Аманда Ашли
Сара (33)

Глава 4

Тя се качи на едно такси, което я остави до магазина на ъгъла до дома й. За пръв път от месеци имаше апетит, но не за това, което майка й наричаше „истинска храна“, а за специалните курабийки с пълнеж.

Когато се прибра, отиде в кухнята, наля си чаша мляко, седна до масата и отвори пакета. Знаеше, че когато следващия път се качи на кантара в кухнята си, ще съжалява горчиво за слабостта си, но с наслада отхапа първата курабийка.

След като изяде всичките и пресуши чашата си, Сара обиколи къщата, светна лампите и включи телевизора.

Избърса праха по мебелите, обра килимите с прахосмукачка и почисти хладилника. Намръщи се, когато намери вътре нещо кафяво, с неясен произход, явно отдавна забравено. Изтърка кухненската мивка, мивката в банята и ваната, а накрая изхвърли боклука.

Но не отиде в детската. Не можеше да влезе в тази стая, не искаше да признае, че рано или късно ще трябва да занесе в мазето детското креватче на Натали, да опакова вещите й в кашони и най-сетне да приеме мисълта, че тя никога няма да се върне.

Наближаваше полунощ, когато Сара напълни ваната и се отпусна в топлата вода. Затвори очи и се пренесе в огромната баня и светлорозовата вана в къщата на Гейбриъл.

Не биваше да мисли за него, нито за стаята, за която той бе заявил, че е обзавел за нея.

Загърна се с хавлията и се втренчи в кадифения пеньоар, захвърлен върху един стол, раздвоена между желанието да го сгъне и пъхне в някое чекмедже и стремежа да го облече. Накрая, възмутена от своята слабост, припряно го облече и въздъхна от удоволствие, когато мекият плат докосна кожата й.

Увита в разкошното кадифе, Сара се настани на дивана и започна да превключва каналите, докато не попадна на един стар филм.

Малко по-късно потъна в сън.

Сънищата се завърнаха.

Тя е прикована към инвалиден стол.

Танцува в „Лебедово езеро“ с красив млад мъж.

Пламъци я изгарят.

Един мъж с черни коси е коленичил в краката й, а главата му е заровена в скута й. Чува думите му, тъжни и пропити с отчаяние, сякаш в душата му е събрана цялата печал на света.

„Не можеш ли да ме прегърнеш, да успокоиш душата ми поне за тази нощ?“

И едно младо момиче отговаря: „Не разбирам“.

След това гласът отново прозвуча изпълнен с безкрайна самота, която прониза като с нож сърцето й: „Не ми задавай въпроси, cara. Моля те, само ме дръж, докосни ме“.

Тя се събуди, когато следобедното слънце огря лицето й, все още мокро от сълзите.

И първата й мисъл бе за Гейбриъл.

Навярно не биваше да се изненадва, че той отново присъстваше в сънищата й. В крайна сметка той непрекъснато бе в мислите й, откакто го срещна през онази първа нощ в парка. Но кое бе момичето в сънищата й, това в инвалидния стол?

Сара се намръщи, стана, отиде в кухнята и си приготви закуска, първата след катастрофата.

Седна до масата и отхапа от препечената филийка, но почти не усети вкуса й. Кой беше Гейбриъл? Очевидно бе много богат. И най-опасният и красив мъж, който някога бе виждала. И най-загадъчният.

Предишната нощ думите и гневът в гласа му я изплашиха. „Вземи такси и се прибери у дома, докато още можеш — бе казал той. — Стой далеч от парка, Сара. Стой далеч от мен!“

И точно това смяташе да направи. Достатъчно дълго се бе погребала в мъката и страданието. Време бе да започне да живее отново и да си намери работа.

Огледа кухнята, огряна от слънчевите лъчи и си припомни щастливите съботни утрини, които бе прекарала тук, приготвяйки закуска за Дейвид и Натали. Точно в тази стая бе казала на Дейвид, че е бременна, в тази стая Натали бе направила първите си стъпки…

Нищо не можеше да се направи, ще трябва да продаде къщата. Никога няма да може да погледне напред, докато живее тук, заобиколена от спомените.

