П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (1)

1.

Първият от двамата обитатели на килия в най-популярния нюйоркски полицейски участък, който изплува, макар и не стопроцентово, от въздействието на почерпката, натикала го в кафеза, беше високият слаб младеж на име Типтън Плимсол. Другият — Уилфред Олсоп, крехък и дребен като поета Шели, още похъркваше безотговорно.

След възвръщането на живота във вцепенените крайници Типтън поседя известно време, стиснал здраво глава с ръце, за да предотврати раздялата и с родната шия. Беше на светлинни години от върховата си форма и би продал родната си баба за буца лед, о която да опре морно чело, но все пак намери сили да извлече частична утеха от мисълта, че ако не друго, то поне годеницата му Вероника, единствена и любима щерка на полковник и лейди Хърмайъни Уедж от Рътланд Гейт в Лондон, се намираше на пет хиляди километра от нюйоркския полицейски участък и никога нямаше да научи за подвизите му през тази чудна лятна нощ. Обмисляше и близкото минало, като се мъчеше да сглоби поне контурите на събитията, довели до трагедията. И действително много малко по много малко започваха неохотно да изплуват от мътната саламура на небитието.

Купонът в ателието в Гринич Вилидж… Доста приятен купон, със скулптори-кубисти, авангардни драматурзи и прочее интересна местна фауна, щъкаща наоколо и отдаваща се безразборно на бохемски наслади. Същата сутрин Нюйоркската борса за ценни книжа бе отбелязала със сълзи на очи поредния от сривовете, които периодично вкисват настроението на борсите за ценни книжа, но това по никакъв начин не се отрази на време прекарването на населението около нюйоркския площад Вашингтон, където царува интелектът, а колебанията на капиталовия пазар не предизвикват дори бегло повдигане на вежда. Без да се трогнат от новината във вечерните вестници, че акциите на „Обединени сирена“ при затварянето на борсата са се сринали с двайсет пункта, а на „Консолидирани хамбургери“ — с петнайсет, участниците в гуляя, които, тук му е мястото да го кажем, не биха различили акция от пощенска картичка, вдигаха врява до небесата и се веселяха всеотдайно, включително и дори начело с Типтън. Голямото богатство, което наскоро бе наследил от покойния си чичо, бе вложено в акциите на „Универсални магазини Типтън“, които никога не помръдваха с повече от пункт-два, без значение какви финансови трусове трещяха околовръст.

Както си стоеше в ъгъла на ателието в Гринич Вилидж, вниманието му по едно време бе привлечено от ситен младеж, който блъскаше по клавишите на пианото с умение, заслужаващо похвала. Поднесе поздравите си на дребосъка. Дочу: „О, страшно ви благодаря“, което тутакси демаскира английския произход на пианиста. Последва побратимяване. Размяна на имената. Бързо и учудено трепване от страна на дребосъка. Плимсол ли каза? Да не си Типтън Плимсол? Ами да. Годеникът на Вероника Уедж? Точно така. Познаваш ли я? Че тя ми е братовчедка. Каква ти е? Братовчедка. Ти си братовчед на Ви? От дълги години. Е, ако и това не си струва да се полее!

Така бе започнало всичко. В хода на разговора се изясни, че поради обстоятелствата Уилфред Олсоп е доста паднал духом, а когато един мъж със здрав разум срещне паднал духом другар, особено ако е свързан кръвно с любимото момиче, той не пести усилия, нито разноски да разсее депресията и да възкреси руменината по бузките му. Едно шише повлече след себе си друго, уроците, засукани с майчиното мляко, бяха щастливо забравени и ето ги сега тук зад решетките.

Типтън къткаше пулсиращата си глава вече четвърт час и тъкмо се увери чрез деликатен експеримент, че няма да избухне като мощен снаряд, както се беше опасявал по едно време, когато откъм гърба му прозвуча глух стон, който го накара да се обърне. Уилфред Олсоп тъкмо сядаше на нара, лицето му бе бледо, погледът изцъклен, а косата — разчорлена. Приличаше на поета Шели след типична нощ в компанията на лорд Байрон.

— Къде сме? — едва доловимо прошепна той. — Това да не е кафез?

— Позна, Уили. Тук ги наричат пандели, но смисълът се покрива. Как е момчето?

— Кое момче?

— Ти.

— Аз ли? Умирам.

