Аманда Ашли
Сара (35)

Глава 6

Той стоеше на терасата, подпрял ръце на железния парапет, загледан в тъмните облаци. Щеше да вали. Усещаше влагата във въздуха и далечния тътен на приближаващата буря.

Това бе нощ, която напълно отговаряше на настроението му — мрачно и неспокойно.

Той я бе загубил, бе я намерил и отново я бе загубил.

Прокле се, задето не я бе принудил да приеме Подаръка на мрака. Може би щеше да го презре затова, но щеше да бъде негова. Завинаги. Нямаше да я гледа как остарява и умира за втори път…

Изминаха две седмици откакто бе отишъл в къщата й. Без нея бе изгубил желанието да живее, но гладът го изгаряше, остър като испанска кама, постоянен като слънцето. Усещаше как тялото му отслабва, как разумът му се замъглява. Ала това нямаше значение. Нищо нямаше значение. А утре всичко щеше да свърши.

Запита се равнодушно колко време ще е нужно, за да умре, дали тялото му ще пламне при първото докосване на слънчевите лъчи или дълго ще се гърчи в агония подобно на червей върху нагорещена скала? Дали най-после ще намери покой? Или ще гори вечно в безкрайния и непрощаващ ад?

Но дори и мисълта да прекара вечността в бездната на прокълнатите и отречените вече не го плашеше, защото той и сега гореше в огън, а пламъците на глада го разяждаха и разкъсваха отвътре.

Една последна храна, унило си помисли той. Дали му се полагаше да се нахрани за последен път?

— Гейбриъл?

Гласът й го накара рязко да се обърне.

— Почуках — каза Сара, но щом зърна лицето му, отстъпи назад и се хвана за облегалката на креслото му. Нямаше нужда да пита какво не е наред. Вече знаеше. Вече го бе виждала в подобно състояние, някога, много отдавна в изоставената къща.

— Върви си. — Думите излязоха със свистене през стиснатите му зъби.

Тя кимна, възнамерявайки да направи точно това, ала краката й отказваха да й се подчинят, сякаш се бяха сраснали с пода. Не можеше да откъсне очи от лицето му. Той бе облечен с черен пуловер, който подчертаваше бледността на кожата му. Очите му горяха в познатия червен пламък. Ноздрите му бяха издути подобно на вълк, подушил мириса на кръвта…

— Върви си… сега…

— Струва ми се, че вечно се опитваш да се отървеш от мен.

Той впи поглед в нея, опитвайки се да вникне в смисъла на думите й, но миризмата на кръв задушаваше всяка мисъл. С всяка изминала минута изгарящият глад, който бушуваше в него, ставаше все по-силен.

— Последния път имахме късмет — каза Гейбриъл с горчива нотка в гласа. — Но не мога да ти обещая, че и сега ще бъде същото. — Пое дълбоко дъх искаше му се ръцете му да спрат да треперят. — Защо дойде?

— Трябва да поговорим.

— Да поговорим? — Той поклати глава. — За какво?

— За нас, за това какво ще правим.

— Няма за какво да говорим. Върви си, Сара.

— Не мога. Прекарах всяка минута през последните три седмици, припомняйки си друг живот в друго време, нощта, която прекарахме тук, в тази къща. Аз те обичам, Гейбриъл.

Той затвори очи. Думите отмиха горчилката в сърцето му. Сладки думи, най-скъпите думи на света. С мъка се извърна от нея.

— Сара, моля те… върви си.

— Ти се нуждаеш от кръв. — Докато изговаряше думите изпита внезапното усещане, че преди сто години е изговорила същите думи.

Той щеше да се засмее, ако не се разкъсваше от непоносимо страдание. Някога се бе опитал да я отпрати, но тя упорито бе отказала да си отиде. И ето, че отново се случваше. Дали това не бе орисията на живота му — да я намира и губи, да утолява пъкления си глад с няколко капки от кръвта й, да я гледа как остарява и умира в прегръдките му?

В гърлото му се надигна мъчителен вик. Не, това нямаше да стане отново. Не можеше да го понесе.

— Върви си у дома, Сара. Забрави за всичко това.

