Аманда Ашли
Сара (20)

Глава 19

Събуди се привечер. Дълго лежа неподвижно, припомняйки си какво се бе случило през деня. Изпълнен с безмерен гняв, с тяло изтерзано от болка и глад, който го пронизваше като остриета на стотици ножове, той бе на границата на лудостта. И тогава Сара бе дошла при него и му предложи да утоли глада му. А той, прокълнатият и презреният, се бе съгласил.

Дори и в този миг мисълта за това, което бе извършил, го изпълваше с отвращение към самия него.

Защо тя му бе помогнала? След като бе разбрала що за чудовище е, защо го бе довела тук?

— Защото те обичам.

Щом чу гласа й, Гейбриъл се изправи в леглото.

— Не бива.

— И преди си ми го казвал, нали? — отбеляза Сара, докато влизаше в стаята. — Аз ти казвах, че те обичам, а ти ми отговаряше, че не бива.

— Трябваше да ме послушаш.

— Онази история, която ми разказа, за младежа, който продал душата си заради възможността да живее, това си бил ти, нали?

Той кимна засрамен.

Тя седна в другия край на леглото и го погледна с огромните си открити очи.

— На колко си години, Гейбриъл? Никога досега не си ми казвал.

— Роден съм през зимата на 1502.

Сара се намръщи за миг.

— Но това означава, че си на…

Той кимна.

— На триста осемдесет и четири години.

Това бе невъзможно, немислимо. И въпреки всичко тя знаеше, че е истина.

— Винаги си казвал, че си твърде стар за мен — замислено рече и изведнъж избухна в смях.

Гейбриъл я наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи. Всичко в него трепереше. Той я бе любил, бе й дал кръвта си и бе взел нейната. И макар че не бе взел достатъчно, за да я приобщи към себеподобните си, сега между двамата съществуваше кръвна връзка, която никога нямаше да бъде прекъсната.

Сара го погледна безпомощно. Истеричният й смях премина в сълзи. В следващия миг той я прегръщаше, заровил лице в косите й. Тя почувства треперенето на раменете му и разбра, че той също плаче.

— Гейбриъл? — отдръпна се, забравила за сълзите си, тъй като той се нуждаеше от утехата й.

Една-единствена сълза трепкаше в ъгълчето на окото му. Сълза, обагрена с кръв. Сара много внимателно я избърса с крайчеца на завивката.

Втренчи се в светлочервеното петно върху бялото платно и за пръв път осъзна целия ужас на това кой и какво представляваше той.

Вампир.

Безсмъртен.

Същество, което през деня спеше в ковчег, а под прикритието на нощта изсмукваше кръвта на другите. Гейбриъл беше вампир.

Той видя осъзнаването в очите й, докато тя си припомняше случки от миналото.

— Затова никога не те видях да се храниш — безжизнено изрече тя. — Затова никога не се срещахме през деня. Затова изгарянията по лицето и тялото ти заздравяха толкова бързо…

От гърдите й се изтръгна глух стон, когато я осени ужасяваща мисъл. Той бе чудовището, което до неотдавна я преследваше в сънищата й.

— Истина е — глухо каза Гейбриъл. — Всичко. Погледни ме, Сара. Какво виждаш?

— Виждам човека, когото обичам — решително отвърна тя, но той видя сянката на съмнението, мярнала се в очите й.

Гейбриъл поклати глава.

— Не, Сара, аз не съм човек. Аз съществувам, но не съм жив. Аз остарявам, но не се състарявам. Приеми го.

Тя го погледна предпазливо, питайки се защо вече не изпитва страх. Лицето му бе забулено от тъга, а очите му я гледаха измъчено, пълни с повече болка, отколкото всеки смъртен би могъл да понесе.

— Презираш ли ме сега? — попита той.

— Не.

— Но се страхуваш от мен.

— Малко.

— Аз няма да те нараня, cara. Повярвай ми. И ако не вярваш на думите ми, прочети мислите ми и сама ще се убедиш.

— Да прочета мислите ти? Какво искаш да кажеш?

— Ние сме свързани, Сара. С кръвна връзка. Ако се опиташ, ще можеш да прочетеш мислите ми.

— Затова ли те чух, когато ме викаше?

Гейбриъл кимна.

— Но аз те чух, преди да вземеш от кръвта ми.

Той отново кимна. Ръцете му бяха стиснати, докато я наблюдаваше как се опитва да подреди парченцата от мозайката.

— И преди ли си взимал от кръвта ми?

