Аманда Куик
Романтична афера (1)

Пролог

Полунощ, Лондон

Шарлот внезапно се събуди в ранните часове на утрото, много преди изгрев слънце, но не разбра какво бе прекъснало съня й. Може би подсъзнателно бе доловила изскърцване на някое дървено стъпало от широкото стълбище или приглушен мъжки глас. Каквато и да беше причината, младата жена изведнъж отвори широко очи и скочи рязко от леглото си. Беше обхваната от неясно, непреодолимо остро безпокойство. През тялото й мина студена тръпка.

Тази нощ икономката я нямаше, беше свободната й вечер. Уинтърборн, вторият й баща, никога не се прибираше преди зазоряване, особено в последно време. Двете със сестра й Ариел трябваше да са сами в цялата къща.

Но въпреки това някой току-що бе изкачил стълбите и сега вървеше по коридора.

Шарлот с рязко движение отметна завивките и треперейки от страх, стъпи на студения под. Нямаше и най-малка представа, какво трябва да предприеме.

В този момент се чу още едно изскърцване, което й се стори като истинско стенание.

Шарлот с предпазливи стъпки се приближи до вратата и я открехна съвсем леко, само колкото да погледне в полутъмния коридор, и видя две фигури, облечени в широки дълги палта, застанали пред стаята на Ариел.

Един от мъжете държеше в ръката си запалена свещ. Слабата светлина все пак бе достатъчна, за да разкрие неясните, зловещи черти на лицето на Уинтърборн.

— Съветвам те да свършиш тази работа колкото може по-бързо — изръмжа Уинтърборн. — И след това да си вървиш. След малко ще се зазори, а не трябва да оставаш дълго тук.

— Но аз искам да се насладя както трябва на това рядко удоволствие. Не всеки ден човек има възможност да се позабавлява с истинска девственица, и то с аристократично потекло. Каза, че е на четиринайсет години, нали така? Прекрасна възраст Имам намерение да се насладя на всеки миг с нея, Уинтърборн.

Шарлот едва се удържа да не изкрещи от ярост и страх. Гласът на този човек наподобяваше плътните кадифени звуци, извлечени от някой скъп музикален инструмент, глас, който внушаваше сила и мощ дори когато бе принизен до шепот Това бе глас, който би могъл да укроти диво животно или да пее химни, но въпреки това бе най-ужасяващият звук, който бе чувала някога.

— Да не сте, луд? — изсъска Уинтърборн. — Трябва бързо да приключите.

— Да не би да сте забравили, Уинтърборн, че ми дължите доста голяма сума пари. Със сигурност не очаквате да уредите дълга си, като ми дадете на разположение само няколко минути със скъпата малка девственица. Искам най-малко час.

— Невъзможно! — възкликна приглушено Уинтърборн. — Стаята на по-голямата сестра е в края на коридора. Тя е истинска кучка. Абсолютно неуправляема е. Ако я събудиш, не се знае какво може да направи.

— Това си е ваш проблем, не мой. Уинтърборн, вие сте главата на това семейство, нали? Оставям на вас да се оправяте с по-голямата.

— Какво, по дяволите, очаквате да направя, ако тя се събуди?

— Заключете я в стаята й. Завържете й очите. Напъхайте парцал в устата й. Пребийте я до смърт. Не ме интересува как ще уредите този въпрос, само се погрижете тя да не се бърка и да не пречи на удоволствието ми.

Шарлот тихо затвори вратата на спалнята си, обърна се и с безумен поглед започна да оглежда стаята. Пое си дълбоко дъх, извика на помощ цялото хладнокръвие, на което бе способна, и се впусна към раклата до прозореца.

С известно усилие треперещите й пръсти успяха да отворят ключалката, Шарлот вдигна капака на раклата и захвърли настрани двете одеяла, които бяха поставени най-отгоре. Кутията с пистолета на баща й стоеше на дъното на раклата.

Шарлот грабна трескаво кутията, отвори я и извади тежкото оръжие. Пистолетът не беше зареден и нищо не можеше да се направи, тъй като младата жена не притежаваше куршуми, но дори и да имаше, не разполагаше с време.

