Аманда Ашли
Сара (7)

Глава 6

След като напусна сиропиталището, броди с часове из улиците. Мислеше си за Сара, за нейната крехка красота и сладка невинност, за непоколебимата й вяра в него. Тя го бе приела в живота си, без да задава никакви въпроси и това го караше да страда най-много. Не искаше да я лъже, нито пък му харесваше, че трябва да крие тъмната си тайна за това какво представлява всъщност. Още по-малко му се мислеше колко наранена и изоставена щеше да се почувства тя, когато нощните му посещения престанат, както рано или късно трябваше да стане.

Обичаше я от мига, в който я видя, но винаги от разстояние, обожаваше я и й се възхищаваше както луната може би се прекланяше пред слънцето. Радваше се и се наслаждаваше на светлината и топлината й, но разумно стоеше на разстояние, за да не го изгорят.

А сега съвсем глупаво се бе приближил твърде близо. Бе я утешавал и бе попивал сълзите й, бе я държал в прегръдките си, а сега трябваше да заплати цената. Изгаряше подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка. Изгаряше от нужда. От желание. С нечестива страст, но не за тялото й, а за това, което бе същността на живота й.

Това, че я желаеше по този начин, го отвращаваше и го караше да се мрази, и презира повече от всякога. Не можеше да понесе пъклените си мисли и въпреки това не можеше да ги прогони. Ах, какво блаженство щеше да бъде да я държи в прегръдките си, да усеща как неговото тяло се слива с нейното, докато изпива сладостта й…

За миг затвори очи и се остави на въображението си. Сетне от устните му се изтръгна горчиво проклятие, пълно с болка и копнеж.

Стисна юмруци и отново хукна из тъмните, и пусти улици. Ядът му се превърна в отвращение, а отвращението в ярост. Изпитваше нужда да убива, да удря до забрава, да накара някого да страда така, както страдаше и той.

„Горкият смъртен, който ще има нещастието сега да се изпречи на пътя ми!“ — каза си и най-сетне се отдаде на глада, пулсиращ в него.

 

 

Тя се събуди обляна в пот с името на Гейбриъл на уста. Потръпна и придърпа завивките до брадичката си. Това бе само сън. Само сън.

Изговори думите на глас, намирайки успокоение в звука на собствения си глас. Един далечен камбанен звън отброи четири удара.

Постепенно дишането й възстанови нормалния си ритъм. „Беше само сън — каза си отново Сара, — но всичко изглеждаше толкова реално.“ Тя бе усетила студения дъх на нощта и мириса на страх, надигнал се от тялото на един безлик мъж, скрит в сенките. Бе усетила дълбокия гняв, присъствието на един див неудържим злодей, обвит в черна пелерина. Дори и сега усещаше болката и самотата му, отчуждението му от света.

Всичко бе толкова ясно в съня й, но сега, когато бе будна, нямаше никакъв смисъл. Никакъв.

Сара въздъхна, поклати глава, намести се под завивките и затвори очи.

Това бе само сън, нищо повече.

 

 

Потънал в дебрите на отчаянието, Гейбриъл обикаляше из изоставеното абатство. Какво бе станало с неговия самоконтрол? От векове не бе пил кръв, за да убие, а само за да облекчи болката на глада, да задоволи нечестивата си страст за кръв.

Не можеше да повярва, че отново се случи. Бяха му нужни векове, за да се научи да контролира глада си, да си създаде илюзията, че е повече човек, а не чудовище.

Ако бе възможно, щеше да се моли за прошка, но много отдавна бе изгубил правото да търси божествената милост.

 

 

— Къде ще отидем тази вечер?

Гейбриъл се взираше в нея. Тя го очакваше, облечена в новата си рокля, а очите й искряха от оживление и радостно предчувствие. Безкрайната й доброта му подейства пречистващо и успокояващо, въпреки че красотата и невинността й дразнеха тъмната страна на съществото му.

Не можеше да откъсне поглед от трепкащата, пулсираща артерия, ясно очертана на бялата й шия.