— Не.

— Ти си ми дал от твоята. — Не бе въпрос, а заключение.

Времето сякаш спря, докато чакаше отговора му.

— Да.

— Когато пострадах при пожара — додаде Сара. — Ето защо оздравях толкова бързо. Ти си ми дал от кръвта си и си ме направил силна. Кръвта ти ми помогна да проходя…

— Да.

— Но това не бе първият път, нали? Ти си ми дал от кръвта си, когато исках да умра, защото мислех, че никога повече няма да те видя. Сега си спомням. Ти дойде при мен през нощта. Мислех, че е биле сън, но е било истина, нали?

— Да.

— Ти ми спаси живота. Два пъти.

— А ти спаси моя, колкото мизерен и окаян да е.

Копнееше да я прегърне, да се потопи в сладостта й, но не можеше. Въпреки кръвната връзка помежду им той усещаше, че го разделя пропаст широка и дълбока като самия ад.

Сара облиза пресъхналите си устни, страхувайки се да зададе въпроса, който я измъчваше.

— И аз ли съм вампир?

— Не! — Думата сякаш изгори гърлото му. — Никога не бих ти причинил подобно нещо, Сара. Трябва да ми повярваш, дори и да не вярваш в нищо друго.

Облекчението в очите й го прониза като остър кинжал в сърцето.

— Сара… — Погледна към отворената врата, после стана от леглото. — Някой е в къщата.

— Морис — рече тя и се изправи. — Забравих, че ще идва.

— Върви тогава.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна?

— Не. Заминавам за Испания.

Тя се взря в него. Искаше да го помоли да остане, но се страхуваше какво ще означава това, ако го направи. Вампир. Самата мисъл бе отвратителна, противна, невъзможна.

Преди да отговори, чу повторното почукване на Морис.

— По-добре го пусни да влезе, преди да е разбил вратата — сухо изрече Гейбриъл.

— Не си отивай — помоли го тя излезе от стаята и затвори вратата на спалнята зад себе си, преди той да успее дай отговори.

Изтича към предната врата и я отвори. Насили се да се усмихне.

— Добър вечер, Морис.

— Сара — намръщи се той. — Още не си облечена — добави, учуден от разрошените й коси и измачкания пеньоар. — Да не съм подранил?

— Не. Аз съм закъсняла. Седни. Пийни чаша вино. Няма да се бавя много.

— Побързай, скъпа. Ще вечеряме в седем.

— Идвам ей сега.

Спря за миг пред вратата на спалнята, пое си дълбоко дъх и влезе вътре.

Гейбриъл стоеше до прозореца. Погледна я през рамо, когато тя затвори вратата зад себе си.

Сега не приличаше на демон. Ужасяващият червен пламък бе изчезнал от очите му. Кожата му не беше като стар пергамент. Отново бе познатият й Гейбриъл, мъжествен, смайващо красив и привлекателен. Сара внезапно закопня отново да се озове в прегръдките му, да чуе как гласът му нашепва името й, да вкуси целувките му. Човек или чудовище, тя го обичаше и винаги щеше да го обича.

Гейбриъл срещна погледа й, въпреки че сега му бе трудно да я гледа. Само преди няколко часа тя бе видяла най-лошото у него, бе разбрала какво представлява. Малцина го бяха виждали, когато гладът го завладееше и бяха останали живи, за да разкажат преживяното.

Искаше да я притисне в обятията си.

Искаше тя да си отиде завинаги.

— Искаш ли нещо, Сара?

— Аз… Морис е тук. Ще отидем да вечеряме.

Нещо блесна в очите му.

— Да — сухо промърмори. — Аз само се каня да изляза… да вечерям.

Видя как цветът се отдръпна от лицето й, докато осъзнаваше смисъла на думите му.

— Как можеш да се шегуваш с… с това, което правиш?

— Повярвай ми, Сара, няма нищо забавно в това.

— Дали си…

— Дали съм какво?

— Убил много хора?

Той сви рамене, опитвайки се да не мисли за отвращението в гласа й, да не забелязва мрачното любопитство в очите й.

— Не много — студено отвърна. — Сега страхуваш ли се за живота си?

— Не! Аз само си помислих… искам да кажа…

— Не е нужно да убивам, за да оцелея. Вече не се нуждая от толкова голямо количество кръв, нито пък всеки ден.

Погледите им се срещнаха. Внезапно изпита желание да я нарани или просто да си припомни огромната бездна, която ги разделяше.