Потрепери, когато ръцете й обвиха кръста му. Това, че не я чу да приближава, бе знак за слабостта му. Ако тя беше враг, вече щеше да е мъртъв — един забит в сърцето му дървен кол и край. Преди час, дори само преди минути щеше да посрещне с радост смъртта, но сега Сара бе тук и животът отново бе придобил смисъл.

— Вече сме преживявали всичко това, Гейбриъл — промълви младата жена и се притисна до гърба му. — Вземи това, от което се нуждаеш.

— Ами ако този път не успея да се спра, cara? Какво ще стане, ако взема твърде много? Ако взема всичко? — пое дълбоко дъх и потръпна отново. — Ако решиш да останеш с мен сега, не мога да понеса отново да те гледам как умираш. Готова ли си да живееш живота на вампир?

— Не знам. Това ми изглежда ужасен начин на живот.

— Ужасен? — Впи поглед в ръцете й, сключени около кръста му. Не бе чак толкова ужасно съществуване, но бе безкрайно самотно. Припомни си времето, когато стана това, което бе сега. Гледаше как хората остаряват и умират, как светът се променя, докато накрая не остана нищо от живота, който бе познавал, от света, в който бе живял преди. Докато изчезна и последният жив човек, който да си спомня за него.

Но когато срещна Сара Джейн, тя изпълни живота му със смисъл.

И сега тя бе тук. Отново.

— Гейбриъл, може би има начин да се излекуваш от това, което си. Искам да кажа, че в наши дни, когато науката е толкова напреднала, може да има някакъв начин.

— Да се излекувам? — Той се намръщи. През вековете бе чувал някакви слухове за подобни неща от други вампири, но никога не им бе вярвал, нито пък се бе опитвал да разбере дали са истина. Имаше толкова много да се види, да се научи. Въпреки самотата той се бе наслаждавал на съществуването си, на свръхестествената сила, която притежаваше.

Лекарство? Нищо чудно и да съществуваше, но сега не можеше да мисли за това, не можеше да мисли за нищо друго, освен за необходимостта да накара Сара да напусне къщата, преди да е станало твърде късно, преди гладът да вземе връх.

— Утре можем да поговорим за това — каза той. — Но сега трябва да си отидеш у дома. — Мъчителен трепет разтърси тялото му. Нейната кръв. Миризмата й го зовеше и той не знаеше колко дълго още ще може да й устои. Усети как зъбите му се удължават в предвкусване на сладкото пиршество. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, да я направи негова за вечността.

— Сара… моля те. Върви си.

Тя неохотно се отдръпна от него. Едва сега забеляза, че навън вали. Светкавици разкъсваха черните облаци; гръмотевици разтърсваха притъмнелите небеса. Колко подходящо, помисли си младата жена. Във всички филми на ужасите винаги имаше буря, когато животът на главната героиня бе в опасност.

Погледна към Гейбриъл. Той продължаваше да стои с гръб към нея и със стиснати юмруци.

— Утре ще бъдеш ли все още тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си решил да направиш нещо глупаво, нали?

— Глупаво? Не.

— Лъжеш.

Той се обърна с лице към нея.

— Така ли?

— Искаш да умреш, нали? Точно заради това не си се хранил.

„Тя е много проницателна — помисли си той. — Но всъщност винаги е била такава.“

— Не искам да умреш и не искам да страдаш. — Сара отметна косите си и наклони глава. — Вземи това, от което се нуждаеш, Гейбриъл.

Той пристъпи към нея. Очите му излъчваха неземна светлина, устните му се разтвориха и тя видя зъбите му. Бяха остри и много бели.

— Бягай, Сара — дрезгаво прошепна той. — Бягай, преди да е станало твърде късно.

— Не. — Тя се бореше с надигналия се страх. Той никога не я бе наранявал. Нямаше да го направи и сега.

В следващия миг бе до нея, надвесен над лицето й. Тъмните му очи пламтяха, сграбчи раменете й и притисна устни към гърлото й.

Сърцето й биеше до пръсване, а ударите му отекваха в ушите й по-силно от гръмотевиците. Всяка клетка на тялото й бе изпълнена със страх и предчувствие. Усети остро убождане и в следващия миг я обзе странна умора.

