Аманда Ашли
Сара (18)

Глава 17

Следващите седмици бяха най-нещастните в живота на Сара. Изпълваше сутрините си с дълги репетиции, а следобедите прекарваше с Морис. Той я водеше на пазар, на обяд, на дълги разходки, на пикници. Тя не желаеше да говори за Гейбриъл или за къщата в покрайнините на Париж, както и за това, което се бе случило между нея и Гейбриъл в хотела.

Всеки следобед си почиваше и след това отиваше в театъра. Опитваше се да намери забрава в танца, но вече не откриваше радост в него. Краката й бяха натежали като олово. Сърцето й сякаш бе направено от дърво. Директорката на трупата я мъмреше всяка вечер, съветваше я да внимава и да се вслушва в музиката, но всичко бе напразно. В сърцето на Сара нямаше радост, в главата й не звучеше музика, не чуваше нищо, освен гласа на Гейбриъл, който й казваше сбогом.

И ако дните й бяха дълги, а танцът — далеч от съвършенството, то нощите й можеха да бъдат описани единствено като адско мъчение. Измъчваха я кошмари — мрачни сънища изпълнени с привидения и зли духове, вампири с пламтящи очи, демони с дълги остри зъби, от които капеше кръв. Нейната кръв.

Всяка нощ се събуждаше обляна в студена пот. По няколко пъти ставаше, светваше лампата и разтреперана се приближаваше до огледалото, за да се увери, че няма следи от ухапвания по врата.

Колкото и да бяха мъчителни тези сънища имаше и други, още по-ужасни — отвратителни кошмари, в които злите демони я преследваха с гласа на Гейбриъл, с неговите очи.

Обикновено тези сънища започваха съвсем невинно. Двамата се разхождаха в парка или танцуваха, докато той й пееше и постепенно я обземаха страх и ужас. Покриваше я тъмнина подобно на огромен покров и изсмукваше силата на краката й, така че да не може да бяга. Тогава той се навеждаше над нея, обгръщаше я с широките гънки на пелерината си, докато тя не виждаше нищо друго, освен кървавочервения пламък в очите му и не усещаше нищо, освен мириса на собствения си страх. В този миг той се усмихваше и показваше зъбите си — дълги и остри.

Точно тогава, когато Гейбриъл се навеждаше над нея, започваше истинският ужас изпълваше я цялата с всеки удар на сърцето й. Този ужас стискаше гърлото й, задушавайки вика й, така че тя можеше единствено да се взира в него, безпомощна като котенце, хванато от ноктите на вълк. Усещаше устните му върху своите, ръцете му, които милваха гърба й. И точно когато се убеждаваше, че няма от какво да се страхува, чувстваше острото убождане на зъба му върху врата си.

Вцепенена от страх, тя затваряше очи, очаквайки болката, но такава нямаше, а само нарастващо усещане за сексуално удоволствие, зародило се дълбоко в нея и напиращо да излезе. За неин ужас, тя накланяше главата си, за да разкрие по-добре врата си, предлагайки го на опустошителните остри зъби. По тялото й пулсираха горещи вълни, топлината им я хипнотизираше така, че когато той най-после се отдръпна от нея, тя извика в знак на протест, молейки го да вземе повече, да изсмуче и последната капка от кръвта й. Той й отвръщаше с тих смях, а след това отново забиваше зъби във врата й, в бялата й шия, а от гърлото му се изтръгваше нисък звук на сатанинско задоволство, докато изсмукваше кръвта от тялото й.

Събуждаше се с вик, цялата трепереше, а чаршафите й бяха мокри от пот.

След първите няколко нощи тя се опита да не заспива, но след напрегнатия ден изпълнен с репетиции и представления, тялото й се нуждаеше от почивка.

Опита се да спи на запалена лампа, но дори и тогава не можеше да пропъди демоните, които я преследваха. Когато и това не помогна, Сара помоли една от балерините да остане да спи при нея. Смяташе, че присъствието на Жан-Мари ще я спаси от кошмарите, но виковете й така изплашиха другата жена, че призори тя си събра багажа и си замина.

Накрая Сара помоли Морис да спи на дивана. Това не спря демоните, но беше хубаво да го намира там, когато се събуждаше обляна в сълзи, да усеща силните му ръце, когато я прегръщаше, да чува гласа му, който й казваше, че всичко ще бъде наред.

