Аманда Ашли
Сара (4)

Глава 3

Сара въздъхна и затвори книгата, която четеше. Още една любовна история с щастлив край. Ех, да можеше и истинският живот, нейният живот, да свърши така. Какво би било, ако някъде я очаква Прекрасният принц, готов да я отведе на бял кон; един висок, тъмен и красив мъж, за когото инвалидната количка няма да има значение и който ще види в нея жената.

Загледа се в затворените врати на верандата и си припомни тайнствения мъж, който бе дошъл при нея през нощта. На устните й се появи лека усмивка. През целия ден си бе мислила за него, а въображението й рисуваше различни картини.

Той бе преоблечен принц, който търси своята Пепеляшка.

Или пък ексцентричен благородник, копнеещ да открие жената на своите мечти.

Той бе и чудовището от детските приказки и единствено тя можеше да го спаси…

Тих стон се надигна от гърлото й. Нито един мъж, бил той принц или чудовище, няма да пожелае жена, прикована завинаги към инвалидния стол. Та кой принц би поискал принцеса, която не може да ходи? Кое чудовище може да бъде преобразено от недъгава жена?

В очите й запариха сълзи и тя побърза да ги изтрие. Искаше й се да плаче, потопена в огромното море на самосъжалението. Беше уморена от себе си, срамуваше се от слабостта си, но не можеше да се спре. Вече бе почти седемнадесетгодишна. Искаше да тича по огряната от слънцето ливада, да се разхожда из сенчести алеи, да плува в примамливите чисти води на езерото зад сиропиталището. Но най-много от всичко мечтаеше да може да танцува.

Погледна към красивата малка музикална кутия с изящната балерина, поставена на масичката до леглото й. Мечтата й бе да стане танцьорка. Това бе лелеяната й надежда, скътана дълбоко в сърцето й, която я стопляше в детството — надежда, която избледняваше по малко всеки път, щом лекарят сменяше металните скоби на краката й, докато накрая ги свалиха окончателно и ги замениха с инвалидната количка. Надеждата, че ще има нормален живот, й бе отнета завинаги от жестоката и неумолима истина — тя никога нямаше да може да ходи. Никога нямаше да стане балерина. Щеше да прекара целия си живот в инвалидния стол!

Не, няма да плаче! Няма!

Вратата се отвори и Сара преглътна сълзите си. Влезе сестра Мери Джоузефа, за да й помогне да си легне.

— Спи спокойно, дете — каза сестрата.

След като се увери, че шнурът на звънеца е на мястото си — в случай, че Сара Джейн се нуждае от нещо през нощта — монахинята излезе от стаята.

Девойката тъкмо придърпваше завивките до брадичката си, когато видя една сянка да помръдва зад тънките завеси, закриващи вратите на верандата.

— Гейбриъл? — Момичето се взря в мрака. — Гейбриъл? — изрече отново името му като вопъл, отронил се от самотното й сърце. — Ако си там, моля те, влез при мен.

Затаи дъх изпълнена с надежда и тогава вратите се отвориха, разкривайки тъмната фигура, очертана от лунната светлина.

— Гейбриъл.

— Сара… — Той наклони глава, пристъпи в стаята и затвори вратите зад себе си. — Късно е, а още си будна.

— Не ми се спи.

— Плакала си — отбеляза той.

Тя поклати глава.

— Не, не съм.

Сара се надигна, подпря гръб на възглавниците и запали лампата до леглото.

— Пак ли си ме наблюдавал?

Гейбриъл кимна. Бе стоял, скрит в сенките, гледайки я как чете, попивайки с поглед красивото й лице, отразяващо различните чувства, които вълнуваха душата й. Беше толкова лесно да проникне в мислите й, да ги прочете като разтворена книга. Знаеше, че тя си представя, че е на мястото на героинята в романа, че мечтае за една прекрасна и съвършена любов, която се среща само в книгите.

— Виждала съм те и преди, нали? — замислено изрече момичето. Вгледа се внимателно в лицето му, в дълбоките сиви очи, в острите черти на лицето и добре очертаната му брадичка издаваща непреклонна воля и решителност. — Да… помня те.

Гейбриъл поклати глава. Тя не би могла да го помни. Това бе невъзможно.

— Ти си този, който ме доведе в сиропиталището.

— Но как е възможно да си го спомняш? Тогава бе съвсем малка.

— Значи си бил ти! — тържествуващо се усмихна тя. — Как бих могла да забравя лицето на моя ангел-пазител?

Мускулче заигра на лицето му, а в гърдите му се надигна огромна вълна от вина, примесена с отвращение към самия него. Да, той наистина бе ангел, горчиво си помисли, ангелът на смъртта.