Ново начало, ето от какво се нуждаеше. Нова работа. Нова къща. Нов живот…

Докато обмисляше възможностите, част от оптимизма й се изпари. Не бе работила от години. Не обичаше да се мести. Не желаеше нов живот; искаше старият да се върне.

Искаше да види Гейбриъл.

С усилие си наложи да не мисли за него. Стана от масата изми чиниите, набързо взе душ и потегли с колата към търговския център. Каза си, че ще се почувства по-добре, ако си направи прическа, маникюр и си купи някоя нова дреха.

 

 

Той крачеше неспокоен из празната къща. Беше гладен. За кръв. За докосването на човешка ръка. За любовта на жена… Сара…

Непрекъснато обикаляше из стаите. Всички бяха голи, без никакви мебели, с изключение на гостната и спалнята, които бе обзавел за Сара.

Запита се защо бе купил това място. Защо му трябваше голямо имение с осем спални, когато предпочиташе да спи в хладния мрак на мазето? Не се нуждаеше от кухнята или трапезарията, никога нямаше да седи в солариума, наслаждавайки се на красотата на летния ден.

Погледна през прозореца към градината и си представи как Сара бере рози, разхожда се по тесните пътеки, почива си в люлеещия се стол или се пече на слънце край басейна.

Сара.

От устните му се изтръгна тихо проклятие и той се извърна от прозореца. Искаше я, искаше я така както някога бе пожелал и другата Сара. Но не би могъл да понесе болката да обича отново и да наблюдава друга жена, която да остарява край него, да вижда как тялото й се съсухря и смалява с годините, докато той остава вечно млад — каква подигравка на съдбата!

Изрева от безсилен гняв, свлече се на колене и започна да удря юмрук в камината, доволен от пронизващата болка в ръката. От кокалчетата му потече кръв и той отново се прокле за чудовището, което бе, прокле глада, взимащ връх над гнева и разпалващ нечестивото му желание. За Сара…

Изправи се със стон. Трябваше да се махне от къщата. Тя бе прекарала само една нощ тук, но въпреки това стените нашепваха името й, въздухът ухаеше на парфюма й, а душата му бе белязана завинаги от съществото й.

С тихи стъпки той обикаляше улиците, огрени от лунната светлина. Горко на нещастното човешко създание, което се окажеше на пътя му тази нощ, мрачно си помисли Гейбриъл. Защото в този миг у него нямаше състрадание, нито милост към онези, които бяха слаби и безпомощни. Съществуваше единствено ужасният глад, подсилен от кипящия в гърдите му гняв. Искаше да нарани някого така, както и самият той бе наранен, да изсмуче живота от друго същество, така както живецът в душата му бе завинаги погубен. От векове бродеше самотен по земята, без да обича някого и без някой да го обича. И тогава откри Сара Джейн и тя даде смисъл на съществуването му, но твърде скоро смъртта я призова. И ето че сега той, който не бе и помислял, че отново ще обича, бе открил друга жена, която стопляше сърцето му, която притежаваше същата сила на духа, както жената, която бе изгубил.

Крачеше в мрака, докато неусетно се насочи към парка. През цялото време се надяваше, че тя притежава достатъчно здрав разум и се е вслушала в предупреждението му да стои надалеч.

Щом влезе в парка, погледът му прониза тъмнината. Тя бе там — ярка светлина в мрака на нощта.

Каза си, че ще остане само колкото да види отново лицето й, да вдъхне аромата й, а след това ще изчезне.

С тихи стъпки се приближаваше към нея, сякаш нямаше собствена воля.

И в следващия миг вече бе до нея. Когато се отпусна на пейката, цялото му същество потръпна от близостта й, стоплено от приветливата й усмивка.

Тя нищо не каза, но той прочете мислите й, почувства ги в дълбините на очите й. Тя се страхуваше. Беше самотна. Нуждаеше се от утеха, от близостта на друго човешко същество. Искаше го и това я плашеше.