Отново се приближи до вратата, отвори я рязко и излезе в коридора. Инстинктивно усещаше, че непознатият, който се готвеше да изнасили Ариел, бе по-опасният от двамата. Разбираше, че той щеше да действа още по-брутално и жестоко, ако усетеше някакво безпокойство или несигурност в нея, какво оставаше, ако разбереше за ледения страх, който сковаваше тялото й!

— Спрете веднага или ще стрелям! — каза тя с тих, но нетърпящ възражение тон.

Уинтърборн — изумен — отстъпи крачка назад. На светлината от пламъка на свещта се виждаше широко отворената му от смайване уста.

— Дявол да го вземе! Шарлот!

Другият мъж се обърна преднамерено бавно, при което полите на палтото му леко прошумоляха. Лицето му оставаше изцяло в сянка, защото не бе свалил шапката си с широка периферия и бе вдигнал яката на палтото си.

— А-ха — промърмори той. — Предполагам, че това е по-голямата сестра.

Шарлот осъзна, че стои точно сред потока лунна светлина, която се процеждаше през прозореца и отворената врата на стаята й. Непознатият съвсем спокойно можеше да разглежда тялото й, което се очертаваше под полупрозрачната бяла ленена нощница.

Шарлот отчаяно пожела пистолетът в ръката й наистина да бе зареден. Никога в живота си не бе мразила някого толкова много, както този непознат. И никога не бе била толкова изплашена. В този момент страхът й заплашваше да вземе връх над здравия й разум. Инстинктивно чувстваше, че човекът пред нея не бе просто един непознат, а чудовище.

Доверявайки се на инстинкта си, Шарлот не каза нищо. Тя стисна още по-здраво пистолета с двете си ръце и го вдигна преднамерено бавно, като се прицелваше в непознатия, сякаш оръжието наистина бе заредено, и издърпа ударника за стрелба. Ужасяващият звук отекна високо в тишината на пустия коридор.

— Проклятие, момиче, полудя ли? — Уинтърборн се втурна напред, но в миг се закова на място. — Махни този пистолет!

— Махайте се! — Въпреки че се страхуваше, Шарлот не позволи на оръжието да потрепери в ръката й. Бе насочила цялото си внимание върху чудовището, облечено в черно палто. — Махайте се и двамата. Веднага!

— Наистина си мисля, че тя няма да се поколебае да натисне спусъка, Уинтърборн. — Мелодичният глас на непознатия излъчваше сладост и отрова едновременно, в същото време внушаваше и ужасяващото чувство, че той истински се забавлява от ситуацията.

— Няма да посмее — отвърна Уинтърборн, но въпреки това отстъпи крачка назад. — Шарлот, изслушай ме. Не си толкова глупава да си мислиш, че можеш просто ей така, най-хладнокръвно да застреляш един човек. Ще те обесят за такова престъпление.

— Така да бъде! — Шарлот повдигна още малко оръжието си.

— Елате, Уинтърборн — обади се тихо непознатият — Хайде да си вървим. Малката наистина има намерение да изстреля някой куршум в един от нас и съм склонен да си мисля, че жертвата й ще бъда именно аз. Никоя девственица не заслужава толкова главоболия.

— Ами разписките ми? — попита Уинтърборн с треперещ глас. — Обеща да ми ги дадеш, ако ти позволя да имаш по-малкото момиче.

— Както изглежда обаче, ще трябва да намериш друг начин да си изплатиш дълга.

— Но аз нямам никакви източници, сър! — Уинтърборн бе отчаян. — Нямам какво да продам, за да покрия задълженията си към вас. Бижутата на жена ми са продадени. Останали са само някои от сребърните сервизи. Освен това не притежавам тази къща, само съм наемател тук.

— Сигурен съм, че ще измислите как да ми се издължите. — Непознатият бавно се отправи към стълбището, като изобщо не обръщаше внимание на Шарлот. — Но каквото и да измислите, направете така, че да не ми се налага да заставам очи в очи с един истински ангел на отмъщението, за да си получа моето.

Шарлот продължаваше да държи пистолета насочен към непознатия, докато той слизаше бавно по стълбите. Като се държеше настрана от Уинтърборн и от запалената свещ, той успяваше да остане в сянка през цялото време. Шарлот се приближи до парапета и не го изпускаше от поглед, когато той отвори входната врата. За неин ужас той се спря и вдигна поглед към нея.

