П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (12)

1.

Когато му предстои важен разговор, разумният мъж не действа прибързано. Някой по-млад и неопитен би хукнал веднага към кабинета на лорд Емсуърт, без да спре да се подготви, ала Гали знаеше, че ако човек иска да се представи добре, е нужен стимул. Следователно първото нещо, което направи, беше да се запъти към дневната. Коктейлите вероятно се бяха превърнали в ледена вода, а нямаше време за ленива чашка портвайн в килера на Бийч. Но той открай време беше готов при нужда да се примирява с несгодите.

Мартинито, което си сипа неколкократно, го изненада приятно. Не хапеше като змия, нито пробождаше като пепелянка, но не беше и лишено от тиха властност, та след като го вкара в системата си, се почувства крайно ободрен. Но точно в този миг вратата се отвори и в салона влезе сестра му Хърмайъни.

Всеки, видял лейди Хърмайъни преди около десет минути, би бил смаян от поведението й, когато се появи в стаята, защото само преди малко беше същинска руина. Провалът на експедицията в Градинския апартамент я беше оставил доста разлюляна, а припомняйки си, седнала в будоара, подробностите на катастрофата, още потреперваше. Сякаш отново и отново чуваше племенника си Уилфред внезапно да запява пред вратата и от това неизменно й се завиваше свят. Ужасният звук караше всеки нерв в тялото й да подскача. Може би ще е пресилено да кажем, че беше на нокти, но определено страдаше от емоционално разстройство. Не един психиатър би потрил злорадо ръце при вида й, предвкусвайки доходен бизнес.

Ала сега смущението й се бе уталожило и тя отново беше спокойна. Също и самодоволна, реши Гали, като я видя. Познанството му с нея от дните на детската стая го беше направило експерт в анализите на различните й настроения и сегашното хич не му допадна. Видът й беше на сестра, която крие силен коз в ръкава си, а това беше опасно. Все пак я поздрави със сърдечно „Здрасти“ и се приготви за предстоящите неприятности, като си наля още едно мартини.

Това я накара неодобрително да подсмъркне.

— Така си и знаех, Галахад, че ще те открия при шейкъра за коктейли.

— Искала си да ме видиш?

— Да, трябва да ти кажа туй-онуй.

— Винаги ми е приятно да си бъбря с теб.

— Съмнявам се, че случаят ще е такъв.

— Да не си дошла да ми съобщиш, че достопочтената Дафни Уинкуърт е духнала под опашката на Уилфред?

— Моля?

— Няма да го назначи за учител по музика.

— Тогава не би ли ми казала за какво толкова искаш да ми говориш? Аз съм зает човек и имам стотици ангажименти. Не мога да ти отделя повече от пет минути.

— Пет минути са достатъчни.

Лейди Хърмайъни седна и самодоволството й направо заструи от всяка пора на съществото й. Гали, който се мъчеше да се сети на кого му прилича, внезапно получи просветление. На Дебелото момче в Дикенсовия „Пикуик“. Трябваше само да каже „Искам да ви полазят тръпки“, и приликата щеше да е завършена.

— Преди няколко минути Вероника ми се обади по телефона.

— Тъй ли?

— Беше сияйно щастлива. Тъкмо бе провела дълъг разговор с Типтън.

— Нима?

— С две думи…

— Винаги са за предпочитане.

— … Казал й, че е прочел писмото…

— Онова, дето ти й го продиктува?

— … И е сигурен, че не мисли и дума от написаното. Тя, разбира се, го е потвърдила. Ще се женят в други ден в кметството. Никога не съм одобрявала тези прибързани женитби, но в този случай тяхната е напълно оправдана. Опасявам се, че това решение дълбоко те засяга.

— Имаш предвид Сам Багшот?

— Така ли е ужасното му име? Бях го забравила. Да, Сам Багшот имам предвид.

— Какво смяташ да правиш?

— А ти какво очакваш? Ще му наредя незабавно да напусне замъка, а после ще ида при Кларънс и ще му обясня какво се е случило.

— Разбирам.

— Къде е той?

— Мисля, че в кабинета си.

— Не Кларънс. Онзи Багшот.

— О, Сам ли? Току-що беше в малката стаичка до библиотеката, където работи Санди Календър.

— Благодаря. Няма нужда да ме придружаваш, Галахад — рече тя след няколко секунди, като спря пред вратата на библиотеката.

