Аманда Куик
Романтична афера (10)

Глава 9

Шарлот чу затварянето на входната врата след Джулиана Поуст, прекоси коридора и надникна през прозореца. Точно навреме, тъй като другата жена се качваше в един файтон, най-вероятно нает, с бързина, учудваща за жена в нейното положение.

Шарлот бързо се обърна и грабна сламената си шапка от куката на стената и всекидневното си вълнено палто.

В този миг от кухнята се появи мисис Уити. Тя изтри ръцете си в чистата бяла престилка, погледна Шарлот и се намръщи.

— Какво се е случило?

— Ще последвам жената, която току-що излезе оттук. — Шарлот отвори бързо входната врата и застана на стъпалата. — Искам да разбера къде отива.

— Това е лудост! — извика мисис Уити от коридора. — Тя си тръгна с някакъв файтон. Не можете да се надявате да я настигнете пеша!

В тази част на града движението е толкова бавно, че ако побързам, няма да изпусна файтона от очи. — Шарлот бързо постави шапката си и хукна.

— Но ще трябва да я следвате от по-голямо разстояние! — изкрещя мисис Уити.

Шарлот не я чу. Няколко глави се обърнаха след нея, когато затича по улицата, но тя не обърна внимание на учудването и неодобрителните погледи. Знаеше добре, че онези, които я познаваха, я мислеха за доста странна. Тези, които не я познаваха, само биха вдигнали рамене с безразличие при вида на жена, която тичаше между фургони с храна и фермерски каруци, с които бяха пълни улиците в този час на деня.

В края на улицата, файтонът зави зад ъгъла. Шарлот осъзна, че ако премине напряко през парка, ще може да скъси разстоянието, което я делеше от колата. Обърна се и тичешком премина през железните врати на входа на малкия зелен парк. Придържайки шапката си с ръка, след няколко минути тя се появи, останала без дъх, на противоположната страна на парка.

Мисис Уити беше права. Ако продължи да тича така, не би могла да издържи дълго. Файтонът на Джулиана постепенно набираше преднина.

Шарлот се огледа с нарастващо отчаяние. По средата на улицата бе спряла открита карета, която превозваше цветя, а на капрата стоеше момче на около петнайсет години. Шарлот се втурна натам, като махаше с ръце, за да привлече вниманието на момчето към себе си. То я погледна любопитно, когато тя спря пред него.

— Искате да си купите цветя ли, госпожо?

— Не, но ще ти платя добре, ако ме качиш и последваш онзи файтон.

Момчето се намръщи.

— Не съм сигурен дали татко ще ми позволи, госпожо.

— Ще ти платя добре. — Шарлот повдигна полите си и понечи да се качи. — Ако ми помогнеш, ще купя всяко цвете, което караш.

— Е…

— Просто помисли, ще бъдеш свободен през целия ден, а когато се върнеш вкъщи, баща ти ще бъде щастлив, когато види, че си продал всичко.

Момчето все още не изглеждаше убедено.

— Искате да купите всичките ми цветя?

— Да, наистина! — Шарлот се настани до момчето и му се усмихна окуражително. — Обичам цветята.

Момчето не се колеба повече, само сви рамене.

— Татко винаги е казвал, че жените са много странни същества.

Момчето дръпна силно юздите. Стреснато, якото конче пое с бърза стъпка по улицата. Шарлот си казваше, че трябва на всяка цена да се успокои и да помисли как да постъпи по-нататък.

Петнайсет минути по-късно каретата с цветята зави зад един ъгъл в близкия квартал. Шарлот забеляза, че файтонът на Джулиана спира пред една малка къща.

— Достатъчно! — заяви Шарлот. — Не е необходимо да ме чакаш. Сама ще се върна вкъщи.

— Ами… цветята?

— О, съвсем забравих! — Шарлот събра полите си и слезе от каретата. — Ще ти кажа къде живея. Откарай там всичките цветя и кажи на икономката ми, че съм поръчала да ги купи.

— Добре тогава. — Момчето я погледна изпитателно. — Сигурна ли сте, че не искате да ви изчакам?

