П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (6)

1.

Една нощ отдих и укрепващ коктейл преди обяд бяха достатъчни да разпръснат всяка умора, която може би бе изпитал Гали след вчерашното пътуване. Превъзходното му здраве, подпомогнато от тютюна, късното лягане и алкохола, винаги му позволяваше да се възстанови бързо и той беше свеж и кипящ от енергия след дейности, които биха накарали повечето въздържатели едва да се дотътрят до креслата си и морно да отдъхват в тях с вдигнати крака.

Телефонното обаждане на Сам точно преди обяд, с което той обяви пристигането си в „Гербът на Емсуърт“, бе като венец на чувството му за благоденствие. Беше се запътил да търси Санди, за да я подготви за предстоящото изпитание, но когато мина край вратата на лорд Емсуърт, тя се отвори с трясък и обитателят на стаята изхвръкна навън с разкривено лице, веещо се на вятъра пенсне и изражение на човек, докаран до ръба, че и по-нататък.

— Галахад! — страстно извика той. — Не мога да го понеса. Ще се намеся. Ще взема крути мерки.

— Вземи и по-крути, щом искаш, драги ми приятелю — любезно отвърна Гали. — Живеем в Замъка на свободата. За какво се каниш да вземаш крути мерки?

— По отношение на онова момиче Календър. Влудява ме. Страшна напаст е. По-лоша е и от Бакстър.

Силни думи. Лорд Емсуърт открай време беше на мнение, че Незаменимия Бакстър, сега щастливо установен на работа при американски милионер на безопасното разстояние от пет хиляди километра в Питсбърг, щата Пенсилвания, когато се стигаше до дразнене, юркане и общо потисничество, беше вдигнал летвата толкова високо, че всички други секретарки и секретари трудно можеха да я надскочат.

— По-лоша е и от онази Бригс.

Ново впечатляващо изявление. Лавандула Бригс, която беше връчила оставката си и заминала за Лондон да открие машинописно бюро, може да не беше нетърпима като Рупърт Бакстър, но силно се беше домогнала до палмата на първенството му.

— Затрупала е писалището ми с писма, на които настоява да отговоря незабавно. Мъкне ги непрекъснато, както помияр влачи кокали в трапезарията. Купища.

— Писма от почитатели?

— А какво е направила с кабинета ми! Вони на препарати за почистване и не мога да намеря нищо.

— Да, видях я да го разтребва.

— Искаш да кажеш да го разхвърля. Тежко е — рече лорд Емсуърт и потрепери от самосъжаление. — Отивам в Америка за сватбата на родната си сестра и когато се връщам с надеждата най-сетне да намеря покой, какво заварвам? Заварвам не само поредната сестра, разположила се като у дома си, но и натрапено от нея очилато момиче с рижа коса, чиято единствена цел е да ме докара до нервна криза.

Гали съчувствено кимна. Нямаше как да го утеши, но реши да вметне добра дума за Санди.

— Кларънс, тя просто е съвестна. Такива са младите. Съсипва се от работа.

— Тя дали се съсипва не знам, но мен положително ще съсипе — кисело отсече лорд Емсуърт, с което направи едно от най-духовитите изказвания в живота си. Толкова му хареса, че го повтори няколко пъти, а Гали отново закима съчувствено.

— Разбирам, че намесата й е трудно поносима — започна той, — но постави се на нейно място. Тя е младо момиче, изгарящо от желание да прави добрини. В агенцията или както там се наричат тези организации са й казали, че са й намерили работа в замъка Бландингс, и очите й са светнали. „Това не е ли резиденцията на великия лорд Емсуърт?“, е попитала тя. „Точно така“, отвърнали са те. Тя е потреперила от глава до пети и смаяно е извикала: „Той е върхът! Ще трябва да запретна ръкави и крачоли и да не оставя камък непреобърнат или името ми ще се покрие с кал. Това момче ще очаква работа като хората.“ Кларънс, трябва да разбереш, че за младата Санди ти си богоподобна фигура. Слушала е легенди и песни за теб. Вдъхваш й страхопочитание. Гледа на теб като на кръстоска между султан от старата школа и строг дядо.

— Дядо? — сащиса се лорд Емсуърт.

— Прадядо — поправи се Гали. — И щом те е затрупала с домашни, най-добре ще е да се заемеш с тях.

