.

Ядосана, Шарлот опита да разтвори пръстите му, но той я стисна още по-силно. Шарлот осъзна, че й се бе завило свят, тъй като стаята се завъртя пред очите й. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, но този път въздухът не бе примесен с опияняващата миризма на билки. Изведнъж малката, обляна в лунна светлина стая спря да се върти и тя отново можеше да вижда ясно. Шарлот се отпусна на гърдите му, като въздъхна от облекчение.

Какво, за бога, се бе случило? Шарлот изпита неудобство, припомняйки си държанието си само отпреди миг. Ръката на Бакстър все още покриваше устата й, в това положение той я подтикна леко към свързващата врата. Шарлот разбра. Беше време да си тръгват Бакстър бе напълно прав, помисли си тя. Най-добре беше да се измъкнат сега, когато членовете на клуба и техният магьосник бяха погълнати от странния си ритуал. Шарлот докосна ръката на Бакстър, показвайки му по този начин, че е готова да го придружи. Той се поколеба за миг, после махна ръката си от устата й. Шарлот не каза нищо.

Бакстър я хвана за ръката и я изведе пред свързващата врата. Озоваха се в стаята, в която се бяха скрили в самото начало. Бакстър се приближи до вратата към коридора и надникна предпазливо. Миг след това пристъпи в коридора, като все още държеше Шарлот за ръка.

Двамата предпазливо достигнаха вратата, която водеше към задното стълбище. Бакстър я отвори, огледа се, след това се обърна към нея и кимна.

— На стълбището няма никой. Аз ще тръгна пръв. Ще трябва да побързаме.

Шарлот не се възпротиви, а го последва бързо. Бакстър отново спря за момент, когато се озоваха в малкото помещение за слугите в основата на стълбището. Не се виждаше никой. Шумът от игралната зала в предната част на къщата идваше до тях като неясно бучене.

В следния миг бяха в безопасност извън къщата. Шарлот забеляза, че мъглата доста се е сгъстила. Тя се стелеше на талази в градината и отразяваше призрачно и някак зловещо светлината от прозорците.

Шарлот позволи на Бакстър да я изведе на улицата, където беше почти невъзможно да се види каквото и да било. Изведнъж върхът на обувката й се удари в някакъв твърд предмет, Шарлот примигна и едва сподави един болезнен стон.

— Добре ли си? — попита Бакстър, без да забави крачка.

— Да. Мисля, че се спънах в някакъв захвърлен сандък.

Той не отвърна нищо. Двамата завиха зад един ъгъл и се озоваха от другата страна на улицата. В мъглата се виждаха карети, които се движеха в двете посоки, но изглеждаха някак неестествено, сякаш плуваха. От посоката, където се намираше „Зелената маса“ долитаха пиянски викове и смях.

Шарлот се опита да нахлупи още по-ниско качулката на наметката си. До нея Бакстър свали очилата си, нахлупи шапката си над очите и вдигна високата яка на палтото си. Тези прости действия го промениха до неузнаваемост. Хвана Шарлот за ръка и я преведе през улицата.

Само след няколко минути се намериха в наетия от Бакстър файтон, където бяха в безопасност. Шарлот изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато файтонът потегли. Бакстър запали вътрешния фенер.

— Какво означаваше всичко това? — попита тя.

— Мисля, че Хамилтън и приятелите му се готвеха да наблюдават демонстрация на хипноза. — След като запали фенера, Бакстър се отпусна в единия ъгъл.

Шарлот му хвърли настойчив поглед. Слабата светлина от фенера придаваше на грубо изсечените черти на лицето му неумолимо, дори жестоко изражение. Шарлот можеше почти да почувства как той потъва в дълбините на собствените си мисли. Студена решителност измести всяко чувство от очите му.

— Хипноза? Някакъв вид мезмеризъм, така ли?

— Да. В този случай ефектът се подсилва от някакъв опиат.

— Разбира се! Благовонието! — Шарлот се намръщи. — Сигурно, преди да си тръгнем, самата аз вдишах твърде много от него. Най-странното беше, че ме обзе внезапно желание да разгледам по-отблизо онзи медальон, който държеше магьосникът. Чувствах, че трябва да го видя на всяка цена.

— Знам — отвърна сухо Бакстър. — Наистина беше много настоятелна.