— Не би ли желал да присъствам като телохранител?

— Не те разбирам.

— Сам като се ядоса, има навика да фраска хората по очите.

— Не смятам, че ме грози опасност.

— Тъй да бъде. Само че бъди нащрек. Трябва да наблюдаваш коленете му. Те ще ти подскажат кога се готви за кроше. Дръж високо гарда и не забравяй да финтираш.

— Благодаря. Довиждане, Галахад — хладно отсече лейди Хърмайъни.

Тя влезе, а Гали, като затвори вратата зад гърба й, обърна ключа в ключалката и бързо отпраши. Плановете му налагаха светкавични действия. Съжаляваше, че се налага да причини неудобство на сестра си, но беше от съществена важност тя да остане на склад, докато той привършеше деловия разговор с брат си Кларънс. А в края на краищата неудобството нямаше да е кой знае какво. В библиотеката имаше меки кресла, в които Хърмайъни да си отдъхне, и няколко хиляди прекрасни четива, с които да се свие в креслото, ако реши да убива времето. Той тръгна към кабинета на лорд Емсуърт без никакви угризения на съвестта.

Пътят му минаваше през просторния вестибюл, където слагаха табелките „Пушенето забранено“ и „Моля, стойте в редица“, и докато слизаше по стълбите, до ушите му оттам долетя премерен глас, който настояваше някой да дойде в замъка с най-голямата възможна бързина, и като стигна вестибюла, видя на телефона Бийч. Разговорът, колкото и важен да беше, очевидно бе приключил, защото икономът с вежливото „Благодаря ви, сър. Ще информирам достопочтената Дафни“ остави слушалката.

— Какво става, Бийч? — запита той.

— Обадих се на доктора заради младия господин Уинкуърт, господин Галахад.

— Да не е болен? Нищо заразно, надявам се?

— Страда от наранен пръст, сър. Императрицата го ухапа.

— Какво!

— Да, сър. Нямам сведения как е станало.

— Аз ще те осветля. Единствената цел в живота на това хлапе беше да пусне Императрицата от кочината й, та сигурно се е промъкнал при нея, без да знае, че тя страда от тежък махмурлук и е готова да влезе в бой с всекиго. Добре се беше почерпила вчера.

— Така ли, господин Галахад? Не знаех.

— Да, а днес плаща цената. Представям си сцената. Хъксли се промъква и несъмнено й грухти. Императрицата примижава. Той продължава да грухти. Тя се приближава към портата, като ругае под носа си. Той пъхва пръст да вдигне резето и тя му разказва играта. Не я упреквам, а ти?

— Не, сър.

— Застъпваш ли този широк възглед? И ти ли като мен смяташ, че той си го е търсил и заслужава всичко, що го е сполетяло? Така си и знаех. По мое мнение това е най-доброто, което можеше да се случи. Ще му бъде за урок. Не бих се учудил, ако случката се окаже повратна точка в живота му, а ако има живот, който отчаяно се нуждае от повратна точка, това е неговият. Случката, както я виждам аз, налага от наша страна изразяването на тиха радост. Но колкото и да ми е драго да стоя тук и да си бъбря с теб, трябва да тръгвам. Имам делова среща. Знаеш ли случайно дали старшините откриха господин Уипъл?

— Не, сър, още не са се върнали.

— Е, предай им обичта ми, като се върнат. Очарователни момчета, очарователни момчета — додаде Гали и продължи пътя си към кабинета.

А като отвори вратата, спря зяпнал на прага с „Оле-ле, майчице!“ на уста.

2.

Гледката, срещнала монокъла му, си беше основателна причина за тревога и загриженост. Очевидно нещо се беше случило, за да разстрои и дори промени начина на живот на по-големия му брат. Роже^[1], заровен в „Тезауруса“ си да търси прилагателни за описанието на лорд Емсуърт, отпуснат безжизнено на стола, вероятно би се спрял на гръмнат, шашардисан, разтревожен, измъчен и обезпокоен. Гали, който имаше чувствително сърце, също се обезпокои при вида му, макар че, гледайки откъм хубавата страна на нещата, както му беше навикът, усети, че каквото и да се беше случило, то бе повлияло крайно положително на адреналните му жлези.

— За, Бога, Кларънс — възкликна той, — какво те е ухапало?

Лорд Емсуърт, макар и гръмнат, шашардисан и разтревожен, успя да схване недоразумението.

