Аманда Ашли
Сара (5)

Глава 4

За Сара всеки ден минаваше мъчително бавно и скучно. Тъй като бе прикована към инвалидния стол, не знаеше какво да прави, за да минава по-бързо времето. В сиропиталището нямаше други момичета на нейната възраст, така че тя нямаше и приятелки. Обичаше да чете, да бродира и да рисува. Но всички тези занимания бяха спокойни и монотонни и не можеха да накарат часовете да текат по-бързо.

Понякога сестра Мери Джоузефа идваше да поседне при нея и се стараеше да я поразсее с интересни истории от детството си в Сицилия. Била най-голямата в семейство с десет дъщери и двама сина. Тя разказваше как е доила крави и кози, как е събирала яйца от полозите, как един ден обръснала главата на по-малкия си брат, защото хвърлил любимата й кукла в кладенеца.

Но този ден сестра Мери Джоузефа се грижеше за бебетата, а останалите монахини бяха заети с приготовленията за празничната събота. Никога досега Сара не бе очаквала с такова нетърпение края на деня. Защото Гейбриъл щеше да дойде с настъпването на нощта…

Беше толкова развълнувана, че не можа да сложи и залък в устата си.

— Случило ли се е нещо, Сара Джейн? — попита я сестра Мери Джоузефа.

Момичето виновно я погледна.

— Не, сестро.

— Ти почти не докосна вечерята си.

— Не съм гладна… Може ли да се оттегля в стаята си?

Сестра Мери Луиза и сестра Мери Джоузефа се спогледаха, след което сестра Мери Луиза кимна.

— Ще дойда по-късно да ти помогна да си легнеш.

Сара кимна покорно, подкара инвалидния стол към стаята си и затвори вратата.

Тя бе единственото момиче в сиропиталището, което имаше собствена стая — предимство, което за пръв път оценяваше. Бяха й казали, че се радва на тази привилегия, защото е най-голямата, а и защото им бе трудно да качват и свалят инвалидния стол по стълбите. Но Сара смяташе, че е така, защото знаеха, че ще трябва да се грижат за нея до края на живота й. С годините постепенно бе приела този факт… години, през които бе станала свидетел как децата едно след друго напускат сиропиталището, за да започнат нов живот.

Беше толкова мъчително да гледа как в сиропиталището идват различни двойки, които желаеха да си осиновят дете. Те минаваха покрай нея, без дори да я погледнат, щом разберяха, че е саката. Разбираше ги и не можеше да ги обвинява, че искат да си осиновят здраво дете. Но това не намаляваше болката.

Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Какво значение имаше това, след като Гейбриъл скоро щеше да дойде?

Дълго разресва косите си, докато заблестяха като току-що изсечена златна монета. През цялото време поглеждаше към вратите на верандата, макар да знаеше, че е още рано, а с всяка минута нетърпението и вълнението й нарастваха.

Сестра Мери Луиза дойде да й помогне с вечерния тоалет, облече нощницата й и грижливо я зави.

— Не забравяй да си кажеш молитвите, дете — напомни й монахинята.

— Няма, сестро. Лека нощ.

— Лека нощ, Сара Джейн. Бог да те благослови. Минутите бавно се нижеха, ала той не идваше. Тя чу как часовникът на кулата отброи осем удара, долови приглушените гласове на сестрите, които отвеждаха децата в спалните им.

Постепенно къщата утихна. Часовникът удари девет, после десет.

Дали бе забравил? Или просто бе променил решението си? Може би изобщо не бе възнамерявал да дойде.

Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато край лицето й премина лек полъх. Погледна през рамо и видя силуета му, очертан на вратите към верандата.

— Гейбриъл! Ти дойде!

— Обещах, че ще дойда, нали?

Тя кимна, а сърцето й щеше да се пръсне от щастие.

— Да не би да съм закъснял?

— Не.

Сара протегна ръка и след кратко колебание той прекоси стаята. След това за нейна огромна изненада се отпусна на коляно, пое ръката й и я целуна.

Докосването на устните му я опари като огън.

В съзнанието й завинаги се запечатаха копринената мекота на косите му, сухите и топли устни, широките рамене, очертаващи се под черната му пелерина. После той вдигна глава и тя се вгледа в очите му.

Бездънните сиви очи сякаш проникваха до най-съкровените кътчета на душата й.

Очи, пълни с дълбока болка и тъга.

