Аманда Ашли
Сара (3)

Глава 2

Достигна леговището си в абатството Кросуик минути преди слънцето да се издигне над хоризонта. Залости тежката врата и облегна глава на масивното дърво.

Затвори очи, опитвайки се да си припомни какво бе да се разхождаш в светлината на деня, да се радваш на докосването на слънчевите лъчи до лицето ти и да се наслаждаваш на топлината им.

От устните му се изтръгна тихо проклятие, отдръпна се от вратата и прекоси стаята. Отпусна се в огромното, подобно на кралски трон кресло, което бе и единствената мебел, за да се втренчи унило в мрачното огнище.

Тя страдаше и искаше да сложи край на живота си.

Има различни видове страдания и болки, каза си той. Болката на Сара не бе физическа; тя бе много по-дълбока, пронизваше сърцето й, достигайки до най-съкровените дълбини на душата й. Мила и твърде чувствителна, тя усещаше, че е излишно бреме за малкото на брой монахини, които управляваха сиропиталището „Вечна милост“.

Сърцето го болеше за нея. Тя бе родена в богато семейство, но от деня на раждането й фамилията Дънкан сякаш бе орисана на нещастия. Два от корабите, принадлежащи към флотилията на баща й, потънаха в морето, а пожар унищожи част от дома им. През следващата година Адалайн Дънкан роди мъртъв син. Скоро след третия рожден ден на Сара баща й загина при злополука. Едва след смъртта му съпругата му узна, че той не само бе проиграл богатството им, но бе изгубил и цялата си флотилия. Кредиторите му, които доброто му име и постоянните му обещания дотогава бяха държали на разстояние, наложиха възбрана на фамилното имение и обявиха всички ипотеки за просрочени. Майката на Сара, сломена от смъртта на съпруга си и отчаяна от загубата на дома си, бе изоставила дъщеря си, за да не я види никога повече.

Нищо чудно, че девойката бе стаила толкова горчивина в сърцето си. Може би, трябваше да й каже, че тя е единственият слънчев лъч в неговото жалко съществуване, че нейният живот не е лишен от смисъл дори и само заради това, че озарява мрачния му свят.

Ала не можеше да го направи. Независимо колко силно копнееше да й даде успокоение, никога не би могъл да й вдъхне надежда, тъй като самият той бе лишен от всякаква утеха.

Почувства изгрева на слънцето по леката слабост, която го обземаше с идването на зората — пристъп на изтощение и отпадналост, който нарастваше… докато не останеше напълно безсилен. Когато за пръв път бе създаден преди няколко века, не можеше да издържи завладялата го слабост с настъпването на зората. Лишен от силата си, той бе принуден да дири пълен мрак, докато траеше денят, да спи с възстановителния сън на безсмъртните. Но с годините стана по-силен и откри, че може да си ляга по-късно през деня и да става по-рано, преди слънцето да е напълно залязло, въпреки че докосването на лъчите му означаваше неминуема смърт. Той се страхуваше от това докосване както другите се страхуваха от смъртта.

Онези ранни дни бяха изпълнени със смут и чувство на безсилие. Жаждата за кръв го изпълваше с отвращение към самия себе си, но въпреки това не можеше да й устои и пиеше, пиеше… докато не се насити. Слухът му се изостри, в главата му проникваха мислите и разговорите на други, а бученето ставаше оглушително. Само дългата практика го научи да изключва мислите на другите, за да може да си възстанови усещането за вътрешна тишина и покой. Зрението му бе съвършено и притежаваше силата на двадесет мъже. Подобно на дете, прехласнато от новата си играчка, той обичаше да изпитва границите на силата си, на своята издръжливост. И в тези си опити съвсем несъзнателно бе донесъл болка и смърт на беззащитните смъртни, които имаха неблагоразумието или нещастието да се изпречат на пътя му.

Безкрайно самотен, откъснат завинаги от човешките същества, той напусна Италия и заброди по света, търсейки безопасно убежище, ново място, което да нарече свой дом. Постепенно се научи да контролира страстта си за кръв. Разбра, че не е необходимо да изсмуква и последната капка кръв на плячката си и да я оставя бездиханна. Научи се да хипнотизира жертвата си и да взима само колкото му е необходимо. Жертвата никога не узнаваше какво се бе случило. Но понякога се случваше жаждата му за кръв да го завладее дотолкова, че да не може да се въздържи от отнемането на човешки живот.

