Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (10)

IX

След много спорове най-после съставихме разумен план. До сряда Луси щеше да остане в хотел „Хомстед“ заедно със семейство Уесли, за да мога известно време да се посветя на собствените си проблеми, без да се притеснявам за нея. След закуска потеглих с колата. Валеше лек сняг, който се превърна в дъжд, когато влязох в Ричмънд.

До следобеда успях да посетя и канцеларията, и лабораториите. Разговарях с Фийлдинг и с неколцина от юридическите експерти и успях да избегна Бен Стивънс. Не отговорих на нито едно репортерско обаждане по телефона и пренебрегнах електронната си поща, защото ако от отдел „Здравеопазване“ искаха да ми кажат нещо, нямах желание да го науча. В четири и половина бях спряла на бензиностанцията на Гроув Авеню, когато зад мен се появи един бял форд. Марино слезе от него и се отправи към мъжката тоалетна. Когато излезе оттам, скришом се огледа, за да види дали някой не е забелязал „пътешествието“ му до клозета. После се приближи до мен.

— Минавах наблизо и те видях — каза той, като пъхна ръце в джобовете на синия си блейзър.

— Къде ти е палтото? — попитах го, докато бършех предното стъкло.

— В колата. Пречи ми. — Прегърби се, защото духаше студен вятър. — Ако още не си взела решение да се опиташ да пресечеш тези слухове, крайно време е да го направиш.

— И какво по-точно ми предлагаш да направя, Марино? Да извикам Джейсън Стори и да му кажа колко съжалявам, че жена му и нероденото му дете са мъртви, но че го моля върху някой друг да излее мъката и гнева си?

— Той те обвинява, докторке.

— След като прочетох изявленията му в „Поуст“, подозирам, че всичко живо ме обвинява. Успял е да ме представи като безскрупулна кучка.

— Гладна ли си?

— Не.

— Е, имаш вид на гладна.

Погледнах го така, сякаш бе изгубил разсъдъка си.

— Когато подозирам нещо, мой дълг е да го проверя. Тъй че ти давам възможност да избираш, докторке. Мога да взема сандвичи и сода от онзи автомат ей там и докато ни замръзнат задниците, да стоим тук, да вдишваме бензиновите пари и да пречим на другите бедни копелета да си налеят бензин. Или можем да изтичаме до онова заведение „При Фил“. Съгласен съм и на двете.

Десет минути по-късно ние седяхме в едно ъглово сепаре и прелиствахме лъскавата листа с менюто, където имаше всичко — от спагети до пържена риба. Марино бе обърнат към боядисаната с тъмна боя входна врата, а аз имах прекрасен изглед към тоалетните. Той пушеше, както повечето хора наоколо, а аз отново си мислех, че е адски трудно да ги откажеш. При дадените обстоятелства избрахме идеалното място. „При Фил“ беше стар местен ресторант, където постоянните клиенти, които се познаваха от деца, продължаваха да се срещат редовно, за да похапнат добре и да изпият бутилка бира. Посетителите бяха добросърдечни и общителни хора, които едва ли биха ме познали, освен ако снимката не се появяваше редовно на спортната страница на местния вестник.

— Положението е такова — каза Марино, като остави листата с менюто. — Джейсън Стори смята, че Сюзън щеше да е още жива, ако не работеше при теб. И вероятно е прав. Освен това той е неудачник, един от онези егоцентрични негодници, които смятат, че за всичко са им виновни другите. Истината е, че той е по-виновен за смъртта на Сюзън.

— Да не би да предполагаш, че той я е убил?

Сервитьорката дойде и ние си поръчахме вечеря. Печено пиле е ориз за Марино и филе от малка акула с чили за мен, плюс две диетични соди.

— Изобщо не предполагам, че Джейсън е убил жена си — кротко рече Марино. — Но той е причината тя да се замеси в онова, което е довело до смъртта й. Сюзън е плащала сметките и огромните финансови затруднения са били на нейната глава.

— Никак не е чудно, съпругът й наскоро е загубил работата си — казах аз.

