П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (10)

1.

Фактът, че гаровото такси, макар и пораздрънкано и склонно към запъхтяване на баирите, никога не оставяше насред пътя наемателите си и те рано или късно се добираха до целта, беше голяма гордост за собственика му Дж. Робинсън. Същото такси благополучно докара Санди до местоназначението й. Като пристигна, първата й работа на съвестна секретарка беше да се представи на лорд Емсуърт, чиято челюст леко увисна при вида й, защото се бе надявал отсъствието й да е по-продължително. След това отиде в стаичката, свързана с библиотеката, където работеше.

Не остана дълго сама. Гали, размишляващ върху живота в един шезлонг на моравата, я беше зърнал в таксито и макар да не му се мърдаше от удобното място, все пак реши, че е от изключителна важност веднага да я издири и уведоми за последните новости в замъка. Смяташе и да я понахока за изнизването й като мокра връв. Намираше, че е проявила низко коварство, което осъждаше. Беше човек, който мразеше да го изпреварват с ходовете, и затова се настрои да бъде суров с нея.

От своя страна Санди също беше настроена да е сурова с него. Когато видя Сам да изниква от бара на „Гербът на Емсуърт“, беше убедена, че Гали е в дъното на присъствието му там, и гневът й се насочи повече към него, отколкото към Сам. Поради това срещата им се отличаваше с подчертана хладност и от двете страни. Тя го поздрави със студеното: „Добър вечер“ а той каза:

— Изплюй лимона от устата си, Мона Лиза. Трябва да говоря с теб.

Санди продължи да се държи надменно. Ръстът й не беше висок, но успя да го мобилизира до крайност.

— Ако се отнася за Сам…

— Разбира се, че е за Сам.

— Тогава не желая за слушам.

По-плах човек от Гали би повехнал от мразовитостта в тона й, но той остана незасегнат.

— Това, което желаеш, и това, което ще получиш, са две коренно различни неща — осведоми я делово. — Сам ми разправи всичко за „Търтеите“, за предложението на синдиката и за това как си се опитала да го накараш да продаде билета за сто лири, когато е трябвало само малко да поизчака природата да поеме естествения си ход, за да спечели истински съществена сума, и често казано, бях поразен. Овчеглавието ти ме сащиса.

— Не смятам, че съм била овчеглава, както благоволи да се изразиш. Знам що за птица е Типтън.

— Той е небесен ангел, но не виждам връзката.

— Не говоря за външността, а за същността му.

— И каква е тя?

— Непостоянна. Непрекъснато се влюбва и разлюбва. Когато работих за чичо му, се сгоди за цяла върволица от момичета и всеки път годежът се проваляше с гръм и трясък. Предположих, че и този ще следва тази тенденция.

— Значи си смятала, че често е кум, но никога младоженец? Е, сгрешила си. Чувствата му към Вероника са неподправени. Когато пристигна онзи ден, в очите му грееше любов, а в джобчето на панталонките му дрънкаше огърлица за осем хиляди лири. Докато се огледаш, и ще е женен мъж. Датата е определена, фирмата за доставка на мезета е уведомена, епископът и помощното духовенство са строени в каре и само чакат да се свали знамето.

— Ами ако тя развали годежа? Момичетата на Типтън винаги го правеха.

— Не и този път. Сам залага на сигурно. Ако има железен залог с днешна дата, това е той. Съветвам те, млада Санди, да признаеш грешката си и да оправиш работата с целувки. Когато го видиш…

— Няма да го видя.

— А, не, ще го видиш. Той е тук.

— Знам. В „Гербът на Емсуърт“.

— Не в „Гербът на Емсуърт“, а в замъка.

— Какво!

— В момента минава за Огъстъс Уипъл.

— Какво!

— Стига си каквокала. Да, посъветвах го да приеме името Огъстъс Уипъл, защото реших, че така ще бъде скъп за Кларънс, както и стана. И това ме води до следващата тема за разговор. Ако някога започнеш да храниш съмнения в искрената му любов, спомни си факта, че за да е близо до теб, той се постави в положението да слуша Кларънс да му говори за свине от тъмно до тъмно. Изживява истинска агония, и то само заради теб. Тъй че, млада Санди, хвърляй се в обятията му и почвай да мълвиш: „О, Сам, ще можеш ли някога да ми простиш?“ или пък: „О, Сам, нека забравим миналото“, или, разбира се — продължи Гали, винаги готов на компромис, — всяка друга глупост, която ти мине през главата. Ще те оставя да си помислиш.