— Сигурна съм. На връщане ще си наема файтон. — Тя се усмихна и му съобщи адреса си. — Много мило от твоя страна, че се безпокоиш за мен, но те уверявам, че мога сама да се грижа за себе си.

— Както кажете — момчето смушка коня.

Шарлот изчака, докато каретата с цветята зави зад един ъгъл, преди да продължи към малката къща, в която бе влязла в Джулиана Поуст. В ума й се въртяха най-различни начини, по които би могла да настоява за обяснение. Реши да изчака момента, след като влезе в къщата.

Изкачи стълбите и почука на вратата. След няколко минути зад вратата се чуха тежки стъпки. Миг по-късно на прага застана едра жена, която най-вероятно бе икономката.

— Да, госпожо?

— Моля, кажете на господарката си, че съм тук — заяви твърдо Шарлот.

Икономката й хвърли подозрителен поглед.

— Имате ли уговорен час?

Странен въпрос, помисли си Шарлот. Една икономка може да попита дали ви очакват или не, но „уговорен час“ се използваше при делови срещи.

— Да — отвърна Шарлот — Имам уговорен час.

— Малко сте подранили — промърмори жената, но отстъпи крачка назад и отвори вратата. — Обикновено мис Поуст не приема клиенти преди обяд.

— За мен направи изключение. — Шарлот влезе бързо, преди икономката да е променила решението си. — Въпросът е спешен.

Икономката я погледна изпитателно, но не каза нищо, просто затвори вратата.

— За кого да съобщя?

Шарлот изрече първото име, което й дойде наум.

— Мисис Уити.

— Много добре. Оттук, моля. Ще уведомя мис Поуст, че сте тук.

— Благодаря.

Шарлот се огледа любопитно по коридора, докато следваше икономката. Дървената ламперия блестеше, явно съвсем наскоро бе излъскана с восък. Дъбовите перила на стълбището бяха красиво декорирани с месингови украшения. Както изглежда, Джулиана Поуст не беше богата, но със сигурност не се тревожеше за насъщния си. Всъщност за една съсипана жена, тя явно се справяше много добре. Икономката отвори една врата в отдалечения край на коридора.

— Моля, влезте тук, мисис Уити. Сега ще съобщя на мис Поуст.

Шарлот влезе в малката приемна и се огледа изумена наоколо. Стаята бе подредена в екзотичен източен стил. Всичко бе в яркочервени и черни тонове. Във въздуха се усещаше аромат на благовония. Беше почти обед, но в тази стая можеше спокойно да бъде и полунощ. Тежките червени плюшени завеси бяха спуснати, поради което цареше полумрак. Единствената светлина идваше от два високи канделабра във формата на лотоси.

Нямаше столове, но по килима бяха разхвърляни червени възглавнички с черна ивица по края. До камината бе поставено ниско червено канапе, В средата на стаята върху малка абаносова масичка беше поставено тесте карти.

— Мисис Уити? — Джулиана Поуст се появи на прага. — Страхувам се, че не си спомням да съм уговаряла с вас час по това време, но въпреки това ще ви изслушам.

Шарлот свали шапката си и бавно се обърна към другата жена. Сега Джулиана бе в широка червена роба, обсипана с безброй мъниста.

— Не съм уговаряла час — каза Шарлот.

Джулиана се вцепени.

— Вие! — В красивите й очи проблесна страх, а може би на Шарлот само й се стори така. — Какво правите тук? Как ме намерихте?

— Не беше трудно. — Шарлот погледна многозначително слабата фигура на Джулиана и се усмихна горчиво. — Приемам, че вече не се тревожите за това, че сте захвърлена на улицата опозорена завинаги?

Джулиана се изчерви.

— Най-добре е да си тръгнете веднага, мис Аркъндейл.

— Нямам намерение да си тръгна оттук, без да съм получила обяснение от вас.

— Не мога да ви дам никакви обяснения.

За един дълъг миг Шарлот не каза нищо. След това се приближи до абаносовата масичка.

— Предполагам, това не са карти за игра на вист.

— Не.

