Харолд Робинс
Пиратът (12)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Минаваше среднощ и на Лайла й доскуча в стаята. Застана на прозореца с изглед към Кроазет. В топлата вечер тълпите все още сновяха назад-напред. Светлините на рекламите по централните островчета все още препоръчваха филмите, които щяха да бъдат показани по време на предстоящия фестивал и във въздуха се усещаше оживено, весело настроение.

Извърна се от прозореца. Стигаше й толкова. Трябваше да излезе и да се разтъпче, иначе щеше да полудее. Взе джинсовото яке и ключа и се измъкна в коридора. Чакайки асансьора, се облече. Когато се озова извън сградата, изглеждаше също като останалите млади жени, които се разхождаха нощта по джинси и ризи.

Насочи се към „Карлтон“, спря, купи си сладолед на ъгъла на улица Канада, после пресече платното откъм страната на плажа, където имаше по-малко навалица. Седна върху наклонения бетонен парапет около еспланадата срещу хотела и започна да наблюдава хората, които влизаха и излизаха от него.

Свърши сладоледа, изяде сладката фунийка до последната трошичка и след това си изблиза ръцете. Чу шум от моторница и се обърна, за да погледне.

Голяма рива спираше на пристана на „Карлтон“.

Беше празна, с изключение на двама униформени моряка с бели тениски и дочени панталони. Единият от тях скочи на кея и завърза въжето за едно колче. След миг другият моряк се изкатери до него. Двамата застанаха безгрижно, пушеха и си говореха.

Погледът й се плъзна покрай моторницата. Яхтата на баща й беше хвърлила котва на няколкостотин метра от залива. Светлините на горната палуба, където беше забавата, блещукаха в нощта. До брега слабо достигаше музика. Тя извади цигара и я запали.

Отново се обърна към хотела. Там нищо не се случваше. Дръпна от цигарата. Една малка кола откъм Кроазет забави и спря срещу нея. Шофьорът се наведе през седалката, свали стъклото и й извика нещо.

Не чу какво й каза, но знаеше какво иска. Поклати глава презрително, изправи се и се обърна с гръб към него. В отговор шофьорът натисна клаксона и отмина, с трясък включвайки на скорост.

Импулсивно се спусна надолу по стъпалата към брега и се отправи към вълнолома. Моряците заостриха вниманието си автоматично, но като я видяха, се отпуснаха и продължиха да пушат. Гледаха я как се приближава.

Тя спря в горната част на кея и впери очи в тях. Мълчеше.

— Добър вечер — извика й високият моряк.

— Добър вечер — отговори. Разглеждаше ривата. Беше голямата, добре оборудвана с радиотелефон и стереоуредба. Не се съмняваше, че е на баща й. Той умираше за всякакви американски играчки.

— Няма ли работа тази вечер? — закачливо попита по-ниският моряк на френски.

Тя не му обърна внимание. Високият се засмя.

— Слез тук долу — каза. — Ще ти платим по десет франка за по едно бързо чукане.

Тя се втренчи в него и насмешливо запита, посочвайки към яхтата.

— Какво става? Много скъпи ли са ви момичетата там?

Високият моряк беше непоколебим.

— Двайсет франка от всеки. Това е най-многото.

Тя му се усмихна.

— За теб може и без пари, ако ме отведеш ей там.

Двамата моряци се спогледаха, а после се обърнаха към нея.

— Не можем — каза високият.

— Страхувате се да не си загубите службата ли? — присмя им се тя. — Какво толкова важно става там?

— Рожден ден на съпругата на шефа — шейх Ал Фей — обясни по-дребният.

Тя закачливо разкопча джинсовото си яке и го остави отворено. Сложи ръце под едрите си гърди и ги задържа така, че да ги видят.

— Погледнете тези цици — каза тя. — Как би ви се отразило по едно от тези сладурчета в устата?

Те поклатиха глави почти тъжно.

— Двайсет и пет франка — отсече накрая високият.

— Съжалявам — рече тя. — Бързо закопча копчетата. Понечи да ги загърби. — Изпуснахте шанса си.

— Утре — викна високият след нея. — Ела на старото пристанище. Тогава ще те вземем.

— Утре няма да съм тук.

— Почакай! — нададе възглас високият. Бързо каза на другия нещо, което тя не успя да чуе, а после се обърна към нея. — Окей. Отиваме, ще обиколим яхтата и се връщаме. Съгласна ли си?

— Съгласна. — Тя слезе долу до вълнолома, а по-високият моряк скочи в лодката. Ревът на мотора изпълни нощта. Ниският протегна ръка, за да й помогне да се качи. Тя пристъпи вътре без неговата подкрепа, отиде към задната част и седна.

Ниският моряк освободи въжето и се метна в движещата се моторница. Извъртя се към нея.

— По-добре ела напред. Тук отзад пръските ще те намокрят.

Тя му се усмихна.

— Не ме е грижа — каза. — Обичам водата.

Докато ривата набираше скорост, той дойде и се настани до нея. Пресегна се и разкопча две копчета на блузата й. Мазолестата му ръка грубо хвана гърдата й.

— Страхотни — възхити се той. — Фантастични.

— Защо бързаш толкова? — запита тя. — Има много време.

Той се наведе и впи лакомата си уста в зърното й. Зъбите му стръвно хапеха кожата й. Тя го отблъсна.