 

 

Мина седмица, след това втора. Морис отново й предложи да се омъжи за него и когато тя за пореден път му отказа, той я попита направо дали няма да му позволи да се премести да живее при нея.

— И без това съм тук през повечето нощи — заяви той. — Ще бъде много по-удобно, ако и вещите ми са тук.

— Не знам… — Сара поклати глава. — Не мисля, че това е добра идея.

— Ти не мислиш да се събереш отново с него, нали?

— Не. Каквото и да имаше между нас, то свърши. Просто… — Младата жена сви рамене, после му се усмихна. — Просто не мога. Какво ще кажат хората?

— Добре, Сара Джейн — предаде се Морис. — Засега ще оставим нещата такива каквито са. Но ти обещавам, че пак ще си поговорим за това. И то скоро. — Намигна й. — Ще дойда по-късно да те взема.

Тя го целуна и седна до прозореца. Защо не й се искаше да сподели живота си с Морис? Той я обичаше. Беше мил и грижовен, беше забавен и интересен събеседник, умен и щедър. От него щеше да излезе чудесен съпруг и въпреки това тя постоянно си намираше извинения, за да му откаже да се премести да живее с нея извинения, които никога не й бяха хрумвали, докато беше с Гейбриъл.

Гейбриъл. Той й липсваше много повече, отколкото искаше да си признае. Припомняше си всеки миг, който бяха прекарали заедно от онази незабравима нощ, в която го бе видяла за пръв път на верандата на сиропиталището… до последната нощ в хотелската стая. Припомни си как я държеше в прегръдките си и я въртеше във вихъра на танца в стаята й в сиропиталището, радостта им, когато откриха, че може да ходи.

Погледна към куклата балерина, която й бе подарил. През онези дни в абатството той бе изключително мил и внимателен, купуваше й подаръци, пееше й, грижеше се за нея. Именно той я заведе на първото балетно представление в живота й, даде й възможност сама да види колко е красив и прекрасен приказният свят на танца. Позволи й да язди коня му, да познае великолепната сила и бързина на жребеца. Беше изпълнявал всяко нейно желание или мимолетен каприз, всяка нейна мечта. Дрехите в гардероба й, храната на масата, всяко жилище, в което бе живяла — всичко това дължеше на Гейбриъл.

Но което бе много по-важно, той я бе накарал да се почувства обичана и ценена. Дори по времето, когато бе прикована към инвалидния стол, я бе накарал да се чувства красива и желана. Това бе рядък дар — да накараш другия да повярва, че е ценен. Преди да срещне Гейбриъл винаги се бе чувствала като ненужен товар, първо за семейството си, а след това за монахините. Но той я бе научил да се уважава и цени и Сара бе убедена, че дори още да бе прикована към инвалидния стол, той пак щеше да я намира красива и желана.

Освен това й бе дал и нещо друго — беше й позволил да го утешава. Ясно си припомни нощта в парка, когато той коленичи в краката й и я помоли да го подържи и успокои. Една сълза се търкулна по бузата й, когато си припомни безкрайната самота, която бе съзряла в сивите дълбини на очите му, жаждата му за нежното докосване на ръката й.

Тя го обичаше. Обичаше го с цялото си сърце и нищо не можеше да промени този факт. Обичаше го. И той я обичаше.

Двамата бяха разделени почти от три седмици, когато Сара събра смелост и отиде в хотела му. Отдели доста внимание на облеклото си — сложи си бяла копринена блуза с дълги ръкави и розова пола. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, украсена с пера и цветя.

Хвърли последен поглед в огледалото и излезе от апартамента. Сърцето й биеше до пръсване при мисълта, че отново ще види Гейбриъл.

Сара вдигна гордо брадичка, докато изкачваше стълбите, водещи към стаята на Гейбриъл, без да обръща внимание на неодобрителния поглед, с който я удостои администраторът на хотела. Не се съмняваше, че той я смята за проститутка, тъй като една истинска дама не би се осмелила да посети сама един мъж, освен ако не й е роднина или не е с придружител. Но това, което имаше да казва на Гейбриъл, бе твърде лично и тя не се нуждаеше от свидетели.