— Вярвате ли в съдбата, мис Аркъндейл? — Гласът му наподобяваше ароматен, сладък мед.

— Такива въпроси изобщо не ме интересуват.

— Жалко. Наистина би трябвало да обърнете по-голямо внимание на този въпрос. Току-що показахте, че сте от онези редки личности, които успяват да ръководят съдбата си.

— Напуснете тази къща!

— Сбогом, мис Аркъндейл. Най-малкото, което бих могъл да кажа, е че беше много забавно. — С няколко бързи крачки, при което полите на палтото му се развяха след него, непознатият изчезна в нощта.

Най-сетне Шарлот можеше спокойно да си поеме дъх. Тя се обърна рязко към Уинтърборн.

— Вие също, сър! Махайте се или ще натисна спусъка!

Грубото му лице се изкриви от ярост.

— Знаеш ли какво направи, глупава кучко? Дължа на този човек цяло състояние!

— Не ме интересува колко пари сте загубили. Този човек е изверг. Вие също, тъй като бяхте готов да пожертвате невинността на едно младо момиче само за да уредите дълговете си! Изчезвайте оттук!

— Не можеш да ме изхвърлиш от собствената ми къща!

— Точно това имам намерение да направя. Махайте се или ще натисна спусъка. Повярвайте ми, Уинтърборн, няма да се поколебая да го направя!

— Но аз съм ти втори баща, за бога!

— Вие сте жалък, презрян лъжец. Освен това сте и крадец. Откраднахте наследството, което баща ми остави за нас с Ариел, и го пропиляхте в игралните клубове. Мислите ли, че чувствам някаква привързаност към вас след това, което направихте? Ако наистина смятате така, вие сте луд.

Уинтърборн бе побеснял от гняв.

— Тези пари станаха мои, когато се ожених за майка ти.

— НАПУСНЕТЕ ТАЗИ КЪЩА!

— Шарлот, почакай, ти не разбираш. С този човек шега не бива. Искаше да си платя дълга още тази нощ. Ако не го сторя, той ще направи нещо ужасно. Шарлот, ти просто не знаеш на какво е способен!

— Махай се!

Уинтърборн отвори уста да каже нещо, но след това се отказа. Впери безпомощно поглед в пистолета и с болезнен стон се отправи с бързи крачки към стълбището. Стискайки силно перилото за подкрепа, той слезе по стълбите, прекоси коридора и излезе от къщата.

Шарлот стоеше съвсем неподвижна в сенките в горния край на стълбището, докато Уинтърборн хлопна вратата след себе си. След това си пое няколко пъти дълбоко дъх и бавно свали пистолета. За миг й се стори, че светът се завърта шеметно около нея. От улицата долиташе приглушеният тропот на отдалечаващи се файтони, но той й изглеждаше далечен и нереален. Познатите очертания на стълбището придобиха нереална форма.

В края на коридора Ариел отвори вратата на стаята си.

— Шарлот? Чух някакви гласове. Добре ли си?

— Да. — Шарлот притисна празния пистолет до бедрото си, за да не го види сестра й. Обърна се бавно към Ариел и успя да се усмихне едва-едва. — Да, добре съм, Ариел. Уинтърборн си дойде пиян, както винаги. Разменихме няколко остри думи. После той излезе. Тази вечер няма да се върне повече.

— Как бих искала сега мама да е тук — отвърна по-малкото момиче, а на лицето му бе изписана безкрайна тъга. — Ужасно ме е страх понякога в тази къща.

Шарлот почувства как очите й се изпълват с парещи сълзи.

— Понякога и аз се страхувам, Ариел. Но скоро ще бъдем свободни. Всъщност още утре ще вземем дилижанса за Йоркшир.

Приближи се до сестра си и я прегърна, като се постара да скрие пистолета в диплите на нощницата.

— Приключи ли с продажбата на сребърните прибори и това, което беше останало от бижутата на мама? — попита Ариел.

— Да. Вчера продадох подноса за чай. Вече няма нищо друго.

През годината след смъртта на майка им, Уинтърборн бе продал най-хубавите и ценни бижута на рода Аркъндейл и по-голямата част от среброто, за да плаща все по-големите си дългове. Оказа се, че хазартът бе единствената му страст.