Подобно на ред други момичета с коса в същия цвят, и Санди имаше ниска точка на кипене и лесно биваше обхващана от внезапна ярост, но тя приличаше на бурята навън, която след сензационното начало беше започнала да се уталожва и сега вървеше към приключване. Като погледна през прозореца, Санди видя, че там, където доскоро беше Ниагара, сега ромолеше немощно ручейче, а гръмотевиците и светкавиците изобщо никакви ги нямаше. Сякаш природните сили бяха решили, че са казали тежката си дума и вече могат да си отдъхнат, и тя се почувства в хармония със смекченото им настроение.

От онази утрин, когато Сам я беше нарекъл риж инат и тя го беше замерила с пръстена, все се опитваше да поддържа негодуванието си на ниво, но всъщност идеята повече да не му проговори нито на този, нито на онзи свят никак не й допадаше. Повтаряше си, че той е твърдоглавият инатчия, за когото нито едно средно интелигентно момиче не би и помислило да омъжи, и че скъсаните им отношения са най-доброто, което би могло да й се случи, но някакъв вътрешен глас не спираше да й напомня, че макар и твърдоглав, той си беше агънце-багънце, а тази порода не се среща под път и над път в тия тежки времена и е глупост да го загърби току така. Накратко, разкаянието ръфаше душата й и я караше да се чувства почти като полковник Уедж и жена му Хърмайъни при откритието, че прибързано са изритали евентуален зет, от чиито пори бликат пари.

След разговора с Гали едно-единствено съмнение остана да гложди сърцето й, а именно беше вероятността Типтън Плимсол да надене брачните окови. Беше станала неволен свидетел на достатъчно негови крахове, докато работеше за чичо му Чет, и не можеше да повярва, че коя да е негова годеница би имала глупостта да стигне до сватбената кулминация. Като си припомняше дългата поредица от годеници, всички появили се и изчезнали с бързина, замайваща окото, не можеше да си го представи застанал с най-новата избраница пред олтара. Следователно налагаше се дори в момента на хвърляне в обятията на Сам да му обясни, че възгледите й относно предложението на синдиката не са се променили и на косъм. Реши да е твърда по въпроса. Агънце или не, трябваше да приеме преценката й.

Точно в тази точка на размислите й в стаята нахълта нещо дълго и кльощаво и извика: „Здрасти!“ така, че разтресе стъклата на прозорците, и за първи път след пристигането си от родната Америка тя се озова очи в очи с Типтън Плимсол.

Присъствието й в замъка беше смаяло Типтън. Както си гледаше през прозореца на пушалнята, той видя гаровото такси, от което слезе момиче, което мислено нарече „същинска кукличка“. Видът й му се стори странно познат, но едва когато тя вдигна глава да подаде парите на Дж. Робинсън, той я разпозна като едно от най-близките си и ценни приятелчета.

Страшно се зарадва на това откритие. Открай време беше привързан към Санди. Мястото й в живота му беше на мила сестра, с която можеше да сподели всяка своя нова любов, когато изпитваше необходимост от доверено лице. Беше го поощрявала, когато се нуждаеше от това, съчувствала, когато се нуждаеше от това, както най-често ставаше няколко седмици след годежа, защото годениците му имаха обезсърчаващия навик да му съобщават писмено, че съжаляват, но току-що са се омъжили за друг, и да добавят в послеписа как винаги ще гледат на него като на най-свиден приятел.

— Санди Календър, ако не ме лъжат очите! — разкрещя се той. — Не повярвах на очите си, като те видях да слизаш от онова такси. Дори не знаех, че си отсам океана. Какво, за Бога, правиш тук?

— Секретарка съм на лорд Емсуърт. Гали Трипуд ми намери работата. Срещнах го в Лондон точно когато сестра му се оглеждаше за някой, който да работи за лорд Емсуърт. Е, Типтън, радвам се да те видя отново. Как си?