Той пиеше кръвта й. Запита се защо мисълта за това, което прави, не я отвращава, но в следващия миг вече не можеше да мисли за нищо, отдадена изцяло на удоволствието. То се зароди в стомаха й, а сетне се вля в кръвта й подобно на топло и сладко вино. Сара обви ръце около кръста му и се притисна към него, сякаш той бе единственото стабилно нещо в този свят, който внезапно се завъртя в дива вихрушка. Ударите на сърцето й отекваха като удар на барабани в ушите й.

Косата му бе като черна коприна върху лицето й. Изпита болезнен копнеж да я докосне, но нямаше сили да повдигне ръката си. Пръстите й се бяха вкопчили в пуловера му и сякаш усещаше всяка нишка, от която бе изплетен. Пред очите й затанцуваха различни цветове — ярки нюанси на червено, виолетово и синьо.

Главата й се отпусна назад и тя сякаш се понесе по вълните на някакво пурпурно море. Всяка клетка на тялото й пулсираше от сексуално удоволствие.

Когато той най-после откъсна устни от нея, Сара се чувстваше така като че ли се бе отделила от телесната си обвивка.

— Сара?

Тя примигна срещу него. Лицето му заплува пред очите й и тя отново примигна, питайки се защо се чувства толкова странно.

— Сара? Сара!

— Хммм? — Втренчи очи в него, въпреки че й бе много трудно да ги държи отворени. Кожата му вече не бе бледа. Бузите му бяха зачервени; жаждата за кръв бе изчезнала от погледа му. Някаква далечна част от съзнанието й каза, че нейната кръв бе причината за преобразяването му.

От гърдите на Гейбриъл се изтръгна тихо проклятие заради ненаситния глад и слабостта, която го бе накарала да вземе това, на което нямаше никакво право. Един ден ще вземе твърде много и това ще я убие.

Отново изруга, взе я в обятията си и я отнесе в кухнята. Напълни чаша с вода, сложи я в скута си и настоя да я изпие цялата. Едва след това я отнесе в спалнята.

— Остани с мен — помоли го Сара. — Остани, докато слънцето изгрее.

— Ще остана.

— Сега твоя робиня ли съм?

— Не.

— Знаеш ли… нямам нищо против да ти бъда робиня.

— Но аз бих имал. Заспивай, Сара.

— Утре вечер ще бъдеш ли тук? Нали няма да се унищожиш? Обещай ми.

— Обещавам.

— Ще намерим някакво лекарство — промърмори тя и притвори клепачи. — Знам, че ще открием. А ако не успеем… ако не успеем…

Сънят я надви и Сара се отпусна в прегръдките му. Той остана заслушан в равномерното й и спокойно дишане.

— А ако не успеем — довърши мисълта й той, — тогава ще посрещнем смъртта заедно, защото аз никога повече няма да се разделя с теб.

 

 

Къщата бе необичайно тиха. Сама в бледорозовата спалня и със завивки, придърпани до брадичката, Сара се взираше през прозореца в тъмнината, питайки се какво я е събудило и къде е Гейбриъл. Последното нещо, което си спомняше, бе Гейбриъл, надвесен над нея да й обещава, че няма да се самоунищожи.

Въздъхна дълбоко. Прекара последните три седмици в спомени за един друг живот, опитвайки се да се убеди, че това не е истина, че не е живяла преди. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всичко, което й бе казал Гейбриъл, е истина. Тя бе живяла преди, беше го обичала. Обичаше го и сега.

Водена от това убеждение, тя даде под наем къщата си заедно с мебелите на едно младо семейство. След това опакова вещите си и се пренесе в имението. Трудно й бе да повярва, че това се случи само преди няколко часа. Сякаш бяха изминали векове, откакто прекрачи прага на тази къща. Най-после си бе у дома. При Гейбриъл. Това, което би трябвало да й се струва странно и непонятно изглеждаше напълно естествено.

Тя бе живяла преди. Гейбриъл бе неин съпруг и тя се бе върнала при него.

Отново се унасяше в сън, когато усети присъствието му в стаята и в следващия миг той се плъзна под завивките и я взе в прегръдките си.

— Скоро ще се съмне — прошепна той. — Нека те поддържа дотогава.

— Ние ще бъдем винаги заедно, нали?

— Винаги.

Сара се сгуши щастливо до него. У дома, най-после си бе у дома.

