Харолд Робинс
Пиратът (24)

ОСМА ГЛАВА

Бяха минали десет минути от сутрешната тръба, когато вратата на казармата неочаквано се отвори и Хамид се провикна от прага: „Мирно!“

Настъпи бъркотия, докато жените застанаха пред леглата си, всички облечени до различна степен.

Хамид отстъпи и влезе командващият офицер.

Наблюдателните й тъмни очи обхванаха цялото помещение с един поглед, след това тя отиде в средата, последвана от Хамид. Фактът, че някои жени бяха полуголи, като че ли не й направи никакво впечатление.

Застана мълчаливо, а после проговори. Гласът й беше ясен и безстрастен.

— Днес е последният ви ден. Обучението завърши. Ние свършихме работата си. Лагерът ще бъде затворен, а на вас ще ви бъдат посочени задълженията на други места.

Спря за момент. Жените не мърдаха, нито пък сваляха очи от лицето й.

— Гордея се с вас — продължи тя. — С всички. Имаше някои, които гледаха на нас с презрение и скептицизъм. Казваха, че от жените, особено от арабките, не стават добри войници, че са годни само да готвят, да чистят и да се грижат за децата. Ние им доказахме, че грешат. Вие сте членове на Ал-Иквах. В нашата армия вие сте равни на мъжете. Вие получихте същото обучение като мъжете и се справихте така добре, както всеки от тях.

Жените мълчаха. Командващият офицер продължи:

— Имате точно един час, за да приберете личните си вещи и да сте готови за тръгване. Ще се срещна с всяка от вас поотделно, за да ви връча новите назначения. Тези назначения не подлежат, повтарям, не подлежат на обсъждане между вас. Те засягат само вас и са строго секретни. Каквото и да е обсъждане на тези назначения ще се смята за измяна и се наказва със смърт, тъй като неуместните откровения могат да причинят смъртта на много от нашите другари.

Тя се упъти към вратата и от прага се обърна с лице към тях.

— Ан-наср, поздравявам ви. Нека Аллах ви пази. — Вдигна ръка за поздрав.

— Ан-наср! — извикаха те, отговаряйки на поздрава. — Идбах ал-баду.

След като вратата се затвори след нея, помещението се изпълни с гласовете им.

— Сигурно се задава нещо голямо.

— Това е с един месец по-рано, отколкото ни бяха казали.

— Не е случайно.

Лайла не коментираше. Отвори шкафчето си и започна да вади дрехите, които носеше при пристигането си. Тихомълком подреди униформата и работните дрехи на спретната купчинка върху леглото си. Дори събра сутиените, гащите, обувките, ботушите и чорапите на отделно купче.

Отвори малкия куфар, с който беше дошла. Извади сините джинси, купени във Франция тъкмо преди да тръгне, и ги обу. Тъкмо тогава установи колко се беше променило тялото й. По-рано те й бяха впити, а сега — халтави около кръста и седалищните й части. Дори ризата й падаше свободно и тя нави ръкавите, които като че ли се бяха удължили. Завърза ризата на кръста си и пъхна крака в меките сандали. Прибра гребена си, четката и козметиката, а след това внимателно провери шкафчето. Беше празно. Затвори куфара.

Седна на леглото и запали цигара. Останалите жени още разискваха какво да вземат и какво не. Соад я погледна.

— Ти си със собствените дрехи? — Лайла кимна.

— Командващият офицер каза лични вещи. Това са единствените неща, които са мои.

— А униформите? — запита една от другите.

— Ако искаха да ги вземем, щяха да ни кажат.

— Смятам, че Лайла е права — каза Соад. — Обърна се към шкафчето си. — Мисля, че нямам нищо против да си облека моите дрехи за разнообразие. — След малко зяпна от изумление. — Нищо не ми става. Всичко е толкова голямо.

Лайла се засмя.

— Не е толкова лошо. — Изгаси цигарата си. — Помисли си с каква радост ще си купиш нови неща.