— Да вървим ли?

Сара кимна.

С усилие вдигна поглед към лицето й.

— Къде би искала да отидем?

— Предполагам, че нямаш кон?

— Кон ли?

— Винаги съм искала да яздя кон.

Той направи дълбок поклон.

— Както желаете, милейди — рече Гейбриъл. — Няма да се бавя много.

Сякаш има магическа пръчка, помисли си Сара, докато го чакаше да се върне. Трябваше само да назове желанието си и той го изпълняваше.

Двадесет минути по-късно тя седеше пред него върху гърба на буен черен жребец. Беше красиво животно, високо и мускулесто, с дълга лъскава грива и опашка.

Сара се наведе да го потупа по врата. Под дланта й козината му бе гладка и мека като кадифе.

— Как се казва?

— Некромант.

— Некромант? Какво означава това?

— Това е същество, което може да разговаря с духовете на мъртвите.

Сара го погледна през рамо.

— Струва ми се доста странно име за един кон.

— Може би е странно — загадъчно кимна Гейбриъл, — но му подхожда.

— Подхожда ли? По какъв начин?

— Искаш да яздиш ли, Сара, или да прекараш нощта в задаване на глупави въпроси?

Тя се нацупи, но след миг лицето й се озари от усмивка.

— Искам да яздя!

Гейбриъл каза една дума на коня и той препусна в лек галоп.

— По-бързо! — настоя Сара.

— Не се ли страхуваш?

— Не, щом съм с теб.

— Би трябвало да се страхуваш, Сара Джейн — промърмори той, — особено когато си с мен.

Стисна с колене хълбоците на жребеца и той се понесе напред, а силните му копита зачаткаха по земята.

Сара извика от удоволствие. Препускаха в нощта, като че ли носени от крилете на вихъра. „Това е могъществото и силата — помисли си, девойката, — да усещаш устрема на коня под себе си, както и силните ръце на мъж, обвили талията ти.“ Вятърът развяваше косата й, хапеше бузите й и насълзяваше очите й, но тя бе толкова щастлива, че отметна глава назад и звънко се засмя.

— По-бързо! — извика, наслаждавайки се на усещането за свобода.

Минаха покрай живи плетове и дървета, които бяха като неясни очертания. Веднъж прескочиха през плет, висок над метър и за миг изпита чувството, че лети. Звуци и различни аромати се сливаха в едно: песента на щурците, лаят на куче, мирисът на влажна земя, примесен с потта на коня. И горещия дъх на Гейбриъл до бузата й…

Той остави коня да препуска в галоп, докато животното не се изпоти. Тогава дръпна юздите и жребецът постепенно намали ход и накрая спря.

— Беше прекрасно! — възкликна Сара.

Обърна се към него и на лунната светлина Гейбриъл видя, че страните й са се зачервили, устните й са полуразтворени, а очите й сияеха по-силно от слънчеви лъчи.

Колко беше красива! Неговата Сара, толкова жизнена. Защо жестоката съдба бе решила, че трябва да прекара живота си, прикована към инвалидния стол? Тя беше изключително момиче. Би трябвало да е облечена в коприна и атлаз, заобиколена от галантни и красиви млади мъже.

Гейбриъл скочи от коня и след това бавно я свали. Пренесе я на ръце през влажната трева, седна върху голям объл камък и я настани в скута си.

— Благодаря ти, Гейбриъл — промълви момичето.

— Удоволствието бе изцяло мое, милейди.

— Едва ли приличам на такава — дяволито му се усмихна тя. — Сигурна съм, че истинските дами не яздят толкова лудешки и то през нощта, възседнали буен черен жребец.

— Не — развеселено отвърна той и в очите му блеснаха игриви пламъчета. — Не го правят.

— Познавал ли си много дами?

— Няколко — погали я леко по бузата. Докосването му бе нежно като крило на пеперуда.

— И всичките те бяха приказно красиви жени, нали?

Гейбриъл кимна.

— Да, но нито една не бе толкова прелестна… като теб.