— Не аз съм ухапаният, Галахад, а синът на Дафни Уинкуърт, все му забравям името.

— Да, Бийч ми разказа. Но съм учуден, че го преживяваш толкова тежко. По-скоро очаквах да го приемеш като възмездие, разплата за греховете и тъй нататък.

— О, да. Да, тъй, тъй.

— Тогава защо изглеждаш като останките на кораба „Хесперъс“?

Съчувственото отношение на Гали помагаше на лорд Емсуърт да дойде на себе си. Любезен брат, комуто можеш да се довериш, винаги прави чудеса в този смисъл.

— Галахад — започна той, — току-що преживях нещо ужасно.

— Ти или Хъксли?

— Направо съм разтърсен. Изправял ли си се очи в очи в малка стая с разярена жена?

— Десетки пъти на млади години. Една дори ми прободе крака с игла за шапка. Твоята не е постъпила така, надявам се.

— Ъ? О, не.

— Тогава ти водиш. Коя беше твоята разярена жена? Не би могла да е Хърмайъни, защото случайно знам, че е заета другаде, тъй че трябва да става дума за божествената Дафни. Прав ли съм?

— Да, нахвърли се върху мен с новината за пръста на сина си и знаеш ли какво ми каза? Едва ли ще го повярваш, но ми заяви, че Императрицата била бясно и опасно животно и трябвало да я унищожим. Императрицата!

— Божке! Не й ли обясни, че клетата душица страда след тежка нощ?

— Бях прекалено смаян. Известно време я гледах, без да успея да проговоря. А се опасявам, че после бях излишно груб.

— Отлично. Какво й каза?

— Страхувам се, че я нарекох глупачка.

— Не би могъл да се справиш по-добре. А после?

— Последва бурна разправия, в хода на която станах още по-груб. Накрая тя тръсна, че няма да остане дори един ден в замъка, и изхвръкна навън.

— Ясно.

— Май особено я обидих, когато се обадих на ветеринаря да го питам дали има опасност Императрицата да се е заразила от нещо.

— Крайно разумна предпазна мярка.

— Тогава сякаш побесня. Разгорещихме се и двамата. Трябваше да съм по-въздържан. Не биваше да обиждам Дафни.

— Защо не? Тя точно от това имаше въпиеща нужда. Проклятие, Кларънс, та ти беше под смъртна заплаха от страна на тази жена. Вече ти беше казала, че се интересува от свине, а оттам до олтара има само една нищожна крачица. Поведението ти е било изключително уместно. Ако клетникът Пухчо Бенгър бе имал твоята смелост и решимост, сега нямаше да е баща на син с трета сливица и на две дъщери с шини на зъбите. Ти изтласка страховитата Уинкуърт от живота си. Тъмата се вдигна. Спечели свободата си.

— Бог да ми е на помощ, не бях помислял за това.

— Ако се чувстваш в настроение да танцуваш из замъка танца със седемте воала, няма да те спра. Но видът ти все още е угрижен. Защо?

— Мислех си за Хърмайъни.

— Какво за Хърмайъни?

— Опасявам се, че ще има какво да каже по въпроса.

— Ами когато го каже, покажи същата възхитителна твърдост, която си проявил в разговора с мама Уинкуърт. Коя е тая Хърмайъни? Жена, която често си виждал да бъде шляпана по дупето с четка за коса от ядосаната бавачка. Ако започне да прави въртели, напомни й го и само гледай как ще омекне. Хърмайъни да си гледа работата, ако ми позволиш този израз. Възгледите й по въпроса не струват и пет пари.

Кротките очи на лорд Емсуърт заблестяха.

— Галахад, такава утеха си ми.

— Старая се, Кларънс, старая се.

Лорд Емсуърт потъна в замислено мълчание, но допускането на Гали, че репетира наум срещата със сестра си и репликите към нея, вероятно процедени през зъби, се оказа неточно. Когато заговори, беше за Императрицата.

— Галахад, това, което не мога да разбера, е как момчето е било допуснато да се приближи до кочината. Госпожица Симънс твърдо ме увери, че ще бъде нащрек и ще се погрижи то да не припарва нататък. Доколкото си спомням, тя заяви, че ще натика лицето му в калта само ако се опита да приближи Императрицата.

Гали разбра, че е ударил часът на разкритията.