Когато излизаше от сградата, слънцето се показваше над планината. Утринният въздух беше свеж и чист. Тя пое дълбоко дъх.

— Готова ли си? — чу гласа на Хамид зад себе си.

Обърна се. Беше се облегнал на стената, а вечната цигара висеше от устата му.

— Готова, както винаги ще бъда — отговори. Той я изгледа продължително.

— Не си като другите и го знаеш.

Тя не отвърна.

— Нямаше нужда да идваш. Ти си богата. Би могла да имаш каквото поискаш. — Наемникът я наблюдаваше с преценяващ поглед.

— Бих ли могла? Откъде знаеш какво искам?

— Не вярваш на всички тези празни приказки, нали? — Той се изсмя. — Минал съм през три войни. Всеки път е едно и също. Лозунгите, виковете, заплахите, обетите за отмъщение. А като засвяткат куршумите, всичко свършва. Обръщат се и се разбягват. Остават само политиците.

— Вероятно някой ден ще бъде различно — каза тя.

Той извади друга цигара от джоба си и я запали от фаса на предишната.

— Какво мислиш, че ще стане, ако си възвърнем Палестина?

— Хората ще бъдат свободни — отговори тя.

— Свободни от какво? Свободни да гладуват като нас, останалите? При всичките пари, които сега се стичат в арабските страни, хората пак гладуват.

— Това също ще трябва да се промени.

— Хюсеин, петролните шейхове, дори баща ти и неговия принц, смяташ ли, че доброволно ще поделят състоянието си с масите? Поне сега трябва да направят нещо. Ако спечелим и върху тях не се упражни натиск, тогава какво? Кой ще ги принуди да дадат богатството си? Никой, те само ще станат още по-богати.

— Зависи от хората дали ще ги променят.

Хамид се изсмя с горчивина.

— Почти съжалявам, че тази работа приключи. Беше добра. Сега ще трябва да си търся друга.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя. — Няма ли да ти дадат назначение?

— Назначение ли? — захили се той. — Аз съм професионалист. На мен ми плащат. Хиляда ливански лири на месец за тази работа. Не зная къде другаде бих могъл да получавам толкова пари.

— Сигурно в армията има място за теб?

— За сто и петдесет ще си скъсам задника от работа — каза той. — Предпочитам Братството. Там плащат повече. Те като че ли винаги имат много пари за пръскане.

— Не вярваш ли в това, което вършим? — запита го тя.

— Разбира се — отвърна той. — Само че не вярвам в ръководителите ни. Те са твърде много, подредили са се с отворени джобове и всеки от тях се опитва да стане победител.

— Не може всички да са такива.

Той й се усмихна.

— Още си млада. Ще се научиш.

— Какво се е случило? — поинтересува се тя. — Защо е тази внезапна промяна в плановете?

Той вдигна рамене.

— Не зная. Заповедта дойде снощи и командващият офицер беше така изненадана както всички нас. Не е спала цяла нощ, за да подготви всичко.

— Тя е изключителна жена. Нали?

Хамид кимна.

— Ако беше мъж, може би щях да имам по-голямо доверие във водачите ни. — Погледна я насмешливо. — Знаеш, че ми дължиш нещо.

— Така ли? — озадачи се тя. — Какво? Той показа казармата зад себе си.

— В този взвод има четиринайсет момичета. Единствено теб не съм минал.

Тя се засмя.

— Съжалявам.

— И трябва — каза той полусериозно. — Тринайсет не е хубаво число. Ще се случи нещо лошо.

— Едва ли — засмя се тя. — Приеми, че тепърва ти предстои.

Той се ухили.

— Хайде да се договорим. Ако някога пак се срещнем — без значение къде, — ще го направим.

Тя протегна ръка.

— Съгласна.

Стиснаха си ръцете. Той впери очи в нейните.

— Знаеш ли, за момиче не си лош войник.