— Ами, умираш.

— Умирам — настоя троснато Уили. Човек е в правото си да знае умира ли, или не. — А преди да се помина, има нещо, което искам да ми обещаеш, че ще направиш вместо мен. Предполагам, че щом си сгоден за Ви, си посещавал замъка Бландингс.

— Естествено. Нали там се запознахме.

— А случайно, докато си бил там, да си попадал на момиче на име Моника Симънс?

— Името не ми говори нищо. Коя е тя?

— Грижи се майчински за Императрицата на Бландингс, свинята на чичо Кларънс.

— Значи съм я виждал. Старият Емсуърт нееднократно ме води в кочината и тя черпеше щедро прасето с хранителни смески. Момиче с вид на борец тежка категория.

Троснатостта на Уилфред стана още по-видна. Прекараната заедно вечер го бе изпълнила с дълбока обич и привързаност към Типтън Плимсол, но той не можеше да понесе безотговорни приказки дори от скъп приятел.

— Не съм съгласен с неуместното сравнение — рече той с надменна скованост. — По-скоро бих я нарекъл скандинавска богиня. Така или иначе, аз я обичам, Типи. Влюбих се от пръв поглед.

Като си припомни гледката Моника Симънс с работна престилка, дочени панталони и засъхнала кал по лицето, Типтън се затрудни да го повярва, но все пак изпита съчувствие.

— Браво. Не момиче, а прасковка, ако ми позволиш сравнението. Каза ли й?

— Не можах. Не събрах смелост. Тя е тъй величествена, а аз съм мижав ситнеж. Съгласен ли си, че съм мижав ситнеж, Типи?

— Е, не бих те охарактеризирал точно с тези думи, но не мога да отрека и факта, че съм срещал и по-снажни от теб.

— Единственото, на което бях способен, беше да я съзерцавам и да й говоря за времето.

— Това не носи дивиденти.

— Прав си, цялата работа е безнадеждна. Но ето какво исках да ти кажа. Молбата ми е, когато напусна този свят, да се погрижиш тя да получи табакерата ми. Това е всичко, което мога да оставя в наследство. Мога ли да ти имам доверието, че ще го сториш, когато се пренеса в отвъдното?

— Няма да се пренасяш.

— Ще се пренеса — инатливо настоя Уилфред. — Ти само запомни какво ти казах. Табакерата. На Моника Симънс след кончината ми.

— Тя пуши ли?

— Разбира се, че пуши.

— Ще може да духа кръгчета цигарен дим в лицето на свинята.

Уилфред вирна надменно брадичка.

— Няма защо да се държиш така вятърничаво, Плимсол. Моля те като приятел да извършиш тази дребна добрина вместо мен. Мога ли да разчитам на теб?

— Естествено, ще се погрижа за това.

— Кажи й, че последната ми мисъл е била за нея и съм издъхнал с нейното име на уста.

— Добре.

— Благодаря — изрече Улфред и отново захърка равномерно.

2.

Лишен от човешка компания, Типтън се почувства тъжен и самотен. Беше общителна душа и винаги му докривяваше, когато нямаше с кого да си говори. По време на кратката раздумка с Уилфред Олсоп беше забелязал с периферното си зрение някакъв полицай, който крачеше нагоре-надолу по коридора от другата страна на решетките, а полицаите, макар и рядко да са бляскави събеседници и най-често да се ограничават до едносричности, и то през зъби, са за предпочитане пред нищото. Така че Уилфред отиде до решетките и като занаднича през тях като рядък животински екземпляр в зоологическа градина, издаде едно дрезгаво: „Ей, господин полицай!“

Блюстителят на закона беше върлинест здравеняк, който преливаше от униформата си на неочаквани места. Лицето му беше сипаничаво, китките — възлести, с цвят на мушкато, а на всичкото отгоре притежаваше онези десетина сантиметра излишна вратна обиколка, които го дисквалифицираха от всеки конкурс за най-красив полицай. Но под възпиращата външност туптеше добро сърце и беше склонен да гледа снизходително на младежките лудории. По правило не одобряваше крадците, буйните арестанти и вандалите, но към нарушители на реда като Типтън можеше да прояви търпимост. Тъй че, вместо да изръмжи „Я да си затваряш устата“, както не пропускаше да се отнесе с редовната си клиентела, той каза „Здрасти“ с не съвсем лишен от човечност глас и отиде до решетката при Типтън.