— Кларънс, боя се, че имам лоша новина за теб. Госпожица Симънс вече не е сред нас. Замина за Лондон да се омъжи.

— Какво!

— Да, ще се омъжва за Уилфред Олсоп. Губиш свинарка, но печелиш племенница.

Очите на лорд Емсуърт, вече далеч от кротостта, блъвнаха огън през пенснето.

— Няма право да върши подобно нещо!

— Не знаеш ли, че любовта побеждава всичко или поне така четох някъде. Предполагам, че не е могла да устои на напъна.

— Но кой ще се грижи за Императрицата?

Графът взе, че насочи с този въпрос разговора точно към желаната от Гали точка.

— Че кой друг освен Огъстъс Уипъл? — рече той. — Сигурен съм, че ще е възхитен да действа като дубльор, докато намериш изпълнител за ролята.

Лорд Емсуърт призова Бога.

— Но, Галахад, смяташ ли, че ще приеме?

— Разбира се. Няма граници на нещата, които Гъс Уипъл би сторил за хората, които обича, а знам, че чувства как между двама ви се е зародила красива дружба. Скоро трябва да се върне в Лондон, но докато е тук, можеш да разчиташ на него. Мил човек, нали?

— Превъзходен, превъзходен. Тъй, тъй. Но защо му е да се връща в Лондон?

Гали погледна през рамо. Вратата на кабинета беше затворена. Не можеха да го чуят.

— Кларънс, въпросът е строго секретен.

— Какво е?

— Точно това се каня да ти обясня. Уипъл трябва да се върне в Лондон, за да се опита да намери пари. Знам, че всичко ще си остане между нас, защото горкият човек е потънал в дългове и нещо още по-лошо — това са дългове на честта. Една вечер в „Атенеум“ седнал да играе покер и няма защо да ти обяснявам какво значи това в бърлога като „Атенеум“, където мизата е висока. Не един и двама епископи са излизали оттам без расата и другите си одеяния след среднощен покер. Уипъл загубил и последната си риза. Подписал е полици на половината членове и ако не ги осребри, ще го изритат от клуба без капчица жал.

Пенснето на лорд Емсуърт заподскача на верижката си, като че ли изпълняваше адажио.

— Шокираш ме, Галахад! От каква сума се нуждае?

— Хиляда лири. За теб това е дреболия, но за него е огромна сума. Да се надяваме, че ще намери кой да му ги заеме.

— Ама, Галахад! Защо не ми е казал?

— На теб? — Гали замълча, потресен от ненадейната мисъл, която го връхлетя. Погледна недоверчиво лорд Емсуърт. — Да не искаш да кажеш, че ще му заемеш парите?

— Разбира се. На човека, написал „Грижи за свинята“! Веднага ще напиша чека.

Лицето на Гали грейна. Стана от стола, потупа два пъти брат си по рамото и отново седна, видимо трогнат. Е, това несъмнено е идеалният начин да се изгладят нещата. Никога не беше ми минавало през ум за теб. Но има още едно нещо. По-добре издай чека на мое име. Уипъл е крайно горд човек и макар да знам, че е необикновено привързан към теб, в края на краищата те познава съвсем отскоро. Може да откаже да приеме парите от теб, но от стар приятел като мен ще ги вземе веднага. Схващаш ли мисълта ми?

— Тъй, тъй. Много деликатно от твоя страна. Къде ми е чековата книжка? Трябва да е някъде тук, освен ако госпожица Календър не я е потулила някъде при безкрайното си разтребване…

Млъкна на половин дума. В кабинета влизаше лейди Хърмайъни.

3.

Лейди Хърмайъни, подобно на брат си Кларънс, изглеждаше гръмната, шашардисана, разтревожена, измъчена и обезпокоена, дотолкова, че Роже, стига да присъстваше в момента, щеше да остане с впечатлението, че тези синоними са наследствени. Лицето й беше придобило морав оттенък, а пълното й тяло видимо вибрираше. Гали, свикнал със семейните драми, реши, че е по-разядосана от мокра кокошка, и беше прав. Само крайно чувствителна кокошка, необичайно обилно намокрена, би изразила подобно недоволство.

Беше дошла да види лорд Емсуърт, но се обърна най-напред към Гали.

— Как се осмеляваш да ме заключваш в библиотеката, Галахад?

Гали трепна.

— Велики Боже! Нима съм те заключил?

