Аманда Ашли
Сара (26)

Глава 25

Сара се събуди изпълнена с безкрайно чувство на задоволство и пълнота. Гейбриъл я люби през цялата нощ…

Гейбриъл! Извърна глава и го видя да лежи до нея със затворени очи. Погледна бързо към прозореца и въздъхна с облекчение, когато видя, че навън е още тъмно и той не изпадна в дълбокия си мъртвешки сън, който го оборваше през деня.

Леко докосна устните му с пръст и потръпна от топлината, която я заля, когато докосна езика му.

Клепачите му потръпнаха и в следващия миг тя се намери потопена в дълбините на очите му — красиви очи, обрамчени с гъсти мигли.

— Добро утро — промърмори.

— Добро утро, cara. — Погледът му се спря на лицето й. Колко бе красива! С устни, леко подпухнали от целувките му, със стелещи се по раменете й коси подобно на златни вълни, а очите й… би пожертвал следващите сто години, за да се събужда всяка сутрин и да намира Сара да го гледа по този начин с небесносините си очи, пълни с любов.

Той я целуна нежно, ръцете му погалиха атлазената й плът, която бе негова само допреди няколко часа. Колко бързо бе опознал всички извивки на тялото й, знаеше, че тя обича да я разтриват по гърба, а гъделичкането по ходилата я караше да се смее.

Гейбриъл отново я целуна и ленивата топлина помежду им избухна в пламък. С тихо стенание той я покри с тялото си и проникна в нея. Тя се надигна, за да го посрещне, обви ръце около врата му, предлагайки му се без остатък.

Двамата останаха така дълго: не искаха да се разделят.

Нямаше нужда да поглежда към прозореца, за да разбере, че вече се развиделява. Скоро, прекалено скоро ще трябва да я отпрати. И въпреки това не можеше да спре да си представя какво би било да остане в обятията на Сара, когато мракът го погълне. Беше й казал, че в началото подобният на смъртта сън го бе ужасявал най-много от всичко. Ала не й каза, че макар отдавна да се бе научил да го приема, никога не се научи да го харесва. Това бе страшно усещане, да си погълнат от мрак по-дълбок и от бездните на Ада, да бъдеш безпомощен и уязвим. Дали тъмнината, която го обгръщаше, щеше да бъде по-малко плашеща в прегръдките на Сара?

— Сара? — заговори колебливо, не знаеше как да я помоли за това, което искаше, нито пък дали би трябвало да го стори.

— Какво?

— Подръж ме.

Тя се намръщи, озадачена от особената нотка в гласа му и отвърна:

— Но аз те държа.

— Ще останеш ли с мен…

— Разбира се…

Той тихо изруга, питайки се защо му е толкова трудно да я помоли да го прегръща, докато е потънал в забравата.

— Какво има, Гейбриъл? — разтревожено попита тя. — Какво не е наред?

— Ще ме държиш ли, докато…

Сара го разбра.

— Да — отвърна тя. За пръв път той изглеждаше уязвим. Трябваше да повика на помощ всичките си закрилнически инстинкти, за да стигне до края. — Ще те държа, докато ти… заспиш.

Гейбриъл въздъхна и затвори очи. Чуваше равномерното биене на сърцето й, усещаше топлината на ръката й, милваща раменете и гърба му.

— Бъди много внимателна днес — промълви той, почувствал как мракът бавно започва да го завладява. — Остани в къщата. Задръж Морис при себе си.

— Защо? Какво не е наред?

Сънят го оборваше.

— Нина. Тя е… тук. Не излизай навън. Обещай… ми.

— Обещавам.

— Провери… вратите… — Клепачите му трепнаха и той усети как потъва в тъмната бездна. — Прозорците… внимателна… бъди много внимателна…

— Ще бъда.

— Пелерината ми… — Гласът му бе настоятелен, но едва се чуваше. — Трябва ми…

— Ще ти я донеса. Гейбриъл?

Сара потисна надигналия се в гърдите й ужас, когато той изведнъж се отпусна безжизнен в ръцете й. Тялото му натежа неподвижно и студено.