— Лошото е, че не е загубил желанието си да харчи. Имам предвид изисканите костюми и панталони и копринените вратовръзки. Две седмици след като е останал без работа, този тип си е купил скиорски екип за седемстотин долара и е заминал да прекара уикенда в Уинтъргрийн. А пък преди това се е сдобил с кожено яке за двеста долара и с велосипед за четиристотин долара. Тъй че Сюзън се претрепва от работа в моргата, а после се прибира у дома, за да види сметките, които са много по-големи от заплатата й.

— Нямах представа за това — казах и изведнъж ме заболя, като си представих как Сюзън седеше зад бюрото си. Всекидневният й ритуал включваше прекарване на обедната почивка в службата, а и аз понякога се присъединявах към нея, за да си побъбрим. Спомних си обикновените царевични пръчици и бутилките със сода, на които имаше етикетчета с цената. Всичко, което пиеше и ядеше, сигурно беше донесено от къщи.

— Скъпите навици на Джейсън са истинската причина да говори такива гадости за теб — продължи Марино. — Той те клевети пред всички, които проявяват желание да го слушат, защото си съдебен лекар и шеф, караш мерцедес и живееш в голяма къща в Уиндзор Фармс. Според мен тоя тъпак смята, че ако успее по някакъв начин да те изкара виновна за смъртта на жена си, това ще бъде някаква малка компенсация за него.

— Може да ме клевети до засиняване, ако иска.

— И ще го направи.

Диетичните ни питиета пристигнаха и аз смених темата.

— Утре сутринта ще се срещна с Дауни.

Марино разсеяно погледна към телевизора, поставен над бара.

— Луси ще се заеме е АДС. А аз ще трябва да направя нещо с тоя Бен Стивънс.

— Просто се налага да се отървеш от него.

— Имаш ли представа колко е трудно да уволниш държавен служител?

— Разправят, че било по-лесно да уволниш Исус Христос — каза Марино. — Все пак трябва да намериш някакъв начин да се отървеш от този негодник.

— Ти разговаря ли с него?

— О, да. Той смята, че ти си нагла, амбициозна и странна. Че е истинска мъка да се работи с теб.

— Наистина ли се изрази така? — удивено попитах аз.

— Това беше общата насока.

— Надявам се, че някой ще провери какво е финансовото му положение. Би било интересно да се разбере дали напоследък е внасял големи суми в банката. Едва ли Сюзън сама си е навлякла тая беля на главата.

— И аз смятам така. Според мен Стивънс знае много и с всички сили се стреми да прикрие следите си. Между другото проверих в банката на Сюзън. Един от чиновниците си спомня, че трийсет и петте хиляди, които е вложила, са били в брой. Банкноти от двайсет, петдесет и сто долара, носела ги в чантичката си.

— А Стивънс какво каза за Сюзън?

— Твърдеше, че всъщност не я е познавал добре, но имал впечатление, че двете сте имали някакви проблеми. С други думи потвърждава онова, което пише във вестниците.

Поднесоха ни вечерята, но аз бях толкова ядосана, че не можех да преглътна.

— Ами Фийлдинг? — попитах. — И той ли смята, че е ужасно да се работи с мен?

Марино отново впери разсеян поглед в далечината.

— Той каза, че си много напориста и че никога не е могъл да те разбере.

— Не съм го наела на работа, за да ме разбира, и в сравнение с него наистина съм напориста, Фийлдинг не се интересува от съдебната медицина, така е от няколко години. Влага по-голяма част от енергията си в други неща.

— Докторке — Марино ме погледна в очите, — ти си по-напориста от всеки друг и повечето хора не могат да те разберат. Не може да се каже, че разкриваш сърцето си пред всеки. Всъщност хората си мислят, че си безчувствена. Толкова е трудно да те разбере човек, че за онези, които не те познават, изглеждаш безчувствена. Другите ченгета, адвокатите все ме питат за теб. Те искат да знаят каква си всъщност, как вършиш всекидневната си работа… каква е цената. Виждат те като човек, който не се сближава с никого.

— А ти какво им отговаряш, когато те питат за мен?

— Нищо не им отговарям, по дяволите.

— Свърши ли с психоанализата, Марино?

Той запали цигара.