Типтън му обясни, че го боли глава, а полицаят отбеляза, че това не е повод за изненада.

— Положително си заслужил главоболието си с честен труд, Мак.

— Явно съм се бил натряскал.

— Не се съмнявай в това — отсече пазителят на законността. — Момчетата ми казаха, че се е наложило цели трима да те натикат в арестантската кола.

Тонът му не беше укорителен и в гласа му се долавяше повече уважение, отколкото упрек, но все пак Типтън се почувства задължен да се оправдае.

— Не мислете, че често върша подобни безобразия — каза той. — Някога — да, но не и откак се сгодих. Обещах на годеницата си, че ще пропускам нощите с вино и рози. Но случаят беше специален. Опитвах се да ободря приятеля си и да впръсна слънчева светлина и радост в живота му.

— Да не се е скапал?

— До дън-душа, господин полицай, и то напълно основателно. Разправи ми цялата история. Той е музикант. Свири на пиано и композира туй онуй. Пристигнал преди няколко месеца от Англия с надеждата да смае колегите си или поне да го наемат в някой оркестър, но не отговаря на условията. Свършил е парите и се е наложило да се обади вкъщи за помощ.

— А семейството не му е изпратило пари.

— Не, изпратили му достатъчно, за да си купи билет за Англия. Заминава вдругиден. Но леля му Хърмайъни заявила, че е крайно време да престане да се прави на глупак и да се захване с истинска работа, и му намерила такава. И знаете ли каква? Преподавател по музика в девическо училище. И това не е всичко. Жената, която ръководи училището, е яростна въздържателка и дори не поглежда към чашката. Това ще рече, че клетият стар Уили няма да може да близне и от най-светлата бира, освен през ваканциите.

— Е, погълнатото снощи ще му държи влага дълго време.

— Не се подиграйте, господин полицай, не се присмивайте — намръщи се Типтън. — Това е истинска трагедия. Уили е направо смазан и не се учудвам. В клуб „Търтеите“ в Лондон, където членувам, имаше един младеж, който веднъж се беше оставил да го подмамят да произнесе реч в девическо училище, и така и не можа да се възстанови след това. До ден днешен се разтреперва като лист само при вида на нещо с шапка, блейзър и плитки на гърба. Да преподаваш музика на глутница момичета ще е къде-къде по-страшно. Ще доближават глави и ще си шушукат. Ще се ръгат с лакти и ще се кискат. Нищо чудно да го замерват с хартиени топчета. А ще трябва да се възстановява от нечовешките изпитания само с лимонада и овесена вода. Но виждам, че се прозявате. Отегчавам ли ви?

Полицаят отрече. Обясни, че е бил дежурен цяла нощ и сега се радва да си побъбри с някого, за да убие времето.

— Добре — успокои се Типтън. — Да, мога да си представя колко скучно ви е тук, без да обелите зъб с жива душа. Да си полицай не е само цветя и рози.

— Ако знаеш колко си прав.

— И все пак си има и добрите страни.

— Назови ми три.

— Ами срещате се с интересни хора — бандити, касоразбивачи, търговци на наркотици, сексуални маниаци… Цялата гама от отрепки до милионери.

— Е, милионерите не се прескачат наоколо.

— Нима?

— Поне аз не съм виждал милионер да лежи тук.

— Тъй ли? Е, сега виждате. Разгледайте го добре.

Полицаят зина.

— Ти?

— Аз.

— Без майтап?

— Без никакъв майтап. Чувал ли си за магазините „Типтън“?

— Чу кой не е чувал? Жената само там пазарува.

— Можеш да й кажеш, като се прибереш, че тази нощ си бил домакин на собственика на контролния пакет акции в тях. Чичо ми Чет е основал магазините „Типтън“. Наскоро се спомина и аз наследих акциите му, на практика всичките. Червив съм с пари.

— Тогава защо не си платиш десетте долара и не се разкараш оттук?

— Какви десет долара?

— Ами гаранцията. На твое място отдавна да съм го сторил.

Горчив смях се изтръгна от Типтън — категорията смях, с който би се смяла попаднала в беда жаба, ако някой минувач я запита защо не се измъкне от блатото и не се премести да живее при по-добри условия.