— Много добре, благодаря.

— Чудесно. Чувам, че пак си сгоден.

Типтън позагуби от радостното си лъчение. Без да иска да го нарани, беше казала не каквото трябва.

— Не казвай „пак“, ако обичаш — запротестира той, — сякаш е нещо, което правя час по час.

— Че не е ли така?

— Типтън беше принуден да признае, че във въпроса има известна истина.

— Е, да — призна той, — случвало се е да се обвържа с едно-две момичета…

— Или три, четири, пет.

— … навремето, но това бяха детински истории. Сега всичко е истинско. Завинаги. Помниш ли ония мацки, по които си губех ума?

— Дорис Гимпсън, Анджела Търлоу, Ванеса Уейтрайт, Барбара Бесемър…

— Добре де, добре. Няма нужда да ги изброяваш. Това, което исках да кажа е: знаеш ли каква им беше грешката?

— Омъжиха се за други.

— Това да, но не биха се омъжили за мен дори да нямах конкуренция. Те бяха или отракани момичета, чието пипе сечеше като бръснач и караха човека да се чувства като медуза на припек, или интелектуалци, които държаха да ме превъзпитат. Не бих могъл да живея с тях. Не се състезавахме в една и съща лига. Но Ви е тъй различна. Никога не съм бил гигант на мисълта и това, което искам, е жена със същото количество сиво вещество, каквото имам и аз. Затова Ви е с едни гърди напред. Помниш ли Кларис Бърбанк?

— Балерината от руския балет?

— Не, тя беше Марша Ферис. Кларис ме караше да чета Кафка. А причината, поради която я споменавам, е, че Ви не би и сънувала подобно нещо.

— Тя вероятно мисли, че Кафка е нескафе без кофеин.

— Точно така. Ви е обикновено, мило английско момиче с мозък колкото да накара едно канарче да лети накриво и точно това ми трябва.

— Е, прекрасно тогава.

— Прекрасно, разбира се.

— И кога ще бъде сватбата?

Типтън предпазливо погледна през рамо, сякаш да се убеди, че са сами и ненаблюдавани.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не.

— Е, опитай се да запазиш тази, защото, ако се разчуе, ще настане истински ад. Преди да тръгна за Америка, двамата с Ви се договорихме за всичко. Решихме, че голяма тежкарска сватба за кеф на висшето общество ще е тъпотия, която не ни е притрябвала. Ще избягаме. Утре тръгвам за Лондон и два дни по-късно ще се оженим в някое кметство.

— Какво!

— Да, сър, в кметство.

— Искаш да кажеш, че след два дни…

— Ще вадя ориз от косите си, ако кметовете хвърлят ориз, когато женят хората.

Санди задиша развълнувано. Колко грешна, мислеше потресено тя, колко ужасно заблудена беше, когато тропаше с крак и настояваше Сам да приеме предложението на синдиката, и каква благодарност изпита сега при мисълта, че още не е късно да му го каже.

— Типи, това е прекрасно — прошепна тя с известно затруднение в говора и повиши леко глас, за да се чуе над нежната музика, изпълваща стаята. — Сигурна съм, че постъпваш правилно.

— Аз също.

— Кому са нужни разните му там епископи и спомагателно духовенство?

— Точно това е и моето мнение. Нека епископите епископстват другаде и да вземат със себе си цялото спомагателно духовенство.

— Знам, че ще бъдеш щастлив.

— Не виждам начин да не бъда.

— Толкова щастлив, колкото ще бъда и аз.

— Не ми казвай, че и ти се каниш да скочиш от кулата.

— Тия дни. Случвало ли ти се е, докато блуждаеш из Бландингс, да срещнеш човек на име Уипъл?

— Виждал съм го наоколо. Здравеняк с ухо като карфиол. Той ли е щастливецът?

— Той.

— Вижда ми се печен.

— На мен също. Знаеш ли къде е сега?

— Знам. Чух Уили Олсоп да му казва, че старият Емсуърт иска да го види при кочината — весело докладва Типтън.

— Благодаря ти, Типи — отвърна Санди не по-малко весело. — Тръгвам.

2.