— Благодаря — каза тя. Той погледна часовника си.

— Смяташ ли, че са готови?

— Би трябвало — отговори тя. — Никоя от тях няма за прибиране кой знае какво.

Той хвърли цигарата, обърна се и отвори вратата на казарменото помещение.

— Окей, момичета — извика със служебен тон. — Строй се, ходом марш!

Минаха почти два часа, преди да ги въведат в щаба на командващия офицер. Докато чакаха, пред очите им разтуриха лагера. Мъже и камиони изнасяха всичко — легла, дрехи, оръжия — извън сградата. Най-накрая лагерът заприлича на призрачно селище. Вратите и прозорците бяха отворени, пясъкът от пустинята навяваше, нетърпелив да завземе онова, което му принадлежеше.

Жените стояха пред главната квартира и наблюдаваха как натоварените камиони заминават. Сградата на щаба щеше да бъде разглобена последна. Когато ги въведоха, вече изнасяха мебелите.

Викаха ги по азбучен ред и Лайла беше първа.

Тя затвори вратата след себе си, пристъпи до бюрото на командващия офицер и стегнато поздрави:

— Ал Фей се явява по ваша заповед.

Някак не беше същото, когато си с джинси, а не в униформа.

Командващият офицер отвърна уморено на поздрава.

— Свободно. Ан-наср — каза тя. Сведе поглед към листа пред себе си. — Ал Фей, това ли е истинското ти име?

— Да, госпожо — За първи път Лайла се обръщаше към нея като към жена. Командващият офицер беше уморена.

— Ти ще се върнеш в къщата на майка си в Бейрут — отрони тя. — Ще се свържем с теб и ще ти дадем указания за следващото назначение.

— Това ли е всичко, госпожо? Нищо друго?

— Засега това е всичко. Не се безпокой, ще ти се обадим.

— Но как ще разбера? Няма ли някакво кодово име или друг начин, за да съм сигурна…

Командващият офицер я прекъсна.

— Когато те повикат, ще разбереш — отвърна й. — Засега задачата ти е да се прибереш в къщи и да чакаш. Не бива да влизаш в каквито и да е политически групировки или да се сближаваш с такива, независимо колко симпатизират на нашата кауза. Ще си мълчиш и ще поддържаш нормални връзки със семейството си. Разбираш ли?

— Да, госпожо.

Командващият офицер я погледна за миг. Като че ли щеше да каже още нещо, но се спря.

— Пожелавам ти късмет — рече. — Свободно.

Лайла поздрави, обърна се стегнато и излезе от стаята. Мина през външния кабинет. Останалите жени я изгледаха с любопитство, но тя не продума.

Навън чакаше камион. Хамид й го посочи с ръка.

— Вашата лимузина ви очаква.

Лайла кимна, изкачи се безмълвно отзад и седна на една пейка. За по-малко от половин час камионът се напълни.

Възцари се особено мълчание. Изведнъж всички се превърнаха в непознати, обвързани от заповедите, и се страхуваха, че неволно могат да издадат нещо.

Соад наруши мълчанието.

— Знаете ли — каза с дрезгавия си египетски изговор, — това място наистина ще ми липсва. Не беше чак толкова лошо, а аз се начуках по-добре от когато и да било.

При тези думи всички се засмяха и веднага се разприказваха. Толкова неща имаше да си припомнят и да се шегуват — случайности, грешки, дори тежки моменти. Половин час мина, а камионът още не тръгваше.

— Какво чакаме? — обърна се една от жените към Хамид.

— Командира — отговори той. — Ще излезе след минута.

Оказа се прав. След малко тя се появи на прага зад него. Щом я видяха, жените млъкнаха.