— Ако нямам друг избор, задоволявам глада си с животинска кръв. Понякога ми се е налагало да вечерям с кръвта на плъхове.

— Защо ми казваш всичко това? Смяташ ли, че така ще ме накараш да те обичам по-малко? Все още ли се опитваш да ме отдалечиш от себе си?

Не можеше повече да я гледа, не можеше да понесе безкрайната жалост, както и леката погнуса, която се таяха в очите й.

Изруга тихо, обърна се и се втренчи в прозореца.

— По-добре върви — рязко рече. — Твоят млад мъж те чака.

Тази вечер Сара не бе много забавна компания. Ровеше из храната си, припомняйки си думите на Гейбриъл: „Ако нямам друг избор, задоволявам глада си с животинска кръв. Понякога ми се е налагало да вечерям с кръвта на плъхове…“. Дали говореше сериозно или просто се опитваше да я отдалечи от себе си? Ала дълбоко в себе си знаеше, че всичко, което й бе казал, е истина. Той живееше само през нощта. Хранеше се с кръвта на другите живи създания. Как можеше да съществува по този начин?

Втренчи се в тъмночервеното вино в чашата си. Гейбриъл пиеше вино. Това бе единственото, което го бе виждала да преглъща. Как може да пие кръв?

— Сара Джейн?

Младата жена вдигна глава, внезапно осъзнала, че Морис й бе задал някакъв въпрос.

— Какво?

— Струваш ми се разсеяна и потисната.

— Съжалявам.

— Нещо не е ли наред?

— Не, няма нищо.

— Да не би случайно да си ходила в изоставената къща?

— Защо ме питаш?

— Била ли си?

— Да. Предполагам, че това е твоя работа — всичките онези кръстове, както и чесъна?

Морис кимна.

— Какво се надяваш да докажеш?

— Той е вампир, Сара Джейн. Сигурен съм в това.

— Не ставай смешен — сряза го тя. — Няма такива неща.

Той сви рамене.

— Може би. Но ако той не е вампир, значи само съм си изгубил времето. Ако е…

— Ако е?

— В такъв случай няма да може да напусне къщата. — Приятелят й се облегна назад и внезапно я изгледа подозрително. — Не си докосвала нищо, нали?

— Не — отвърна прекалено бързо тя.

— Ти не умееш да лъжеш, Сара Джейн.

— Точно това ми каза и Гейбриъл.

— Къде е той.

— Не знам. Когато го видях за последен път, ми каза, че напуска Париж.

— Сигурна ли си, че е заминал.

— Не знам — вдигна глава към Морис. Погледът й не трепна. — Но знам, че ще ми липсва.

 

 

Гейбриъл се разхождаше бавно из замъка. Сградата наистина бе забележителна. Бе построена преди повече от четиристотин години от камък и дърво и грабваше погледа с високите си островърхи кули, дълбокия ров, който я ограждаше и подвижния мост. Някога замъкът бе приютявал храбри рицари. Сега високите му каменни стени пазеха едно чудовище.

Движеше се бавно из голямата зала с големите гоблени по стените и дървени маси, през кухнята, която не бе използвана повече от триста години. Изкачи извитата каменна стълба и започна да обикаля от стая в стая, като от време на време се спираше да погледне през някой от прозорците в мрака.

Извади ключ от вътрешния джоб на палтото си, отключи вратата, водеща към тъмницата и заслиза по влажните каменни стълби. По стените висяха древни инструменти за мъчения; тесните килии с железни решетки бяха безмълвни свидетели на далечните и жестоки времена. Стените бяха влажни; въздухът миришеше на мухъл.

Върна се в голямата зала, отпусна се в голямото кресло, което някога бе принадлежало на господаря на замъка и се втренчи в голямата камина в другия край на стаята.

В замъка цареше абсолютна тишина. Залата бе потънала в пълен мрак, черен като душата му.

Затвори очи и в съзнанието му веднага изплува образът на Сара, красивото й лице, обрамчено от златистата коса, засмените й очи, ту сияещи от любов, ту замъглени от желание. Сара…

Виждаше я като Аврора в „Спящата красавица“, едно ефирно създание на красотата и светлината, докато изпълняваше сложни пируети по време на адажиото; като Жизел, оплакваща своята изгубена любов…

Изруга яростно, опитвайки се да прогони образа й от съзнанието си.

Решен за известно време да се преструва на смъртен, той възнамеряваше да наеме неколцина работници да поправят изгнилите дъски на подвижния мост, както и две жени да почистят замъка.