Тя замълча, наслаждавайки се на думите му, както и на искреното възхищение, което се четеше в очите му.

— Кой си ти, Гейбриъл? — накрая попита тя с мек и нежен глас. — Човек ли си или вълшебник?

— Нито едното, нито другото.

— Но все пак си моят ангел?

— Винаги, cara.

Тя въздъхна, отпусна глава на рамото му и затвори очи. Колко прекрасно бе да стои в нощта и да усеща прегръдката на силните му ръце. Почти можеше да забрави, че е саката. Почти.

Притихнала в обятията му, девойката изгуби представа за времето. Чуваше тихото цвърчене на щурците, въздишките на вятъра в листата на дърветата, ударите на сърцето на Гейбриъл под бузата си.

Дъхът й секна, когато почувства докосването на ръката му до косата й, после лекото докосване на устните му.

Той рязко се изправи. Преди да осъзнае какво става, се намери отново върху гърба на коня, а Гейбриъл седеше зад нея. Той се движеше с грацията на котка.

Сара усети промяната в него, както и някакво напрежение, което не разбираше. След миг ръцете му се обвиха около кръста й и двамата отново препуснаха в нощта.

Девойката се облегна назад и се притисна до широките му гърди. Почувства как ръцете му я стиснаха по-здраво, а горещият му дъх опари страната й.

Тялото й потръпна от удоволствие, причинено от докосването му, тя обхвана ръцете му и още по-силно ги притисна към себе си. Жестът й показваше, че близостта му й е приятна.

Стори й се, че го чу да изохква, сякаш го прониза болка, но бързо прогони тази мисъл. Каза си, че навярно е бил вятърът, плачещ в клоните на дърветата.

За съжаление много скоро стигнаха до сиропиталището.

— Ще дойдеш ли утре? — попита тя, докато той я наместваше в леглото и грижливо я завиваше, сякаш бе малко дете.

— Ще дойда — обеща Гейбриъл. — Спи добре, cara.

— Сънувай ме — промълви момичето.

Той кимна и се извърна. Да я сънува, горчиво си помисли. Само да можеше!

 

 

— Къде искаш да отидем тази нощ? — попита Гейбриъл на следващата вечер.

— Все ми е едно, стига да съм с теб.

Малко по-късно я носеше по пътеката през парка срещу сиропиталището.

Сара не спираше да се чуди на лекотата, с която я носеше, сякаш изобщо не усещаше тежестта й. Чувстваше се толкова добре в прегръдките му, отпуснала доволно глава на рамото му. Лекият ветрец си играеше с листата на дърветата, а звездите блестяха в небето. Въздухът бе изпълнен с уханието на цъфнали цветя, но най-силен бе мирисът на Гейбриъл, който я обгръщаше като пелена — топъл и мускусен, напомнящ за аромата на отлежало вино и скъп одеколон.

Той се движеше безшумно и плавно по пътеката. Когато стигнаха до каменна пейка край смълчаното езеро, седна и внимателно я настани на пейката до себе си.

Мястото бе красиво, обгърнато от някаква особена тайнственост подобно на приказен кът. Край чистите води бяха избуяли папрати с дълги стъбла и листа като фина дантела. В далечината се чу тъжният крясък на сова.

— Какво прави през целия ден? — попита Сара и се извърна към него, за да го погледне.

Гейбриъл сви рамене.

— Нищо особено. А ти?

— Четох на децата. Сестра Мери Джоузефа ми възлага все повече и повече отговорности.

— И това прави ли те щастлива?

— Да. Силно съм привързана към малките си питомци. Те толкова много се нуждаят от обич. Копнеят за ласки. Аз никога не съм разбирала колко е важно да те държат и прегръщат, докато… — Лека червенина плъзна по страните й. — Докато ти не ме прегърна. В човешкото докосване има дълбоко успокоение.

Гейбриъл измърмори нещо. „Човешко докосване, как не!“ — мрачно си помисли той.

— Изглежда, децата ме харесват — усмихна се Сара. — Макар че не знам защо.