— Виж какво, ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса. Винаги си била такава сдържана, професионалистка… трудно допускаш хората до себе си, но когато го направиш, нямаш грешка. Ставаш приятел за цял живот и си готова на всичко за другия. Но през последната година ти се промени. Откакто убиха Марк, ти се самоизолира. За хората около теб това е равносилно да са в стая, която някога е била много топла, а сега температурата е спаднала под нулата. Мисля, че ти дори не го съзнаваш. Тъй че точно в момента никой не е особено привързан към теб. Може би хората се чувстват малко обидени, защото ги пренебрегваш и се държиш хладно. Може би са те харесвали и такава. Може би просто им е все едно. Работата е там, че независимо дали седиш на трон или на „горещия стол“, хората гледат да използват твоето положение. И ако нищо не ви свързва, за тях е още по-лесно да получат онова, което искат, без да дават пукната пара за теб. Това е положението. Има толкова много хора, които е години са чакали да видят как и теб ще те заболи.

— Няма да ме заболи — отвърнах и отместих чантата си.

— Докторке — той издуха облаче дим, — вече те боли. И здравият разум ми подсказва, че ако плуваш заедно с акулите и усетиш, че те заболи, по-добре е веднага да излезеш от водата, дявол го взел.

— Може ли поне две-три минутки да поговорим, без да употребяваме клишета?

— Хей, аз не говоря португалски, нито китайски, пък и ти няма да ме слушаш.

— Ако проговориш на португалски или на китайски, обещавам ти да те изслушам. Всъщност, ако някога решиш да проговориш на английски, пак ще те изслушам.

— Подобни забележки няма да ти спечелят много приятели. Точно за тези неща говорех.

— Казах го с усмивка.

— Виждал съм как разрязваш трупове с усмивка.

— Никога. Винаги използвам скалпел.

— Понякога няма разлика между двете. Виждал съм как усмивката ти причинява болка на разни адвокати от защитата.

— Ако съм толкова ужасна, защо с теб сме приятели?

— Защото аз съм се обградил с повече стени от теб. Истината е, че на всяко дърво има по някой негодник, а във водата е пълно с акули. Всички те искат да си отхапят по едно парче от нас.

— Марино, това е налудничаво.

— Ти си дяволски права и ето защо ще трябва да залегнеш за известно време. Наистина — рече той.

— Не мога.

— Ако искаш да знаеш истината, продължаваш ли да се занимаваш с тези случаи, ще излезе, че са намесени личните ти интереси. Накрая ще правиш още по-лошо впечатление.

— Сюзън е мъртва — казах аз. — Еди Хийт е мъртъв. Дженифър Дейтън е мъртва. В моята служба има корупция и не сме сигурни кой е отишъл на електрическия стол миналата седмица. А ти ми предлагаш да изчезна, докато всичко се оправи само като с магическа пръчка?

Марино посегна да вземе солта, но го изпреварих.

— Това не. Но можеш да си сложиш пипер колкото искаш — рекох аз.

— Тези грижи за здравето ще ме убият — предупреди ме той. — Защото някой ден така ще ми писне, че ще направя всичко наведнъж. Пет запалени цигари, чаша бърбън в едната ръка, чаша кафе в другата, пържола, печени картофи, полети с масло, сметана, сол. И тогава ще изгърмят всичките ми бушони.

— Не, ти няма да направиш такова нещо — рекох. — Ти ще се погрижиш за себе си и ще живееш поне толкова дълго, колкото и аз.

Известно време мълчахме и само ровехме в чиниите си.

— Докторке, не се обиждай, но какво смяташ, че ще успееш да откриеш в тези проклети перца?

— Ами надявам се да открия източника им.

— Мога да ти спестя усилията. Те са от птици.

 

Към седем часа се разделих с Марино и се върнах в центъра на града. Температурата се бе повишила, нощта бе тъмна, а поривите на яростния вятър и дъждът можеха направо да спрат автомобилното движение. Неоновите лампи зад моргата приличаха на жълтеникави петна, задната врата бе затворена, а паркингът пустееше. Влязох в сградата и пулсът ми се ускори, когато минах покрай аутопсионната зала и завих по яркоосветения коридор към малкия кабинет на Сюзън.

