Аманда Ашли
Сара (37)

Глава 8

През целия ден Сара бе като на тръни и нито за миг не можа да се съсредоточи върху каквото и да било. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че Гейбриъл щеше да се срещне с Куилън в полунощ. Щяха да получат формулата. „Остават само две седмици до празника Хелоуин — каза си Сара. — Само две седмици, за да вземем решението, което навярно завинаги ще промени живота ни.“ Куилън бе казал, че пътуването назад към живота досега винаги е било фатално. Достатъчно силно ли искаше Гейбриъл да стане отново смъртен, че в името на това да рискува живота си? Ако лекарството не подейства, любимият й щеше да умре от ужасна смърт. Той й бе казал, че в този живот няма да позволи тя да си отиде, че няма да стои и да гледа безпомощно как тя умира, така че имаха само две възможности: да намерят начин да го излекуват от това, което представляваше той или тя да стане вампир… А Сара бе сигурна, че това бе нещо, което никога не би могла да направи.

Може би Куилън беше прав и Гейбриъл трябваше да я превърне в безсмъртна против волята й. Навярно щеше да приеме свършения факт, но още докато мислеше за това, бе убедена, че никога няма да му прости — независимо колко трудно и мъчително бе решението, тя бе длъжна да го вземе сама.

Никога досега денят не бе минавал толкова бавно. Сара се опита да чете, да гледа телевизия, но се чувстваше твърде неспокойна, за да седи на едно място. Обикаляше из гостната и нетърпеливо поглеждаше към небето. Искаше й се слънцето да залезе по-скоро и Гейбриъл да дойде при нея. Имаше нужда да се сгуши в прегръдките му, да чу гласа му, който да я увери, че всичко ще бъде наред.

Когато сенките се удължиха, тя излезе на терасата, за да изпрати залязващото слънце.

Последните лъчи още чезнеха в небето, когато усети присъствието му. Сърцето й се изпълни с радост, тя се втурна вътре и се хвърли в обятията му.

— Прегърни ме! — извика младата жена. — Прегърни ме силно и никога не ме пускай!

— Сара, какво има?

— Страх ме е.

— От какво?

— Не знам. Не отивай тази нощ. Забрави за лекарството. Остани с мен.

— Cara…

— Моля те.

— Трябва да опитам, Сара. Ако има някакъв шанс, аз трябва да опитам. — Повдигна главата й. — Нали това искаше.

— Вече не.

— Тогава аз го искам.

— Не ти вярвам! Правиш го заради мен и много добре знаеш, че е така!

— Искам двамата да бъдем заедно не само през нощта. Искам отново да живея като обикновен човек, да се разхождам под слънцето и да бъдеш до мен.

— Ами ако лекарството не подейства?

— Тогава ще трябва да продължиш с живота си. Ще срещнеш човек, който ще те обича, и ще те дари с деца.

— Не!

— Ти ме намери в този живот, cara. Възможно е и аз да те намеря в смъртта.

Той я отнесе в спалнята и я люби бавно и нежно, наслаждавайки се на всяко усещане, съхранявайки го завинаги в душата си. Ако лекарството не подействаше, му оставаха само две седмици живот. За него, който бе оцелял повече от четиристотин и петдесет години, две седмици бяха само миг.

А колко бързо се нижеха сега часовете!

Полунощ наближи, без да се усетят.

Отпусната в леглото, Сара го наблюдаваше как се облича. Той излезе от стаята и когато се върна, бе наметнал пелерината си.

— Няма да се бавя — обеща, наведе се и я целуна. — Пази леглото топло за мен.

Тя преглътна риданието си. Леден страх бе сковал сърцето й имаше чувството, че никога повече няма да го види.

Вратата се отвори пред мълчаливата му заповед. Той остана за миг на прага, а сетивата му изучаваха тъмнината на къщата.

— Влез, Джовани.

Гласът на Куилън. Дълбок. Хищнически. Смъртоносен.

Гейбриъл твърде късно разбра, че не е дошъл сам.

От сенките изникнаха три вампира; четвъртият се материализира зад него, преграждайки пътя към вратата. Всички бяха новопосветени и го заобиколиха подобно на вълци изгладнели през дългата зима. Острите им бели зъби блестяха в мрака, а очите им горяха с кървави пламъци.

Гейбриъл застина. По гърба му полазиха ледените тръпки на страха.

— Какво искате?

— Не можем да ти позволим да се върнеш в редиците на смъртните — решително заяви Куилън, — ти познаваш нашите навици и слабости. Не можем да рискуваме да се обърнеш против нас.

— И защо да го правя? Какво ще спечеля?

Старият вампир сви рамене.

— Всичко. Нищо. Както казах, не можем да рискуваме.

Гейбриъл погледна през рамо. Един висок и слаб вампир стоеше зад него, стиснал дървен кол.

— Значи сте решили да ме унищожите.

Куилън кимна.

— Остър кол в сърцето винаги е бил най-сигурният и предпочитан метод.