Почука два пъти на вратата и нетърпеливо тупна с крак. Трябваше да се досети, че няма да бъде тук. Той никога не се появяваше през деня. Всъщност тя не можеше да си припомни някога да го е виждала, преди да настъпи нощта.

Какво правеше през целия ден, че никога не бе свободен?

Сара се намръщи, слезе и повика карета, за да я отведе до апартамента й, но внезапно, преди да има време да промени решението си, заповяда на кочияша да я заведе в малката къща в покрайнините на града.

— Да ви почакам ли, мадмоазел? — попита кочияшът, когато пристигнаха.

— Да, моля ви, няма да се бавя.

— Много добре, мадмоазел — докосна с пръст периферията на шапката си той и закара каретата на сянка под дърветата наблизо.

Сара повдигна полите си и изкачи стълбите до предната врата, но установи, че е заключена. Заобиколи къщата и надникна през счупения прозорец.

— Гейбриъл — тихо извика тя. — Тук ли си?

Ослуша се за миг и отново го повика. Не последва отговор, но я обзе силното усещане, че той е вътре.

Младата жена се намръщи, прибра полите си и се изкачи на ниския перваз. Въздъхна с раздразнение, когато долната й фуста се закачи на парче стъкло.

След малко бе в къщата. Вътре цареше пълна тишина. Дали бе само плод на въображението й или наистина чуваше дишането на къщата?

— Гейбриъл?

Затаила дъх, Сара мина на пръсти из къщата, като вълнението й нарастваше с всяка стъпка.

Сякаш привлечена от магнит, тя се намери пред вратата на мазето.

Вдигна треперещата си ръка, за да почука, но смелостта я напусна. Каквото и да имаше зад тази врата, не искаше да го знае.

Тъкмо се канеше да си тръгнем, когато вратата се отвори и тя се намери лице в лице с Гейбриъл.

Не изглеждаше щастлив да я види.

— Сара, какво правиш тук?

— Тъкмо това исках да те попитам и аз.

Той прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Сара срещна погледа му и се намръщи.

— Добре ли си?

— Чудесно. — Всъщност струваше му огромно усилие да стои там. Предположи, че наближава обяд, времето, когато бе най-слаб. Можеше да стои тук само защото в тази част на къщата не проникваше почти никаква светлина и защото толкова отчаяно искаше да я види поне още веднъж.

— Сигурен ли си? — усъмни се Сара. — Изглеждаш малко блед…

— Чувствам се добре. — Облегна се на рамката на вратата, като се надяваше позата му дай се стори напълно обичайна. — Какво искаш, Сара?

— Не можем ли да се качим горе и да поговорим?

— В момента съм доста зает.

— Зает?

— Никакви въпроси, cara.

Тя прехапа долната си устна, потискайки желанието си да се разкрещи, да заяви, че повече няма да се съобразява с това нелепо обещание, но нещо в очите му я накара да замълчи.

Гейбриъл стисна ръце в юмруци, борейки се да преодолее смъртната летаргия, която го обхващаше през деня. Погледът му бе привлечен от туптящия пулс на гърлото й. Не се бе хранил от няколко дни и близостта й, подсилена от съзнанието, че тя може да утоли демонската му жажда, бе изкушение, на което се страхуваше, че няма дълго да устои. Дори и сега можеше да подуши кръвта във вените й, да чуе ускореното биене на сърцето й.

— Сара, трябва да си вървиш. Ако желаеш, ще дойда тази вечер. Тогава ще поговорим.

Тя кимна, смутена от очевидната му слабост, от странната бледност на кожата му, от тежкото му дишане. Болен ли беше? Погледна към вратата зад него, питайки се какви тайни крие там.

— Сара… моля те… върви си.

— Ще те видя ли довечера?

— Да — задъхано отвърна той. — Довечера.

Изпрати я с поглед, докато изкачи стълбите и тогава се свлече до вратата.

Изпусна дълбока въздишка, когато чу затварянето на входната врата и едва тогава се върна в леговището си.

Загриженото лице на Сара го последва в забвението му.

 

 

Сара разбра, че Гейбриъл е сред публиката, при това още в мига, в който стъпи на сцената. Това, че той е там и наблюдава танца й, ускори пулса й. От три седмици за пръв път танцуваше истински.