— Не се и съмнявам — рече той. — Аз бих сторил същото, стига да ги имах. Ала не разполагам с никакви налични фондове. Не, не съм смазан от борсовия крах — може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да играя на борсата, но в момента съм без пукнат петак. На известен етап от снощните процедури някакво дете на неженени родители ми отмъкна портфейла и ме остави на сухо. Притежавам контролния пакет на най-големите супермаркети в страната с клонове във всеки град на Съединените щати. Собственик съм на ранчо на запад. Имам жилищен блок на Парк Авеню. Моя е дори известна музикална издателска къща в Лондон. Но не съм в състояние да се изтръгна от проклетата тъмница, защото нямам десет долара в джоба. Виждали ли сте по-голяма ирония на съдбата?

Полицаят заяви, че не е, но не видя и повод за отчаяние.

— Нямаш ли приятели?

— Купища.

— Ами защо не се обадиш на някой да дойде да ти помогне?

Типтън се изненада.

— Нима тук разрешават обаждания?

— Имаш право на един разговор.

— Такъв ли е законът?

— Такъв.

— Тогава… А, Уили, подремна ли си?

Уилфред Олсоп се надигна, премигна няколко пъти, простена, разтърси се от глава до пети и се присъедини към компанията. Изглеждаше в малко по-добра форма, отколкото при предишното си възкресение. Приликата му с престоял дни наред във водата труп все още биеше на очи, но беше станал по-весел труп — труп, зърнал светлина в тунела.

— О, Типи — възрадва се той, — реших, че ще ти е интересно да научиш, че няма да умра. Чувствам се малко по-добре.

— Браво, това се иска.

— Не много по-добре, но все пак е нещо. Тъй че забрави за табакерата. С кого говориш? Не го виждам много ясно, но май е полицай?

— Точно така.

— Смяташ ли, че може да ни каже как да се измъкнем оттук?

— Точно това обсъждах с него. Твърди, че ще ни пуснат, ако им бутнем по десет долара.

Умът на Уилфред още плуваше в саламурена мътилка, но все пак успя да формулира идея.

— Ами тогава да им бутнем по десет долара.

— Как? Ти имаш ли пари?

— Никакви.

— Нито пък аз. Някой ми сви пачката. Но този джентълмен, господин…

— Гароуей.

— Господин Гароуей твърди, че мога да се обадя по телефона на някого да донесе.

— Иди се обади на някого.

Типтън поклати глава и тутакси нададе остър крясък. Има времена, когато клатенето на главата поражда усещането, че човек е предизвикал неодобрението на Яел^[1] и тя се е заела с обичайната си практика.

— Не е толкоз просто. Има уловка. Човек може да се обади само веднъж.

— Не разбирам.

— Значи още си мотан. Вие ме разбирате, нали, господин Гароуей?

— Естествено. Приятелят ви може да не е вкъщи. Тогава ще сте използвали правото си без никакъв резултат.

— Точно така. Сега е средата на август и всички дружки се проветряват извън града. Ще се върнат след Деня на труда, но Денят на труда е след три седмици, а на мен не ми се чака дотогава. По дяволите, недей така — помоли Типтън и примижа.

Имаше предвид внезапния остър лай, изтръгнал се от устните на съкилийника му, който се отрази твърде неблагоприятно на пулсиращото слепоочие и създаде мигновеното усещане, че някой е подхвърлил две пръчки динамит в главата му.

— Извинявай — каза Уилфред. — Мислех си за чичо Кларънс.

Това изявление никак не успокои Типтън и той подметна със заядлив сарказъм, че е похвално един племенник да мисли за чичо си в такъв момент. Много мило, рече той, сега му е времето и мястото да мисли за чичо си Кларънс.

— Той е в Ню Йорк! Отседнал е в „Плаза“. Дойде за сватбата на леля Констанс. Тя се омъжва за янки на име Скунмейкър.

Типтън осъзна, че твърде прибързано е осъдил приятеля си. Това, което му се беше сторило безсмислено изместване на разговора, всъщност се оказа съществен принос към същия.

— Вярно — възкликна той. — Четох във вестника. Работите май се избистрят. Сигурен ли си, че е в „Плаза“?

— Сигурен съм. Леля Хърмайъни ми нареди да отида да го видя.

— Но мога ли да го събудя в този час на нощта?