Усети как устните му се движат по косите й, чу гласа му, нашепващ името й, говореше на език, който не знаеше и въпреки това разбираше всяка дума.

Стоплена и успокоена, понесена от нежната вълна на любовта, последната мисъл преди сънят да я обори, бе, че го обича, че дори и да бъдат разделени, тя ще го намери отново в един друг живот.

Когато се събуди, вече бе утрин и тя бе сама, но знаеше, че той е там някъде в къщата. Бързо скочи от леглото. Взе си душ, разреса косите си, облече широк пуловер и джинси, обу маратонки и слезе долу. Изяде набързо приготвена закуска, състояща се от чаша чай и препечена филийка излезе от къщата и отиде в библиотеката.

Беше смаяна колко книги са написани за вампирите: „Пълно ръководство за света на безсмъртните“ от Маскети, „Енциклопедия на вампира“ от Бансън, „Легенди за вампирите“, „Факти и измислици“ от Купър, „Ужасът, който идва с нощта“ от Хъфорд, „В търсене на Дракула“ от Макнийли — списъкът продължаваше с книги, в които подробно се описваше как да се унищожи един вампир, как да се защитаваме от вампир, но никъде не откри информация за вампир, който отново да бъде преобразен в човешко същество.

Според една от книгите вампирите винаги бяха облечени в черни смокинги и черни копринени пелерини. Някои автори вярваха, че пелерините са изработени лично от самите вампири.

Сара се намръщи. Гейбриъл наистина се обличаш в черно, но не в смокинг, а тя никога не го бе виждала да носи пелерина… не, не, истина бе, припомни си тя. Във Франция той винаги носеше дълга черна пелерина, само че бе направена от фин вълнен плат, а не от коприна.

Разгърна старите вестници и вниманието й бе привлечено от едно заглавие от 1980 година: „Вампири върлуват в Америка!“. Според автора, вампирите били отговорни за повече от шест хиляди убийства за годината; полицията разследва десетки случаи на странни убийства, когато кръвта е била източена от телата на жертвите; двойно убийство в Ню Йорк, при което в телата нямало достатъчно кръв дори за кръвна проба; шестима души били убити в Калифорния от някакъв мъж, който по-късно си признал, че изпил кръвта им.

В една книга прочете, че много отдавна хората са вярвали, че мъртвото тяло може да се превърне във вампир, ако някакво животно, например куче или котка, го прескочат. А ако над някой мъртвец прелети прилеп, то тогава той със сигурност се превръща във вампир. Ако на някого му откраднат сянката, той мигом става вампир. Ако някой труп не може да бъде погребан, или защото земята не желае да го приеме, или поради дяволски козни, или защото властите не разрешават, то той без съмнение ще се превърне във вампир.

Сара поклати глава. Как бе възможно хората да вярват в подобни глупости?

И как е възможно самата тя да вярва в прераждането и във вампирите?

Но тя не се съмняваше, че Гейбриъл е такъв. Бе видяла доказателството с очите си. И след като някой жив човек може да бъде превърнат във вампир, тогава защо вампирът да не може да бъде отново превърнат в човек? Нямаше да се успокои, докато не откриеше начин, защото съществуваха само две възможности: да изживее отново миналото или да стане това, което бе Гейбриъл, а тя знаеше, че това е нещо, което никога не би могла да направи. Ако имаше възможност да живее вечно, то тя искаше да живее в Рая, заобиколена от радост и щастие и от тези, които бе обичала. Не искаше да живее вечно за сметка на другите човешки същества, дори и заради Гейбриъл.

Прекара по-голямата част от деня в библиотеката. Когато се прибра, влезе в кухнята и си приготви нещо за ядене. През цялото време бе изпълнена със странно предчувствие.

Слагаше чиниите в миялната машина, когато усети присъствието на Гейбриъл и в следващия миг той вече бе зад нея, плъзна ръце около кръста й и я привлече към себе си.

Двамата останаха дълго така, ръката й милваше косите му, а той обсипваше с нежни целувки тила й.

— И така — каза накрая той, — какво прави днес?

— Проведох някои разследвания за вампирите.

— О? И какво научи?

— Много неща, но никъде не открих лек против вампирство.

Той я обърна към себе си и леко я целуна по устните.