Отключих вратата, без да знам какво очаквам да открия тук, но неудържимо ме привличаха шкафът с папките, чекмеджетата на бюрото, всяка книга и старо телефонно съобщение. Всичко изглеждаше така, както е било преди смъртта й. Марино беше достатъчно опитен, за да прерови личните й вещи и да запази естественото им безредие. Телефонът стоеше все така накриво в единия ъгъл на бюрото, жицата му приличаше на спирала. Ножица и два счупени молива бяха сложени върху зелената попивателна преса, престилката й бе метната на облегалката на стола. Едно напомняне за уговорено посещение при лекар все още се виждаше върху компютърния монитор, потреперих вътрешно, когато се вгледах в плахите извивки и нежния наклон на спретнатите букви, изписани от нея. Къде беше сбъркала? Дали когато себе омъжила за Джейсън Стори? Или нейната гибел е била заложена много по-рано в живота й, когато е била малката дъщеря на педантичен свещеник, близначката, останала сама след смъртта на сестра си?

Седнах на нейния стол на колелца и се придвижих по-близо до шкафа с документите, започнах да вадя папките една по една и да преглеждам съдържанието им. Видях купища брошури и друга напечатана информация, свързана с хирургическите инструменти и материалите, използвани в моргата. Нищо особено не забелязах, докато не открих, че тя беше запазила почти всички бележки и докладни записки, които бе получила от Фийлдинг, а моите и на Бен Стивънс изобщо липсваха, макар да бях сигурна, че са били многобройни. Понататъшното претърсване на чекмеджетата и лавиците ми разкри, че липсват папки — моите и на Бен Стивънс, и тогава стигнах до заключението, че някой сигурно ги е взел.

Първата ми мисъл беше, че вероятно са у Марино. После изведнъж се стреснах, защото ми хрумна нещо. Забързах нагоре по стълбите. Отключих вратата на кабинета си и отидох право до чекмеджето е папките, където пазех обичайната документация, като телефонни съобщения, докладни записки, разпечатки на сведения, дошли с електронната поща, чернови на финансови проекти и дългосрочни разписания. Дебелата папка, която търсех, носеше простия надпис „Документация“ и съдържаше копия от всички докладни записки и бележки, които бях изпратила на хората от екипа си и на другите наши служители през последните няколко години. Проверих стаята на Роуз, внимателно проверих за втори път и моя кабинет. Папката липсваше.

— Копеле! — прошепнах и разярено се втурнах по коридора. — Проклето копеле!

Кабинетът на Бен Стивънс бе невероятно чист и така подреден, че приличаше на изложба на стари мебели. Бюрото му беше имитация в стил „Уилямсбърг“ с лъскави месингови дръжки на чекмеджетата и махагонов фурнир, имаше и два месингови лампиона с тъмнозелени абажури. Подът бе застлан с персийски килим — машинна изработка, на стените имаше фото тапети с алпийски скиори, мъже, яхнали препускащи коне, и моряци, носещи се сред бурното море. Като начало извадих личното досие на Сюзън. Обичайната трудова характеристика, служебната биография и другите документи бяха налице. Липсваха няколко благодарствени писма, които сама бях написала и сложила в папката. Започнах да отварям чекмеджетата на бюрото и в едно от тях открих кафяв несесер, съдържащ четка за зъби, паста, бръснач, крем за бръснене и шишенце одеколон.

Може би усетих едва доловимото раздвижване на въздуха при безшумното отваряне на вратата или може би надуших чуждото присъствие подобно на някакво животно. Вдигнах очи и видях застаналия на прага Бен Стивънс, а аз седях зад бюрото му и завинтвах капачката на шишенцето с одеколон. За един дълъг, вледеняващ миг очите ни се срещнаха. Никой не проговори. Не изпитвах страх. Не изпитвах и никакво неудобство от това, че ме е заварил в кабинета си. Изпитвах само ярост.

— Прекалено късно е, Бен.

Затворих ципа на несесерчето и го прибрах в чекмеджето. Сплетох пръсти върху попивателната преса, вършех всичко преднамерено бавно.