Повтаряйки си, че няма от какво да се страхува, младата жена се измъкна от леглото. Застана до него и се втренчи в Гейбриъл. Започна да трепери.

Ами ако не се събуди?

Протегна се за пеньоара си, когато съзря пелерината му. Взе я от стола, подържа я за малко в ръце и след това я разстла върху него. Не можеше да издържа да го гледа, затова бързо събра дрехите си и излезе от стаята.

Морис вече бе станал, но изглеждаше така, сякаш не бе спал повече от няколко минути. Брадата му бе набола, дрехите — измачкани, сякаш се бе въртял неспокойно през цялата нощ.

— Ти си спала с него. — Беше обвинение, а не въпрос. Пламналите й страни бяха потвърждение.

— Ще те разбера, ако не искаш да останеш — каза Сара избягвайки погледа му. — Отнесох се много лошо с теб. Моля те да ме извиниш.

— Ще остана — рязко отвърна той и мрачно се усмихна. — Струва ми се, че нямам голям избор.

— Какво искаш да кажеш?

Морис посочи с пръст към спалнята й.

— Той. Той ми каза да те пазя. Но щях да остана и без да ми го казва. Аз те обичам, Сара Джейн. Нищо не може да промени това.

— Морис, съжалявам…

Той махна пренебрежително.

— Имаш ли нещо за ядене?

Сара кимна, доволна, че е намерила извинение, за да излезе от стаята. Колко по-лесен би бил животът й, ако можеше да обича Морис. Съжителството им щеше да бъде чудесно. Двамата споделяха любовта към танца, музиката изкуството. Щяха да бъдат щастливи заедно, да имат деца, къща в провинцията, всички неща, за които копнееше. Но без Гейбриъл тя не искаше нито да танцува, нито да живее. Не искаше да носи под сърцето си децата на друг мъж, нито пък да живее в къщата му.

Искаше Гейбриъл и в този миг знаеше, че ще направи всичко, ще пожертвува това, което трябва, за да прекара остатъка от живота си с него.

Беше неделя и денят минаваше бавно. Обикновено посещаваше неделната служба, но бе обещала на Гейбриъл, че няма да излиза.

Морис седеше в креслото до камината и четеше книга.

Сара се затвори в кухнята и се зае с приготвянето на обилен обяд, въпреки че нямаше апетит. Как изобщо би могла да се храни с Морис изпаднал в мрачно настроение в гостната й, докато Гейбриъл бе потънал в мъртвешки сън в спалнята й? А през това време не я напускаше мисълта за Нина, която дебне наблизо, за да я унищожи.

Слепоочията й пулсираха от горещината в кухнята и от мрачните мисли. Сара отвори вратата на кухнята и излезе навън. Есенният въздух охлади лицето й и за миг тя се взря в слънцето, което Гейбриъл не бе виждал от повече от триста години. Гейбриъл.

Младата жена пое дълбоко дъх и затвори очи. Нямаше търпение да дочака падането на нощта, когато отново ще бъде в обятията му.

Ахна, когато една ръка я хвана за ръката и мислено се укори за страха си. Обърна се, очаквайки да види Морис.

Но не беше Морис. Страхът я скова. Отвори уста, за да извика, но една голяма ръка се сключи около врата й, задуши вика й и изкара въздуха от дробовете й. Светът потъна в мрак.

 

 

Мирисът на изгоряло достигна до Морис. Той се намръщи и скочи на крака. Книгата падна от скута му, но той не я забеляза и хукна към кухнята.

— Сара Джейн, какво…

Думите замряха в гърлото му. Кухнята бе пълна с дим; задната врата зееше отворена. Морис грабна една кърпа, отвори фурната и извади тавата с овъгленото месо.

— Сара Джейн?

Прекоси стаята и излезе навън, обзет от ужас.

— Сара?

Слезе по стълбите, които водеха към малката градина, но нямаше и следа от Сара.

Върна се в къщата, провери свободната спалня, надявайки се, че ще я завари заспала, но стаята бе празна.

Поколеба се, но отвори вратата на спалнята и надникна вътре. Гейбриъл лежеше неподвижен като смъртта.

Морис захлопна вратата и отиде в празния коридор. Входната врата бе затворена и заключена отвътре.