— Сигурен съм, че каквото и лекарство да откриеш в някоя книга, ако въобще съществува, ще бъде само загуба на време.

— Е, аз нямам намерение да се отказвам. Ти никога ли не си чувал за вампир, който е възвърнал предишното си състояние?

Гейбриъл сви рамене.

— Има различни истории и слухове за вампири, които са се опитвали отново да станат смъртни.

— И получило ли се е?

— Между вампирите се носи легенда, че един от нас е успял да възвърне предишното си съществуване.

— Но това е чудесно!

— Това е само мит, Сара. Доколкото аз знам, нито един вампир досега не се е превърнал отново в човешко същество. — Притисна я до гърдите си. — За да се превърне във вампир, човек трябва да се намира на самата граница на смъртта. А да се прекоси тази граница никак не е лесно. Това е все едно отново да умреш.

— Не искам да умреш.

Той се засмя тихо и топлият му дъх погали бузата й.

— Аз вече съм мъртъв.

От думите му я полазиха студени тръпки.

— Тогава какво ще правим?

— Познавам един много стар вампир, по-стар дори и от Нина. Той живее във Франция. Ако изобщо съществува някакво лекарство, то Куилън навярно го знае.

— А ако не съществува?

— Не знам, Сара. Знам само, че не искам да видя как отново умираш.

— Ще се върна при теб, Гейбриъл. Щом те намерих в този живот, ще те намеря отново.

— Може би.

— Кога можем да заминем за Франция?

— Не знам дали той все още съществува.

— Можеш ли да го откриеш?

— Ще се опитам. Утре ще му пиша, а след това ще трябва да чакаме и да се надяваме.

Тя го погледна неуверено.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Можеш.

— Наистина ли спиш в… ковчег?

— Не. Никога не можах да преодолея отвращението си от тази част от вампирската същност. Спя в голям сандък, направен от бор и макар че по вид и размери прилича на ковчег, това е просто един дървен сандък.

— Къде се намира?

— В мазето. Искаш ли да го видиш?

— Не, не мисля. — Нави кичур от косата му на пръста си. Имаха нужда от някакво развлечение, от нещо, което да отклони мислите им от вампирите. — Имаш ли видео?

Той се намръщи за миг. Видео? А, видеокасетофон, помисли си Гейбриъл, още едно забележително изобретение на двадесети век.

— Не, защо?

— Помислих, че ще е забавно да седим пред камината и да гледаме някой филм.

— Тогава да го направим.

Два часа по-късно Сара седеше в скута на любимия си и двамата гледаха филма за Дракула. Доста странен начин да забравят за вампирите, тъжно си помисли младата жена.

Първо купиха видео апаратура от най-добрата марка, която се продаваше на пазара, както и стереоуредба. След това отидоха в близкия магазин за видеокасети и взеха няколко.

За Гейбриъл, който никога не бе влизал в подобен магазин, това бе ново преживяване. Обикаляше между лавиците, докато откри тази с филми на ужасите. Погледът му обходи множеството касети с филми за вампири. Избра три, докато Сара търсеше „Танцуващия с вълци“ и „Последния мохикан“. Последното, което купиха, бяха няколко пакета пуканки и кутии със „Севън ъп“.

Сега Сара се бе сгушила до Гейбриъл, закрила с ръка лицето си, докато на екрана се изливаха потоци кръв. Веднъж преди години се бе опитала да гледа филм за Дракула и макар да бе завладяна от любовта между Мина и графа, бе отвратена от кръвта и жестокостите. Плака, когато накрая Мина отсече главата на графа.

— Удивително — отбеляза Гейбриъл, когато филмът свърши. — Наистина е удивително.

— А сега може ли да гледаме нещо смешно? — попита тя измъкна се от ръцете му и отиде да смени касетата.

Гейбриъл погледна към другите касети с филми за вампири, които бяха подредени отгоре на масичката и сви рамене.

— Ако искаш, можем по-късно да гледаме друг филм за вампири — предложи Сара, — макар че сигурно ще сънувам кошмари.

— Та ти живееш с вампир, Сара — тъжно й напомни той. — Ако това не те кара да сънуваш кошмари, съмнявам се, че някой от тези глупави филми би могъл да ги предизвика.