По време на па де дьо-то^[1] Морис я стрелна с любопитен поглед и тя разбра, че е усетил промяната. Краката й се почувстваха по-леки от въздуха, скоковете й се удаваха с лекота изпълнени с радост. Соловото й изпълнение беше изпълнено със страст и жизнена енергия.

Морис се озова до нея веднага щом завесата падна.

— Той е тук, нали?

— Кой?

— Не се преструвай, че не разбираш, Сара Джейн. Много добре знаеш кой. Гейбриъл. Той е сред публиката, нали?

— Не знам… — кимна тя, тъй като знаеше, че е безсмислено да лъже. — Да.

— Нали не възнамеряваш да се срещаш с него?

— Напротив.

— Няма да позволя.

— Мисля, че се забравяш, Морис.

— Не съм забравил нищо! Много добре си спомням колко уплашена беше, когато напусна хотела му. Спомням си кошмарите, които те преследваха в сънищата ти и които те изплашиха толкова много, че не смееше да спиш сама. Той бе причината за този страх и за кошмарите ти. И сега искаш да започнеш всичко отново!

— Съжалявам. Трябва да го видя, за последен път.

— Защо? — Гласът и лицето на Морис бяха изпълнени със страдание, със силно желание да разбере. — Защо, Сара Джейн? С какво те държи този човек?

— С нищо, аз просто съм му задължена…

— Ти не му дължиш нищо!

— Дължа му. Нима не разбираш? Той ми даде всичко, което имам. Всичко! Апартамента ми, дрехите, изкуството, всичко дължа на него!

— И какво очаква той в замяна?

— Той никога не ме е молил за нищо.

Морис недоверчиво изръмжа.

— Истина е! Той е единственият близък човек, когото имам, Морис. Не мога да го нараня.

Морис примирено въздъхна извърна се и с тежки стъпки напусна сцената. Никога не се бе смятал за смел човек, нито пък за глупак, но със сигурност това, което замисляше, щеше да докаже, че или е най-смелият мъж или най-големият глупак, който се е раждал на тази земя.

 

 

Сара внимателно огледа Гейбриъл, щом се настаниха в любимото им кафене. Когато го видя през деня, можеше да се закълне, че е болен. Кожата му бе бледа и опъната, очите сякаш изгаряха от треска, а гласът му бе прегракнал от болка. Но сега изглеждаше силен и напълно здрав. Както обикновено беше във вечерно облекло. Страните му бяха розови, а очите му блестяха жизнерадостно. Сара поклати глава. Нима си бе въобразила?

— Нещо тревожи ли те, cara? — попита той. Гласът му бе дълбок и плътен както винаги.

— Не, нищо.

— За какво искаше да ме видиш?

— Исках да се извинява държанието си през онази нощ. Нямах право да ти задавам въпроси. Моля те да ми простиш.

Както винаги честността й го покори.

— Имаш всички права да задаваш въпроси, cara — тихо отвърна Гейбриъл. — Аз съжалявам, че не мога да ти дам отговорите, които желаеш.

— Да не би да имаш неприятности? Затова ли се криеш в онази къща?

Колко типично за нея, каза си той, да се тревожи за него.

— Не, Сара, нямам неприятности. Във всеки случай не и такива, каквито си мислиш. Казах ти го и преди, аз водя точно определен живот и то такъв… какъвто може да се стори доста странен на жена като теб.

— Аз… боледувал ли си след последната ни среща?

Мускулче заигра на бузата на Гейбриъл. Сигурно е изглеждал като самата смърт тази сутрин в къщата и сега тя вероятно се чудеше на неочакваното му изцеление.

— Не, cara, не съм бил болен, не и в смисъла, който ти влагаш в тази дума. — Душата ми е болна, мрачно си каза Гейбриъл. Липсваше му срещата с нея всяка вечер, радостта от смеха й, топлината на любовта й. Липсваше му танцът й. Единствено непреодолимото желание да я види го бе накарало да се събуди от мъртвешкия си сън, когато слънцето все още царуваше над земята.

— Този следобед… — Сара прехапа долната си устна. Страхуваше се да задава повече въпроси, за да не го разсърди.