— Сара…

Хваната в капана на погледа му, тя бавно поклати глава.

— Не мога. Страх ме е.

— От мен?

— Да.

— Няма да те нараня — обеща той, надявайки се, че това е клетва, която може да изпълни.

— Аз дори не те познавам — грубо отвърна Сара, ядосана на него, че отново я кара да се чувства жива и разгневена на себе си, че желае този мъж, когато Дейвид бе мъртъв.

Но той я познаваше. Вгледа се дълбоко в очите й и я позна. Шокът разтърси душата му. Невероятното и същевременно толкова възможното се стовариха върху него със силата на ураган. Той я познаваше. Сега бе по-стара от предишния път, когато се бяха срещнали. Очите й бяха кафяви, а не сини. Бе познала и друг мъж. Но сърцето и душата й си бяха останали същите.

Сара Джейн.

Чудото го разтърси.

— Какво има? — попита тя, сепната от пламъка в погледа му.

Той бавно поклати глава.

— Няма нищо.

— Плашиш ме.

— Сара. — Името й прозвуча като въздишка на устните му, примесена с благоговение. И той коленичи в краката й, обви ръце около кръста й и зарови глава в скута й.

— Гейбриъл!

— Не ми задавай въпроси — промърмори той. — Моля те, само ме дръж, докосни ме.

Тя се втренчи в сведената му глава, а думите отекнаха в главата й, докато галеше косите му. Беше чувала тези думи предишната нощ в съня си. Но тогава ръката на друга жена го галеше по главата…

Пронизаха я студени тръпки и тя стреснато отдръпна ръката си. Какво означаваше всичко това?

Ръцете му се стегнаха около кръста й.

— Не се страхувай. Аз няма да те нараня, кълна се. Само ме подръж — помоли той. — Само ме подръж още малко.

Обзе го безкрайно задоволство, когато отново почувства нежната й длан да милва косите му. Ах, какво щастие бе да почувства отново докосването на човешка ръка, топло от състрадание изпълнено с живот. Това бе докосването на Сара, толкова познато и толкова желано.

„Сара, Сара, нима наистина това си ти?“

В очите й запариха сълзи, докато продължаваше да плъзга ръка по косата му, по лицето му. Усети как тялото му затрепери или може би беше нейното?

След известно време той вдигна глава и погледът му срещна нейния. В тъмносивите глъбини на очите му тя видя дълбокия глад и болезнения копнеж. Сърцето й се сви от мъка.

Водена от някаква непозната сила, тя се наведе и го целуна.

Времето спря своя ход, уловено в сивите бездни на очите му.

Клепачите му трепнаха и той я целуна с целия копнеж на сърцето си, с цялата самота, родена от почти половин век без нея. Целуна я с цялата любов на сърцето си, с любовта, която винаги бе нейна, единствено нейна.

Страст, нужда, надежда. Те обхванаха Сара подобно на буйните пламъци на горски пожар изгориха всяко съмнение. Тя забрави за всичко, освен за необходимостта да успокои и приласкае този мъж, да изпълни празнотата в сърцето и душата му. Искаше да го държи до гърдите си, да му нашепва, че всичко ще бъде наред, че той никога вече няма да бъде сам. И в някакво далечно ъгълче на съзнанието си изпита странното, но много силно усещане, че вече бе правила всичко това преди.

Мина цяла вечност, преди той да се отдръпне от нея.

— Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — тихо отвърна младата жена.

Очите му бяха дълбоки, тъмносиви. Вече бе виждала тези очи, каза си тя, бе усещала тайнственото им привличане в детските си сънища.

— Сара, ела у дома с мен.

Тя понечи да откаже, разгневена, че я смята за жена, готова да легне с един мъж, когото почти не познава. Защото макар да не бе изрекъл думите, тя отлично знаеше за какво я моли.

Защото и тя го искаше. Той се изправи, очите му сякаш я изгаряха. Изглеждаше самоуверен и дързък, ала Сара знаеше, че всъщност е уязвим и плах. И наранен. В същия миг разбра, че той нямаше намерение да я обиди. Не бе от мъжете, които ще заведат една жена в леглото си, освен ако не я обичат… но това бе невъзможно. Как би могъл да я обича?