След около седмица щеше да пристигне и Некромант заедно с един млад мъж, когото бе наел за коняр.

Гейбриъл тихо изръмжа. Може би ще купи две кобили и ще започне да отглежда коне. Това ще му осигури някакво занимание, с което да убива времето, нещо, за което да мисли, освен за Сара…

Огледа голямата зала изпълнен с внезапен копнеж да я види пълна с хора, да чуе детски смях и тихия шепот на жени. Представи си, че е като всеки нормален човек. Затвори очи и се унесе в мечти за Сара, която бе негова съпруга и която е дошла при него без страх и съмнения, че се е съгласила да бъде негова, докато е жива… За миг се потопи в този блян, сладък като самия живот. Но мисълта да я вижда как остарява и след това да умира, бе непоносима за него.

Той бе създание на нощта, обречено да прекара съществуването си в самота. Горчива усмивка изкриви устните му. След триста петдесет и пет години би трябвало да се е примирил със съдбата си.

 

 

Две седмици по-късно замъкът кипеше от живот. Гейбриъл бе наел двама мъже да идват през деня и да го поддържат, както и една жена да се грижи за домакинството. Купи три чистокръвни кобили, които да заплоди от жребеца си, пристигнал преди седмица.

Наетите работници намираха за странно, че господарят на замъка никога не се появява през деня, но въпреки това те не го коментираха, поне не пред него. Ако конярят смяташе, че е необичайно конете да се чифтосват през нощта, а господарят да язди коня си само след мръкване, той пазеше мнението си за себе си.

За кратко време замъкът изглеждаше така, сякаш се е събудил от дълъг сън. Ровът бе почистен, прозорците бяха измити, подовете блестяха от чистота, помещенията — подредени и проветрени. Една от прислужниците посади цветя в градината, плевелите и дивите цветя бяха изскубани, а дърветата — подрязани.

Твърдо решен да не стои в замъка и да страда по това, което никога нямаше да постигне, Гейбриъл посети няколко пъти местната кръчма. Седеше сам в дъното на помещението пред бутилка червено вино. Знаеше, че селяните проявяват интерес към личността му. Носеха се различни слухове, според които бе от разпопен свещеник до ексцентричен благородник.

„Е — помисли си той, — нека си мислят каквото искат!“

Понякога чуваше гласа на Сара, който го викаше, молеше го да се върне при нея. Усещаше болката й, самотата й, объркването й, но никога не й отговори и накрая успя да я прогони от съзнанието си. Не искаше да се измъчва с отчаяните й викове.

Единствената му радост бе да язди черния си жребец. Всяка нощ препускаше в нощния мрак, наслаждавайки се на скоростта и силата, припомняйки си щастливите изблици на Сара през онази нощ, когато я изведе на езда за пръв път. Тогава тя го караше да препускат по-бързо и по-бързо. Когато се извърна към него, страните й се бяха зачервили, устните й бяха полуразтворени. Неговата Сара, толкова пълна с живот…

Дръпна рязко юздите и спря коня. Загледа се в далечината. Сара. Какво ли правеше сега? Дали бе решила да се омъжи за Морис? Ръцете на Гейбриъл се стиснаха в юмруци при мисълта за предателството на онзи младеж. Ако не беше Сара, може би все още щеше да бъде затворен в онази къща, гърчейки се от болка, докато безмилостната жажда бавно го подлудява. Морис и Сара…

Усетил силната му възбуда, жребецът се размърда неспокойно под него. Гейбриъл му заговори и животното мигом се успокои.

Продължаваше да се взира в далечината, а в съзнанието му изплуваха образите на Сара и Морис, притиснати един до друг в нежна прегръдка, Сара в леглото му.

Отметна глава и от гърлото му се изтръгна дълъг и протяжен вик, пълен с болка и нечовешко страдание. Дръпна яростно юздите и препусна подобно на вихър над тъмната земя.

Но не можеше да избяга от собственото си нещастие, от образа на Сара в обятията на друг мъж.

Един смъртен, който можеше да се разхожда с нея на дневна светлина.

Един мъж, който можеше да я дари със синове.