— Можех още да съм там, ако Бийч не беше чул виковете ми и не ме беше пуснал.

— Сигурна ли се, че не те е заключил Бийч? Той има особено чувство за хумор.

— Сигурна съм. Случайно натиснах дръжката веднага след като ти си тръгна и не можах да отворя.

— Може да е заяла.

— Не беше.

— Понякога вратите заяждат.

— Тази не беше. Беше заключена.

— Тогава — рече Гали, като великодушно пое вината — трябва да съм бил аз. Знаеш как човек превърта ключовете от разсеяност. Много съжалявам.

— Ба! — откликна лейди Хърмайъни.

Лорд Емсуърт слушаше престрелката с нарастващо нетърпение. Макар да нямаше писано правило в този смисъл, от само себе си се разбираше, че кабинетът му е светилище, в което и никоя сестра не може да проникне. Сестрите, които желаеха да се съветват с него, трябваше да го правят в библиотеката, в кехлибарената гостна или някъде другаде в имението. Това бе единствената проява на висок дух, демонстрирана някога от потъпкания пер. Затова той прекъсна дебата с нещо, което, ако не беше нападателност, силно се приближаваше до нея.

— Хърмайъни!

— Да!

— Имам важен разговор с Галахад.

— А аз имам важен разговор с теб. Току-що се видях с Дафни. Излязла е от кожата си. Каза, че си бил крайно груб с нея.

Сега лорд Емсуърт определено стана нападателен. Самото споменаване на това име разбълника скрити дълбини в душата му и катапултира кръвното му налягане до тавана.

— О, нима? И какво друго е очаквала от мен, като влезе…

— Нахлу — рече Гали.

— Да, като нахлу с думите, че трябва да унищожа Императрицата само защото била ухапала онова нейно гадно синче…

— Което първо е започнало всичко — допълни натъртено Гали.

— Точно така. Опитвало се да пусне Императрицата от кочината и един Бог знае какво би могло да се случи, ако беше успяло. Ливадата е пълна с дупки и ями. Би могла да си счупи крак.

— Че и два — рече Гали.

— Че и два. Да не говорим за нервното напрежение. То я разстройва и води до отказ от хранене. Щяха да минат дни, преди да започне да се храни нормално, а ако не поема дневната си дажба, възлизаща на пет хиляди и седемстотин калории, съдържащи два килограма и половина протеини, дванайсет килограма и половина въглехидрати…

За момент сякаш следобедната буря се разрази наново, но се оказа само лейди Хърмайъни, удряща по писалището. От разсеяност, както би се изразил Гали, бе грабнала тежка линия и в момента я използваше с цялата сила на китката си и всичко останало.

— Спри да бръщолевиш за тая твоя непоносима свиня! Не съм дошла да говоря за свине. Трябва да се извиниш на Дафни.

От пенснето на лорд Емсуърт изхвръкна пламък също както в случая, когато уволняваше за втори път Джордж Сирил Ненагледния.

— Проклет да съм, ако се извиня!

— Браво, Кларънс. Точно така. Хора като теб са направили Англия това, което е.

Не лейди Хърмайъни произнесе тези думи, а Гали. Тя пък му хвърли поглед, който би сразил всеки друг, но не и член на стария клуб „Пеликан“.

— Не се интересувам от мнението ти, Галахад.

— Имам право на възторг, нали?

— Не.

— Не, ама да. Както се възхитих, когато видях бавачката ни да те пердаши по дупето с четката за коса.

Лейди Хърмайъни примижа като при болка от стара рана. За секунда замълча, но не беше в страховития й характер да оставя древни спомени да я съкрушават за дълго. С пореден поглед, какъвто нито една сестра не би трябвало да отправя към брат, тя поднови коментара си.

— Дафни твърди, че ако не се извиниш, ще си тръгне.

— Както обича.

— Ако Дафни си тръгне, ще си тръгна и аз. Питам те за последен път, ще й се извиниш ли и ще унищожиш ли онази свиня, или не?

— Разбира се, че не.

— Тогава утре вземам първия влак за Лондон.

— Ваулс може да те закара с колата.

— Не желая с колата. Ще тръгна с влака, но преди да замина, ще ти кажа нещо, което може би ще те заинтригува. Казал ли ти е Галахад за забавната шегичка, която си прави с теб?

— Ъ? Какво? Не.