Гейбриъл се страхуваше, а това никак не му харесваше.

— А какво ще стане с жената?

— Тя също ще умре. Докато разговаряме, Делано и Сидел са на път към къщата.

— Не! — извика той.

— Ние сме оцелели хиляди години само защото никога не сме позволили на смъртните да узнаят за нашето съществуване. Те може да го подозират. Може да са видели или чули нещо, за което нямат, логично обяснение, но и самите те не искат да повярват. Жената ще умре.

— Куилън, моля те…

— Твърде късно, Джовани.

Те приближиха към него и затвориха кръга. Но Гейбриъл бе умен и действаше светкавично иначе не би оцелял толкова дълго. През всичките четиристотин шейсет и четири години на своето съществуване не се бе доверявал на нито един вампир, единствено на двама смъртни.

Изръмжа и се хвърли между двамата вампири, застанали пред него. Докато бягаше по стълбите, водещи към втория етаж, ръката му се стрелна в гънките на пелерината.

Завъртя се и стреля четири пъти с пистолета. Куршумите, направени от сребро, се забиха в телата на вампирите със смъртоносна точност. В следващия миг Куилън се озова до него и изби пистолета от ръката му. Вкопчени един в друг, двамата се изтърколиха надолу по стълбите. Куилън, по-тежък и по-стар, се озова отгоре, когато се приземиха в подножието на стъпалата.

Ръцете му се сключиха около гърлото на Гейбриъл, притискайки го с цялата тежест на тялото си към пода. Зъбите му се оголиха и той се надвеси над Гейбриъл.

— Не се опитвай да се бориш с мен, Джовани — задъхано изрече и едната му ръка се отпусна, за да вземе дървения кол, който младият вампир бе изпуснал. — Вече е твърде късно, за да спасиш жената, а след миг ще се присъединиш към нея…

 

 

Сара чу, че входната врата се отваря и въздъхна с облекчение. Той се бе върнал!

Седна в леглото и оправи припряно косите си. Сърцето й щеше да се пръсне от щастие. Страховете й се оказаха напразни, а лошите предчувствия — лъжовни.

Тогава чу стъпките по стълбите.

Непознати стъпки.

Огледа стаята, търсейки някакво оръжие, но напразно. Промълви молитва, скочи от леглото и изтича в банята.

Заключи вратата и трескаво започна да рови из шкафчетата, но най-опасното нещо, което откри, бе един сешоар.

Отчаяна, тя повдигна нощницата си и се прехвърли през прозореца. Зад гърба й някой заудря по вратата, а след това се разнесе гласът на Сидел, тих и подканващ.

— Пусни ни, Сара. Гейбриъл е мъртъв, а ти няма къде да се скриеш.

Мъртъв! Не! Не може да е мъртъв. Тя се плъзна по наклонения покрив, хвана се за надвесените над него клони на дървото и внимателно се спусна по тях.

Да се скрие. Трябваше да се скрие. Но къде?

Чу трясък, когато вампирите разбиха вратата на банята. След миг зърна лицето на Сидел на прозореца.

Инстинктът за самосъхранение сякаш й даде криле и Сара хукна към оградата. Никога досега не бе скачала върху гърба на кон, но сега го направи. Вкопчи се в гривата на жребеца и впи колена в лъскавите му хълбоци. Некромант с лекота прескочи оградата и препусна към задната порта.

Когато стигнаха до високата тухлена стена, Сара отвори с треперещи ръце желязната порта, сетне смушка отново жребеца и двамата се понесоха в нощта.

Чу Сидел да я вика, но продължи да се носи в галоп. „Гейбриъл — отчаяно си повтаряше тя, — трябва да намеря Гейбриъл!“

Чаткането на копитата на Некромант зловещо отекваше в тишината.

Когато стигнаха до подножието на хълма, конят изпръхтя изцвили и подплашено заора с копита. Сара извика, когато две тъмни сенки се прокраднаха зад нея. Делано и Сидел! Как бяха успели да я настигнат толкова бързо?

Младата жена скочи на земята и се затича към входната врата на празната къща. Бутна стремително вратата и нахлу вътре.

— Гейбриъл!

— Тук съм.

Озърна се, опитвайки се да види нещо в тъмнината. Усети как двамата вампири влязоха зад нея. В същия миг го зърна. Той се бе облегнал на стълбата. Лунната светлина се процеждаше през стъклената врата от дясната му страна.

— Гейбриъл? — Сара се спусна към него, забравила за Делано и Сидел. Тогава забеляза мъртвите вампири, проснати на пода. Повдигна й се, когато видя тялото на Куилън. Един дървен кол стърчеше от гърдите му, забит в сърцето му.

— Какво се случи?

Но Гейбриъл не гледаше към нея, а се взираше във вратата.

Страхувайки се от гледката, Сара плахо се озърна през рамо.

Силуетите на Делано и Сидел ясно се очертаваха и дори оттук Сара ясно виждаше очите им, пламнали от жаждата за кръв.

— Дървения кол, Сара — тихо рече Гейбриъл. — Вземи го.