Никога не е лесно за един млад човек да бъде безгрижен и спокоен, когато след проблем с жандармерията се е оказал заключен от същата в смрадлива барака, и Сам, седнал на счупено колело от каруца, вдишващ аромата на оборски тор и помощник-градинари, не можеше и при най-добро желание да бъде наречен безгрижен и спокоен. Би бил предоволен, ако можеше да види добрата страна на нещата, стига да имаше такава, но към момента все повече се убеждаваше, че такава липсва. Мислеше за бъдещето с най-мрачни предчувствия.

Не беше сигурен какво е наказанието за извършените от него престъпни деяния, но в представите му се мержелееше казан с врящо масло и това го потискаше. Чувстваше се и озадачен. Не беше ясновидец и не знаеше за промяната в плана на старшина Евънс, поради което не можеше да си представи защо след фаталните думи „Арестуван си“ полицаят рязко изчезна от сцената.

Като стигна до вярното заключение, че размишленията по този повод ще са безплодни, той насочи мислите си към Санди, но те само задълбочиха отчаянието му. Гали, този безотговорен оптимист, сякаш бе с впечатлението, че е достатъчно само да се видят, и отношенията им тутакси ще възвърнат предишната си сърдечност, но той не можеше да сподели този слънчев възглед. Първо, в яда си бе я нарекъл не само риж инат, но и други неща, не по-малко обидни за момиче с висок и независим дух. Не можеше да очаква да му ги прости, без да гъкне.

Второ, на хоризонта се очертаваше излежаването на присъда, която хвърляше сянка върху бъдещето му. В най-кратко време, реши той, ще бъде изправен пред трибунал и осъден на каквото се полага за кражба на часовници и нападение над полицията, а малко момичета биха се омъжили за пандизчия с всички усложнения, произтичащи от подобен съюз. Не е приятно за една младоженка непрекъснато да обяснява на домакините си по различни приеми, че съпругът й не я съпровожда, тъй като излежава наказание в Пентънвил.

Горчивината, породена от всички тези черни мисли, го заля като вълна и той въздъхна. Поне се канеше да въздъхне, но поради недобра преценка на силата се получи нещо като вой на дух, предизвестяващ скорошна смърт в дома, а някъде отвън стреснат глас извика „Ооо!“ и накара надеждата да трепне в сърцето, вече забравило значението на тази дума. Гласът звучеше като женски, а на жените, знаеше той, в общи линии можеше да се разчита за помощ и утеха на страдащите. Поетите непрекъснато го подчертаваха. Строфите „Когато болка и тъга челото помрачат, ти мой си ангел милосърден“ пронизаха мисълта му. Беше ги написал поетът Уолтър Скот, а човек можеше да се осланя на уравновесен човек като него, който знае какви ги говори. На една от стените на бараката имаше прозорче със счупено стъкло, чийто отвор беше обрасъл с паяжини. Той се приближи до него и рече:

— Има ли някой там? — А едновременно с това гласът каза:

— Има ли някой там? — И това му подейства като сядане на електрически стол, когато е най-наелектризиран. Това, което виждаше от външния свят, колкото и малко да беше, се олюля пред очите му. Дори от простото „Ооо!“ гласът му се беше сторил познат. Сега, когато стана по-словоохотлив, го разпозна без усилие.

— Санди, ти ли си? — подвикна той предпазливо, защото не знаеше как ще бъде приета молбата му от човек, в чиито очи е паднал толкова низко. — Би ли ме пуснала?

— Но защо не излезеш?

— Не мога. Той пусна резето от външната страна.

— Кой той?

— Ченгето. Под арест съм.

— Под какво?

— Арест. А като агне, Р като…

— О, Сам, миличък!

Сам отново изпита илюзията за електрическия стол. В гърлото му заседна топка за тенис. Преглътна я и изрече тихо:

— Миличък ли каза?

— Естествено, че казах миличък.

— Искаш да кажеш, че…

— Разбира се.

— Всичко е наред?

— Всичко. Още сме влюбени.

Сам пое дълбоко дъх.

— Благодаря ти, Боже! Направо ми се идеше да си тегля куршума.

— На мен също.

— Ако можех да получавам по една лира всеки път, когато ми идеше да си напъхам главата в газовата фурна.