За първи път я виждаха без униформа. Беше облечена с френски вълнен костюм, но той не й беше по мярка. Жакетът беше твърде къс, а полата — твърде дълга. Ръбовете на чорапите й бяха изкривени и вървеше несигурно на обувки с високи токове, които беше обула, за да изглежда по-снажна. Присъствието й на командир, осезаемо докато носеше униформа, някак беше изчезнало. Дори лицето й изглеждаше пълно и неуверено.

Ако беше още малко по-пълна, помисли си Лайла, нямаше да се различава от майка ми. Или от която и да е жена от семейството. Хамид отвори вратата и тя влезе в камиона до шофьора. Хамид изтича отзад и се качи при жените.

— Окей — извика на шофьора.

Когато се придвижиха към пътя и спряха след редицата от други камиони, изнасяха последните мебели. След малко и последният камион наду клаксона, за да сигнализира, че е готов. Тогава първият тръгна и след малко всички се отправиха надолу по пътя към брега. На завоя около южния склон на планината хвърлиха последен поглед към лагера. Беше празен и изоставен, все едно, че не е съществувал. Жените отново се смълчаха. Нямаше повече шеги. Всички бяха заети със собствените си мисли.

Нямаше час откакто пътуваха, когато чуха експлозии някъде зад тях в местността на лагера. След малко доловиха бученето на самолети, които изведнъж се оказаха над главите им. Някъде напред един камион избухна в пламъци.

Хамид се изправи в задната част на камиона.

— Израелски бомбардировачи! — изкрещя на шофьора. — Излез от пътя!

Но сред тътена и шумотевицата шофьорът не го чу. Вместо това натисна газта и се удари в предния камион. В същото време друг самолет прелетя над конвоя.

Във въздуха свистяха куршуми. Уцелиха още един камион и той избухна. Жените се развикаха, опитвайки се да слязат от камиона.

— Отстрани! — викаше Хамид. — Залегнете в канавките!

Лайла се движеше автоматично. Падна на земята, претърколи се и се хвърли към банкета, свличайки се в канавката с главата надолу.

Още един самолет изрева над тях. Този път тя видя пламтящите следи от ракетите. И други камиони експлодираха сред облаци дим.

— А защо не отвърнем на огъня? — провикна се някой.

— С какво? — друг извика в отговор. — Всички картечници са в камионите!

Още една жена скочи в канавката до нея. Лайла я чу, че плаче. Не вдигна глава да погледне. Прелиташе друг самолет.

Този път един снаряд удари камиона, в който бяха доскоро. Той се пръсна на хиляди парчета и викове от силна болка изпълниха въздуха. Отломките, които падаха около нея, бяха парчета метал и части от човешки тела.

Тя се сгуши още по-дълбоко в канавката, мъчейки се да се зарови във ронливата земя. Трябваше някак да избегне смъртта от тези летящи чудовища.

Самолетите отново изреваха, пронизителното свистене на реактивните им мотори се носеше след тях и още снаряди се изсипаха върху конвоя. След това изчезнаха така внезапно, както бяха дошли — устремиха се високо в небето и направиха завой на запад. Боядисаните сини звезди отстрани на самолетите блеснаха на слънчевата светлина.

За момент беше тихо, а после околността се изпълни със стоновете на ранените. Вопли, писъци и викове за помощ. Лайла бавно подаде глава от канавката.

На пътя няколко души се раздвижиха. Обърна се да погледне жената, която се беше хвърлила до нея. Беше Соад.

— Соад — прошепна тя. — Добре ли си?

Египтянката бавно се извърна.

— Мисля, че съм ранена — отговори с необичайно мек глас.

— Хайде да ти помогна — каза Лайла и припълзя към нея.

— Благодаря — прошепна Соад. Опита се да вдигне главата си, а после плавно се свлече обратно на земята. Кръвта шурна от носа и устата й, оцветявайки пръстта под нея, а очите й се разтвориха широко и застинаха втренчени.

Лайла я погледна. За пръв път виждаше някой да умира, но нямаше нужда да й се казва, че Соад е издъхнала. Лайла усети как я полазиха студени тръпки. Наложи си да извърне очи встрани и се изправи.