Тя го погледна, сякаш бе полудял. Тялото й се разтърси от ужас само при мисълта да издърпа дървото от тялото на вампира.

— Направи го! — изсъска Гейбриъл и чак тогава тя забеляза колко бледо бе лицето му.

Погледът й обходи тялото му и Сара видя тъмната кръв, почти черна, която капеше от ужасната рана на гърдите му.

— Побързай! — настоятелно прошепна той.

Тя погледна към Делано и Сидел, видя гнева изкривил лицата им. Кървавочервени сълзи покапаха от очите на Делано, когато видя тялото на своя господар.

Сара затвори очи, хвана с две ръце дървения кол и го издърпа от тялото на Куилън. Изтича при Гейбриъл.

— А сега какво? — попита тя, но всъщност не се нуждаеше от отговор. Всичко, което трябваше да знае, бе изписано върху лицата на вампирите, които бавно влязоха и затвориха вратата зад себе си.

Сара трепереше, студени капчици пот избиха на челото й, а по гърба й сякаш се стичаха ледени реки. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне поглед от вампирите. Щеше да умре, помисли си, тук и тази нощ.

За миг всичко сякаш забави своя ход.

Когато се изправи, от устните на Гейбриъл се изтръгна тих вик на болка.

Сара видя оголените зъби на Делано, който се хвърли напред, а ръцете му, подобно на нокти на хищник, се насочиха към гърлото му.

В този миг Сидел скочи върху нея. Силата на вампира бе невероятна. Сара политна назад и отчаяно извика. Въздухът излезе със зловещо съскане от дробовете й, главата й се удари в едно от стъпалата и червени светлини затанцуваха пред очите й. Усети как ръцете на Сидел се обвиват около врата й, чу смразяващ кръвта звук, когато вампирът я нападна. Със зъби и нокти Сидел се опитваше да разкъса шията й.

Страхът вля нови сили в нещастната жертва и тя диво започна да се бори. Вдигна ръка и заби дървения кол в тялото на вампира.

Сидел изрева, изтръгна дървото от ръката на Сара и го захвърли настрани. В този миг Сара усети зъбите на съществото да се впиват в гърлото й. Прониза я остра болка и после всичко загуби очертанията си. Стаята и всичко в нея се замъгли. Сякаш някъде отдалеч чу приглушени звуци от търкалящи се тела. Гейбриъл се бори за живота си, мярна се мисълта в главата й. Трябва да му помогне. Ала ръцете и краката й отказваха да се движат, а сетне всичко потъна в мрак…

Тя плуваше, носеше се по море от тъмнина, когато чу гласа му. Той плачеше с отчаяни вопли и огромната му мъка извика сълзи и в нейните очи.

Плаче, отнесено си помисли тя и в същия миг разбра, че Гейбриъл плаче, защото тя умираше.

Странно, но не почувства страх. Огледа се, учудена от непрогледната тъмнина. Къде бе тунелът и ярката светлина, за която всички завърнали се от смъртта разказваха?

До нея отново достигна гласът му, който я молеше да не го напуска отново, да му прости това, което трябва да стори.

Опита се да заговори, да му каже, че всичко ще бъде наред, но нямаше сили да говори.

Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, а тя се отнасяше все по-надалеч. Опита се да извика името му, да му каже, че ще го намери отново, дори и след сто години, но вече бе твърде късно… твърде късно…

Намираше се на самия бряг на забвението, когато почувства, че я изпълва внезапна топлина. Беше гъста и трудна за преглъщане, но тя я върна от ръба на бездната. Усети как се влива в тялото й, а сетне отново чу гласа, настойчив и пълен с любов. И съжаление.

— Пий, Сара, пий.

Тя послушно отвори уста и той отново притисна китката си към устните й.

— Пий — заповяда той и тя усети топлината на другата му ръка отзад, подкрепяща главата й.

И защото се страхуваше от тъмнината и не искаше отново да го напусне, Сара се подчини. Гърлото й се сви, когато запреглъща с усилие, докато накрая Гейбриъл отдръпна китката си от устните й.

— Достатъчно, cara — промърмори той. Клепачите й потрепнаха и тя го погледна.

— Гейбриъл, какво стана?

— По-късно ще ти обясня — обеща той и нежно отмести един влажен кичур от челото й. — Сега поспи.

— Не ме оставяй! — Не можеше да понесе мисълта отново да бъде разделена от него. — Моля те, не ме оставяй!

Той обви ръце около нея и силно я притисна към гърдите си. Сара усети как сърцето й бие в синхрон с неговото.

— Няма да те оставя, cara — тъжно рече той, — но сега трябва да почиваш.

Тя не искаше да спи. Искаше да узнае какво бе станало с Делано и Сидел, да разбере защо се чувства толкова странно, защото мисълта да бъде разделена от него дори и за миг я изпълваше с безкраен ужас. Ала внезапно се почувства безсилна и отпусната, пред очите й се спусна черна пелена и тя отново потъна в забрава.