Аманда Ашли
Сара (32)

Глава 3

Сара се събуди внезапно, стресната от кошмарните образи на съня, полепнали подобно на паяжина в съзнанието й. Беше ужасен сън изпълнен с червени очи, остри зъби, по които капеше кръв и обезумелите й писъци. Сякаш предишната вечер бе гледала филм на ужасите от типа на „Среща с вампира“. Ала най-шокиращото бе, че колкото и страшен да бе този сън, кой знае защо й се струваше странно познат…

Седна в леглото и се огледа. Спалнята бе огромна, почти колкото тази в къщата й заедно с гостната. Тапетите на стените бяха в бледорозово, а прозорците бяха закрити от тежки завеси. Старинен шкаф от махагон заемаше по-голямата част от едната стена, а в единия ъгъл се виждаше тоалетка в същия стил. Стори й се доста странно, че огледалото бе махнато. От лявата страна на леглото бе поставена изящна кристална лампа. В другия край бяха подредени едно срещу друго две кресла, тапицирани в розова дамаска, а пред тях имаше малка масичка със стъклен плот.

Припомни си къде се намира. Гейбриъл я бе довел тук миналата нощ. Нищо чудно, че именно неговото лице се бе явило в сънищата й.

Огледа се, търсейки часовник, като се питаше колко ли е часът.

Спусна крака от леглото и стана. Дебелият бледоморав килим на пода заглуши стъпките й, докато отиваше до прозорците, за да дръпне завесите. За миг се загледа в пурпурните отблясъци на залеза, които й напомниха за капки кръв. Струваше й се невероятно, че е спала през целия ден.

Точно под нея се виждаше отдавна занемарена розова градина. Три хълма, покрити със зеленина, се издигаха зад високите тухлени стени, които обграждаха имението. Отдясно имаше плувен басейн с олимпийски размери, а отляво обор. Зад близката ограда бе вързан голям черен кон.

Който и да бе Гейбриъл, явно имаше доста пари. Тя се извърна от прозореца и остави завесите да паднат. Озова се лице в лице с мъжа, чийто образ я бе преследвал в сънищата й не само предишната нощ, но и през изминалите три седмици.

— Добър вечер — официално поздрави той.

— Здравей.

Отново бе облечен в черно и макар да изглеждаше мъжествено красив, Сара се запита дали има и други дрехи, освен черни тениски и джинси. Мисълта за външния му вид я подсети, че бе спала с дрехите. Имаше нужда да вземе душ.

— Банята е там — каза Гейбриъл и посочи затворената врата отляво.

Способността му с такава лекота да чете мислите й я смущаваше и объркваше. Изпита детинското желание да тропне с крак и да му заповяда да престане.

— Наслаждавай се на банята си. — Той излезе тихо от стаята. Сара с учудване забеляза, че беше бос.

За миг се загледа след него, после отиде в банята. Никога не бе виждала подобно нещо. Последните лъчи на залязващото слънце се процеждаха през остъкления покрив. Както и в спалнята, стените бяха покрити с тапети в розов цвят. До стената се виждаше огромна вана с овална форма; крановете бяха златни. Имаше душ кабина, бледорозова тоалетна чиния и две мивки, също розови. Върху мраморната полица над мивката откри пухкава бяла хавлия, кърпи за лице, ароматен сапун, паста за зъби и четка.

Заключи вратата, пусна водата, съблече дрехите си и зачака ваната да се напълни. Забеляза шише с шампоан за баня и сипа малко във водата, която се покри с прозрачни мехурчета, оцветени във всичките цветове на дъгата.

Чувствайки се като кралица, Сара завъртя крана на водата и се отпусна във водата. Затананика си, когато мехурчетата я заобиколиха, упоявайки я с аромата си на полски цветя.

Стори й се доста странно, че в банята нямаше никакви огледала, нито дори и пред красиво извитата аптечка от розов мрамор. Запита се дали това не е някакъв вид фобия на домакина й — може би не желаеше да вижда отражението си.

Затвори очи и се замисли. Кой беше Гейбриъл? Защо се грижеше за нея? Дали живееше сам? А ако е така, защо имаше в банята си шампоан за баня и ароматен сапун?