 

 

Сара най-после бе успяла да го прогони от мислите си. Престана да се опитва да чете мислите му, да се опитва да изпраща своите послания до него. Прекарваше почти целия ден с Морис, отбелязваше достойнствата му и се убеждаваше, че го обича. Двамата танцуваха заедно. Той бе принцът на нейната Аврора или Албрехт, любимият на Жизел. След представлението двамата обикновено вечеряха в малки уютни ресторантчета на меката светлина на свещите. Всеки следобед се разхождаха заедно. Говореха за брак. Тя му позволяваше да я целува, както и някоя и друга милувка, но упорито отказваше да заживеят заедно.

Похарчи много пари за дрехи и изцяло обнови гардероба си — шапки, обувки, фино бельо, дневни и вечерни рокли, скъпи ветрила, елегантни чадърчета, украсени с дантела, нощници от ефирна коприна.

Пребоядиса апартамента си в светли тонове. Задоволяваше всяка своя прищявка. Танцуваше както никога досега.

А през нощта, сама в леглото си, дълго плачеше.

 

 

Усети го веднага щом пристъпи в голямата зала. Едно присъствие, което мигом позна, присъствие, което го отвращаваше.

Тя бе облечена в рокля с цвета на прясна кръв. Косите й, черни и лъскави, падаха на пищни вълни по гладките й рамене. Цялото й същество сияеше и той разбра, че скоро се бе хранила.

— Какво правиш тук?

— Джовани, mon amour, нима това е начинът да се поздрави стара приятелка?

— Ние не сме приятели — остро отвърна той.

— Любовници тогава — измърка Антонина. — Това дори е по-добре.

Прекоси стаята и плъзна ръце по раменете и надолу по широките му гърди, наслаждавайки се на усещането на твърдата и стегната плът, на силата, която вибрираше под пръстите й.

Усети как кръвта й се раздвижва и впи поглед в очите му.

— Ах, Джовани, толкова ми липсваше.

Гейбриъл свали ръцете й и я отдалечи от себе си.

— Какво искаш, Нина?

Тя мило се нацупи.

— Трябва ли да искам нещо? Минаха доста години, откакто се срещнахме за последен път, caro mio. Просто исках да видя как си.

— Добре съм. Върви си.

— Не бъди груб, Джани. — Тя се разходи из залата, прокарвайки пръст по старинните гоблени и спря пред тесния прозорец, гледащ към вътрешния двор.

— Защо си тук? — попита тя и се извърна към него. — От кого се криеш?

— Не се крия от никого — раздразнено отвърна Гейбриъл. „Освен от Сара. И от себе си.“

Антонина го стрелна с поглед през рамо.

— Не можеш да ме излъжеш, Джани.

Тя се вгледа в очите му и дори през огромната зала той усети топлината и силата на погледа й. Цели хиляда години Антонина бродеше по земята. Гейбриъл не познаваше по-стар вампир, нито по-силен от Антонина Инсена.

— Да не би отново да си се влюбил, Джовани? Затова ли си се погребал в този мрачен замък?

Тя беше най-прозорливата жена, унило си помисли Гейбриъл. Нямаше никакъв смисъл да я лъже, но въпреки всичко не желаеше да й каже истината.

— Когато погребах Розалия, се заклех, че никога повече няма да обичам — рязко отвърна той.

— Ти някога ме обичаше. Забрави ли? Ах, спомням си онези дълги летни нощи, които прекарахме заедно, caro…

— Не ме наричай така!

Антонина повдигна извитите си вежди.

— Да не би тя да те е наранила, Джани? Затова ли си дошъл тук, за да ближеш раните си? — Пристъпи към него, движенията й бяха толкова леки и плавни, сякаш се носеше във въздуха. — Излез с мен, Джани — напевно го подкани с очи светнали от жаждата за кръв. — Ще половуваме заедно.

Гейбриъл бавно поклати глава и уморено отвърна:

— Върви си, Нина. Аз не те искам.

Тя го изгледа високомерно.

— Някога ме желаеше Джовани Онибене. Можеш ли да отречеш, че се чувствахме добре заедно? — Лукава усмивка изкриви устните й. — Виждам, че си спомняш нощите, които споделяхме някога. През всичките тези години, mon amour, не намерих любовник, който да се сравни с теб.

Той се втренчи в нея изпълнен с омраза, защото това, което казваше, бе вярно. Двамата се чувстваха добре заедно. Тя го обичаше със страст и сила, непознати за една смъртна. Тя бе ненаситна и жадна за докосването му и това му доставяше огромно удоволствие. Някога си мислеше, че е така, защото той е ненадминат любовник. Сега знаеше, че дори и да бе смъртна, тя пак щеше да бъде ненаситна и алчна в страстта си.