— Аз също.

— Санди, съжалявам, че те нарекох риж инат.

— Беше сто процента прав. Бях точно това. Исках да приемеш предложението на синдиката. Трябва да съм била луда.

— Да не би да си променила мнението си?

— Категорично. Видях се с Типтън и той се кани да избяга с Вероника още вдругиден. На практика вече е женен. Но не бива да стоим тук и да дрънкаме. Ще те пусна, а след това ще ми разправиш каква, за Бога, е тая работа с ареста.

На Сам му трябваха само няколко минути след отварянето на вратата и Санди го изслуша с нарастваща тревога.

— О, Сам! — простена тя и се хвърли в обятията му, спазвайки точно препоръките на Гали, а самият Гали, приближил се междувременно, ги загледа с бащинско одобрение.

— Задоволително — отбеляза той, — но нямате време за подобни излияния. Ти си беглец, момчето ми, тъй че хуквай да бягаш. Старшина Евънс ще се присъедини към нас всеки момент и ще придобиеш крайно глупав вид, ако те завари тук. Когато подходи насам, ще подходи по всяка вероятност откъм зеленчуковата градина, тъй че тръгвай към парадния вход и си пробий път до билярдната, пушалнята или където намериш за добре, стига да е убежище. Ние със Санди ще останем да го посрещнем. Вероятно се чудиш — продължи Гали, след като Сам, признавайки съвета за добър, се залови пъргаво с изпълнението му — как изникнах в този момент в центъра на събитията. Много просто. Опитвах се да намеря младия си приятел и да му съобщя, че си благоприятно настроена, тъй че надникнах в килера на Бийч да питам за него. Старшина Евънс беше там, говореше по телефона, а Бийч тихо ме информира, че съвестният служител на закона е заключил Сам в бараката до кочината и сега зове подкрепления. Човек лесно може да се сети какво таи в ума си. При предишната им среща Сам, криво или право, го е пернал през окото и той е потреперил при мисълта, че това може да се повтори. Без съмнение благоразумното му намерение е било, когато пристигне помощникът му, да го пусне напред и да види какво ще стане. Ако ще има юмруци в очите, всеки предпазлив старшина би предпочел същите да са нечии чужди. А като стана дума за очи, смятам, че от твоя страна ще е акт на любезност, който ще разведри живота на Сам, ако махнеш тези твои отблъскващи очила.

— Не ги ли харесваш?

— Никак.

— Сам също. Каза ми, че приличам на морско чудовище.

— Поласкал те е. Свали ги и ги стъпчи с крака.

— Добре — съгласи се Санди и го стори.

— А сега — продължи Гали, като изгледа останките със задоволство, — ако хвърлиш око наляво, ще видиш Евънс и компания да приближават насам и да дебнат ли, дебнат като мидийските войски в известния църковен химн. Мисля, че ще е най-добре да оставиш обясненията на мен. В стария „Пеликан“ беше аксиома, че когато в случката се намесват сини униформи, най-мъдро е с предварителните разговори да се заеме Галахад Трипуд. Съвещанията с полицаи изискват деликатност и такт. Добър вечер, господа. Добре дошли в замъка Бландингс и тъй нататък.

Двамата старшини представляваха внушителна двойка. Описанието на старшина Евънс вече е дадено и трябва само да се добави, че старшина Морган, неговият брат по оръжие, толкова приличаше на него, че спокойно можеше да накара страничния наблюдател да реши, че вижда двойно. Единствената разлика беше във въгленово черните очи на първия.

— Приятно е след бурята, нали? — продължи Гали. — Значи сте излезли на разходка? Да подишате въздух сред лютичетата и маргаритките. Приятно е, нали? — повтори той.

Старшина Евънс не възприе добронамерено намека, че полицията в Маркет Бландингс живее за едното удоволствие, и отговори, че случаят изобщо не е такъв. Той и колегата му, обясни той, идвали да извършат арест и Гали вдигна вежди.

— Надявам се да не е свинята на брат ми.

— Не, сър — отсече старшината. — Човек, търсен за джебчийско и оказване съпротива на полицията при изпълнение на служебните й задължения.