Препъвайки се, излезе от канавката. Земята беше покрита с най-различни отломки. Пред нея лежеше откъсната ръка с диамантен пръстен, който искреше на светлината на слънцето. Тя я подритна и отиде при камиона.

От него не беше останало нищо освен извити железа и счупени дъски, я наоколо лежаха разкъсани и обезобразени тела. Тя взираше тъпо, после заобиколи откъм предната част. Тялото на командващия офицер беше проснато наполовина върху шофьора, а другата му половина стърчеше извън отворената врата. Полата й се беше вдигнала неприлично над пълните бедра.

С ъгълчето на окото Лайла забеляза някакво движение. Един войник беше намерил ръката и издърпваше от пръста диамантения пръстен. Когато успя, той захвърли ръката, внимателно разгледа диаманта и го пъхна в джоба си. Усети погледа й и вдигна очи. Тя не проговори. Той се усмихна глупаво.

— Мъртвите нямат нужда от нищо — каза. После се скри зад камиона.

Гаденето се вдигна до гърлото й, тя се преви се надве и мъчително повърна на пътя. Усети, че отмалява и започна да се свлича, когато една силна ръка прихвана раменете й.

— Леко — каза Хамид. — Леко.

Беше свършила, но се чувстваше слаба и трепереше. Обърна се към него и притисна лице към рамото му.

— Защо? — извика. — Защо постъпиха така с нас? Ние нищо не сме им направили.

— Война е — каза Хамид.

Тя вдигна поглед към лицето му. На бузата му имаше кръв.

— Знаели са, че ще има нападение, затова ни изкараха.

Хамид не отговори.

— Тогава е глупаво — каза разгневено, — да тръгнем с всички камиони заедно по пътя. Да им предоставим такава мишена.

Хамид се втренчи в нея безизразно.

— Затова ли ни тренираха? За да бъдем избити като животни?

— Няма да бъде представено така, когато слушаме радиото тази вечер — каза той. — Предполагам, че геройски сме свалили поне шест израелски реактивни самолета.

— Какво говориш? — запита тя объркана. — Ти луд ли си? Не сме дали дори един изстрел.

Той обясняваше тихо:

— Точно така. Но сто милиона араби не са били тук, за да видят.

— Евреите. Тези скотове. Ние бяхме беззащитни и въпреки всичко ни нападнаха.

— Според радиото вчера сме спечелили голяма победа — продължи той. — В Тел Авив един автобус с ученици е бил хвърлен във въздуха, убивайки трийсет деца. Допускам, че по този начин са искали да ни покажат, че не го одобряват.

— Братството има право — заяви тя. — Единственият начин да ги спрем, е да ги изтребим.

Той я погледна безмълвно, после бръкна в джоба си, извади цигара и я запали. Изпусна дима през носа си.

— Хайде, малката, да си тръгваме. Нямаме работа тук, а ни чака дълго ходене.

— Можем да останем и да помогнем да ги погребем.

Той посочи зад себе си. Тя се обърна и видя мъже, които ровеха из боклуците.

— В момента са заети — търсят дали няма да открият нещо. По-късно ще се сбият за това, което са намерили. А после ще се бият само за теб. Ти си единствената оцеляла жена.

Тя се вторачи в него безмълвно.

— Не смятам, че имаш желание да дадеш утеха и успокоение на двайсет или трийсет мъже едновременно.

— А откъде знаеш, че няма да ни последват?

Той се наведе бързо и взе нещо, което лежеше в краката му. За пръв път тя забеляза, че имаше автомат, а в колана му беше затъкнат пистолет.

— Ти очаквал ли си това?

Той сви рамене.

— Казах ти, че съм професионалист. Бях ги сложил под пейката и ги грабнах, преди да скоча от камиона. Пък и имах някакво предчувствие. Не ти ли споменах, че тринайсет е лошо число?