Шарлот се изчерви.

— Така е, но за щастие ефектът от опиата е само временен. Вече се чувствам съвсем добре, всъщност — както обикновено.

— Шарлот, скъпа, думата „обикновено“ изобщо не може да се отнася за теб.

Шарлот не знаеше как да приеме думите му, затова просто не им обърна внимание.

— Колкото до тази глупост с хипнозата. Чела съм книгата на доктор Мезмер, както и мнението на тези, които заявяват, че използват подобни методи и постигат забележителни резултати. Винаги съм смятала, че цялата тази работа е просто най-лошият вид измама.

— Аз също, но на поетите доста им харесва. Както и на моя иконом Ламбърт. Ходи при някакъв доктор Флат, който по този начин лекувал болките в ставите му.

— Но това, на което станахме свидетели, няма нищо общо с медицината.

— Така е. — Бакстър отмести леко пердето и замислено огледа обвитата в мъгла улица. — Но има и такива хора, включително някой си Де Мейнодук, за които се говори, че експериментират с хипноза, използвайки я като средство, за да разкриват тайни на някои окултни науки.

— Окултни?

— Алхимия, например.

— Припевът! — прошепна Шарлот. — Мисля, че чух някои неща, свързани с алхимията, в онзи рефрен, който повтаряха членовете на клуба, когато викаха своя магьосник. Живак, сяра, сол.

— Точно така — отвърна Бакстър, но не извърна поглед към нея. Изглеждаше напълно погълнат от мрака навън. — Живакът, сярата и солта някога са считани от древните алхимици като основа на всичко, включително и на златото. Съществувала теория, според която, ако човек може да отдели свръхестественото вещество от тези субстанции от материалната форма, в която се намират, ще притежава, наред с други неща, и тайната на превръщането на всеки метал в злато.

Нещо в тона, с който бяха произнесени тези думи, привлече вниманието на Шарлот.

— Наред с други неща? Какво повече би могъл да желае един алхимик от това да може да превръща оловото в злато?

Бакстър най-сетне се обърна и я погледна. В очите му горяха опасни пламъци.

— За един истински алхимик тайната на превръщането на оловото в злато е не повече от знак, че е на верен път.

— Не разбирам. Каква е била истинската цел на тези експерименти?

— Алхимиците търсели философския камък, тайната, фундаменталното познание за света, което ще ги дари с неизмерима мощ.

Шарлот отново почувства как я обзема хлад. Усещането беше същото, каквото бе изпитала, когато наблюдаваше действията на магьосника. Внимателно се вгледа в лицето на Бакстър, омаяна от студения огън в очите му.

Но това беше различно. Бакстър беше различен. Той нямаше нищо общо с облечения в черно магьосник. Но мощният ум заедно с непоклатима воля и самообладание винаги са били опасна комбинация, помисли си тя. А Бакстър притежаваше и двете.

Шумовете от улицата постепенно заглъхнаха в далечината. Като че ли мъглата и мракът поглъщаха всичко; струваше й се, че единственото сигурно и безопасно място в света е вътрешността на този файтон. Всичко останало сякаш не съществуваше.

Беше затворена тук, в това тясно пространство, заедно с любимия човек, чийто непризнати амбиции можеха да се мерят само с тези на древните алхимици. В този момент я прониза една мисъл, която я накара да потрепери. Ако Бакстър не осъзнаеше, че любовта бе истинското име на Философския камък, който търсеше, и двамата можеха да изгорят в пламъците на страстта, която така неочаквано се бе зародила между тях.

— Какво ти е, Шарлот? Изглеждаш някак странно. Думите му нарушиха тишината между тях, Шарлот рязко излезе от унеса си, Примигна смутено и отклони поглед.

— Няма нищо. Просто се бях замислила за рефрена и за другите неща в него, които се отнасят към алхимията. Какво означава изразът „тружениците на огъня“?

— Това е стар термин в алхимията. Произлязъл е може би оттам, че цялата им работа се е извършвала в нагорещени от огъня съдове.

— След това споменаха Хермес. Кой е той?

— Хермес Трисмегистос. Мнозина мислят, че той е авторът на законите на алхимията, за които се предполага, че са написани на смарагдова плоча.

— „Зелената маса“ — прошепна Шарлот.