— Ако обясниш, че е спешно. Ще трябва много умело да изясниш нуждата от експедитивност. Знаеш го какво е изкуфяло дърто магаре.

Това беше доста точно, макар и не особено почтително описание. Кларънс, Девети граф Емсуърт, този занесен и завеян пер, не беше измежду бляскавите умове на нацията. Начинът му на живот бе допринесъл за мудността на мисловните му процеси. Когато не женеше сестрите си в Америка, прекарваше времето си в размотаване из градините и землището на замъка Бландингс, неговата провинциална резиденция, а мислите му, доколкото си правеха труда да го спохождат, бяха съсредоточени върху Императрицата на Бландингс — неговата свиня орденоноска. Когато не беше сред откритите простори, можеше да бъде намерен в кабинета си, погълнат от книга, посветена на свинете, и най-вече монументалната творба на Огъстъс Уипъл „Грижи за свинята“ (издателство „Попгуд и Грули“, цена трийсет и пет шилинга), на която никога не се насищаше.

Първоначалният ентусиазъм на Типтън започна да посърва. Подобно на Хамлет, и той започна да се терзае от едни съмнения… Задъвка замислено долната си устна.

— Рискът е голям. Представи си, че е някъде на гуляй.

— Допускаш ли стар домошар като чичо Кларънс да хукне по вечеринки?

— Знае ли човек…

— Все пак това не е чичо Галахад, а чичо Кларънс.

— Но е вероятност, която не бива да загърбваме. И най-порядъчните англичани, като дойдат в Ню Йорк, навирват гребена и хукват да живеят. Просто въздухът е такъв. Какво бихме могли да направим в такъв случай, господин Гароуей?

Полицаят прокара пръст по брадичката си, излята по калъпа на боен кораб. Застърга я с пръст.

— Да изясним нещата. Искате да се убедите, че човекът си е вкъщи. Правилно ли съм ви разбрал?

— Всичко зависи от това.

— Ами какво ще кажете първо аз да му се обадя? Ако вдигне телефона, значи си е вкъщи и аз ще затворя. Тогава ще се обадите вие.

Типтън го изгледа с благоговение. Разпозна соломоновото решение. Ако това бе нормалната интелигентност на средностатистическия нюйоркски полицай, нищо чудно, че минаваха за най-добрите.

— Бог да те благослови, Гароуей! — емоционално възкликна той. — Ти реши проблема. Кажи на госпожа Гароуей следващия път, като пазарува в магазините „Типтън“, да спомене името ми и да каже, че съм наредил да получи всичко, което си избере — от маслото до говеждите ребра и пилешката супа с фиде.

— Много мило, сър. Ще й стане драго. Май казахте „Плаза“, а името на приятелчето ви е Кларънс.

— Емсуърт.

— Грешката е моя.

— Питай за граф Емсуърт. Той е лорд.

— А, от ония? Ясно.

3.

Полицаят забърза навън и Типтън почтително се загледа след него.

— Кои злостни хора тръбят, че нюйоркската полиция е брутална? — отбеляза той. — Брутална, друг път. Никога не съм виждал по-мил човек. А ти?

— Никога.

— Можеш да чуеш как млякото на човешката доброта бълбука в него.^[2]

— Определено.

— Няма да се учудя, ако е започнал живота си като бойскаут.

— Нито пък аз.

— Показва колко глупаво е да се ръководиш от външността на хората. Той не е виновен, че не е писана картинка.

— Естествено.

— А и какво, в края на краищата, е красотата?

— Точно така. Повърхностен слой, както често съм се изразявал.

— Също и аз.

— Важно е сърцето.

— Неизменно. А неговото е голямо като стадиона на „Янките“. А, Гароуей. Какъв е резултатът?

— Там е.

— Три пъти, не, нека да са четири пъти „ура“. Как ти се стори?

— Сънен.

— Искам да кажа в какво настроение? Любезен? Хрисим? Приветлив? Усети ли някаква склонност да дава пари?

— Естествено.

— Тогава дръпни се от пътя и ме пусни до телефона — нареди Типтън.

Докато вървеше, главата продължаваше да го боли, но сърцето му пърхаше. Беше поел пътя към нещо, което щеше да изпълни сърцата на част от ближните му, и най-вече на полковник и лейди Хърмайъни Уедж, с тревога и безпокойство, но още не го знаеше. Не беше ясновидец.