— Би трябвало, Галахад. Шегата се разваля, ако продължи твърде дълго. Човекът, когото ти пробутва за Огъстъс Уипъл, въобще не е Огъстъс Уипъл.

— Какво!

— Това е някакъв гаден приятел на Галахад, когото е вмъкнал в замъка за някаква своя цел.

— Не мога да повярвам!

— Може би ще повярваш, като ти кажа, че почти веднага след пристигането му Бийч е разговарял по телефона с истинския Огъстъс Уипъл, обаждащ се от клуб „Атенеум“ в Лондон. Довиждане, Кларънс. Вероятно утре сутринта няма да се видим.

Вратата се затвори зад гърба й, а лорд Емсуърт, след като бързо премигна шест пъти, рече:

— Галахад…

— Кларънс — прекъсна го Гали, преливащ от ентусиазъм, — беше великолепен. Ненадмината победа. Сваляме с уважение шапки пред човека, погледнал достопочтената Дафни Уинкуърт в очите и принудил я да повехне, но когато веднага след това същият човек смазва Хърмайъни и отпраща и нея с шут, ние нямаме думи и можем само мълчаливо да се преклоним пред него, разпознавайки герой и храбрец, какъвто рядко се среща. И ти ще пожънеш лаврите си, Кларънс. Извоюва пълноценен и щастлив живот насаме със свинята си, живот, напълно пречистен от всякакви сестри. А ти заслужаваш всяка минута от него. Но аз те прекъснах. Май се канеше да кажеш нещо. По повод абсурдното обвинение на Хърмайъни ли?

— Ъъъ, да.

— Така си и мислих. Чудиш се дали в него има капчица истина. Скъпи ми приятелю, можеш ли да се съмняваш?

— Но не е ли странно, че Бийч е разговарял по телефона с човек, нарекъл се Огъстъс Уипъл?

— Ако се замислиш, никак дори. Мога да го обясня. Обясних го и на Хърмайъни, но тя не ме слуша. Знаеш, че Денят за посетители винаги изтощава Бийч. Уморително е да развеждаш хора наоколо. Бил е задрямал, когато е вдигнал слушалката. Разбрал е погрешно името. Тия неща се случват непрекъснато. Една моя позната от младостта ми беше лудо влюбена в мъж на име Джо Брайс. Една сутрин позвънил телефонът и някакъв глас казал: „Ало, Мейбъл, Джейн, Кейт или както там й беше името, обажда се Джо Брайс. Ще се омъжиш ли за мен?“ Тя, естествено, отвърнала, че той може да заложи старите си чорапи, че ще се омъжи за него. Той споменал бар на Хеймаркет, тя отишла там и човек на име Джо Прайс, когото едва познавала, скочил към нея и я грабнал в прегръдките си, а когато тя го отблъснала и го пернала по главата с чантата си от крокодилска кожа, очевидно пълна с отломки от медна руда, той се вкиснал и започнал горчиво да я упреква. „Само преди час ми каза, че ще се омъжиш за мен“, напомнил й той. Потрябвало й доста време да оправи нещата. О, Егбърт, здрасти. Върна ли се?

Думите бяха отправени към полковник Егбърт Уедж, който в този момент влезе в стаята с поомачкан от пътуването вид, но по-малко уморен, отколкото можеше да се очаква след дългото пътешествие от Уърстършир.

— Тъкмо пристигам — съобщи той. — Хванах ранния влак. Спрях в „Гербът на Емсуърт“ за едно бързо. О, Гали, какво стана с онова писмо, за което те предупредих? Получи ли го?

— Да.

— Добре — рече полковник Уедж с огромно облекчение. Знаеше, че може да разчита на Гали. — Къде е Хърмайъни? Бийч ми каза, че е тук.

— Тръгна си преди няколко минути.

— Тогава ще я намеря в нашата стая. Вероятно е отишла да се преоблича. О, Кларънс — сети се полковник Уедж и спря до вратата, — това сигурно ще те заинтересува. Докато обръщах чашката в „Гербът на Емсуърт“, там влезе един човек, чието лице ми се стори познато, и се оказа, че е Уипъл, авторът на книгата, която четеш непрекъснато.

— Какво!

— Да, запитах го какво прави в тази част на света, а той отвърна, че ти си го поканил в замъка, но в момента не си можел да го приемеш, защото си на легло с дребна шарка, но тъй като той копнеел да види Императрицата, решил да отседне в „Гербът на Емсуърт“. Трябва да има някаква грешка, защото нямаш вид на болен от дребна шарка. Най-добре му се обади и разбери какво става. Е, отивам да се изкъпя. Потънал съм в прах и сажди.