Шарлот взе картите, разгледа внимателно рисунките на гърба, след това ги обърна и започна да разглежда фигурите на лицето. Преди много години, като дете, бе виждала подобни карти на един панаир.

— Предсказвате бъдещето ли, мис Поуст?

Джулиана я следеше неспокойно.

— Да, преди всичко на млади дами, които искат съвет от мен за любовта и брака.

— Срещу определена цена.

— Естествено — усмихна се студено Джулиана.

— Когато икономката ви ме видя на вратата, предположи, че имам уговорен час при вас. Помислила е, че съм дошла, за да погледнете в бъдещето ми, нали?

— Да.

Шарлот отново се огледа.

— Трябва да призная, че тук е много интересно. Създали сте завладяваща атмосфера, в която практикувате професията си.

— Благодаря.

— Изглежда, работата ви е доста печеливша.

— Справям се. — По лицето на Джулиана премина сянка. — Станала съм доста популярна сред определени млади дами. Някои от тях намират, че е много забавно да предсказвам бъдещето им чрез картите. Други приемат нещата много по-сериозно И в двата случая са готови да заплатят добре за удоволствието.

— От дълго време ли се занимавате с това?

— Малко след като моят скъп опекун пропиля наследството ми. — Погледът на гадателката придоби студен и циничен израз. — Това се случи, когато бях на осемнайсет години. След като парите свършиха, той сметна, че няма никаква причина да ме държи в дома си.

— Звучи ми така, като че ли са от една и съща порода с втория ми баща. — Шарлот остави картите на мястото им. — Знаете ли, мис Поуст, наистина мисля, че двете с вас имаме нещо общо.

— Много се съмнявам.

— Аз, също като вас, съм се отдала на професия, която обслужва дами, защото бях принудена да си създам тази работа поради почти същите причини като вашите. — Шарлот се усмихна едва забележимо. — Поне и двете сме успели да избегнем участта на повечето жени в това положение. Никоя от нас не е станала гувернантка, нито пък се е наложило да излезе на улицата.

— Моля ви, напуснете! — прошепна Джулиана. — Изобщо не трябваше да идвате тук.

— Не е лесно за една жена да се оправя сама в този свят, нали?

Малките звънчета, прикрепени към дългата дреха на Джулиана, звъннаха тревожно. Тя притисна ръце към тялото си.

— Не мислете, че можете да ме прилъжете да ви кажа това, което искате да знаете. Няма да ви кажа нищо.

— Мога да ви платя, и то щедро.

Джулиана й отвърна с тих, безрадостен смях.

— Вие сте глупачка, ако си мислите, че срещу пари ще отговоря на въпроса ви.

— Значи изпитвате такава огромна лоялност към човека, наел ви да изиграете ролята на отхвърлена любовница?

— Направих сделка. Имам намерение да спазя моята част от нея. Това, което ще стане после, не е мой проблем, а сега настоявам да напуснете веднага.

Шарлот затаи дъх, тъй като интуицията й подсказа защо жената се държи по този начин.

— Вие се страхувате.

— Това са глупости.

— От кого се страхувате? Може би бих могла да ви помогна.

— Да ми помогнете? — Джулиана я погледна невярващо. — Вие не знаете какво говорите.

— Знаете ли, мис Поуст, при други обстоятелства, вярвам, че щяхме да станем приятелки.

— Какво, за бога, ви накара да кажете такова нещо?

— Това е очевидно — отвърна тихо Шарлот — Подозирам, че имаме много общи интереси, както и проблеми. Например, изпращате ли сметките си на вашите клиенти, след като са ви посетили, или изисквате да ви платят предварително?

Джулиана се намръщи.

— Очаквам да ми се плати по време на посещенията. Отдавна съм научила, че клиентите имат навик да забравят да платят, след като са си тръгнали оттук.

— Аз също отрано научих този урок.

Джулиана се поколеба.

— А с какво точно се занимавате?

— Искате да кажете, че не знаете за мен дори и това?

— Не знам нищо за вас, освен къде живеете и че сте сгодена за мистър Сейнт Айвс. Бях наета да изпълня едно поръчение, което и направих. Това е всичко.