Но когато бе разбрала какво става, Шарлот тайно бе скрила няколко малки пръстена, брошки и един медальон. През последните няколко месеца също така тайно ги бе продала.

Уинтърборн почти през цялото време беше пиян и дори не осъзнаваше колко от семейните ценности липсват. В редките случаи, когато забележеше, че нещо бе изчезнало, Шарлот студено го уведомяваше, че самият той го е продал.

Ариел вдигна поглед.

— Мислиш ли, че Йоркшир ще ни хареса?

— Да, наистина. Там ще наемем някоя малка къща.

— Но как ще живеем? — Дори на тази крехка възраст, Ариел проявяваше учудващ усет към практичното. — Парите, които получи след продажбата на бижутата на мама, няма да ни стигнат за дълго.

В отговор Шарлот само я прегърна.

— Не се безпокой. Ще измисля начин почтено да си изкарваме прехраната.

Ариел се намръщи.

— Няма да се наложи да станеш гувернантка, нали? Положението на тези дами е ужасно. Заплатата е много ниска, а и отношението към тях често е много лошо. По всяка вероятност няма да мога да остана с теб, ако отидеш да работиш в някоя чужда къща.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще намеря друг начин да се издържаме — обеща й Шарлот.

Всеизвестно бе, че съдбата на гувернантките не беше особено добра. В добавка към ниската заплата и унизителното отношение, съществуваше рискът да бъдат считани от мъжете в дома за лесна плячка.

Трябваше да има друг начин да се издържат, мислеше си Шарлот.

Но на следващата сутрин всичко се промени.

Безжизненото тяло на лорд Уинтърборн бе намерено в Темза, носено от водата с лицето надолу, а гърлото му бе прерязано. Прие се, че е станал жертва на крадец, който го бе обрал и убил.

Вече нямаше причина двете сестри да бягат в Йоркшир, но необходимостта на намерят начин да се издържат оставаше.

Шарлот посрещна новината за смъртта на Уинтърборн с огромно облекчение, но знаеше, че никога не би могла да забрави мъжа с плътния зловещ глас, чудовището, което бе срещнала така неочаквано в собствената си къща.

 

 

Полунощ,

италианският бряг, две години по-късно.

— Значи накрая реши да ме предадеш — заяви Морган Джъд, застанал на прага на старинното помещение, което служеше за лаборатория. — Жалко. Двамата с теб имаме много общи неща, Сейнт Айвс. Бихме могли да спечелим богатство и власт, които другите не са и сънували. Ти си предопределен за велика съдба, но пък не вярваш в съдбата, нали?

Бакстър Сейнт Айвс силно стисна дневника с изобличаващи записки, който току-що бе открил. Обърна се с лице към Морган. Джъд имаше страхотен успех сред жените, които смятаха, че той е надарен с външността на ангел, извършил грехопадение. Гъстата му черна коса падаше на небрежни къдрици по слепоочията и покрай ушите му, което му придаваше прилика с поетите романтици. Освен това имаше високо чело и студени, леденосини очи. Гласът му спокойно можеше да принадлежи на самия Луцифер. Това бе глас на мъж, който бе пял в хор в Оксфорд, рецитирал стихове, които бяха трогвали до сълзи слушателите му и омайвал дами от висшето общество. Това бе богат, плътен, предизвикателен глас, който загатваше за тайнствени неща и неизречени обещания. Това бе глас, внушаващ власт и страст, и Морган се възползваше в пълна степен от това си преимущество, както правеше с всичко и всеки, за да постигне собствените си цели.

Принадлежеше към аристократичен род със синя кръв, всъщност една от най-старите и благородни фамилии в Англия. Но елегантният му аристократичен вид изобщо не отговаряше на истинските обстоятелства на раждането му.

Морган Джъд бе незаконороден. Този факт бе едното от двете неща, които Бакстър би приел като обща черта между двамата. Другото бе любовта им към химията. И точно това бе причината за този среднощен спор.

— Съдбата е за поетите романтици и за романистите, — Бакстър нагласи по-удобно на носа си очилата със златни рамки. — Аз съм човек на науката. Изобщо не се интересувам от такива метафизически глупости. Но със сигурност знам, че е възможно човек да продаде душата си на дявола. Защо го направи, Морган?