Той рязко се изправи на крака, сякаш се страхуваше, че тя е видяла повече, отколкото би искал. От дълбоките гънки на пелерината си извади книга и й я подаде.

— За теб е…

Беше изящно подвързано томче със стихове. Страниците бяха от фина хартия със златен кант отстрани.

Ала тя нямаше да се разочарова, ако книгата бе стара и оръфана — нали бе подарък от него! Но това… като се изключи музикалната кутия, бе най-красивото нещо, което някога бе виждала.

— Благодаря ти — промълви трогната и притисна книгата до гърдите си. — Ще ми почетеш ли от нея?

— Ако желаеш.

Тя му я подаде и по тялото й преминаха приятни тръпки, когато пръстите му съвсем леко докоснаха ръката й. Той свали пелерината си, седна на пода и се подпря на леглото.

Отвори книгата и започна да чете поема за несподелена любов, пропита с мрачни видения и чувственост.

Гласът му бе дълбок, плътен и мелодичен. Извикваше във въображението картини за нощи, огрени от лунна светлина, за далечни места и забранени желания, за прекрасни девици и смели рицари с блестящи доспехи, яхнали белите си коне, за загубена и отново намерена любов.

Лампата хвърляше дълбоки сенки върху профила му, обграждайки главата му със сребрист ореол.

Той обърна страницата и гласът му изпълни стаята. Обви я плътно подобно на пашкул и тя вече не се чувстваше като безпомощен инвалид, а приказна кралица, царуваща над прекрасно царство на златен облак, морска нимфа, възседнала омагьосан делфин, горска фея, танцуваща върху венчелистчетата на благоуханно цвете.

В гласа му имаше особена магия, дивни ритми изпълваха всичко край тях.

Тя се взираше в профила му, представяйки си горд воин, който се хвърля безстрашно в кървава битка, мургав разбойник, тръгнал да раздава правосъдие, красив рицар в броня, загубила блясъка си в безброй сражения.

Нямаше представа колко дълго се бе взирала в него, преди да осъзнае, че той бе спрял да чете.

Страните й пламнаха и тя се смути, когато погледите им се срещнаха. Сякаш току-що се бе събудила от тежък, непробуден сън. Всичко изглеждаше толкова реално, а когато погледна в очите на Гейбриъл, Сара разбра, че той наистина е бил и воинът и разбойникът и рицарят в загубилите блясъка си доспехи…

Гейбриъл се взираше в нея, като че ли я виждаше за пръв път. Очите й, сини като небето, което не бе виждал повече от триста години, вече не бяха очи на дете, а на жена. Един-единствен поглед му бе достатъчен, за да осъзнае, че в лицето или тялото й вече няма нищо детинско. Устните й бяха розови и предизвикателни. Шията й бе грациозна като на лебед, а ръцете й — меки и гладки. Изведнъж го обля гореща вълна, представяйки си как тези ръце го прегръщат и галят.

Тя пое дълбоко дъх и той забеляза, че гърдите й бяха станали високи и заоблени като на истинска жена.

Но най-смайващо бе осъзнаването, че тя го гледа като мъж.

Той рязко се изправи и пусна книгата в скута й. За миг се потопи в изгарящия поглед на очите й, после бързо протегна ръка към пелерината си. Черната вълна се завъртя край тялото му подобно на мъгла в тъмна нощ, обви широките му рамене и в следващия миг вече го нямаше.

— Гейбриъл?

Сара примигна няколко пъти, питайки се дали всичко не бе само сън. Вдигна книгата, все още топла от ръката му и притисна лице към корицата.

Не, не бе сънувала. Гейбриъл бе тук.

Затвори очи и се помоли отново да дойде при нея.

Той се стопи в надигащата се от тъмнината мъгла. Посрещна с облекчение нощния студ и прегърна ледения вятър, който духаше откъм реката.

Беше й чел от една древна книга с поезия, а тя се бе промъкнала в сърцето му, зървайки душата му за миг. Сигурно бе видяла мрака, който цареше там, пустотата, която бе по-дълбока и по-черна от бездната на самия ад.

Защо не се бе изплашила?

Другите поглеждаха в очите му и побягваха от страх, а онези, които не бягаха достатъчно бързо и не успяваха да се отдалечат, умираха.

Тя защо не се страхуваше? Как изобщо ще може някога отново да се изправи пред нея?

Усети как в гърдите му се надига гняв, примесен с жаждата за кръв и с нуждата да убива.

Опита се да го потисне, но през тази нощ не можеше да укроти глада си.