Къде бе тя? От гърдите му се изтръгна отчаян вик, той се отпусна на дивана и обхвана главата си с ръце. Къде бе тя?

И какво ще направи Гейбриъл, когато се събуди и разбере, че си е отишла?

Той се събуди час преди мръкване. Остана да лежи, все още слаб, но мислите му потърсиха Сара. Мигом разбра, че я няма.

— Морис! — Викът бе яростен изпълнен с животински страх.

Той отекна в стените, разтърси стъклата на прозорците и изпълни цялото същество на Морис с чувство на трагична обреченост.

С треперещи крака, които едва го държаха, младият мъж се запъти към спалнята, пое дълбок дъх и отвори вратата.

Гейбриъл се бе надигнал, подпрял гръб на таблата на леглото.

— Къде е тя?

Младият мъж поклати глава.

— Не знам.

— Дяволите да те вземат! Нали ти казах да се грижиш за нея и да я следиш неотлъчно вместо мен.

— Аз… тя беше в кухнята, готвеше… Аз… аз съм заспал. Когато се събудих, нея я нямаше.

Гейбриъл го изгледа свирепо. Бяха минали няколко дни, откакто се бе хранил за последен път; жаждата му за кръв бе силна и нарастваше с всяка минута.

— Ела тук.

Морис уплашено отстъпи назад.

— Не.

— Никак няма да ти хареса това, което ще се случи, ако се наложи да повтарям.

С натежали като каменни блокове крака, младежът приближи до леглото. Опита се да не гледа към Гейбриъл, но погледът на вампира го пронизваше — изгарящ и пламнал от нечестив глад.

Гейбриъл бавно пусна крака от ръба на леглото, без да отмества поглед от Делакроа.

— Седни тук, до мен.

Морис не искаше да се подчини, но сякаш нямаше собствена воля. Също като кукла на конци той седна до вампира. Сърцето му биеше толкова бързо и силно, че се зачуди дали след миг няма да умре. И тогава видя жаждата за кръв, горяща в очите на Гейбриъл и от устните му се изтръгна кратък истеричен смях. Разбира се, че щеше да умре!

„Мислил ли си някога, че можеш да послужиш за вечеря?“

Повдигна му се при спомена за въпроса на Гейбриъл.

— Смяташ да ме убиеш ли? — В гласа на Морис нямаше страх, а само спокойствие и примирение с неизбежното.

— Не, но имам нужда от кръвта ти, Делакроа. Не съм се хранил от няколко дни и нямам време да обикалям из улиците, за да си намеря някой друг.

— Аз ще стана ли… — Морис преглътна с усилие. Мисълта да се превърне във вампир бе много по-страшна и от самата смърт.

— Не.

Младият мъж трепна, когато ръцете на Гейбриъл го хванаха за раменете и сякаш го приковаха на мястото му. Очите на вампира като че ли прогаряха пътека в душата му. Неизпитван досега страх се надигна в него. И тогава го усети, остро убождане в гърлото и усещането, че кръвта изтича от вените му. Звукът от гълтането на Гейбриъл. Повдигна му се и той разбра, че ще повърне.

Когато вампирът го пусна, той се свлече на пода, усещаше тялото си необикновено леко и изпразнено. Сви се и започна да повръща, докато Гейбриъл се движеше из стаята.

Морис избърса устните си с ръкав и вдигна глава. Гейбриъл стоеше до вратата и слагаше пелерината си. Тежкият черен плат се завъртя около него, карайки го да изглежда още по-страшен.

— Моли се да я намеря, преди да е станало твърде късно, Делакроа — със смразяващ кръвта глас, заяви Гейбриъл. — Никъде няма да можеш да се скриеш, ако тя е мъртва.

Като се подпираше на леглото, младежът се изправи на крака. Зърна отражението си в огледалото. Кожата му бе придобила сивкав оттенък. Студени тръпки преминаха по гърба му, когато видя, че Гейбриъл няма отражение в огледалото.

Значи, каза си той историите за вампирите бяха верни. Те нямаха отражение, нито сянка. Прокара ръка през косата си и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Ще дойда с теб.

Гейбриъл презрително изсумтя.