— И оттогава ме наблюдаваш? Защо?

Защо наистина? Не можеше да й каже, че тя е въплъщение на всичко, което е изгубил, че нейната невинност го привличаше като светлина в мрака, че я бе наблюдавал как пораства и от красиво дете се превръща в прекрасна девойка, че страстта и копнежът му по нея растяха едновременно с нея. Не, никога няма да й го каже! Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и ги стисна в юмруци. Тя никога не бива да узнае за изгарящите го чувства.

— Защо? — насила се усмихна той. — От любопитство, разбира се.

— Разбирам — сухо промълви Сара. — Тъй като си спасил живота ми, си искал да видиш каква ще стана?

— Може и така да се каже.

— И каква станах?

— Красива — промърмори той.

— Красива, но безполезна.

— Сара! — За миг се озова до нея и коленичи до леглото й. — Никога не го казвай! Никога не бива да се чувстваш по този начин!

— Защо? Това е истина. Аз не съм нужна никому.

— Не е вярно. Нужна си на мен.

— Наистина ли? — недоверчиво го изгледа тя. — За какво?

„За какво?“ — мислено повтори той. Как да й обясни какво означава за него?

— Не можеш да ми отговориш, нали?

— Аз нямам семейство — тихо изрече Гейбриъл. — Нито близки приятели. След като те намерих, ти стана моето семейство. Понякога си представям, че си моя дъщеря…

— И ми оставяше подаръци, нали? — Сара погледна към балерината в музикалната кутия. — Ти ми носеше подаръци за рождените дни и за Коледа.

Гейбриъл кимна.

— Винаги се чудех защо към подаръците няма прикрепени картички — усмихна му се тя. — Обичах всичките ти подаръци, особено тази музикална кутия.

— Радвам се, че са ти харесали, cara — отвърна той и се изправи на крака. — А сега трябва да си отивам.

— О! — Тя енергично се извърна, но не достатъчно бързо и той видя разочарованието в очите й.

— Искаш ли да остана?

— Да, моля те.

Той придърпа един стол до леглото и седна.

— Искаш ли да ти почета? — попита и погледна към книгата.

— Не, аз я свърших. Но можеш да ми разкажеш приказка.

— Не съм много добър разказвач — промърмори той, но отново забеляза разочарование в очите й и неохотно кимна. — Преди много години в една далечна страна живял млад мъж. Той произлизал от многобройно, но много бедно семейство. Бил на шестнадесет години, когато някаква тайнствена болест обхванала селото им. Наблюдавал как членовете на семейството му гаснат и умират един по един. А когато и последният предал Богу дух, той ги положил един до друг и запалил къщата. Заминал и дълги години се скитал по света. Когато навършил двадесет и девет години, срещнал една жена и за пръв път в живота си се влюбил. Обичал я толкова силно, че никога не я попитал коя е тя или защо се среща с него само през нощта. Един ден се разболял изгарял от треска и знаел, че скоро ще умре от същата болест, която бе унищожила семейството му. Въпреки че се срамувал да го признае и се ненавиждал за слабостта си, той се страхувал от смъртта. Когато отредените му часове приближавали своя край, жената, която обичал, дошла при него. Изтерзан от болка и страх, той я молел да го спаси.

— Мога да го направя — отвърнала тя. — Мога да изпълня желанието ти, но цената ще бъде много висока.

— Готов съм на всичко.

— А дори и ако цената е твоята душа, готов ли си да я платиш?

Наивният младеж веднага се съгласил. А жената, която смятал за ангел, го понесла в зловещия вихрен танц на мрака… Когато отново дошъл на себе си, той осъзнал, че е сключил сделка с дявол! И въпреки че сега щял да живее вечно, всъщност никога повече нямало да бъде жив…

— Не разбирам — промълви Сара и се намръщи. — Кой е бил този мъж? Коя е била жената? И как ще живее вечно, а няма да е жив?

— Това е само една легенда, Сара — отвърна Гейбриъл, погледна към прозореца и се изправи. — Вече наистина е време да си вървя. Наспи се добре, cara mia.

— Благодаря за приказката.

— Няма защо — тихо отвърна той, наведе се и я целуна по челото. — Лека нощ.

— Утре вечер ще дойдеш пак, нали?

— Ако искаш.

— Искам.

— До утре тогава.

— До утре. И сладки сънища — извика тя, когато той се запъти към верандата.

Лицето му се сгърчи от мъка, докато прескачаше парапета. „Сладки сънища, как ли не“ — горчиво си помисли той.

Приземи се леко върху влажната земя и се стопи в тъмнината.