Той протегна ръка в безмълвна покана.

Тя се изправи и сложи своята в неговата.

Той усети как мракът изчезва от душата му.

А тя почувства как самотата в сърцето й отлита завинаги.

Нямаха нужда от думи. С приглушен вик Гейбриъл я сграбчи в обятията си и я понесе към дома си.

„Това не се случва“ — помисли си Сара. Никога не бе спала с друг мъж, освен със съпруга си. Омъжи се за Дейвид веднага след завършването на гимназията. Той бе първият мъж, който бе познала, единственият, който някога бе искала. До сега.

Странно, но не чувстваше никаква вина или съмнение, докато Гейбриъл я носеше по извитата стълба към бледорозовата спалня.

Много нежно я остави да стъпи на пода и я целуна. После отново я целуна. Тя потръпна от очакване, когато почувства ръцете му върху раменете си. После те се плъзнаха по гърба й. Езикът му разтвори устните й и се преплете с нейния. Той имаше вкус на вино и Сара си помисли колко подходящо е сравнението, тъй като целувките му упойваха като гъсто вино.

Като се целуваха, двамата се разсъблякоха, той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Тя го привлече към себе си, не искаше да се отделя от него. Под пръстите й кожата му бе гладка и хладна; устните му бяха горещи и жадни. Той простена, когато езикът му се плъзна по шията й и се задържа на мястото, където туптеше пулсът й.

— Гейбриъл… Гейбриъл… — мълвеше името му тя, а ръцете му я милваха изпълвайки тялото й с живот. Тя имаше нужда от него искаше го така както не бе искала никой друг досега.

Ръцете й дръзко изследваха широките му рамене и мускулестите гърди. Усети напиращата сила под пръстите си и едновременно с това почувства неимоверните усилия, които полагаше, за да се владее, тъй като не желаеше дай причини болка.

Но тя го искаше целия, изви се под него, захапа леко ухото му, галейки го, молейки го да я вземе.

И той го направи. Подобно на тъмен ангел се надигна над нея, дългата му черна коса се стелеше по раменете, а тялото му трепереше, докато проникваше дълбоко в нея.

Когато телата им се сляха, Сара простена от удоволствие. Дейвид винаги беше нежен любовник. Никога не искаше, често биваше колеблив и оставяше тя да контролира любовната им игра. Но у Гейбриъл нямаше никакво колебание. Той я взе така, сякаш му принадлежеше, сякаш това бе негово право. Люби я като опитен любовник, чувствено и нежно. Никога досега не се бе чувствала по-крехка, по-женствена, по-желана.

Затвори очи и напълно му се отдаде. От този миг сърцето и душата й бяха свързани завинаги с неговите…

 

 

Тя се намираше в някаква синя спалня излегната върху покривка в розово и синьо. Прозорците бяха закрити от тежки сини завеси. В свещниците на стените горяха свещи. Гейбриъл се надигна над нея, шепнейки й любовни думи на италиански и френски. Само че това не бе тя, смутено осъзна Сара. И в същото време бе тя. Чуваше гласа му, докосваше го, вдъхваше мириса на слетите им тела. Косата му бе като тъмен облак, очите му приличаха на небе пред буря.

Очите му… сигурно това бе някаква игра на светлината, която ги караше да горят с кървавочервен пламък…

 

 

Сара отвори очи изплашена от образите изплували в съзнанието й. И Гейбриъл бе там, а тъмносивите му очи горяха. Да, наистина бе игра на светлината, каза си и в следващия миг всички мисли излетяха от главата й. Екстазът се надигна в нея и тя извика името му, ноктите й се забиха в гърба му, докато телата им се движеха в съвършен синхрон, всеки един от двамата даваше удоволствие на другия, откривайки радостта да отдаваш себе си на любимия.