— Та ти едва се държиш на краката си.

— Ще дойда с теб.

„Този мъж не е лишен от смелост“ — с неохотно уважение си помисли Гейбриъл и това го накара да се извини за пръв път през дългото си съществуване.

— Прости ми — с дрезгав глас изрече. — Нямаше да взема от теб, ако не се налагаше.

— Губим ценно време — отвърна Морис.

Лека усмивка затрептя на устните на Гейбриъл, когато се запъти към кухненската врата. В друго време и на друго място може би двамата с Морис щяха да бъдат приятели.

Вампирът се спря отвън, а сетивата му изследваха въздуха. Улови уханието на Сара и макар и слабо, не бе никак трудно да го следва, подобно на запалена свещ в мрака.

 

 

Сара се сви в ъгъла, скована от страх, докато съществото, което я доведе в това място, крачеше напред-назад подобно на животно в клетка.

Опита се да не го гледа, но като че ли не можеше да откъсне поглед от едрата и тромава фигура, от лицето му. От дългия нож, който стискаше в косматия си юмрук. Тя го моли да я пусне, но той я бе изгледал с безжизнените си като на мъртвец очи, с лице, лишено от всякакво изражение, без никаква следа от човечност и живот. Сякаш бе само една празна обвивка, способна да се движи.

Изминаха часове, които й се сториха като дни. С настъпването на нощта в изоставената сграда настъпи пълен мрак. Тишината бе зловеща и се нарушаваше единствено от стъпките на съществото и някакви звуци, които Сара с ужас установи, че са цвъртене на плъхове.

Младата жена потрепери и се сви. Защо това съществото я бе довело тук? Защо въобще бе отворила вратата на кухнята? Никога не й бе хрумвало, че ще бъде в опасност през деня, на стъпалата на собствената й къща.

— Гейбриъл — изрече името му на глас използвайки го като талисман срещу страха, който я бе сковал. Той щеше да дойде за нея. Трябваше да вярва в това.

— Разбира се, че ще дойде.

Сара с мъка се изправи, а очите й шареха из мрака, търсейки човека, на когото принадлежеше този гладък и чувствен глас.

— Значи — продължи гласът — ти си малката балерина, завладяла сърцето на моя Джовани.

— Кой… кой е тук?

— Не знаеш ли? — раздразнено попита жената. — Не се съмнявам, че Джовани е споменал името ми.

Сара се намръщи.

— Джовани? Не познавам никакъв Джовани.

Тих смях се чу от дясната й страна и Сара рязко се обърна. Не бе чула никакви стъпки, никакво движение.

— Това немирно момче сега се нарича Гейбриъл. Никога ли не ти е казвал истинското си име?

Сара се отдръпна, когато усети някаква ръка в косите си.

— Коя си ти? Защо правиш това?

— Всяко нещо с времето си. Той може и да си е сменил името, но не може да промени това, което представлява — отново се чу гърлен смях. — Но да вземе име на ангел! Ах, това наистина е голяма наглост!

Сара изохка от болка, когато ръката на Нина уви кичур от косата й и дръпна главата й назад, разкривайки гърлото й.

— Той първо беше мой, нищожна смъртна жено. Мой! И отново ще бъде мой!

Дори и в мрака Сара виждаше омразата, горяща в очите на другата жена, отвратителния глад за кръв.

— Не! — Думата излезе с мъка от пресъхналото й гърло.

— Само за вкус — каза Нина и с бързината и коварството на змия заби зъби във врата й, докато с другата си ръка я придържаше да не мърда.

— Не! — извика Сара и се опита да се измъкне от хватката на Нина, сигурна, че чува как отвратителното създание изсмуква кръвта от вените й. Призля й от самата мисъл, както и от докосването на пръстите на тази жена до косите и раменете й. Студени, ледени пръсти, подобни на пръстите на смъртта.

— Не… не — простена, усещайки как краката й се подкосяват. Пред очите й се спусна червена пелена.

Не изпита удоволствие от завладяването на Нина, така както бе с Гейбриъл, а единствено болка и погнуса, чувство, че е осквернена от едно същество, олицетворяващо самия дявол.