Бакстър се усмихна горчиво.

— Да. Така са нарекли и клуба си. Изглежда, че Хамилтън и приятелите му са превърнали хипнозата и алхимията в основа на тайния си клуб. Добавили са някои ритуали и благовония и са намерили подходяща драматична фигура на някакъв магьосник, за да ги забавлява.

— Може би самият магьосник ги е открил — предположи Шарлот.

— Възможно е. Може да се изненадаш колко измамници забогатяха неимоверно, след като привлякоха покровители от висшите кръгове. Повече от хората от висшето общество казват, че са обхванати от постоянна досада. Тяхното безкрайно отегчение ги води дотам, че започват да търсят странни и екзотични удоволствия.

— Предполагам, че няма нищо лошо в забавлението, което си е избрал Хамилтън — каза бавно Шарлот. — Неговият таен клуб изглежда много по-малко опасен от други.

— Поне не рискува живота си в безумно състезание с файтони в полунощ. Нито пък в търсене на удоволствия, като посещава най-долните вертепи. „Зелената маса“ не е някой елитен клуб, но има и много по-лоши неща.

— Така е. — Бакстър отново насочи вниманието си към улицата навън и потъна в мълчание.

— Какво те притеснява, Бакстър?

— Връзките. Съвпаденията.

— Какво искаш да кажеш?

Когато той извърна глава и срещна погледа й, Шарлот отново почувства как ледени пръсти стиснаха гърлото й.

— Малката рисунка на Друзила Хескет.

— Какво за нея?

— Сега знам защо ми се стори позната. Почти съм сигурен, че съм я виждал преди много време в един от древните алхимични текстове, които имам в библиотеката си.

Шарлот се втренчи смаяно в него.

— Мислиш, че рисунката има нещо общо с алхимията?

— Не мога да кажа със сигурност. Все още не съм я намерил. Може да ми отнеме известно време. Изминаха години, откакто попаднах на подобна рисунка, затова не съм сигурен точно в коя книга се намира.

— Господи! — Шарлот остави тази мисъл да попие в съзнанието й, след това бе принудена да се замисли за последствията, ако това се окажеше истина. — Това би означавало, че има връзка между клуба „Зелената маса“ и убийството на мисис Хескет.

— Това е само една вероятност — отвърна тихо, но настойчиво Бакстър. — Не мисля, че нещата стоят точно по този начин, но обещавам, че ще проверя.

— Защо мислиш, че нещата не стоят по този начин? — При това откритие Шарлот почувства как изпада в някакво трескаво състояние. — Това е пряка връзка. Не забравяй, че мисис Хескет е имала любовна връзка с лорд Ленокс, чийто син Норис е член на въпросния клуб. И самият той бе един от тези, които се подложиха на хипноза тази нощ.

— Да, но лорд Ленокс, а не синът му, бе любовник ни Друзила Хескет. — Бакстър едва доловимо се усмихна. — Мисля, че мога да заявя без всяко съмнение, че лорд Ленокс няма нищо общо със „Зелената маса“. Това изобщо не е в негов стил. Във всеки случай, изглежда, че членове на клуба са все млади хора, като Норис.

— Може би, но е възможно бедната Друзила да се е натъкнала на някаква информация за някой от членовете на клуба, докато е била обвързана с бащата на Норис. — Шарлот се намръщи. — Не мога да си представя обаче какво толкова би могла да научи, че да й струва живота.

— Това, разбира се, е тайната в този случай. Какво може да е? Членовете на клуба бъбрят за хипноза и мезмеризъм, но така правят и мнозина други.

— Това изобщо не ми харесва, Бакстър.

— Нито пък на мен.

— Ако в клуба „Зелената маса“ има убиец, това означава, че брат ти е в опасност.

Очите им отново се срещнаха.

— Ще се заемем с този въпрос стъпка по стъпка, така, както се прави с всеки добре премислен експеримент. Първо, ще видя дали ще мога да потвърдя подозренията си относно рисунката. След това ще видя дали можем да открием кой е собственикът На „Зелената маса“. Който и да е той, трябва да знае нещо за тази работа.

Шарлот го погледна с възхищение, което дори не се опита да скрие.

— Наистина, мисля, че в края на краищата ще се окажеш изключително полезен доверен човек, Бакстър.