Гейбриъл извърна лице. Не желаеше тя да види жаждата за кръв, която сигурно искреше в очите му. С огромни усилия успя да сдържи глада, който го разкъсваше, да не задоволи нуждата си за кръв, така както бе задоволил желанията на плътта.

И все пак това не бе само плътска страст. Той бе обичал тази жена в друго време. Обичаше я и сега. И никога нямаше да й позволи да си отиде.

— Гейбриъл?

Той пое дълбок дъх и се обърна към нея. Привлече я към себе си и я притисна собственически до гърдите си.

— Cara?

Cara. Точно по този начин той наричаше момичето в синята стая. Момичето, чиито чувства и желания Сара усещаше като свои.

Гейбриъл се взря в очите й.

— Добре ли си?

— Не знам. Аз…

— Какво има?

— Не знам как да го обясня — намръщи се тя, — но докато се любехме имах странното чувство, че съм някой друг. Че ние сме някои други.

Гейбриъл тихо изруга. Само за миг се бе върнал в миналото и си бе представил Сара Джейн в прегръдките си. Но как тази Сара го бе разбрала?

— И ти…

— Какво аз?

— Не знам. Ти беше различен. Очите ти… — Подпря се на лакът, взря се настойчиво в него и поклати глава. — Няма значение.

Гейбриъл нежно отметна кичур коса от челото й и отново я привлече към себе си.

— Гейбриъл?

— Хммм?

— Мисля, че се влюбвам в теб. — Той нищо не каза и Сара прехапа устна. — Ти нямаш нищо против, нали?

— Не, Сара, нямам нищо против.

Тя зачака, надявайки се, че той ще й каже, че също я обича или че поне не му е безразлична, но той само се взираше в нея с тъмносивите си очи, пълни с желание. Но много по-надълбоко от огъня на страстта тя видя нещо друго да пламти в очите му, нещо плашещо и непознато.

Опита се да го разгадае, но то изчезна много бързо. След това той отново я люби, този път много бавно и нежно издигайки я заедно със себе си към висини, каквито никога не бе познавала, спускайки я в дълбини, в каквито никога не се бе потапяла изпълвайки всяко кътче на тялото й с екстаз и наслада, каквито никога не си бе представяла, че съществуват.

И там, в мъглата на чувствения захлас, отвъд всичко, което бе сънувала, тя зърна истинската бездна на самотата на Гейбриъл, на нуждата му от ласки и любов.

Сълзи запариха в очите й, когато душата й се сля с неговата. Разтърсвана от ридания, Сара обви ръце и крака около него, притисна се до тялото му и му прошепна, че го обича, че винаги ще го обича и той никога вече няма да бъде сам.

Двамата достигнаха върха едновременно, със сключени тела и сърца, биещи като едно, а сълзите им се смесиха в мига на споделеното съвършенство, което ги отнесе отвъд времето и пространството.

За нея това бе миг на пълно задоволство и покой.

За него това бе светлина и надежда и чувството, че отново се е завърнал у дома след дълго пътуване.

Щастлива, тя се отпусна в ръцете му и заспа.

Той я държа през цялата нощ, тялото му се топлеше от близостта й, а пръстите му милваха копринените й коси, плъзгаха се по нежното рамо и чувствената извивка на гърдите й.

Тя го сънуваше и той го знаеше. Това бяха сънищата на предишната Сара, части от нейния живот. Но само хубавите и щастливи мигове.

Не я пусна, докато зората не изпълзя на хоризонта. Тогава Гейбриъл стана, зави я, целуна устните й, събра дрехите си и напусна стаята.

Никога мазето не му се бе струвало толкова студено, толкова празно. Никога часовете на залеза не му бяха изглеждали толкова далечни.

Докато се потапяше в мъртвешкия сън, последната му мисъл бе за Сара. Уханието й бе попило в кожата му; усещаше вкуса й на езика си. В мислите си я виждаше заспала в леглото на горния етаж, с устни подути от целувките му, с коси разпилени по възглавницата подобно на разтопено злато.

— Сара… — шепнеше името й, докато мракът го обгръщаше, покривайки го с булото на забравата.