— Разбирам. Нямам нищо против да ви кажа с какво се занимавам. Въпреки това се опитвам да бъда възможно най-дискретна.

Джулиана изглеждаше заинтригувана и любопитна.

— Какво услуги вършите?

— Много дискретни. Понякога ги търсят дами, които са получили предложение за брак. Аз правя проучвания за мъжете, които са изявили желание да се оженят за тях.

— Проучвания? Не разбирам.

— Опитвам се да потвърдя, че ухажорите на моите клиентки не са развратници, комарджии или зестрогонци. Накратко, мис Поуст, стремя се да уверя дамите, които идват да се консултират с мен, че не правят грешката да се омъжат за човек като вашия опекун или моя втори баща.

— Това е удивително! Сама ли правите въпросните проучвания?

— Имам и помощници.

Въпреки нежеланието си, Джулиана беше впечатлена.

— Но как събирате информацията си?

— От много източници. Слугите в един дом или хората, работещи в игралните домове и вертепите, ме снабдяват с по-голямата част от информацията. — Шарлот се усмихна тъжно. — В такива места никой не забелязва прислугата или служителите.

— Това наистина е така. — Джулиана поклати недоумяващо глава. — Проучвания за определени джентълмени. Колко необикновена и колко умна идея!

Въпреки обстоятелствата, Шарлот не можа да не изпита известна гордост от похвалата.

— Приемам думите ви като голям комплимент. Още повече че идват от човек, който е наясно с трудностите и успехите на професията, която си е създал сам.

Джулиана стисна устни.

— На мен ми се струва, че това, с което се занимавате, е изключително опасно.

— Общо взето, не мога да кажа, че съм имала кой знае какви трудности. — „Доскоро“ — помисли си Шарлот, но на глас не каза нищо.

Джулиана се колебаеше. Хвърли тревожен поглед през рамо, като че ли очакваше някой да се материализира пред тях направо от нищото. Нямаше никого, разбира се, но тя бързо се приближи към Шарлот и прошепна тихо:

— Споменахте, че двете бихме могли да бъдем приятелки при други обстоятелства.

— Точно така.

— Сега говоря като жена, която би могла да бъде ваша приятелка. Ще ви дам един съвет. Не знам в какво сте се забъркали с Бакстър Сейнт Айвс, но че има нещо знам със сигурност. Ще направите добре, ако прекъснете всякакви връзки с него.

— Какво искате да кажете? — усмихна се Шарлот.

— Не мога да ви кажа нищо повече. — С нервно движение Джулиана посочи вратата. — Трябва да си тръгнете незабавно. Не се връщайте. Никога.

Шарлот бе смаяна от неистовия страх, който бе видяла в очите на Джулиана.

— Много добре. — Тя се обърна и се отправи бавно към вратата. — Но ако промените решението си или имате нужда от моята помощ, обадете ми се. Знаете къде живея. — С тези думи Шарлот понечи да си тръгне.

— Мис Аркъндейл?

Шарлот се обърна.

— Да?

— Не повярвахте на малката ми измама тази сутрин, нали? — Джулиана се вгледа изпитателно в лицето й. — Нито дори за миг.

— Не, нито дори за миг.

— Мога ли да попитам защо? Толкова ли лоша актриса съм?

— Вие сте много убедителна актриса — отвърна Шарлот. — Но познавам много добре мистър Сейнт Айвс. Той не е от мъжете, които биха изоставили собственото си неродено дете.

Джулиана я погледна удивена.

— Вие сте учудващо наивна въпреки нещата, с които се занимавате. Ще ви дам още един съвет, мис Аркъндейл. Не се доверявайте на мъж, който разпалва страстта ви. Тези мъже са много опасни.

— Много добре осъзнавам рисковете. Сблъсквам се с тях всеки ден. Приятен ден, мис Поуст. — Шарлот излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Пое си отново дъх чак когато се намери на тротоара пред къщата.