Но той знаеше. Тя притежаваше толкова много любов, която нямаше на кого да дари.

— Никак не ми се иска да мисля за времето, което прекарах в самосъжаление — продължи девойката. — Стоях в стаята си нещастна, защото не мога да ходя, а през това време бих могла да помагам на децата, да ги обичам — вдигна поглед към Гейбриъл. — Толкова е лесно да ги обичаш.

— Както и теб — нямаше намерение да го казва, но думите се изплъзнаха от устата му. — Искам да кажа, че сигурно е лесно за децата да те обичат. Ти имаш толкова много да дадеш.

Тя се усмихна, но усмивката й бе печална.

— Може би защото никой друг не иска любовта ми.

— Сара…

— Всичко е наред. Вероятно затова съм се озовала в сиропиталището, за да помагам на малките изгубени агънца, да ги утешавам и обичам, да им дам любовта си, която никой друг не желае.

„Аз я искам…“ — изрече безмълвно.

Той рязко се изправи и се отдалечи от пейката. Не издържаше да седи толкова близо до нея, да чува пулсирането на кръвта във вените й, да усеща топлината й, да вижда тъгата й, и да не може да я докосне, да я вземе.

Загледа се в дълбините на тъмното езеро, чиито води бяха черни подобно на пустотата, царяща в душата му.

Тиха въздишка се отрони от устните му, когато вековете самота го обвиха в студената си прегръдка.

— Гейбриъл?

Гласът й бе нежен, топъл и загрижен.

Сподави надигналите се ридания, обърна се и коленичи в краката й. Поколеба се за миг, но после взе ръцете й в своите.

— Сара, не можеш ли да си представиш, че аз съм едно от децата? Не можеш ли да ме прегърнеш, да успокоиш душата ми поне за тази нощ?

— Не разбирам.

— Не ми задавай въпроси, cara. Моля те, само ме дръж, докосни ме.

Тя го погледна, потопи се в бездънните дълбочини на тъмносивите му очи. Самотата, която видя там, прободе сърцето й като с нож. В очите й запариха сълзи и тя се протегна към него.

Той зарови лице в скута й, засрамен от желанията, които с огромно усилие сдържаше. И тогава почувства как ръката й милва косата му, въздушна и лека. Ах, какво блаженство бе докосването на човешка длан — топла, крехка, пулсираща от живот.

Сякаш времето спря. Главата му лежеше в скута й, а ръката й галеше косата му, после се спусна надолу по тила му, нежните й пръсти докоснаха страната му. Нищо чудно, че децата я обичаха. Имаше такова спокойствие в докосването й, такава ведрина в малката й тясна длан. Обзе го усещане за мир и покой, гладът му се стопи. Усети как напрежението изчезва, заменено с усещане за безкрайно спокойствие. Това бе чувство много близко до забравата, която някога бе познавал.

След доста време вдигна глава. Почувства се малко засрамен и неуверено я погледна. Но в очите й нямаше неодобрение, нито презрение, само огромно разбиране.

— Защо си толкова самотен, ангел мой? — тихо попита тя.

— Винаги съм бил самотен — отвърна той. Дори и в този миг, когато бе толкова близо до успокоението на духа си — нещо, което не му се бе случвало от векове — съвсем ясно съзнаваше огромната бездна, която го разделяше не само от Сара, но и от целия човешки род.

Тя нежно обхвана лицето му с длани.

— Значи няма кой да те обича?

— Не.

— Аз ще те обичам, Гейбриъл.

— Не!

Сепната от резкия отказ, тя отдръпна ръцете си и ги отпусна в скута си.

— Нима моята любов ти е толкова противна?

— Не, никога дори не си го помисляй. — Той коленичи, копнееше да остане завинаги в краката й, да прекара остатъка от съществуването си в безмълвно съзерцание на красотата й, да се възхищава на безкрайната щедрост на душата й. — Аз не заслужавам обичта ти, cara. Не бива да хабиш любовта си за мен.