— Отивам да си видя свинята.

— Ще дойда с теб. Често съм казвал, че няма нищо по-освежаващо от хубав оглед на Императрицата веднага след обяда. Препоръчват го най-известни специалисти по вътрешни болести. Но ще си изпатиш, ако те хване да кръшкаш.

— Няма да допусна да ми диктува собствената ми секретарка — надменно заяви лорд Емсуърт.

Докато вървяха през обсипаната с лютичета поляна към кътчето, където се помещаваше самостоятелният апартамент на Императрицата, Гали оживяваше разходката с историята за момичето, което заявило на годеника си, че няма да допусне да му бъде диктувано, а станало стенографка, но лорд Емсуърт, който никога не слушаше истории, а рядко слушаше каквото и да било, продължи да обяснява защо намира Санди за такъв таралеж в гащите. Стигнаха до целта и се загледаха с полагаемото благоговение във впечатляващите контури на сребърната медалистка, когато някакъв глас ги поздрави, и като се обърнаха, забелязаха към тях да приближава висок и слаб младеж. На лорд Емсуърт той се стори напълно непознат, нищо, че се бяха срещали често, но Гали, който беше по-добър физиономист, го разконспирира като Типтън Плимсол и весело отвърна на поздрава му. Открай време беше привързан към Типтън и понякога стигаше в чувствата си дотам, че ако въпросният известен клуб още съществуваше, щеше с чиста съвест да го препоръча за членство в стария „Пеликан“.

— Типтън, кога пристигна? — попита той.

— Здравейте, господин Трипуд. Току-що. Здравейте, лорд Емсуърт. В къщата ми казаха, че вероятно ще ви намеря тук. Да знаете дали Ви е някъде наоколо?

Името не събуди нищо в паметта на лорд Емсуърт.

— Ви? Ви?

— Тя е в Лондон — обясни Гали.

— Виж ти. И кога очаквате да се върне?

— Не мога да ти кажа. Разбрах, че е отишла да си купува дрехи, тъй че едва ли ще я видиш скоро. Но нали аз съм тук? Добре ли пътува?

— Благодаря, страхотно.

— Изглеждаш в добра форма.

— Чувствам се превъзходно.

На лорд Емсуърт, който с гигантски напън на паметта най-сетне разпозна Типтън, му се стори, че за човек, току-що докаран до просешка тояга от загубите на борсата, е извънредно бодър и мислено го поздрави за присъствието на духа и стоицизма. Сети се за стихотворение от Киплинг, прочетено навремето от курата на едно селско празненство, което сестра му Констанс го беше принудила да посети, че ако можеш да направиш не-знам-си-какво и никога да не вършиш какво-беше-там, ще станеш мъж, синко или нещо подобно.

— Как беше кафето, Типтън? — обади се той.

— Кларънс, вземи се в ръце — сръга го Гали. — Говориш несвързано.

— Нищо подобно — ядоса се лорд Емсуърт. — Една нощ в Ню Йорк проведохме много интересен разговор по телефона и той ми каза, че се кани да изпие чаша кафе и да изяде парче сладкиш.

— А, да, спомням си — отвърна Типтън. — И като стана дума за това, дължа ви двайсет долара.

— Драги ми приятелю!

— Ще ви дам чек, като се върнем в къщата.

Лорд Емсуърт се ужаси.

— Не, не, и през ум да не ви минава. Просто ви отпуснах средства, които не можехте да си позволите. Да забравим тая работа. Типтън — обясни той на Гали — загуби всичките си пари на борсата.

Гали помрачня. Както вече споменахме, той харесваше Типтън и му желаеше доброто, а бидейки запознат с предразсъдъците на сестра си Хърмайъни относно бедните кандидати за ръката на дъщеря й, се опасяваше, че това сериозно ще се отрази на брачните му планове. Подобно на много други майки, и лейди Хърмайъни очакваше зетят да е с пълна кесия и щедро да допринася към семейния бюджет.

— Вярно ли е? — загрижено запита той.

Типтън весело се засмя.