Подобно на тъмен призрак, той се понесе из пустите улици. Най-после съзря това, което му трябваше — пиян скитник, легнал сред някакви боклуци.

И като ангел на смъртта той се надвеси над мъжа, а дългата му черна пелерина ги обви като вечния мрак на гроба…

 

 

Задоволен, но изпълнен с отвращение към себе си, Гейбриъл полетя към отдавна изоставения манастир, който бе станал негов дом през последните тринадесет години. Вътре бе мрачно и безлюдно, което напълно го устройваше. Имаше и други места, които обитаваше: старинен замък в Саламанка, огромен апартамент, разположен на една уединена улица в Марсилия, хижа високо в планините на Шотландия. Замъкът в Саламанка бе любимото му убежище. Той бе по-стар и от самия него, но Гейбриъл го бе възстановил и сега древният чертог отново се издигаше на хълма, горд и величествен както някога.

Но това място… струваше му се жестока ирония на съдбата, че прокълнат като него обитава това свещено място, което някога бе почетено от присъствието на стотици правоверни и страхуващи се от Бога люде. Те навярно щяха да се обърнат в гробовете си, ако знаеха какъв черен демон се е настанил в тяхната светиня.

Абатството Кросуик някога бе красива сграда — дом на братята от Ордена на Свещеното сърце, но сега варосаните му стени бяха посивели и се рушаха; цветните стъкла на прозорците, все още цели, бяха потъмнели с годините, покрити с дебел слой прах и паяжини; кръстът, който някога красеше островърхия покрив, отдавна бе изгнил.

Защо тя не се страхуваше?

Мина покрай параклиса, покрай малките студени килии издълбани в стените на просторната зала с висок покрив, която някога бе служила като приемна на абатството. Това бе най-голямото помещение в сградата, с изключение на параклиса.

Гейбриъл се свлече в любимото си огромно кресло с висока облегалка. За пръв път от десетки години бе изпълнен с безкрайна погнуса към това, в което се бе превърнал. Какво право имаше той да оцелява, заплащайки за това с живота на другите? Какво право имаше да се вмъква в живота на едно дете, чисто и сладко като Сара Джейн? Тя ще бъде ужасена, ако узнае какво същество бе дошло при нея под прикритието на нощта.

Втренчи се в кръвта по ръцете си и осъзна, че вече не бива да я вижда.

 

 

Тя го чакаше през следващата нощ и по-следващата. А когато измина седмица, а той все не идваше, отказа да излиза от стаята си и да се храни.

Загърнато до брадичката, момичето се взираше в затворените врати на верандата, макар да знаеше, че той няма да дойде.

Сестра Мери Джоузефа и сестра Мери Луиза се бяха надвесили над нея, умолявайки я да хапне нещо. И двете заридаха тихо, когато тя отказа да отговаря на въпросите им. После коленичиха край леглото й, за да се помолят за спасението на душата й.

— Какво има, Сара Джейн? — питаха я отново и отново. — Болна ли си? Боли ли те нещо? Молим те, дете, кажи ни какво не е наред.

Но тя не можеше да им разкаже за Гейбриъл, така че само поклати глава, докато сълзите безмълвно се стичаха по страните й.

Дойде и лекарят, но си тръгна, клатейки недоумяващо глава. Сара го чу да казва на добрите сестри, че навярно просто е загубила желанието да живее.

И наистина бе така. Въздъхна и затвори очи. Скоро, много скоро вече нямаше да бъде бреме за никого.

 

 

Той стоеше на балкона и се взираше в дъждовната пелена. Чудеше се защо му напомня за сълзи, а после дочу далечен плач, сякаш донесен от вятъра.

Спусна се по стълбите, профуча през ръждясалата желязна порта и хукна в тъмната нощ. Подобно на молитвите на прокълнатите, името й изгаряше устните му.

Прескочи с лекота високите стени на сиропиталището и прекоси градините безшумно като сянка на прилеп. Спря до вратите на верандата и се вгледа в стаята. Тя лежеше под тежките завивки безмълвна, бездиханна, неподвижна като труп.

Не се чуваше никакъв звук. Страхът прониза сърцето му като мълния.

Рязко бутна вратите, пристъпи вътре и забърза към леглото.

— Сара! — отметна завивките и я вдигна на ръце. Кожата й бе суха и студена, а устните й бяха посинели. — Сара!

Без да помисли дали е правилно или грешно, нито пък какви последствия можеше да има, Гейбриъл сряза вената на китката си и я притисна към устните й.