Бремето, което тежеше върху плещите му, не бе никак леко — да знаеш, че съществуването ти зависи от кръвта на другите. Или, в противния случай, да умреш ненавиждан и проклинан от човешкия род. Някои приемаха Подаръка на мрака и му се наслаждаваха, така както бе направил и самият той. Други полудяваха.

Сви се в креслото, потънал в мрака на собствените си мисли. От векове бродеше по земята, причинявайки хаос в живота на смъртните, тържествувайки със своето безсмъртие, докато скиташе безцелно, без да се интересува от някого и без да позволява някой да се загрижи за самия него. Но самотата се увеличаваше и ставаше все по-голяма — много повече, отколкото можеше да понесе. Тогава вече се бе примирил със себе си и се бе научил да обуздава жаждата си за кръв. Скиташе из света, търсейки жена, която зад чудовището, в което се бе превърнал, ще може да види мъжа, какъвто бе някога.

Не се затрудняваше в намирането на жени. Не се нуждаеше от огледало, което да му напомни, че е изключително мъжествен, че е самец в разцвета на годините си. Косата му бе дълга и права, черна като душата му; очите му — сиви като утринната мъгла, която се стели над стихналата река. Лицето му бе достатъчно красиво, устните — леко пълни и чувствени, а носът му — прав и остър, макар и съвсем леко извит накрая.

Бе имал много жени. Красиви жени. Благороднички или с ниско потекло, те идваха с радост при него и всячески му показваха привързаността и обичта си, докато не откриеха какво представлява. Някои се отвръщаха отвратени, а други побягваха ужасени. Една от тях дори бе намерила смъртта си…

При спомена от устните му се изтръгна отвратително проклятие. Бе обичал Розалия с цялата страст, на която единствено младостта е способна, а тя бе умряла заради него. Имаше времена, когато се отвращаваше до безкрайност от чудовището, в което се бе превърнал, когато смъртта му се струваше сладко избавление.

Точно така се чувстваше преди тринадесет години. Беше готов да се самоунищожи, бе решил да излезе на дневна светлина и за последен път да усети топлината на слънцето, преди да изчезне завинаги. Това бе нощта, в която видя Сара за пръв път — невръстно момиче с дълги златисти коси, свито в ъгъла на празната стая.

Тя плачеше тихо, сякаш се страхуваше да наруши тишината на нощта, а хлиповете й бяха изпълнени с толкова огромна тъга, че успя да го изтръгне от собственото му нещастие. Именно приглушените й ридания го отведоха в изисканата и богата къща.

Тя спря да плаче в мига, в който той я взе на ръце и се втренчи в него с огромните си, пълни със сълзи искрящо сини очи. А след това му се усмихна, една сладка и невинна усмивка изпълнена с такова доверие, че той се закле да я закриля, докато е жива.

Претърси стаите с надежда да открие майката на детето, но никъде не се виждаше жива душа. Мебелите бяха покрити с избелели калъфки, а всички гардероби — празни.

Тихо изруга. Не можеше да повярва, че някой е изоставил такова прекрасно дете.

По-късно узна, че Сара е дъщеря на Адалайн Дънкан, която бе избягала от дома си посред нощ. Съгражданите й бяха предположили, че е взела детето със себе си.

Същата нощ той занесе Сара при монахините в сиропиталището „Вечна милост“.

Когато я подаде на една от сестрите, детето втренчи в него огромните си тъжни очи, сякаш предчувстваше, че никога повече няма да го види.

Оттогава я наблюдаваше…

Една дълга въздишка се изтръгна от устните му, докато се взираше в тъмното огнище. Сара… Какво щеше да прави, ако тя се самоубие, докато той спи? Какво ще бъде животът му без нея?

— Кой си ти? — смутено попита. Никога не бяха изговаряни по-истински думи, помисли си той, защото небето бе недостижимо за него.

„И се казваш Гейбриъл?“ — бе попитала тя, а той бе отговорил: „Да, щом така искаш…“.

Устните му се извиха в лека усмивка. Беше изживял различни животи и бе носил много имена, но никое не му бе доставяло такова удоволствие, както името, което тя му бе дала.

За пръв път в този живот, през нейния живот, той щеше да бъде Гейбриъл.