— Имате ли представа къде се намира?

— В тази барака.

Гали намести монокъла и погледна в указаната посока. Беше видимо озадачен.

— В тази барака?

— Да, сър.

— Онази там?

— Да, сър.

— С плоския покрив?

— Да, сър.

Гали поклати глава.

— Мисля, че грешите, драги приятелю. Ние с дамата надникнахме вътре само преди няколко минути и вътрешността й не съдържаше нищо съществено. Е, като изключим счупеното колело, две-три празни саксии и умрял плъх. Но не и беглец от закона. Какво ви кара да смятате, че е там?

— Аз лично го заключих вътре.

— В бараката?

— Да, сър.

— Да нямате предвид някоя друга барака?

— Не, сър, нямам предвид никоя друга барака.

— Хм, странна работа — отбеляза Гали. Изглежда му хрумна нещо. — Да не е джудже?

— Не, сър.

— Допуснах, че може да се е скрил зад празна саксия, което би обяснило защо не го забелязахме. Но в такъв случай признавам, че съм объркан. Не мога да си представя как е успял да се измъкне. Заключена врата, няма друг изход. Худини навремето вършеше подобни неща. Дали пък… не, не може да бъде. Дали пък не е някой индийски факир, който се дематериализира и после се материализира на друго място? Но в такъв случай не би си правил труда да отключва вратата, а тя беше отворена, когато надникнахме. Необяснима работа. Съмнявам се, че някога ще успеем да се доберем до истината.

Гранитното лице на старшина Евънс бавно придобиваше нездрав апоплектичен оттенък. В никакъв случай не можеше да се каже, че бе лишен от интелигентност, и с бързина, която и самата лейди Хърмайъни не би надминала, бе стигнал до заключението, че Гали е отговорен за изчезването на арестанта. Но не се осмели да облече убеждението си в думи. Гали, каквито и да бяха моралните му несъвършенства, беше обитател на замъка Бландингс, а уважението към замъка беше насадено в душата на старшината още в неделното училище. Нямаше какво да направи, освен да въздъхне едно „Хой!“ — и той го въздъхна. Старшина Морган, човек със скрити възможности, не каза нищо и след още няколко съчувствени забележки относно мистерията, която по негово мнение завинаги щяла да остане редом с тайните на кораба „Мари Селест“ и Човека с желязната маска, Гали пое пътя към замъка, без да го е грижа за продължителните, изпълнени с копнеж погледи на двамата служители на закона, впити в отдалечаващия му се гръб.

— Лоша работа — заяви той, когато двамата със Санди си тръгнаха. — Кръв капе от сърцето ми за старшина Евънс и силния му мълчалив приятел, чието име не бе споменато в хода на разговора. Представям си какво разочарование изживяват. Навремето познавах страшно много полицаи и всички твърдяха, че нищо не може да ги изпълни с по-голямо чувство на празнота и безнадеждност както липсата на човека, когото са тръгнали да арестуват. Като деца, отворили коледния чорап и открили, че е празен. Все пак да не забравяме, че подобни изпитания ни се изпращат свише за наше добро. Правят ни по-възвисени духом. Разкажи ми — смени болезнената тема Гали — за теб и Сам. Това, което видях, ме остави с впечатлението, че сърцата ви вече не са разлъчени. Прав ли съм?

— Напълно.

— Отлично. Какво беше казал поетът за сдобрилите се влюбени?

— Не знам.

— И аз не знам, но е нещо много красиво. Предполагам, че си щастлива?

— Не стъпвам по земята.

— Велико нещо е младежката любов.

— Несравнимо. Бил ли си влюбен, Гали?

— Много рядко не съм бил.

— Искам да кажа истински. Не си ли искал някога да се ожениш за момиче, което е било единственото важно нещо на този свят?

Гали примижа. Беше засегнала стара рана.

— Да, веднъж — отсече той. — Но нищо не излезе.

— Какво се случи?

— Баща ми не одобри брака. Тя беше вариететна певица. Пееше в „Оксфорд“ и „Тиволи“. Казваше се Доли Хендерсън. Но той тропна с крак. Последваха мъчителни сцени. Повишени гласове. Удари с юмруци но масата. Не съм сигурен, че не се спомена бащино проклятие. Натовариха ме на кораб и ме отпратиха в Южна Африка, а докато бях там, тя се омъжи за друг. Мъж на име Джак Котърли, от Ирландската гвардия.