 

 

Бакстър мислеше мрачно за безумството, което го бе обхванало, че бе помолил своя полубрат да го посети. Не разбираше защо се бе поддал на този импулс, но знаеше със сигурност, че бе грешка.

— Е, Бакстър, както виждаш, отзовах се на поканата ти. — Хамилтън започна да крачи нервно напред-назад из лабораторията.

Това всъщност никак не бе лесно. Трябваше да си проправя път между работни маси, една въздушна помпа и огромна поставка, върху която Бакстър провеждаше най-опасните си опити.

Хамилтън, както обикновено, беше облечен по последна мода. Широките кафяви панталони, кремавата жилетка, сложният възел на вратовръзката му и двуредното сако говореха за човек, съобразяващ се с последните модни тенденции.

Бакстър му отправи замислен поглед. Дрехите на Хамилтън винаги му стояха идеално и той ги носеше с естествена и очевидно нехайна лекота. Беше висок и слаб, а движенията му — отмерени и грациозни. Шивачите му го боготворяха. Ръкавиците идеално очертаха красивите му ръце с дълги пръсти. Ризата му винаги бе привързана стилно отпред. Ботушите му блестяха. Дрехите на Хамилтън никога не бяха изцапани с химикали, помисли си Бакстър. Палтото му никога не бе измачкано. Не носеше очила. Старият граф, техният баща, притежаваше същата вродена елегантност, както и достатъчно самоувереност сам да налага модата.

Бакстър разбираше добре, че е единственото изключение от общоприетото мнение, че мъжете от семейство Сейнт Айвс винаги вършат всичко със стил.

— Благодаря, че дойде толкова бързо — отвърна Бакстър.

Хамилтън го погледна бързо и изпитателно.

— Вярвам, че няма да ми губиш времето. Да не би накрая да си решил да ми отпускаш повече средства?

Бакстър се облегна на една от работните маси и скръсти ръце на гърдите си.

— От пари ли имаш нужда? Човек никога не би могъл да предположи това, ако погледне скъпата нова карета, която си паркирал отвън.

— По дяволите, много добре знаеш, че не в това е въпросът. — Побеснял от гняв, Хамилтън се обърна с лице към брат си. — Аз съм графът на Ешъртън и имам право на наследството си. Татко остави тези пари на мен.

— И ще ги получиш, когато му дойде времето.

Хамилтън присви очи.

— Знам, че ти доставя огромно удоволствие властта, която имаш сега над мен, като държиш парите ми в свои ръце.

— Не съвсем — отвърна Бакстър с глух глас. — Много повече бих предпочел татко да не ме беше товарил с това задължение. Ако искаш да знаеш истината, това ми причинява доста неудобства.

— Не очаквай от мен да ти повярвам. И двамата много добре разбираме, че контролът над наследството ми ти дава идеална възможност за отмъщение. — Хамилтън спря пред масата, където Бакстър държеше везните си. Взе в ръка една от малките тежести и започна внимателно да я разглежда. — Злорадствай, докато можеш. Титлата вече е моя. След няколко години ще имам и парите си.

— Независимо дали ми вярваш или не, ще оцелея и без твоята титла и наследство. Но в момента това не е важно. Хамилтън, не те помолих да дойдеш, за да обсъждаме финансовото ти състояние.

— Трябваше да се досетя, че не си променил решението си за наследството ми. — Хамилтън остави тежестта на мястото й и се отправи към вратата. — В такъв случай, по-добре да тръгвам, тъй като, както изглежда, нямаме какво да си кажем.

— Майка ти се тревожи за теб.

— МАЙКА МИ? — Хамилтън спря рязко. — Майка ми е говорила за мен с теб?

— Да. Потърси ме миналата вечер на един бал, който посетих с годеницата си.

— Няма абсолютно никаква причина мама да прави такова нещо! — избухна Хамилтън. — Не мога да си представя да постъпи така. Тя едва може да те понася. Само видът ти й причинява болка.

— Знам това много добре. Самият факт, че ми довери тревогите си, е доказателство за притеснението й.

Хамилтън му хвърли предпазлив поглед.

— За какви тревоги става дума?

— За избора ти на забавления.