— Не, разбира се. Опасявам се, че онази нощ по телефона в Ню Йорк съм подвел лорд Емсуърт. Никога не съм губил и петаче на борсата. Тогава исках двайсет долара, за да измъкна себе си и едно приятелче от кафеза. Някой ми беше задигнал портфейла и ме остави без пукната пара, а полицаят ми обясни, че може да се уреди пускане под гаранция, ако си издействам нужната сума. Така се сетих за лорд Емсуърт.

Просветление осени Гали, а заедно с него и подновеното усещане, че този младеж би бил точно свежата кръв, приветствана в „Пеликан“.

— А, значи са те закопчали?

— Нещо такова.

— За пиянство и буйство?

— Точно така.

— Ясно. — Вълна от носталгия заля Гали, когато мислите му се върнаха към времената, когато и той битуваше в Аркадия. — На младини все ме прибираха за п. и б. Особено след нощ, прекарана в старата „Гардения“. Със съжаление трябва да отбележа, че я събориха и на нейно място построиха баптистки параклис, представяш ли си? Там бях нещо като белязан. Юначагите се биеха за честта да ме изхвърлят на улицата и рядко се случваше един-двама жандарми да не ме дебнат отпред на улицата, силно скептични към претенциите ми за трезвеност. Тогава смятах деня за загубен, ако не се налагаше двама да ме завлекат в участъка, а трети отзад да ми носи шапката. Как са затворите в Ню Йорк? Често навестявах този велик град, но колкото и да е странно, нито веднъж не ме опандизиха. Предполагам, че са като нашите. Мястото, където не бива да те окошарват, е Париж. Там съответните заведения са лишени от всякакви домашни удобства. Спомням си веднъж след доста бурна сбирка в „Бал Булие“…

Не можа обаче да довърши несъмнено развлекателния си анекдот, пълен с вдъхновяващи поуки за младите поколения, защото в този миг към тях с широки крачки се доближи могъща фигура в работен комбинезон. Моника Симънс се връщаше от обяд. Поздрави работодателя си със сърдечно измучаване, което отекна от урва на урва.

— Чух, че сте пристигнали, лорд Емсуърт — басово прогърмя тя. — Не се съмнявам, че се радвате да се върнете. Нищо не може да се сравни с родния дом. Как ви се вижда нашата свинка?

— Превъзходна, превъзходна — отвърна лорд Емсуърт. — Превъзходна, превъзходна, превъзходна.

Говореше с неподправен възторг. Имаше време, когато двамата с Гали питаеха дълбоки съмнения относно годността на Моника Симънс да заема този високоотговорен пост поради навика й да нарича Императрицата свинка. Както се беше изразил Гали, тонът беше неподходящ и сякаш подсказваше, че има твърде вятърничави възгледи за толкова отговорна длъжност. Момиче, беше изтъкнал той, което безгрижно нарича трикратна сребърна медалистка от Шропширското селскостопанско изложение свинка, е момиче, което утре лесно може да забрави да поднесе обяд на благородното животно. А според Огъстъс Уипъл и неговия монументален труд свинята не може да си позволи да пропуска хранения. Ако всеки ден не поглъща хранителни смески, възлизащи на петдесет и седем хиляди калории, състоящи се от два килограма и половина протеини и дванайсет и половина килограма въглехидрати, тя ще залинее.

Но всичко това бе минало. Терминът „свинка“ вече не ги караше да примижават. Моника Симънс се беше доказала като достойна питомка на селскостопанския колеж, който беше завършила, и повече от способна за титаничната задача да поддържа Императрицата на Бландингс на точката на пръсването.

Нито пък концепцията за задълженията й се ограничаваше само с калориите. Следващите й думи доказаха, че е взела присърце всестранното добруване на свинята.

— О, между другото, лорд Емсуърт — рече тя, — почти забравих да ви питам. Кое е онова момче? Дребно хлапе с лице като прегазена от автобус джанка.

Лорд Емсуърт се озадачи. Не можа да й предложи незабавен отговор. Наложи се Гали да снесе информацията. Описанието, заяви той, пасвало като ръкавица на Хъксли — сина на достопочтената Дафни Уинкуърт и едва ли би могло да бъде подобрено и от най-изящния стилист.

— Но защо го споменаваш? — запита той. — Как се е набил в очите ти?

— Непрекъснато се мотае наоколо и се опитва да пусне Императрицата от кочината.

— Не може да бъде! — извика огорченият лорд Емсуърт.