Лежа във ваната, докато водата изстина, после набързо се изми излезе и се обви в пухкавата хавлия. Искаше й се да смени бельото и дрехите си.

Върна се в спалнята и видя, че дрехите й бяха изчезнали; на тяхно място имаше пеньоар от тъмнорозово кадифе.

Сара плъзна ръка по мекия плат и изпита странното чувство за нещо вече преживяно. Помисли си, че само този пеньоар струва колкото целия й гардероб. Огледа се, но изкушението бе твърде голямо и тя го облече. Усещането за мекия и лек плат до тялото й бе прекрасно. Дрехата бе разкошна, от тези, които само богатите жени можеха да си позволят.

Тъкмо завързваше колана, когато на вратата се почука.

— Сара?

— Да.

— Искаш ли да слезеш долу и да пийнеш чаша вино с мен?

— Да, благодаря ти.

Тя отвори вратата и го видя да стои в коридора, облечен отново с черни прилепнали джинси и тениска. Погледна босите му крака. Имаше нещо невероятно интимно във факта, че и двамата не носеха обувки. Мисълта я накара да се изчерви.

Преди да се извърне, в очите на Гейбриъл проблесна някакво чувство, което тя не можа да определи. Дебелите бели пътеки заглушиха шума от стъпките й, когато го последва по стълбите, по още един коридор, докато накрая се озоваха в просторна стая с висок таван.

Докато той наливаше чашите с вино, Сара се огледа.

Едната стена се заемаше от внушителна мраморна камина, в която танцуваха весели пламъци. От тавана висеше огромен кристален полилей — бе виждала подобен в някакъв филм. Килимът на пода също беше бял. Бели килими, отсъстващо си помисли младата жена, чудейки се как ги поддържа. Тъмнозелени завеси закриваха прозорците.

В стаята имаше само старинна дъбова маса, върху която бе поставен телевизор с голям екран и едно дълбоко кресло.

Изящно извита арка водеше към дълъг коридор, облицован в черен мрамор.

Докато й подаваше чашата с червено вино, Гейбриъл изучаваше лицето й. Усети притеснението й да бъде сама с него в къщата и се чудеше какво да каже, за да я накара да се отпусне.

Сара смънка едно „благодаря“ и взе чашата си. Отново се огледа, учудена от липсата на картини, огледала и часовници по стените. Всъщност в стаята нямаше нищо, което да издава характера на обитателя на тази къща.

— Отдавна… ли живееш тук?

— От няколко месеца.

— Къщата е много хубава.

Гейбриъл сви рамене. Купи имението скоро след като пристигна в Лос Анжелис. Не му направи никакво впечатление, когато агентът по недвижимите имоти му каза, че някога е принадлежало на много известна, но ексцентрична филмова звезда, която обичала усамотението. Купи къщата от прищявка, защото стилът й и градините му напомняха за една вила, която някога бе притежавал в Италия.

— Женен ли си? — попита Сара.

— Не.

Тя не пропусна дълбоката тъга, с която изрече тази единствена дума.

— Разведен ли си?

— Не.

— А живееш ли с някого?

Той се намръщи.

— Не, защо питаш?

— Спалнята… изглежда… искам да кажа… няма значение, това не е моя работа.

Погледна я в очите.

— Обзаведох я за теб.

Сара отстъпи назад изплашена от пламъка в очите му и страстната нотка в гласа му.

— За мен? Как така? Защо?

— Аз знаех… — Замълча за миг. — Надявах се, че един ден ще дойдеш тук.

— Но ние се познаваме едва от няколко седмици.

Гейбриъл сви рамене.

— С достатъчно пари за кратко време могат да се свършат доста неща. В гардероба има различни дрехи.

Сара отстъпи още една крачка, питайки се защо се чувства така, сякаш внезапно се бе озовала в някакъв странен и непознат свят. Припомни си отделни сцени от стар френски филм, в който мъж продаваше дъщеря си на някакъв звяр. Момичето живееше в разкош, но в същото време бе само една нещастна пленница.