— Горкият Гали!

— Да, трябва да призная, че това не ми хареса. Но беше много отдавна, а никой не се кани да товари Сам на кораб за Южна Африка. Между другото, надявам се, че когато сте уреждали отношенията си, си оттеглила възраженията си за синдиката.

— Абсолютно.

— Умно момиче. Няма да съжаляваш.

— Знам. Типтън ще се жени вдругиден. В кметство.

— Не думай. Сигурна ли си?

— Каза ми го самият той. Разбира се, това е пълна тайна.

— Естествено. Въпреки че ми се иска да можех да го кажа на Кларънс. Ще се зарадва, че няма да има тежка сватба.

— Защо?

— Няма ли сватба, няма тост, който е длъжен да вдигне като глава на семейството, и най-вече няма да има цилиндър и колосана яка. Кларънс винаги е бил алергичен към цилиндрите. Странно колко са различни хорските вкусове. Самият аз ги харесвам, особено ако са сиви. В младостта ми имаше дни, когато самият вид на букмейкър, с когото имах неоправени сметки, ме караше да се разтрепервам от глава до пети, но нахлупех ли сив цилиндър, можех да го посрещна, без да ми трепне окото. А сега, предполагам — рече Гали, когато стигнаха къщата, — ще отидеш да търсиш Сам?

— Да, така мисля.

— Добре, опитай се да го разведриш. Не знам защо, но откак е пристигнал, ми се струва притеснен и потиснат. А пък аз ще ида да си поприказвам с Кларънс. Компанията му винаги ме стимулира.

3.

На път за кабинета на лорд Емсуърт Гали си затананика припева на една от песните на Доли Хендерсън. Странно, мислеше той, как и след трийсет години, като се сещаше за нея, гърлото му се стягаше. Е, нищо, случилото се най-вероятно е било за добро. За мило момиче като Доли щеше да е доста трудно да се свърже с човек като него, а той не хранеше илюзии за самия себе си. Сестрите му Констанс, Джулия, Дора и Хърмайъни често говореха за него като за нехранимайко и имаха немалко основание. Притежаваше широко скроена душа, лесно печелеше приятели и доколкото си спомняше, никога не беше подвеждал дружките си, но като другар в живота не беше лъжица за всяка уста. А хора, които ги познаваха добре, бяха описали Доли и Джак като щастлива и обичаща се двойка, тъй че за какво трябваше да тъжи и съжалява?

Все пак цялата тази сватбена суматоха наоколо пробуждаше меланхолични мисли за това, което се очакваше да стане. Типтън щеше да се жени за Вероника, Сам за Санди, Уилфред Олсоп, по думите на Типтън, за онова едро момиче Вероника Симънс. Велики Боже, каза си той с внезапен пристъп на тревога, защото имаше огромна вероятност Кларънс да е загубил бдителността си и да го грози опасността от женитба с достопочтената Дафни Уинкуърт. Веднъж започнала, брачната истерия не знаеше граници.

И тъкмо тази обезпокояваща мисъл се загнезди в главата му, когато вратата на кабинета рязко се отвори и той видя достопочтената Дафни да излиза оттам. Изчезна по коридора, а в следващия миг той нахлу в кабинета, преливащ от братска загриженост.

— А, Галахад — заговори лорд Емсуърт, като вдигна очи от свинската книга, — надявах се да наминеш. Случи се нещо твърде необичайно.

Гали не беше в настроение да слуша какво се е сторило необичайно на брат му.

— Кларънс, ти луд ли си? — извика той. — Забрави ли какво ти казах?

— Да — отвърна лорд Емсуърт, който винаги забравяше всичко. — Какво си ми казал, Галахад?

— В никакъв случай да не оставаш насаме с жената, за която, ако не беше късметът на Емсуъртови, щеше да се ожениш преди двайсет години. Старата ти приятелка, достопочтената Дафни Уинкуърт. Как може да си толкова престъпно небрежен и да си бъбриш с нея?