— Хванах го вчера и днес сутринта.

— Следващия път, когато го направи, му перни един як по врата.

— Ще стрия лицето му в калта.

— А Санди Календър ще натика твоето в калта, Кларънс, ако веднага не се върнеш и не се занимаеш с кореспонденцията си — отсече Гали. — Купонът свърши.

2.

Останал насаме с Моника Симънс, Типтън я заоглежда с критично око и силно се затрудни да открие качествата, които тъй непреодолимо привличаха Уилфред Олсоп. Веднага реши, че ако го нападнеше разярен бик или банда младежи с ножове и кастети, решително би предпочел да е на негова страна, защото мускулите на загорелите й ръце бяха видимо яки като стомана, ако не и по-яки, но не можа да си я представи като извор на нежни чувства дори да я гледаше под лупа. Мислеше, както бяха правили толкова много мъже преди него при среща с възлюблените на свои приятели, че ако трябва да избира между съвместен живот с нея и спускане по Ниагарския водопад затворен в бъчва, без колебание би избрал втората форма на неудоволствие.

Но тъй като знаеше, че Уилфред има различни възгледи, реши да направи всичко възможно да задълбочи интереса си, като използва по-преки методи от тези на приятеля му. От наблюденията на Уилфред в общата им тъмнична килия беше останал с впечатлението, че е провеждал ухажването си по метода на дистанционния контрол или монументалното търпение, но лично той силно не одобряваше подобно поведение. По сърдечните въпроси беше привърженик на слагането на картите на масата и поемането на риска. Само така можеше да се постигне резултат.

— Каква дебела свиня — започна той с най-сериозната тема, за която се сети.

— Най-дебелата в Шрошпир, Ниърфордшир и Южен Уелс — гордо отвърна Моника.

— Май не е на диета.

— Не, сър, тези свинки не са склонни да слабеят. Твърдо вярват в поглъщането на полагаемото се, пък с фигурата каквото ще да става. Нали вие ще се жените за Вероника Уедж?

— Аз. Казвам се Плимсол. Типтън Плимсол.

— Аз пък съм Моника Симънс.

— Така си и мислех. Неотдавна Уили Олсоп ми говори за вас.

— О, нима?

— И то с най-топли думи, което си е вярно. Направили сте му неотразимо впечатление. Да бяхте мис Америка, нямаше да се горещи толкова.

Когато се стигаше до изчервяване, Моника Симънс срещаше съществени затруднения поради факта, че лицето й бе плътно покрито с кора кал, неделима от избрания от нея житейски път. На практика е невъзможно да поддържаш кожа на ученичка, ако през цялото време се грижиш за свине. Приличаше на робиня на труда повече дори от Санди Календър, когато чистеше кабинета на лорд Емсуърт. Въпреки това, прониквайки през геологическите пластове, Типтън реши, че долавя розовина. Нещо повече, масивният й крак започна да описва арабески в торфа. Тези явления го поощриха и той продължи.

— Всъщност — подхвана отново, като хвърли цялото тесте карти на масата и безрезервно пое риска — той е лудо влюбен във вас и единственото му желание е в бъдеще да се подписвате като Моника Олсоп.

Беше невъзможно момиче с монументалната конструкция на Моника да подрипне като фавн, но тя поне видимо потрепери. От устните й се изтръгна звук, доста подобен на грухтенето на Императрицата, а очите й се окръглиха като стандартни топки за голф. Минаха няколко секунди, преди да успее да проговори. Когато го направи, беше с дрезгав шепот.

— Не мога да повярвам!

— Защо не? На мен ми изглежда съвсем нормално. Какъв ви е проблемът?

— Той толкова се извисява над мен.

— Бих казал, че е доста по-нисък.

— Искам да кажа, интелектуално.

— Кой ви е казал, че Уили Олсоп има интелект?

— Изглежда толкова възвишен.

— Аз също изглеждам възвишен, но това не е достатъчно. Може да изглежда такъв, но повярвайте ми, той е съвсем обикновен младеж. Виждал съм го да върши добрини и тогава си заслужава да го гледаш. Но ако за момент оставим това настрана, бих желал да разбера какви са позициите му във вашите очи. На кое място е в списъка ви? Как бихте реагирали, ако ви предложи да се омъжите за него? Ще ви се стори, че идеята е добра, или ще му се изхилите в лицето и ще кажете: „Да те няма, ситнеж!“

Моника ядосано пламна под калта.