— Приемам, че имаш предвид договора, който сключих с Наполеон. — Чувствената уста на Морган се изви леко в едва доловима цинична усмивка.

Направи две крачки в изпълнената със сенки стая и спря. Полите на дългото му черно палто се залюляха, докосвайки върховете на блестящите му ботуши, което напомни на Бакстър за крилете на голяма хищна птица.

— Да — отвърна Бакстър. — Точно това имам предвид.

— В решението ми няма никаква тайна. Правя това, което трябва да се направи, за да изпълня собствената си съдба.

— Готов си да предадеш страната си само заради налудничавата идея за предопределената ти велика съдба?

— Нищо не дължа на Англия, нито пък ти. Тази страна се управлява от закони, съставени единствено от неписаните правила на етикета, които не допускат способните хора като теб и мен да заемат подобаващото им се място в естествения ред на нещата. — На слабата светлина на нощта очите на Морган проблеснаха зловещо. Гласът му бе подрезгавял от горчивия гняв, който го изгаряше. — Все още не е твърде късно, Бакстър, да се присъединиш към мен в това начинание.

Бакстър насочи дневника към другия мъж.

— Искаш да ти помогна да създадеш онези химически смеси, така че Наполеон да може да ги използва като оръжия срещу хора от собствената ти страна? Ти наистина си луд!

— Не съм луд, а ти определено си глупак. — Докато изричаше тези думи, Морган извади пистолет изпод широкото си палто. — Освен това си и сляп въпреки очилата, които носиш постоянно, ако не можеш да видиш, че бъдещето — това е Наполеон.

Бакстър само поклати глава.

— Той се опитва да заграби твърде много власт. Това ще го унищожи.

— Той е човек, който разбира, че големите съдби се създават от хора, които имат желанието и способността да го направят. Което е по-важно, той е човек, който вярва в прогреса. Той е единственият владетел в цяла Европа, който истински разбира значението на науката и какви възможности предлага тя.

— Добре ми е известно, че той дава огромни суми на хора, които правят експерименти, подобни на твоите. — Бакстър не сваляше поглед от оръжието на Морган. — Но той ще използва това, което създаваш тук, в тази лаборатория, за да спечели войната. Ако успееш да създадеш големи количества от онези смъртоносни пари, стотици англичани ще загинат от жестока смърт. Това нищо ли не означава за теб?

Морган се разсмя с тих, гърлен, зловещ смях.

— Съвсем нищо.

— Това означава, че пращаш по дяволите не само родината си, но и собствената си чест!

— Сейнт Айвс, ти наистина ме изненадваш. Кога ще научиш най-сетне, че честта е нещо, което могат да си позволят само онези, които са родени със сребърна лъжица в устата?

— Не съм съгласен с теб. — Като пъхна дневника под мишница, Бакстър свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпичка. — Честта е качество, което всеки човек може да придобие и да й придаде смисъл. — Усмихна се леко. — Нещо като твоята теория за съдбата. Помисли повече върху това, което ти казах, и ще видиш, че съм прав.

Очите на Морган проблеснаха студено, в тях се четеше презрение и ледена ярост.

— Честта е за мъжете, които наследяват власт и богатство още от люлката просто защото майките им са имали достатъчно здрав разум да се омъжат, преди да разтворят краката си! Тя е за мъже като благородните ни бащи, които оставят в наследство титли и богатство на законнородените си синове, а на незаконородените не оставят нищо. Честта не е за хора като нас.

— Знаеш ли кой е най-големият ти недостатък, Морган? — Бакстър внимателно си сложи очилата. — Някои неща те ядосват и разстройват прекалено много и ти с готовност се отдаваш на такива чувства. Силните страсти не са от полза за един химик.

— Върви по дяволите, Сейнт Айвс! — Морган стисна още по-силно пистолета. — Достатъчно слушах тъпите ти, скучни нравоучения. А ТВОЯТ най-голям недостатък е, че ти липсва смелост да изковеш собствената си съдба!

В отговор Бакстър само сви рамене.

— Ако наистина, както казваш, съдбата съществува, надявам се моята да е отчайваща скука до края на дните ми.

— Страхувам се, че този ден вече е дошъл. Може би няма да ми повярваш, но наистина съжалявам, че се налага да те убия. Ти си един от малкото мъже в цяла Европа, които биха могли да оценят истинската стойност на моите постижения. Жалко, че няма да доживееш да видиш как се изпълнява МОЯТА съдба.