Тя се нацупи.

— Много смешно. Ще отида да донеса пуканките.

Погледите им се срещнаха и тя разбра за какво си мислеше в момента — едно толкова обикновено нещо като пуканките по някакъв начин подчертаваше огромната бездна, която ги разделяше.

— Да ти донеса ли чаша вино?

Гейбриъл кимна и тя изчезна в кухнята. Трябва да намерят някакво лекарство, помисли си Сара, докато изсипваше пуканките. Трябва! Той може и да беше безсмъртен, но съществуването му бе толкова самотно. А тя искаше да се разхожда с него из парка в студен дъждовен ден, да тичат заедно по пясъка, огрени от слънчевите лъчи, да отидат в зоопарка, да обикалят музеите, да заминат на екскурзия до Големия каньон. Искаше да се любят през деня, да заспива в прегръдките му и да се събужда от целувките му. Искаше да има деца от него, да остареят заедно…

Остави купата с пуканките и взе бутилката с вино. Винаги червено вино. Цветът на кръвта.

Погледна през кухненския прозорец и си припомни живота с Гейбриъл. Отначало бе прекрасно. Тя бе обикнала замъка и Испания, а любовта й към Гейбриъл не познаваше граници. Той й показа света и това, че трябваше да прекарва дните сама, бе нищожна цена в сравнение с радостта, която изпитваше в прегръдките му през нощта. Но колкото и прекрасна да бе едната половина от живота й, другата бе истинско мъчение. Беше ужасно да вижда как остарява, а Гейбриъл остава вечно млад.

Когато започна да прилича повече на негова майка, отколкото на негова съпруга, двамата престанаха да излизат заедно от замъка — нямаше как да обяснят факта, че всички наоколо остаряват, а Гейбриъл не се променя.

И въпреки това той я обичаше до самия край. Никога не й бе липсвало нищо. Бе достатъчно само да спомене, че иска нещо и то бе нейно. През последната година от живота й, когато бе много стара и немощна, той се бе грижил за нея нежно и всеотдайно. Беше я молил да не го напуска, да приеме Подаръка на мрака, но тогава вече бе твърде късно. Тя бе много стара и въпреки че не желаеше да умира, не искаше да живее вечно като стара жена. Убедена, че е направила правилния избор, Сара издъхна спокойно в ръцете на любимия си. Лицето му, останало недокоснато от годините, бе последното нещо, което видя на земята.

Сега отново бе с него и ако двамата не успееха да открият начин, за да го направят отново смъртен, тя трябваше да реши дали да умре за втори път или да стане като него.

Протегна ръка към купата с пуканки, когато усети присъствието му. Насили се да се усмихне и се извърна към него.

— Не е нужно да решаваш тази вечер, Сара — тихо рече Гейбриъл. — Не тази вечер, нито тази година, нито следващата.

— Знам, но… не знам какво да правя.

— Ела да гледаме филма, който избра.

Тя го последва в гостната, настани се отново в скута му и се опита да се съсредоточи върху усилията на Мег Райън да се срещне с Том Ханкс, но думите нямаха смисъл, а шегите й се сториха плоски. Пуканките се превръщаха на пепел в устата й. Не искаше да прекара следващата година, опитвайки се да реши какво да прави. Не желаеше да се тревожи непрекъснато за това и то да виси като постоянна заплаха над главата й. Искаше да вземе решение сега и окончателно.

Отмести купата изключи телевизора и се извърна към Гейбриъл.

— Смятам, че ако не открием някакво лекарство, ще трябва да ме превърнеш в това, което си ти.

— Ами ако ме намразиш?

— Не мисля, че някога бих могла да те намразя.

— Може би не, но ако грешиш, Сара? Не бих могъл да понеса омразата ти, която да ме преследва през остатъка от съществуването ми. — Обхвана лицето й с длани и я целуна. — Ще видя дали мога да вляза във връзка с Куилън. След като получим известие от него, ще решим бъдещето си.

Сара кимна. Няма да мисли за това, докато не получат вест от онзи вампир във Франция. А дотогава… Усмихна се на Гейбриъл, хвана го за ръката и го поведе по стълбите към спалнята. Дотогава ще прекара всяка минута, за да опознае невероятния мъж, който бе неин съпруг.