— Пий, Сара!

Сякаш мина цяла вечност, но тя не помръдна. Като обезумял отново притисна китката си към устните й и лекичко я погали по гърлото, за да я накара да преглътне.

Не искаше да я посвещава в тайния ритуал, а се опита само да възвърне цвета на лицето й.

Отдръпна китката си и раната мигновено зарасна.

— Сара?

Клепачите й трепнаха и в следващия миг очите й се отвориха.

— Гейбриъл?

Той я притисна до гърдите си. Изпита огромно облекчение.

— Тук съм.

— Ти не дойде. Аз те чаках… а ти все не идваше.

— Никога вече няма да те напусна, cara.

На масичката до леглото имаше купа с бульон и чаша вода. Бульонът бе изстинал, но той го стопли с жаркия си поглед.

— Сара искам да изядеш това.

— Не съм гладна.

— Моля те, cara, заради мен.

— Добре…

Тя покорно преглътна няколко лъжици.

— Не искам повече — промърмори.

Гейбриъл остави купата на масичката и отново я привлече в прегръдките си.

— А сега поспи.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?

— Не, но утре вечер ще дойда.

— Закълни се в честта си, моля те!

— Аз нямам чест, cara, но обещавам, че утре вечер ще бъда тук.

Устните й се извиха в лека усмивка, тя въздъхна и отново затвори очи.

Той я държа в прегръдките си през цялата нощ. От време на време дългите му фини пръсти галеха нежната извивка на лицето й. Двамата останаха така до мига, в който усети далечната топлина на слънцето, поело своя път към хоризонта.

Едва тогава я пусна.

Едва тогава осъзна, че би направил всичко, дори би пожертвал собствения си живот, само и само да спаси нейния.

 

 

Тя се събуди с усмивка. От месеци не се бе чувствала толкова добре. Неочаквано усети краката си укрепнали и въпреки че отдаде това на въображението си, можеше да се закълне, че усеща как кръвта тече през непотребните й нозе. Седна в леглото и размърда пръстите им — нещо, което никога досега не бе могла да стори.

Сестрите обявиха, че възстановяването й е истинско чудо.

Апетитът й също се възвърна. Половин час по-късно Сара изяде всичко, което сестра Мери Кармен постави на масичката пред нея и дори поиска допълнителна порция.

Не пропусна смаяните погледи, които си размениха сестрите Мери Кармен и Мери Луиза.

След закуската девойката седна отвън и се загледа в децата, които си играеха. За пръв път в живота си не изпита ревност и завист за това, че могат да тичат и скачат.

Повдигна лицето си към слънцето и отправи мълчалива молитва към Бога, благодари му за красотата на деня, за прекрасния дар, какъвто бе животът, за Гейбриъл…

Не се сдържа и тихичко се засмя. Гърдите й сякаш щяха да се пръснат от щастие. Гейбриъл й бе обещал да дойде тази нощ. Но което бе по-важно, той й бе обещал, че никога няма да я напусне.

След това прочете една приказка на няколко от децата. Може би в крайна сметка няма да бъде никак зле да прекара живота си тук, помисли си Сара, докато обръщаше страниците. Ако й разрешат, може да стане монахиня, ако не — може да й позволят да остане тук и да учи децата.

Спря да чете и вдигна глава. Погледна към децата, насядали в тревата край нея. Толкова сладки и невинни личица, доверчиви и жадни да обичат и да бъдат обичани.

Шестгодишната Елизабет й се усмихна, а очите й грееха от радост, в очакване Сара да им дочете края на приказката.

„Да, може би ще бъда много щастлива тук“ — каза си Сара. Ако не й бе съдено да има свои, то поне винаги щеше да бъде заобиколена от деца, които се нуждаеха от любов. И кой би могъл да ги разбере и да им съчувства повече от нея?

Прочете им още една приказка, а след това махна на сестра Мери Джоузефа, която ги извика да се прибират. Време беше за следобедната почивка.

Останала сама, Сара се загледа в цветята покрай алеите. Днес, когато слънцето грееше, а сърцето й бе изпълнено с надеждата, че отново ще види Гейбриъл, животът й се струваше прекрасен, дори съвършен и пълен с обещания.

Днес, когато всичките й мисли бяха изпълнени с Гейбриъл, всичко й се струваше възможно.

— Ела по-бързо, любими — прошепна тя. — Ела по-бързо при мен.