— Той не е ситнеж!

— Според него самия е. Точно така се самоописа, когато ми говореше за вас. „Тя е толкова величествена, а аз съм такъв ситнеж“ бяха точни му думи. Но вие май не мислите така, тъй че мога ли да смятам, че той наистина има шанс да улови златната рибка?

— Ако имате предвид дали ще приема предложението му за женитба, да, ще го приема. Ще се хвърля в обятията му.

— Не бих ви съветвал. Дано не ви обидя, но той е крехък момък. Може да го потрошите. Но всъщност това, до което искахме да се доберем, е, че мнението ви за заставане пред олтара рамо до рамо съвпада с неговото. Ще отида да му го кажа.

— Настина ли?

— Веднага.

— О, господин Плимсол!

— Наричай ме Типтън.

— О, Типтън!

— Или най-добре — Типи.

— О, Типи, ти си ангел.

— Приличам на полицая Гароуей, един мой приятел, когото не познаваш — отбеляза Типтън. — Започнах живота си като бойскаут и не мога да се отърва от навика да върша всеки ден по една добрина. Отивам да намеря Уили.

3.

Това обаче не се оказа лесна работа, защото Уилфред Олсоп беше приклещен на терасата от достопочтената Дафни Уинкуърт. Достопочтената Дафни обичаше да опознава подчинените си и го накара в продължение на цял час да й отговаря на лични въпроси, след което той се оттегли в стаята да си наплиска челото. Когато излезе, се чувстваше малко по-добре, но краката му още не го държаха. Първият човек, когото видя, бе Типтън, който почти се беше отказал от търсенето.

Естествено, веднага се оформи нещо като щастлива нова среща. Виждаха се за първи път, след като се разделиха с взаимна вежливост пред вратите на нюйоркския полицейски участък, и всеки от тях реши, че видът на другия междувременно видимо се е подобрил. Тогава лицето на Типтън се бе сторило на Уилфред с неземен зеленикав оттенък и някак си трепкаше пред очите му като на стар ням филм. Същото си впечатление бе оставила и неговата топография у Типтън. Дори сега никой от двамата не би могъл да се включи в състезание по красота с реален шанс за успех, освен ако единственият друг участник не беше полицаят Гароуей, но все пак се забелязваше някакво подобрение.

Когато двама приятели се срещат след дълга раздяла, по правило разговорът започва с взаимни въпроси за това как са старите Джота, Джаковци и Джимита, които са видели или не са виждали наскоро, но тъй като Типтън Плимсол и Уилфред Олсоп се бяха срещнали само веднъж и единственият им общ познат беше полицаят Гароуей, репликите, които можеха да обменят относно добруването на този градски служител със златно сърце, бяха съвсем недостатъчни за обхващането на тази встъпителна тема, та Типтън почти веднага пристъпи към същността, както обичаше да прави.

— Е, Уили — рече той, като хвана бика за рогата, — току-що си побъбрих с девицата Симънс. Направих й официално посещение.

На лицето на Уилфред се изписа дълбоко неодобрение. И преди се беше оплаквал от неуважителното слово на Типтън по отношение на обожаваното момиче. Това беше единственият му недостатък, но затова пък много сериозен.

— Би ли имал нещо против да не се изказваш за госпожица Симънс като за девица? — хладно отбеляза той.

— Извинявай. Грешка на езика. Трябваше да кажа, че разговарях с твоята праскова със сметана, и имам да ти съобщя преинтересни новини. Оказва се, че ти си мъжът на мечтите й.

— Какво!

— Тя ми го снесе. Стоиш издигнат на пиедестал в очите й. Всъщност не заяви, че е готова да умре за една розичка от косите ти, но определено ме остави с такова впечатление. Това, което заяви конкретно, беше, че ако й направиш предложение, ще се хвърли на врата ти. Не виждам какво повече можеш да желаеш.

Уилфред трепна, преглътна и запелтечи.

— Да не се шегуваш?

— Не, напълно съм сериозен, както впрочем беше и тя. От теб се иска само да отидеш при нея с влажна кърпа, да позабършеш част от калта по лицето й, да я притиснеш в обятията си, и готово.