— Това е пълна глупост Мама все още ме мисли за малко дете. Но вече съм мъж. Ще трябва да приеме, че имам право да се забавлявам с приятелите си. Съвсем естествено е да прекарвам повече време в клуба си.

— А този клуб, на който съвсем скоро си станал член? — попита бавно Бакстър. — Как му е името?

— Какво те интересува?

— Просто съм любопитен.

Хамилтън се поколеба за момент, след това сви рамене с безразличие.

— Нарича се „Зелената маса“. Но ако искаш да кандидатстваш за членство, предлагам ти да размислиш. — Хамилтън се усмихна подигравателно. — Не вярвам да го намериш подходящ за човек на твоите години и със скучен характер като твоя.

— Разбирам. Не се притеснявай. Дори в собствения си клуб прекарвам малко време. Нямам никакъв интерес да се присъединявам към друг.

— Радвам се да го чуя. Не мога да си представя двамата да посещаваме един и същи клуб. Ще бъде много неловко.

— Без съмнение.

— А ние и без това имаме съвсем различни интереси.

— Така е.

Хамилтън го погледна подозрително.

— Освен това не проявяваш любопитство към събитията от метафизична гледна точка.

— В това отношение си съвсем прав.

— И не мога да си представя, че ще пожелаеш да обсъждаш най-новите стихове на поети романтици.

— Този въпрос не е сред любимите ми теми за разговор — призна Бакстър.

— И със сигурност не се интересуваш от това да правиш експерименти на нови методи за установяване на истината за философията на свръхестественото.

— Това дори е още по-безинтересно за мен от романтичната поезия — съгласи се Бакстър. — С такива ли разговори се забавлявате в новия ти клуб?

— В по-голямата част.

— Но, доколкото знам, това е игрален дом, а не философска сбирка.

— С приятелите ми създадохме клуб в клуба. Ръководството на „Зелената маса“ удовлетворява претенциите на всичките си клиенти дори когато става дума за друг род забавления.

— Разбирам. Мисля да си остана в лабораторията.

— Да, това ще бъде най-добре. В „Зелената маса“ няма да ти хареса. — Хамилтън плъзна поглед по редицата колби, наредени на една поставка. — Татко прекарваше много време в лабораторията.

— Той проявяваше голям интерес към науката. Моите експерименти наистина го заинтересуваха.

— Винаги казваше, че си изключителен. — Хамилтън сви ядно устни. — Наричаше те истински герой заради нещо, което си направил през войната.

Бакстър бе искрено изненадан да чуе тези думи от Хамилтън.

— Преувеличавал е.

— Бях сигурен, че е така. Ти едва ли можеш да минеш за герой.

— Така е. Да бъдеш герой, изисква много енергия и сила. Твърде много за човек с моя характер.

Хамилтън се поколеба.

— Когато бях на четиринайсет години, баща ми ме накара да прочета една книга, която си написал под псевдоним, „Беседи по химия“.

— Сигурен съм, че си я намерил изключително скучна.

— Да, така е, ако трябва да говорим истината. Но следвах едно от указанията вътре и получих слаба киселина, която разлях нарочно върху книгата. — Хамилтън се усмихна. — Разбира се, страниците бяха напълно съсипани.

— Хамилтън, много добре знам, че имаме малко общи неща, но и двамата проявяваме интерес към наследството ти.

В погледа на Хамилтън светна тревога.

— Виж какво, Бакстър, ако си мислиш да си присвоиш наследството ми…

— Няма нужда да ставаш груб, Хамилтън, нямам никакво намерение да крада парите ти. — Бакстър се приближи до прозореца и хвърли поглед на трите саксии, в които бе посадил сладък грах. Все още нямаше никакъв признак на живот. — Но ми хрумна, че тъй като парите, които управлявам сега, един ден ще станат твои, можеш да проявиш известен интерес как да ги инвестираш.

— Обясни, моля те.

Погледите им се срещнаха.

— Мога да ти покажа как да се оправяш с банкери и делови партньори, да те науча на различни начини, по които да инвестираш доходите си, как да наемаш хората, които ще натовариш със задължението да управляват именията ти. Такива неща.