— Почакай — каза сърдито. — Като свърши пътуването.

Той я загледа, а лицето му почервеня. Тя му се усмихна нежно.

— Няма да те излъжа, не се безпокой. — Свали якето си и му го подаде. — За гаранция можеш да го държиш.

Той стоеше, държеше якето, глупаво втренчен в нея.

— Каква игра играеш?

Преди тя да отговори, радиотелефонът иззвъня. По-високият моряк го вдигна. Някакъв глас ядосано изпука. Морякът затвори и ги погледна, докато обръщаше лодката в широка дъга.

— Трябва да се върнем на пристанището — съобщи той. — Капитанът ни е ядосан. Там някакви хора чакат да ги отведем на яхтата.

— По дяволите! — възкликна ниският. Върна й якето. — Облечи се!

— Казах ти, че не биваше да го правим — рече високият.

— Мамка му! — изръмжа по-ниският.

Лайла безмълвно закопча якето. Взря се към пристанището, където някакви хора стояха, облечени в натруфени вечерни дрехи. Морякът изгаси мотора и лодката се залюля към кея.

С един скок, хванал въжето в ръка, дребният моряк се озова върху кея и го завърза. По-високият остана в моторницата.

Бяха двама мъже и две жени. С любопитство я изгледаха, докато тя излизаше от лодката, но не продумаха. Тя се изкачи на горната част на кея, преди да се извърне. Ниският моряк с пресилено внимание помагаше на дамите да се качат на ривата. Изведнъж вдигна очи към нея.

— Такъв е животът — извика му тя отгоре усмихната.

Мъжете бяха вече в моторницата, започна бавно да се отдалечава. По-високият моряк скочи в лодката и отново се обърна към Лайла. Засмя се и разпери ръце с типично галски жест на безпомощност.

Лайла тръгна по кея към брега, когато той внезапно изникна изпод сенките на вилите.

— Какво ти става? — извика той. — Да не си полудяла? Можеше да издадеш всичко!

Тя се стресна.

— Не те видях да слизаш от лодката.

— Когато отидох в апартамента и установих, че те няма — продължи Али Ясфир, — за малко да си загубя ума. Знаеш, че не биваше да излизаш от стаята.

— Доскуча ми — обясни Лайла.

— А, така значи, доскучало ти — повтори той саркастично. — Затова си излязла и щеше да се повозиш на моторницата?

Тя го гледаше.

— А защо не? — запита тя. — Кой има по-голямо право на това? Все пак тя е на баща ми.

Четири часът сутринта минаваше, когато последните гости се качиха на лодките, за да се приберат на брега. Джордана пожелаваше лека нощ на принцеса Мара и Жак, когато Юсеф прекоси палубата и стигна до Баидр, който стоеше сам.

— Да задържа ли момичетата? — запита той, сочейки към двете актриси до Винсънт.

Баидр поклати глава.

— Искате ли да остана на яхтата?

— Не. Ще ти се обадя сутринта в хотела.

— Окей. — Юсеф се усмихна. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Когато Джордана се извърна от стълбичката, Баидр беше изчезнал. Тя бавно влезе в салона. Един стюард се приближи.

— Да направя ли нещо за мадам?

— Нищо, благодаря — отвърна тя. — Между другото, виждал ли си мистър Ал Фей?

— Вярвам, че се е прибрал в стаята си, мадам — каза стюардът и излезе от салона.

По коридора тя стигна до своята спалня. Светеше само лампата отстрани на леглото, нощницата и пеньоарът й бяха приготвени. Тя бавно се съблече. Изведнъж се почувства сломена и изтощена. Мястото на лицето, където я беше ударил, отново я заболя.

Отиде в банята, отвори шкафчето с лекарства и извади бурканче с перкодан. Налапа две таблетки и ги преглътна с вода. Погледна се в огледалото. Мислеше да свали грима си, но за това бяха необходими много усилия.

Върна се в спалнята и облече нощницата. Мушна се в леглото уморено и след като изгаси лампата, се отпусна върху възглавниците. Светлина проникваше изпод вратата на неговата стая. Той беше още буден. Спусна клепачи и болката започна да се успокоява. Беше почти заспала, когато внезапно вратата се открехна. Тя отвори очи.

Баидр застана в рамката на вратата, напълно облечен. Задълго не продума.

— Искам утре децата да са на яхтата в девет сутринта — заяви накрая.

— Добре, Баидр — каза тя. — Ще се погрижа. Ще бъде хубаво. Отдавна не сме прекарвали заедно с децата.

Гласът му беше студен и равен.

— Говорех за синовете си, а не за теб.

Тя млъкна.

— Ще се приберем в неделя.

— Дотогава не можете да отидете до Капри и да се върнете.

— Няма да ходим до Капри. В понеделник рано сутрин трябва да съм в Женева. Ще отидем само до Сен Тропе и Поркрол.

Той затвори вратата след себе си и стаята отново потъна в тъмнина. Тя погледна светещия циферблат на часовника върху нощната си масичка. Беше почти пет.

Пресегна се за цигара и я запали. Твърде късно е да заспива тук, ако трябва да доведе децата на яхтата в девет часа. Уморено запали лампата и натисна копчето, за да извика прислужницата си.

Можеше сега да се облече и да отиде във вилата. В седем часа децата щяха да са будни. Щеше да се наспи, когато заминат.