— Защо, Гейбриъл? Какво си направил, че се чувстваш недостоен за нечия любов?

Изпълнен с вината на хилядите човешки живота, той затвори очи и видя кръвта. Реки от кръв. Океани от смърт. Векове на убийства, на кръвопускане. Проклятие. Подаръкът на мрака му бе дал вечен живот. И вечно проклятие…

Тъй като мислеше, че това ще я изплаши, той й позволи да надзърне в глъбините на очите му. Знаеше, че това, което ще види там, ще бъде много по-красноречиво от всички думи.

Стисна ръце, предчувствайки как състраданието в погледа й ще се превърне в погнуса. Но това не се случи.

Един дълъг миг тя се взира във вдигнатото му към нея лице, а след това отново докосна косата му.

— Моят беден ангел — прошепна девойката. — Можеш ли да ми кажеш какво те измъчва?

Той поклати глава. Не беше в състояние да говори.

— Гейбриъл — произнесе само името му, сетне се наведе и го целуна.

Устните й докоснаха неговите подобно на перце, но всичко в него избухна в милиони светлини. По тялото му се разля топлина, по-гореща от зноен летен ден избухна светлина по-ярка от светкавица. Сякаш пламна и изведнъж се почувства отново цял. Отново чист.

Смутен и унизен, той сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Аз ще те обичам, Гейбриъл — прошепна Сара, без да спира да гали косата му. — Това е по-силно от мен.

— Сара…

— Ти не си длъжен да отвърнеш на любовта ми — бързо изрече тя. — Аз исках само да знаеш, че ти повече няма да бъдеш самотен.

От гърдите му се изтръгна силна въздишка. Той взе ръцете й в своите и ги стисна до болка. Усети топлината на кръвта й, пулса на сърцето й. Нежно целуна пръстите й, после се изправи и я привлече в прегръдките си.

— Късно е — изрече с дрезгав глас. — Трябва да се приберем, преди да си настинала.

— Нали не си ми сърдит?

— Не, cara.

Как би могъл да й се сърди? Тя беше светлината на живота, надеждата и невинността, дълги разходки през светлите летни дни. Изкушаваше се отново да падне на колене и да моли за прошката й за цялото му нещастно съществуване.

Но знаеше, че не може да го направи не биваше да стоварва върху крехките й рамене признанието си за това какво представлява всъщност. Не можеше да опетни любовта й с истината.

Малко преди зазоряване се върнаха в сиропиталището. Гейбриъл я настани в леглото и коленичи до нея.

— Благодаря ти, Сара.

Тя се извърна настрани, а устните й се извиха в лека усмивка. Взе ръката му в своята.

— За какво?

— За твоята сладост. За думите, които ми каза, че ще ме обичаш. За мен те са по-ценни от всички съкровища на света.

— Гейбриъл… — Усмивката й помръкна. — Ти не се опитваш да ми кажеш сбогом, нали?

Той впи поглед в сплетените им ръце; нейната малка бяла и нежна, пулсираща със силата на живота, неговата голяма и студена, завинаги белязана с кръв и смърт.

Ако му бе останала поне малко почтеност, щеше да се сбогува и никога повече нямаше да я види.

Но дори и когато беше смъртен, винаги му бе трудно да постъпва почтено, когато честта влизаше в конфликт с това, което желаеше. А той искаше — не, нуждаеше се от Сара. Нуждаеше се от нея така, както не бе имал нужда от нищо през целия си прокълнат живот. И може би тя също имаше нужда от него. С тази мисъл се опита да облекчи съвестта си, доколкото изобщо му бе останала такава.

— Гейбриъл?

— Не, cara. Не се сбогувам. Не и сега. Никога. — Облекчението, което прочете в очите й, прониза сърцето му. И той, студеното и егоистично чудовище изпита неимоверна радост. Правилно или грешно, но не можеше да я остави да си отиде завинаги от него.

— До утре тогава? — попита тя и отново се усмихна.

— До утре, cara mia — промърмори той. — И до всички утрини в твоя живот.