Поклати глава, за да отпъди странните мисли. Гейбриъл не приличаше на звяр, а тя бе свободна да си тръгне, когато пожелае. Но дали наистина беше така?

Погледна към високата врата в края на коридора. Беше от солидно дъбово дърво и близо два и половина метра висока. За да държи външния свят надалеч или да пази самата нея да не излезе от къщата? Каза си, че става глупава и позволява на въображението си да я отвежда твърде надалеч, но не можеше да се освободи от чувството, че ако не си тръгне веднага, никога няма да може да го направи и ще остане завинаги в тази къща. Също като Бела в „Красавицата и звярът“, само че в този случай звярът бе доста красив.

— Искам да си отида у дома.

Той се поколеба за миг, сякаш му се искаше да възрази, но после кимна.

— Ще те заведа.

— Не.

— Сара…

Той пристъпи към нея, но тя се завъртя, забравила за чашата в ръката си и се втурна към входната врата. Виното се разплиска от фината кристална чаша и се разля върху белия килим, който заприлича на обагрен с кръв.

Сара продължи да тича към входната врата. Сграбчи извитата месингова дръжка, завъртя я, но без резултат. Обзета от паника, хвърли чашата. Задърпа дръжката на вратата и сълзите замъглиха очите й.

В този миг той се озова до нея и сложи ръце на раменете й.

— Сара! Сара! — Обърна я с лице към себе си, а ръцете му я стиснаха като в желязно менгеме. — Чуй ме, Сара. Кълна се, че няма да ти причиня нищо лошо.

Неприкритият ужас в очите й го прободе като с нож. Пусна я рязко и отстъпи няколко крачки.

— Няма да ти причиня нищо лошо — повтори. — Моля те, повярвай ми. Ти си свободна да си отидеш.

— Вратата… не се отваря… Не мога да изляза навън… моля те, пусни ме…

Като се движеше бавно и внимаваше да не я докосва, Гейбриъл се протегна и отключи вратата.

— Моята кола е отвън на алеята.

Сара примигна учудено срещу него.

— Ти ми позволяваш да взема колата ти?

— Навън е тъмно. — Гласът му бе тих, лишен от всякакви чувства. — Не искам да се прибираш сама и без кола.

— Това, което правя, не е твоя грижа.

Той наклони глава, сякаш се съгласяваше с нея, а след това извади от джоба си връзка ключове и я пъхна в ръката й.

Той наистина бе най-упоритият интригуващ и красив мъж, когото бе срещала. Ягуар. Съвсем нов ягуар, който струваше навярно цяло състояние, а той й го даде, без да задава никакви въпроси. Помисли си за шестгодишния пикап, паркиран в гаража й. Никога не си бе представяла, че ще кара подобна кола.

Завъртя стартера.

Потегли бавно към дома си, питайки се какво би станало, ако просто продължи да шофира, да остави предишния живот зад себе си и да поеме към неизвестното. Може би към Монтана или Колорадо. Или пък чак в Аляска…

За миг мисълта я изкуши. Можеше да продаде ягуара, да си смени името, да започне изцяло нов живот… но това бяха измамни надежди. Само се заблуждаваше, не можеше да избяга достатъчно далеч, нито да открие някое място, където да се скрие от спомените.

Когато се прибра изкара пикапа от гаража, остави го на алеята за коли, паркира ягуара в гаража и заключи вратата.

Захвърли ключовете на колата върху малката масичка в коридора и отново си помисли за Гейбриъл. Що за човек би заел на един съвършено непознат кола, струваща седемдесет хиляди долара? Дори не се уговориха кога да я върне.

Погледна към пеньоара, в който бе облечена. На кого ли принадлежеше? Той каза, че не е женен, нито разведен.

Дали е на някоя стара приятелка? Погали меките гънки на дрехата.

„Обзаведох я за теб.“

Гласът му, мек и чувствен, отекна в съзнанието й. Беше обзавел стая в къщата си за нея. Дали и пеньоара бе купил също за нея? И откъде знаеше, че розовото е любимият й цвят?

Младата жена се отпусна на дивана и включи телевизора. Не искаше да мисли нито за Дейвид и Натали, нито за Гейбриъл.