Така предначертаната програма видимо допадна на Уилфред. Въпреки това той се поколеба.

— Да я притисна в обятията си?

— И да я целунеш. Естествено, след като първо я позачистиш. Има крещяща нужда от баня с много сапун и гореща вода.

Уилфред поклати глава.

— Не бих могъл.

— И защо?

— Нямам смелост.

Типтън бащински се усмихна.

— Същите думи казах и аз на момиче на име Прудънс Гарланд, когато ме увещаваше да направя предложение на Ви.

— За братовчедка ми Пру ли говориш?

— И тя ли ти е братовчедка? Май всички наоколо са ти братовчеди.

— Дъщеря е на леля ми Дора. Женена е за Бил Листър. Поддържат крайпътно заведение близо до Оксфорд.

— Да. Сещам се, че искаха да вложа пари в него, но аз развих скорост и изчезнах. Та когато се запознах с Ви, Пру гостуваше тук и един ден ме дръпна настрана и каза: „Влюбен сте във Ви, нали, господин Плимсол?“

— На което ти отговори?

— Не отговорих, защото в момента падах от една стена. Седяхме на стената на терасата и думите й така ме стреснаха, че се капичнах. Като се възстанових на мястото си, й казах, че съм, а тя отбеляза: „Тогава защо не й направите предложение“ — и точно като теб аз обясних, че не мога, защото не ми стиска. И знаеш ли какво ми предложи тя?

— Какво?

— Да отстраня с лекота тази пречка, като ударя едно, за отскок.

— И ти послуша ли я?

— Да, и това промени целия сценарий. Станах нов човек и подходих към проблема със съвсем различен дух.

— Превърнал си се във властен мъжкар?

— С пискюли и фанфари.

— И помоли Ви да се омъжи за теб?

— По-скоро й наредих.

— Какво точно й каза?

— Като встъпление ли? Доколкото си спомням — „Жено моя!“ Да, така беше. „Жено моя!“ За секунда се поколебах дали да не кажа: „Моя другарко в живота!“, но реших, че ще прозвучи твърде идейно. Но няма защо да се тревожиш за диалога. Това е страничен въпрос. Важният момент е притискането в прегръдките и целувките. Уили, ще ти кажа какво ще направя за теб. В жабката на колата ми има пълна манерка. Твоя е. Пъхни я в джоба си и пет минути преди сеанса я излочи. Ще останеш изненадан.

За секунда лицето на Уилфред Олсоп грейна, както вероятно е засиял поетът Щели, на когото толкова приличаше, когато е разбрал, че „леко сърце“ се римува с „писъмце“, не че наистина се римува и има далеч по-подходящи рими за одите. Но след това угасна. Прекара със съмнение пръст по брадичката си.

— Мога ли да рискувам?

— Няма никакъв риск? Чист скоч е.

— Мислех си за достопочтената Дафни Уинкуърт.

— Тя пък коя е?

— Директорка на училището, в което ще преподавам музика.

— Да, разбира се. Онази нощ в Ню Йорк ми спомена за това. Но откъде-накъде тя се появява на сцената?

— Гостува тук. Ще ме уволни тутакси, ако надуши, че пия. И макар набиването на основите на музиката в главите на тълпа оцъклени ученички да не е моят идеал за професионална реализация, работата е съпроводена със заплата. Смяташ ли, че трябва да рискувам?

— Никога няма да стигнеш до първа база, ако рискуваш. Кога смяташ да посетиш госпожица Симънс?

— Канех се утре сутринта.

— Ще й кажа да те чака.

— Въпреки че още съм притеснен заради мама Уинкуърт.

— Спокойно. Ще се погрижа да не се навърта наоколо. Ще я намеря и ще я ангажирам в оживен разговор.

— Типи, ти си истински приятел.

— Обичам да помагам. Значи решено. Да преговорим ли сценария, за да сме сигурни, че си разбрал всичко?

— Няма да е зле.

— Отиваш.

— Отивам.

— Притискаш в прегръдките.

— Притискам в прегръдките.

— Целуваш.

— Целувам.

— И казваш: „Жено моя!“ Лесно е като да паднеш от пън. Не можеш да сбъркаш.