За да се отдалечи от нея, Гейбриъл се приближи до камината и се облегна на мраморната полица.

— Все още не си ми казала защо си тук.

— Чувствам се самотна — капризно отвърна тя. — Самотна и отегчена. Няма ли да ме позабавляваш за известно време, Джани, в името на доброто старо време?

— Не.

— Някога ти искаше само това, което аз можех да ти дам — горчиво рече Антонина. — А сега аз искам това, което само ти можеш да ми дадеш.

Гейбриъл поклати глава.

— На този свят има и други вампири, Нина. Потърси удоволствие с някой от тях.

— Никой от тях не прилича на теб, Джани. Освен това ти си ми длъжник. Ако не бях аз, твоето тяло щеше отдавна да се е превърнало в храна за червеите през изминалите триста и петдесет години.

— Не мога да ти дам това, което желаеш.

— Аз не моля за любовта ти, Джовани, а само за един кратък миг от времето ти.

— Не. Този път няма с какво да ме изкушиш, Нина. Не можеш да ми предложиш живот, а аз нямам нужда от злато — въздъхна уморено. — Върви си.

Очите й се присвиха злобно, а устните й се превърнаха в тънка линия. Гейбриъл се зачуди как някога е могъл да я смята за красива.

— Значи — изсъска тя — ти ми отказваш дори една-едничка нощ?

— Бих ти отказал и една-единствена минута.

— Помисли си внимателно, Джовани — предупреди го. — Помисли за своята малка балерина.

За миг той прекоси стаята и ръката му се сключи около гърлото й.

— Да не си посмяла да докоснеш и косъм от главата й! Чу ли ме? Нито косъм!

Тя се изсмя в лицето му.

— Да не би да ме заплашваш, Джовани?

— Не те заплашвам, Антонина. Ако се осмелиш да приближиш до Сара, ще те изкарам на дневна светлина и ще гледам как изгаряш!

Тя възкликна:

— И си готов да умреш заради тази смъртна?

— Ако е необходимо. Погледни ме, Нина. Не се съмнявай в думите ми. По-скоро ще изгоря заедно с теб, отколкото да ти позволя да причиниш зло на Сара.

— Ти си глупак! Да не си въобразяваш, че след като съм оцеляла хиляда години, ще се уплаша от такъв като теб? Внимавай, когато си почиваш, caro. Разполагам с такива, които ще изпълнят всяко мое желание през деня. Те няма да се поколебаят да пронижат с дървен кол неблагодарното ти сърце, а след това ще ми донесат главата ти — изгледа го предизвикателно. — И какво си мислиш, че ще стане тогава с твоята малка балерина? — засмя се тихо и злобно. — Никак не ми се иска да унищожа такова силно и красиво създание като теб, mon amour. А може би вместо това ще я направя една от нас. Това ще ти хареса ли?

Ръцете на Гейбриъл стиснаха гърлото й и я задавиха. Как му се искаше да изстиска живота от тялото й, но това бе невъзможно.

С вик на отчаяние той я пусна и избърса длани в панталоните си, сякаш докосването до нея го бе осквернило. В дълбините на черните й очи избухна гневен пламък.

— Ще съжаляваш за тази нощ, Джовани! Обещавам ти, ще съжаляваш!

— Нина! — Страхът за Сара го задуши. — Дяволите да те вземат, Нина, върни се!

Ала бе твърде късно. Тя си бе отишла, превръщайки се в сива мъгла, а гласът й остана след нея подобно на дим от комин. „Ще съжаляваш за тази нощ…“

Гейбриъл прокара пръсти през косата си. По дяволите! Какво бе направил? Защо не й даде това, което искаше? Една нощ от времето му. Какво значение щеше да има една нощ?

Погледна през прозореца. Небето постепенно изсветляваше. Антонина ще трябва скоро да се спусне в земята, както и той.

Изруга тихо, грабна лист и бързо надраска списък с указанията си. Уведоми слугите си, че посред нощ е бил извикан спешно по работа и им нареждаше сандъкът в мазето да бъде незабавно изпратен с кораб в Париж заедно с коня му. Остави достатъчно пари за разноските по пътуването, както и щедро възнаграждение за прислужниците. Накрая ги уведомяваше, че ако желаят, могат да останат в замъка до неговото завръщане.

След като се погрижи за всичко, Гейбриъл се спусна в мазето за полагаемия му се сън, уверен, че нарежданията му ще бъдат изпълнени.

Последната му мисъл, когато мракът го обгърна, бе за Сара.