Но късната програма не можа да задържи вниманието й. Даваха забавна романтична комедия с Джейн Уайлдър, но тя не бе в настроение за романтика и смях.

Взе дистанционното и започна да превключва каналите, докато не попадна на канал с кънтри музика. Послуша малко, питайки се защо всички кънтри песни са толкова тъжни. Девет от десетте бяха за любов — изгубена любов, несподелена любов, отминала любов. Като че ли целият свят е нещастен, каза си Сара. Може би такива неща като щастлив живот навеки не съществуваха нито за нея, нито за другите хора.

Седеше втренчена в екрана, без да вижда образите, без да чува музиката. Вместо това пред очите й изплува лицето на Гейбриъл. Със своята смугла красота й напомни една картина изобразяваща низвергнат ангел. Припомни си часовете, които бе прекарала с него, тъгата в гласа му, безкрайната печал, която се криеше в глъбините на тъмносивите му очи. Дали и той не оплакваше някого? Каза й, че не е женен, нито разведен. Сега се запита дали не е бил женен и дали жена му не е умряла и дали затова очите му отразяваха собственото й нещастие.

— Гейбриъл…

Името му се отрони от устните й, докато се облегна на ръката си, потривайки страната си в мекото кадифе на пеньоара.

Клепачите й трепнаха и за пръв път от шест месеца Сара заспа без сълзи в очите.

 

 

Изпълнен с безпокойство, Гейбриъл крачеше из просторните стаи на имението, представяйки си Сара, седнала пред камината в гостната, къпеща се в бледорозовата вана, заспала в леглото, четяща книга в библиотеката, поливаща цветята в градината на лунна светлина, легнала гола в прегръдките му…

Прогони неканените мисли, припомняйки си ужаса, който бе видял в очите й предишната нощ. След като го гледаше по този начин сега, когато почти не го познаваше, можеше да си представи какъв щеше да бъде ужасът й, когато разбере какво представлява. Но това никога нямаше да се случи. Никога повече нямаше да се обвърже със смъртна жена.

Ала въпреки всичко, независимо дали му харесваше или не, вече бе обвързан. От онази нощ, когато за пръв път я видя седнала на каменната пейка в парка, той не можеше да мисли за нищо друго. Изглеждаше толкова самотна и отчаяна.

С изключение на цвета на косите й нямаше почти никаква прилика със Сара Джейн, но независимо от това нещо в тази нова Сара го привличаше неудържимо.

Изруга тихо и излезе от къщата. За миг постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух, после се запъти към оградата и подсвирна на жребеца си.

Отвори портата и възседна огромното животно. Не се нуждаеше от юзда, за да управлява коня си — бе достатъчен само звукът на гласа му и натискът на коленете му в лъскавите хълбоци. Потупа жребеца по шията излезе от двора и препусна към хълмовете зад имението.

Язди около час, докато напрежението му се стопи в плавния галоп на коня, а вятърът охлади лицето му. Не искаше да мисли за миналото. Настоящето го караше да се чувства неспокоен; бъдещето бе затворена врата, която дори той не можеше да отвори.

Заобикаляха го различни ухания и звуци — далечен лай на куче, тихият плясък на крилете на някоя сова, търсеща плячка в нощта. Зърна жълтите очи на една котка, когато мина покрай нея. Подуши аромата на парфюм, примесен с цигарен дим и уханието на секс, когато се натъкна на спряла наблизо кола. Не бе необходимо особено въображение, за да се досети какво става зад запотените стъкла. Внезапно почувства остра болка в слабините си, жажда да почувства женски прегръдки.

Сара…

Припомни си нощта, когато коленичи в краката й, отпусна глава в скута й и я помоли да го прегърне. Колко отдавна бе всичко това!

С натежало сърце пое обратно към къщата.

Усети присъствието й още преди да влезе в двора. И в следващия миг я видя, застанала на терасата и загледана към градината. Дългата й руса коса бе разпиляна по раменете, а кожата й излъчваше меко сияние на лунната светлина. Желанието го изпълни отново, остро и болезнено.

Спря коня до оградата и остана втренчен в Сара, питайки се защо е дошла.