Нина доволно въздъхна, пусна Сара и тя се свлече на колене.

— Той скоро ще бъде тук — отбеляза вампирът и избърса устните си с черна кърпичка. — Кажи му, че това е само началото.

Чу се тих звук, подобен на плясъка на крила в нощта. Сара разбра, че жената си е отишла.

Разтресе се от ридания и се сви на пода, молейки се Гейбриъл да дойде и да сложи край на този кошмар.

„Сара?“

Тя се надигна и сърцето й заби с нова надежда, докато гласът му отекваше в съзнанието й.

„Идвам, cara.“

„Бъди внимателен! Тук има някакво… същество.“

„Успокой се, Сара, скоро ще бъдеш в безопасност у дома.“

Миг след като думите прозвучаха в главата й се разнесе силен трясък и вратата се разтвори. На бледата светлина, която идваше отвън, Сара зърна силуета на Гейбриъл, а зад него видя Морис.

Съществото също ги видя. С рев, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки, то се хвърли към Гейбриъл с оголени в зловеща гримаса зъби и вдигнат във въздуха нож.

Сара изпищя, когато ножът прониза Гейбриъл. Изражението на съществото не се промени, когато измъкна ножа и отново го заби в лявото рамо на Гейбриъл.

Той не направи опит да избегне острието, само протегна ръце и ги сключи в смъртоносна хватка около врата на съществото. Изви ръцете си и съществото се отпусна със счупен врат в ръцете му. Шумът от падналия на пода нож отекна като гръм в дървената сграда.

В следващия миг Гейбриъл бе до нея, грабна я в прегръдките си и я притисна до себе си.

— Сара, добре ли си?

— Да — изплака тя. — Но ти… — Погледна обагрената му в кръв риза.

— Няма нищо страшно, cara — успокои я той. — До утре раната ще е заздравяла.

Обзета от облекчението, че той най-после е тук, че опасността бе отминала, Сара го прегърна и зарови лице в рамото му, без да обръща внимание на кръвта, която капеше от неговото рамо върху нейното и попиваше в роклята й.

— Той… това същество… — Гейбриъл затвори очи. Страхуваше се да попита, страхуваше се да си представи Сара, оставена на милостта на този ходещ труп. — Той нарани ли те?

— Не.

Почувствал се слаб от загубата на кръв, Гейбриъл се отпусна на пода, притисна Сара до гърдите си и нежно я залюля.

— Вече всичко е наред, cara — зашепна той, а ръката му милваше косите й. — Всичко е наред.

— Нина каза…

— Тя е била тук?

Младата жена усети как тялото му се напрегна само при споменаването на името на вампира.

— Да. Тя… тя… О, Гейбриъл, беше ужасно. Тя каза, че това е само началото.

Сара вдигна ръка към врата си и отвращението отново се надигна у нея, когато напипа малката дупка.

— Тя ме ухапа.

Гейбриъл затвори очи. Беше ясно, че Нина не бе превърнала Сара във вампир, но дали бе взела достатъчно, за да я обсеби? Ако бе взела достатъчно кръв, Сара щеше да се превърне в нейна робиня и да изпълнява всичките й желания. Тя можеше да живее през деня. Между нея и Гейбриъл имаше кръвна връзка. Ако пожелаеше, щеше да го открие независимо къде е отишъл и къде се е скрил да почива през деня. Дали това бе целта на Нина — да накара Сара да го унищожи? Това бе едно от нещата, което би задоволило извратеното чувство за хумор на Антонина — да накара любовницата на Гейбриъл да забие дървения кол в сърцето му!

От устните му се изтръгна ниско ръмжене и той се вгледа в очите на Сара.

— Колко кръв ти взе?

— Не знам.

— Как се чувстваш?

— Лошо ми е. Моля те, отведи ме у дома.

Гейбриъл се изправи на крака и я изнесе от сградата. Докато успокояваше Сара, Морис стоеше в сенките. Сега погледна към съществото, сгърчено върху грубия дървен под и побърза да излезе навън.

Имаше много по-страшни същества от вампирите, дебнещи в нощта, помисли си той, същества, чиито съдби бяха по-страшни и от смъртта.