— Не искам от теб нищо, освен парите, които са мои по право. Не съм дете, което има нужда от учител. Няма нищо, което бих искал да науча от теб. Нищо! Разбра ли?

— Да.

Хамилтън се отправи към вратата с гневна походка.

— Достатъчно съм си губил времето тук. Имам да върша по-важни неща.

Точно когато той посегна към дръжката, вратата се отвори. На прага се появи Ламбърт, който погледна Бакстър с обичайното си спокойствие.

— Една много нетърпелива посетителка настоява да ви види веднага, сър.

— Бакстър! — Шарлот влетя в лабораторията, без да изчака Ламбърт да довърши съобщението си. — Трябва веднага да ти кажа какво се случи току-що. Имах най-невероятното… О! — Шарлот спря смутена, тъй като едва не се сблъска с Хамилтън. — Съжалявам, сър, не ви видях.

— Не мисля, че моят полубрат ти е бил представен снощи — заяви Бакстър. — Ако си спомняш, тръгнахме си много рано.

Шарлот хвърли поглед към Бакстър. Страните й се обагриха в прелестно розово, но Бакстър не можеше да реши дали това се дължи на сегашното й вълнение, или защото си бе спомнила страстния си отговор на ласките му през изминалата нощ.

— Да, наистина си тръгнахме твърде рано — измърмори тя.

— Позволи ми дати представя графа на Ешъртън — каза Бакстър. — Хамилтън, това е годеницата ми, мис Шарлот Аркъндейл.

Шарлот се усмихна топло на Хамилтън.

— Ваша светлост.

Бакстър гледаше очарован как тя направи елегантен реверанс.

— Мис Аркъндей. — Намръщеното изражение веднага изчезна от лицето на Хамилтън, когато се приведе да целуне ръката й. В очите му блесна вълнение, което не можеше да се сбърка с нищо друго. — Миналата вечер лейди Тренглос ме представи на красивата ви сестра. Имах честта да танцувам с нея. Тя е много очарователна дама.

— Напълно съм съгласна с вас, милорд — отвърна Шарлот.

Бакстър се прокашля леко.

— Не си ме поздравил за годежа, Хамилтън.

Хамилтън стисна ядно челюсти, но изискванията на доброто възпитание надделяха.

— Моите извинения. Приемете поздравленията ми и двамата. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам.

— Разбира се — отвърна Шарлот.

Хамилтън кимна леко и бързо излезе. Шарлот изчака, докато двамата останаха сами. След това се обърна към Бакстър и му се усмихна топло.

— Значи все пак си решил да поговориш с Хамилтън. — Като каза това, тя свали сламената си шапка. — Сигурна съм, че лейди Ешъртън ще бъде много доволна.

— Съвсем не. Хамилтън не иска от мен никакви съвети. — Бакстър погледна часовника и се намръщи. — Къде, по дяволите, си била, Шарлот? Преди час и половина изпратих съобщение до вас. Получих обратно съобщение от сестра ти, че си излязла.

— Дълга история. — Младата жена се обърна бавно и с явен интерес започна да разглежда лабораторията. — Тук значи провеждаш експериментите си.

— Да. — Застанал до прозореца, Бакстър продължаваше да я наблюдава.

— Какво си посадил в тези три саксии?

— Семена от сладък грах. Провеждам един опит, за да проверя ефикасността на някои минерали, добавени в почвата, а самата почва е изтощена от прекалено много реколти.

Шарлот докосна с върха на пръста си пръстта в едната саксия.

— Семената не са покълнали.

— Не, не са — отвърна той. — Може и никога да не покълнат. Такава е съдбата на повечето експерименти. Какво искаше да ми кажеш?

— Това е най-странното нещо, което ми се е случвало. — Шарлот се обърна с лице към него и потрепери от вълнение. — По-добре да започна от самото начало. Тази сутрин бях посетена от една дама, която твърдеше, че е бременна с твоето дете.

— КАКВО?!

— Успокой се, Бакстър. Най-интересното предстои.