Лорд Емсуърт заговори с нисък, разтреперан глас.

— Един момент, Егбърт. Казваш, че се познаваш лично с господин Уипъл?

— Виждали сме се два-три пъти в „Атенеум“. Старият генерал Уилоуби от време на време ме кани там на обяд.

— Благодаря ти, Егбърт.

Продължително мълчание последва излизането на полковника. Наруши го лорд Емсуърт и в гласа му се четеше нескрит упрек.

— Е, Галахад, на какво прилича това!

В стария клуб „Пеликан“ често се твърдеше, че и най-лепкавото положение заварва Галахад Трипуд хладен като шаран в рибарски магазин, и сега се доказа, че това не са празни приказки. Там, където някой редови човечец с по-голям брат, гледащ го както лорд Емсуърт го гледаше в момента, би се изчервил и закършил пръсти, той запази характерната си напереност и се приготви да хвърли прах в очите, както си му беше обичаят.

— Знам какво чувстваш, Кларънс — започна той. — Вкиснат си като миналогодишно зеле и не те упреквам. Упреквам себе си. Не бих извършил това невинно прегрешение, ако не беше въпрос на живот и смърт. Този младеж, казва се Сам Багшот и е син на покойния Боко Багшот, когото вероятно не помниш, въпреки че ми беше най-близък приятел, е влюбен в младата Санди Календър и между двамата беше възникнало недоразумение, поради което беше особено важно да дойде в замъка и да го изясни. Радвам се да заявя, че той успя благодарение на гостоприемството ти. А аз исках да те одрусам с хилядата лири, защото има нужда от тях, за да се ожени за нея. Всъщност от началото до края съм действал само от най-благородни подбуди, но не мисли, че не виждам и твоята гледна точка. Естествено е да подскочиш при мисълта да се разделиш с хилядарка, макар да е само заем и да си я получиш обратно с лихвите, и да я дадеш на човек, когото почти не познаваш. Напълно си прав. И през ум да не ти минава да дадеш парите. Сбърках, като ги поисках от теб. Дръж парите си в стария дъбов сандък. Все пак би било жалко, защото ако ги платиш, ще се окажеш на покрива на света. Вече се отърва от Уинкуърт, отърва се от Хърмайъни, а по този начин ще се отървеш и от Санди. Моля? Каза ли нещо, Кларънс?

Лорд Емсуърт не бе казал нищо. Това, което се изтръгна от устните му, беше сподавен стон. Пенснето му святкаше със странен блясък.

— Галахад!

— Моля?

— Да не искаш да кажеш, че ако дам парите на онзи човек Боко Багшот…

— Сам Багшот. Боко е бащата.

— Искаш да кажеш, че ако дам назаем на този Сам Багшот хиляда лири, той ще отведе госпожица Календър оттук?

— Точно така. Но както ти сам отбеляза, няма земна или небесна причина, поради която да му ги дадеш, с изключение само на случая, че не искаш тя да остане тук за вечни времена. Без съмнение си казваш, че си в състояние да я уволниш, но си ли? Съмнявам се. Тя ще пролее ведра сълзи, и доброто ти сърце ще се размекне. А тъй като не можеш да очакваш да живееш сам в замъка с младо момиче, това ще те накара да помолиш Хърмайъни да се върне, а тя, естествено, ще се върне заедно с онази Уинкуърт и ето те там, откъдето започна.

Лорд Емсуърт пое дълбоко дъх.

— Ще ти дам чека, Галахад. Ще го попълня незабавно.

Гали беше смаян.

— Наистина?

— Тъй, тъй.

— Превъзходно, превъзходно, превъзходно — рече Гали. — Благодаря ти, Кларънс — добави той след малко, като пое продълговатото парче хартия с къдравия подпис.

Той се изправи. Погледна си часовника. С удоволствие отбеляза, че има време да отскочи до килера на Бийч, преди да прозвучи гонга за преобличане за вечеря. Очакваше това посещение с искрена радост. Там не само че имаше портвайн, но по всяка вероятност го чакаше и допълнителното развлечение от страна на старшина Евънс, с когото винаги беше чест и удоволствие да обменяш идеи.