Погледите им останаха приковани няколко секунди, после тя се извърна от парапета и се спусна надолу по стълбите, които водеха към задния двор.

Сърцето му заби от радостно очакване, докато я гледаше как приближава.

— Хубав кон — рече тя и спря на няколко крачки от жребеца.

Гейбриъл кимна.

— Досега не съм виждала никой да язди без седло и юзда.

— Той е много добре трениран.

— Явно е така. Как се казва?

— Некромант. — Всичките му коне носеха едно и също име.

— Некромант? — Младата жена повдигна извитите си вежди. — Странно име за един кон. Това не означава ли някой, който може да разговаря с духовете на мъртвите?

Гейбриъл затвори очи. За миг се върна в миналото и чу гласа на Сара Джейн да му задава същия въпрос, да отбелязва, че името е доста странно за един кон, а след това и своя отговор: „Може би е странно, но му подхожда“.

Не отговори на въпроса й, а вместо това попита:

— Какво правиш тук?

— Докарах колата ти.

Той повдигна скептично черните си вежди.

Сара пристъпи от крак на крак, смутена от пронизващия му поглед. Дали наистина не четеше мислите й? А ако това бе истина, тогава знаеше, че го излъга. От миналата нощ непрекъснато мислеше за него; ако трябваше да бъде искрена, бе длъжна да си признае, че не бе напускал мислите й от първата нощ, когато се срещнаха.

Гейбриъл плавно се плъзна от гърба на коня и скочи на земята. Потупа животното по шията и то послушно се запъти към оградата.

Без да откъсва поглед от лицето на Сара, Гейбриъл затвори портата и я залости.

Младата жена стисна ръце. Близостта на този мъж и немигащият му поглед я изнервяха. Защо бе дошла тук? Ако беше, за да му върне колата, можеше да я докара сутринта и да я остави на алеята.

Ръцете й бяха влажни и лепкави, а устата й — странно пресъхнала. Чуваше бесните удари на сърцето в гърдите си, пулсирането на кръвта в ушите. Втренчи се в очите му, сиви като зимен ден и в същото време горещи като лятно слънце. Погледът му се плъзна към устните й, а после към мястото, където пулсът туптеше на гърлото й.

— Защо си тук? — Гласът му бе гладък и мек, подобно на черна коприна.

— За да ти върна и пеньоара — отвърна Сара. Искаше й се да може да откъсне поглед от хипнотизиращите му очи.

— Задръж го.

— Не мога. Сигурно струва доста пари.

— Той е твой — ядосано отговори той. — Аз го купих за теб.

— Също както си обзавел и стаята за мен?

— Да.

„Черно“ — помисли си младата жена. Той отново бе облечен в черно. Този път не бяха джинси и тениска, а дебел черен пуловер, който подчертаваше широките му рамене. Черните панталони подчертаваха дългите му мускулести крака. Докато го гледаше, Сара изпита тревожното чувство, че носи черни дрехи не само защото този стил му харесва, а защото отговаря на душата му.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Не отговори на въпроса ми.

Как да му обясни защо е тук? Как да си признае, че бе отишла в парка, надявайки се да го срещне и когато той не се появи, дойде да го потърси в къщата му. Нуждаеше се от него, тъй като той знаеше защо ходи нощем в парка, защото разбираше мъката й. Защото ръцете му бяха силни и мускулести, а гласът — плътен и невероятно чувствен.

Сара нервно облиза пресъхналите си устни.

— Смятах, че можеш да четеш мислите ми.

— Предпочитам да го чуя от теб.

— Както вече ти казах, докарах колата ти. Благодаря, че ми позволи да я взема.

— Лъжкиня.

Тя го погледна ядосано, мразеше го, защото знаеше истината и я караше да се чувства отново жива.

— Защо, Сара?

— Е, добре, липсваше ми! — почти изкрещя младата жена. — Аз съм самотна и ти ми липсваше. Това ли искаше да чуеш? Думи, които да поласкаят мъжкото ти самолюбие?

Той тихо изруга и пристъпи към нея, но тя бързо отстъпи назад.

— Благодаря, че ми зае ягуара си — рече тя, вдигна ръка и му хвърли ключовете. Обърна се и изтича през тежката желязна порта на улицата.