— Съдба, как не! Това са пълни глупости. Трябва да ти призная, че тази твоя страст към метафизичното и окултизма е друг твой недостатък, особено за един човек, който се е посветил на науката. Някога това за теб бе просто приятно прекарване на времето. Кога започна да вярваш на такива безсмислици?

— Ти си глупак. — Морган внимателно се прицели и се приготви да стреля.

Времето му изтичаше. Нямаше какво да губи. В пристъп на отчаяние Бакстър сграбчи тежкия свещник и заедно с горящата свещ го хвърли към най-близката работна маса. Тежкото желязо улучи една стъклена колба, като я разби на парчета. Бледозелената течност, с която бе пълна колбата, се разля по масата и достигна до горящата свещ. Последва страхотна експлозия.

— Не! — изкрещя Морган. — Върви в ада, Сейт Айвс!

Морган издърпа спусъка, но вниманието му бе насочено към бързо разпространяващия се пожар. Куршумът се заби в прозореца зад Бакстър. Едно от стъклата се счупи с трясък. Бакстър се втурна тичешком към вратата, като не изпускаше дневника от ръцете си.

— Как се осмеляваш да се намесваш и да пречиш на плановете ми? — Морган сграбчи една зелена стъклена бутилка, която се намираше наблизо, и се обърна рязко, за да препречи пътя на Бакстър — Проклет глупак! Не можеш да ме спреш!

— Пожарът се разраства бързо! Бягай, за бога!

Но Морган не обърна внимание на предупреждението. С изкривени от ярост черти, той запрати съдържанието на бутилката право към Бакстър. Доверявайки се на инстинкта си, Бакстър закри очите си с ръце и се обърна. Киселината заля рамото и гърба му За един миг не почувства нищо друго, освен някаква странна студенина. Като че ли го бяха полели със студена вода. Но в следващия миг химикалите, вече прояли плата на ленената му риза, достигнаха до кожата му През тялото му премина ужасна болка, неописуема агония, която заплашваше да отслаби вниманието му за непосредствената опасност. С огромно усилие на волята се опита да се концентрира само върху необходимостта да избяга.

Огънят бързо се разпространяваше в иззиданата с камъни стая. Помещението започна да се изпълва с гъст, задушлив дим, тъй като все повече колби експлодираха и тяхното съдържание подхранваше силата на пламъците. Морган с две крачки се озова до едно чекмедже, отвори го и извади втори пистолет. Извърна се към Бакстър и отново се прицели в него въпреки гъстия дим. Бакстър се чувстваше така, като че снемаха кожата му на тънки ивици. През лютивия дим и болката, която замъгляваше съзнанието му, успя да види, че пътят към вратата е отрязан от бушуващите пламъци. Не можеше и дума да става за бягство в тази посока. С усилие на волята успя да достигне тежката въздушна помпа, която се стовари върху крака на Морган.

— Проклятие! — Морган се олюля на една страна и падна на колене. Пистолетът издрънча някъде встрани.

Бакстър се затича към прозореца. Разкъсаната му риза плющеше и безмилостно биеше нараненото му тяло. Той сграбчи широкия каменен перваз и погледна надолу. Морските вълни се разбиваха с грохот в скалите, които образуваха основите на старинния замък.

В този момент прозвуча изстрел. Бакстър не се колеба повече и скочи в тъмните води. Последователни ужасяващи експлозии отекнаха в нощта. Успя да избегне острите скали, но при падането изпусна дневника на Морган Джъд. Вълните го погълнаха и унищожиха. Смъртоносните записки вече не съществуваха.

Когато след няколко минути изплува на повърхността, Бакстър осъзна, че и очилата му се бяха изгубили. Но не се нуждаеше от тях, за да разбере, че лабораторията в кулата на замъка се бе превърнала в истински огнен ад. Във въздуха се издигаше гъст черен дим.

Никой не би могъл да оцелее сред такива пламъци. Морган Джъд беше мъртъв. Бакстър не можеше да не се замисли над факта, че макар и неволно, бе допринесъл за смъртта на човека, който някога бе най-добрият му приятел.

Почти бе готов да повярва в теорията за предопределената съдба.