— Но, драги ми приятелю, какво можех да направя? Тя влезе. Не можех да я изгоня.

— За какво говорихте?

— За какво ли не.

— За доброто старо време?

— Доколкото си спомням, не.

— За какво тогава?

Лорд Емсуърт затърси в непокорната си памет. Припомнянето на разговор, привършил преди две минути, винаги си беше рискована задача.

— Стана ли дума за „Индийска любовна лирика“? — продължи да разпитва неспокойният Гали.

— Не, не мисля. Сега се сещам, че говореше за човек на име… как беше?… Да, ето, Олсоп. Името ми е напълно неизвестно. Чувал ли си за някой си Олсоп?

— Имаш племенник с това име.

— Сигурен ли си?

— Ако не ми вярваш, погледни в справочника на Дебрет. Уилфред Олсоп. Та какво ти каза за Уилфред?

— Доколкото можах да разбера, няма да го назначи за учител по музика в училището си. Не й харесвало, че много пиел и се напивал.

— Напивал се? — Гали се изненада. Дори в стария „Пеликан“ до това състояние се достигаше не по-рано от средата на следобеда. Усети, че у племенника му Уилфред дремят неподозирани възможности. — Искаш да кажеш до козирката?

— Тя твърди така. Оказва се, че синът й… Забравих му името…

— Хъксли.

— Да, Хъксли. Та този Хъксли вървял по коридора към Градинския апартамент, а Уилфред стоял пред вратата му и пеел пиянски песни. А едва вчера момчето го видяло да се налива при кочината. Естествено, казал на майка си и тя отменила назначението. Не съм сигурен, че мога да я упрекна. Май се опасяваше да не се обидя, но напълно приех гледната й точка. Самият аз никога не съм бил директорка на девическо училище, но ако бях, положително бих се колебал дали да назнача учител по музика алкохолик. Ще дава лош пример на ученичките.

— Това ли беше всичко? Не задълба ли в по-нежни теми?

— Доколкото си спомням — не. Говорихме за свине. Тя много се интересува от тях. Бях приятно изненадан от интереса й.

Монокълът на Гали отхвръкна от леговището си и той призова гръмогласно Създателя си.

— Острието на бръснача! Кларънс, трябва веднага да изгониш тази жена от къщата или няма надежда да избегнеш брака. Това е буквално повторение на случая с Пухчо Бенгър. Същата коварна тактика. При Пухчо момичето започна да му говори за близките удари — той беше голям любител на голфа, и малко по малко, стъпчица по стъпчица продължи, докато го накара да й чете „Ръцете бледи, що край Шалимар обичах“, и това беше краят. Заявявам ти най-сериозно, че ако не действаш бързо и твърдо, докато все още е време, ще паднеш в брачния капан. Тя затяга обсадата, Кларънс, затяга обсадата!

— Плашиш ме, Галахад!

— Точно това се опитвам да направя. Такова е положението. Смятай се за предупреден — отсече Гали и се понесе навън с чувството, че е направил всичко възможно да спаси един обичан брат от съдба, по-страшна от смъртта.

Като затвори вратата обаче, се сети, че в началото на разговора им Кларънс беше казал нещо, пробудило любопитството му, макар тогава по-спешните въпроси да му бяха попречили да се замисли сериозно. Нещо за нещо необичайно или нещо подобно. Отвори вратата и надникна в кабинета.

— Какво каза преди малко? — запита той.

— Ъ? — реагира лорд Емсуърт със замаян вид.

— За необичайното нещо?

— Ъ?

— Кларънс, вземи се в ръце. Каза, че е станало нещо твърде необичайно.

— А, това ли? — излезе от транса лорд Емсуърт. — Не беше нещо особено, но ми се стори необичайно. Преглеждах си писалището да намеря годишния отчет на Асоциацията на шропширските, хиърфордширските и южноуелските свиневъди, който госпожица Календър беше потулила някъде при дяволското си разтребване, и намерих голям канцеларски плик. Отворих го и вътре имаше друг плик, адресиран до Типтън Плимсол. Не мога да си представя как е попаднал там. Позвъних за госпожица Календър и я помолих да го занесе на Типтън. Надявам се закъснението да не му причини неудобство.