— Сара.

Гласът му. Начинът, по който изговори името й. Тя рязко се закова на място. Но не се обърна, просто остана неподвижна, очаквайки го с разтуптяно сърце.

Той не издаде нито звук, но Сара усети, че е зад нея. После почувства ръцете му, дългите пръсти, които се плъзнаха по раменете й и надолу по гърба. Отново прошепна името й.

— Не. — Младата жена поклати глава. — Не мога. Аз дори не те познавам… — Ахна, когато ръцете му обхванаха кръста й и я притеглиха по-плътно към гърдите му. — Твърде скоро е…

Той пое дълбоко дъх и опря брадичката си на главата й. Тялото му оживя от близостта й. Ноздрите му се изпълниха с уханието на кожата й, с аромата на сапун и шампоан. Чуваше забързаните удари на сърцето й, кръвта, пулсираща във вените й, топлината и сладостта на самия живот. За негов ужас почувства как жаждата за кръв се надигна у него, по-гореща и по-силна отколкото изгарящото желание да притежава плътта й.

— Моля те — промърмори тя, — моля те, пусни ме. Аз… аз… дори не знам фамилното ти име.

— Онибене. — Горещият му дъх опари врата й.

— Това… — Сара с усилие преглътна. Ръцете му я държаха плътно до тялото му. Тя се прокашля. — Италианско ли е?

— Да.

— Значи си от Италия? — Знаеше, че говори несвързано, но не можеше да мисли трезво, когато ръцете му я обгръщаха и топлият му дъх галеше лицето й. Ухаеше на вятър, на мускусния мирис на мъжка пот, на самата нощ.

— От едно село близо до Валелунга.

— Никога не съм го чувала.

Тя се размърда в прегръдките му, сякаш опитваше силата на ръцете му, които бавно се отпуснаха, но тялото му остана притиснато до нейното.

Гейбриъл затаи дъх. Усещаше нерешителността й, знаеше, че тя осъзнава напрежението помежду им. Тя го желаеше. Той също я искаше.

Сара прехапа устна. Искаше й се ръцете му да я обгръщат както преди малко, тъй като сега тя трябваше да реши дали да се притисне до гърдите му или да се отдръпне.

Благоразумието й нашепваше да прекъсне всякаква близост с този странен мъж, да побегне през желязната порта и никога да не се обръща назад, но женските й инстинкти я молеха да остане, да облегне глава на рамото му, да се потопи в блажената сладост на силната му мъжка прегръдка.

И тогава той реши вместо нея. Нежно, но твърдо я отблъсна от себе си.

— Върви си у дома, Сара. — Гласът му бе пресипнал от чувства, които тя не разбираше. Бръкна в джоба си и извади двадесет доларова банкнота. Пъхна я в ръката й. — Вземи такси и се прибери у дома, докато още можеш.

— Но…

Очите му сякаш я изгаряха.

— Стой далеч от парка, Сара — диво прошепна. — Стой далеч от мен!

Тя се втренчи в него с очи пълни с болка и недоумение, сетне се извърна и побягна през градинската порта.

Той остана неподвижен, облян от лунната светлина дълго след като тя си бе отишла. Тази нощ не се тревожеше дали тя ще се прибере благополучно вкъщи. Още не бе късно, а и той представляваше много по-голяма опасност за нея, отколкото срещата с някой непознат.

Стисна ръце и затвори очи, докато жаждата за кръв разкъсваше плътта му. Устните му се изкривиха в сатанинска гримаса и зъбите му се удължиха, предвкусващи мириса на прясна кръв.

Сара…

Знаеше защо бе дошла тази вечер при него, макар че не искаше да го признае.

В съзнанието му изплува неканеният образ на Сара, притисната до него, с бедра преплетени с неговите. Забързаните удари на сърцето й бяха прозвучали като гръмотевици в ушите му. Потръпна от желание при спомена за мириса на кръвта й, за топлината на живата й плът.

— Стой далеч от парка, Сара — промърмори отново. — Стой далеч от мен.

Ала този път думите бяха молба, а не предупреждение.