Той срещна смутения й поглед. Щеше да бъде толкова лесно да прочисти мислите й от въпросите и съмненията, да я хипнотизира с демонската си сила, да я обвие с измамата, че всичко е наред. Но не можеше да го направи, не и със Сара. Самата мисъл да проникне в съзнанието й го отвращаваше. И все пак тя заслужаваше някакво обяснение. За съжаление не можеше да й разкрие истината.

— Още вино? — попита той.

Сара кимна.

— Да, ако обичаш.

— И така, cara, какво ще правим сега?

— Какво имаш предвид? — Тя отпи от виното си, без да откъсва поглед от лицето му.

— Искаш ли да изчезна от живота ти?

— Не!

Реакцията й го зарадва повече от всякакви думи и едновременно с това безумно го натъжи.

— Не можем да продължаваме както преди, Сара. Ти имаш твърде много въпроси, на които аз не бих могъл да отговоря. — Взря се в очите й. Неговите бяха тъжни. — Освен това мисля, че ти вече се страхуваш от мен.

— Не се страхувам — припряно отвърна тя, но лъжеше и двамата го знаеха.

— Няма защо да се страхуваш от мен, cara. Никога няма да ти причиня зло.

— А на Морис?

— Нищо лошо няма да се случи на момчето, но то се рови в неща, които не го засягат. Ако продължава, ще съжалява.

Сара кимна, устата й внезапно пресъхна.

Той усети смущението й, страха й и му стана неприятно, че е виновен за тях. Мразеше това, което е, мразеше се, защото това го държеше далеч от единствения човек, когото желаеше повече от всичко.

— Сара… — прошепна той, наведе се през масата и се протегна за ръката й. — Иска ми се между нас да няма никакви тайни. С цялото си сърце желая да можем да продължим както преди, но се боя, че това вече не е възможно.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Утре напускам Париж.

— Напускаш? Защо? Къде отиваш?

— Така е най-добре. Достатъчно дълго беше свързана с мене. Искам да имаш свой живот. Да се омъжиш, да имаш деца.

— Не…

— Толкова много неща те очакват, cara. Искам да изживееш живота си пълноценно, да изпиташ всичко, което той може да ти предложи.

— Защо го правиш? — разплака се тя. — Нали вече ти казах, че искрено съжалявам…

Гейбриъл огледа кафенето и срещна любопитните погледи на посетителите. Хвърли няколко монети на масата, обви наметката й около раменете и я изведе навън.

Младата жена тихо хлипаше през целия път.

— Гейбриъл…

Той задуши думите й с целувка, сетне я привлече в прегръдките си и я държа притисната до гърдите си, докато сълзите й постепенно пресъхнаха. Свали наметката й и ръкавиците и с нежност, която граничеше с благоговението, я съблече и я отнесе в леглото. Бързо свали дрехите си и отново я взе в прегръдките си.

— Моля те, не си отивай — промърмори тя.

— Не мисли за това сега — прошепна той и я целуна с горчива страст.

Люби я през цялата нощ, ръцете му усещаха невероятната гладкост на кожата й и копринената мекота на косите й, вкусваше от възбуждащата сладост на устните й. Зарови лице във врата й и вдъхна дълбоко, потъвайки в аромата на топлата й плът.

Ръцете му я обожаваха, гласът му я галеше, заобикаляше, докато тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за Гейбриъл — за чудото на тялото му, за магията на ръцете му, за сладостните нотки в гласа му, когато нашепваше името й.

И тогава телата им се сляха в едно. Две дихания в едно, две души в една. Той проникна дълбоко в нея, опивайки се от топлината й, заравяйки мрака на съществуването си в светлината на нейното докосване. Обгърнат от нейната човешка топлина, той си позволи де забрави за миг, че е демон, маскиран като мъж.

Люби я пламенно и нежно, докато накрая тя заспа в обятията му изтощена и задоволена.

Държа я, докато почувства неумолимото приближаване на зората. Тогава я целуна за последен път.

Изправи се, облече се набързо, написа й кратка бележка, в която казваше, че ще напусне града, докато тя спи и я молеше да продължи да живее.

Остави бележката на масичката до леглото и след това нежно притисна устни до челото й.

— Сбогом, cara — промърмори.

И в този миг разбра, че ако все още имаше някакво сърце, то ще бъде съкрушено.