— Винаги съм обичала да оставам след работа, защото тук няма никой — рекох аз. — Нищо не те разсейва. Няма опасност някой да влезе и да те прекъсне каквото и да правиш. Няма чужди очи и уши наоколо. Никакъв звук, освен в редките случаи, когато човекът от охраната реши да пообиколи. И ние добре знаем, че това не става често, а само ако нещо с привлякло вниманието му, защото той мрази да влиза и моргата. Всички пазачи са такива. Същото се отнася и за чистачките. На долния етаж въобще не слизат, а тук гледат да претупат работата си набързо. Но сега наближава девет, нали така? Чистачките винаги си отиват към седем и половина. Интересното е, че не се досетих по-рано. И през ум не ми мина. Може би това подсказва колко заета съм била винаги. Казал си на полицаите, че не познаваш добре Сюзън, но често си я возил с колата си — до службата или до дома й, както в онази снежна утрин, когато аутопсирах Дженифър Дейтън. Спомням си, че тогава Сюзън беше много разсеяна. Бе изоставила трупа посред коридора и набираше нечий телефонен номер, когато влязох в аутопсионната зала. Щом ме видя, веднага остави слушалката. Съмнявам се, че се е готвила да води служебен разговор в седем и половина сутринта, и то в деня, когато повечето хора бяха принудени да си останат у дома заради лошото време. И тук нямаше с кого да говори, още никой не беше дошъл. Освен теб. Ако е набирала твоя номер, защо понечи да скрие от мен? Освен, ако за нея си бил не само пряк началник, а и нещо повече. Разбира се, твоите отношения е мен са също толкова интересни. Разбираме се добре и изведнъж ти твърдиш, че аз съм най-ужасният шеф на света. Питам се дали Джейсън Стори единствен се е раздрънкал пред репортерите. Новият ми образ е невероятен. Деспотична, неврастеничка. Човекът, който по някакъв начин е виновен за насилствената смърт на моята асистентка. Ние със Сюзън бяхме в много добри отношения, и то доскоро, така е, Бен. Но никой друг освен нас двамата не знае това, а всеки вестник, който би могъл да публикува мнението ми, изчезва в най-подходящия момент. И според мен ти вече си издрънкал пред някого, че важни лични досиета и докладни записки са изчезнали оттук и също така си успял да намекнеш, че аз съм ги взела. Когато изчезват такива документи, човек може да каже каквото си иска за съдържанието им, нали така?

— Не разбирам за какво говориш — каза Бен Стивънс. Отдели се от вратата, но не дойде близо до бюрото, нито седна. Лицето му пламтеше, в очите му светеше злоба. — Не съм чувал за никакви липсващи документи, но ако е вярно, не мога да скрия този факт от властите, както не мога да скрия и другия факт — че минах през службата да взема нещо, което съм забравил, и те видях да се ровиш в бюрото ми.

— Какво си забравил, Бен?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Длъжен си. Работиш за мен и ако влезеш късно през нощта в тази сграда и аз разбера, имам право да ти задавам въпроси.

— Хайде накарай ме да напусна. Уволни ме. Точно сега това ще изглежда много красиво.

— Ти си като сепия, Бен.

Опули очи и облиза устните си.

— Опитите ти да ме провалиш приличат на онази мастилена течност, която сепиите изпускат във водата. Паникьосал си се и искаш да отклониш вниманието от себе си. Ти ли уби Сюзън?

— Побъркала си се, дявол да те вземе — изрече той с треперещ глас.

— Рано следобед на Коледа тя е напуснала дома си и уж е отишла да се срещне с приятелка. Всъщност е имала среща с теб, нали така? Не знаеше ли, че яката и шалът на мъртвата Сюзън миришеха на мъжки одеколон, на одеколона, който държиш в бюрото си, за да се напръскаш, преди да потеглиш към „Слип“ след работа!

— Не разбирам за какво говориш.

— Кой й плащаше?

— Може би ти.

— Това е абсурдно — спокойно казах аз. — Двамата със Сюзън сте се забъркали в някакви машинации за печелене на пари и се досещам, че ти си я въвлякъл в тази работа, защото познаваше слабите й места. Тя навярно ти се е доверила. Знаел си как да я убедиш да ти помага, а бог е свидетел, че умееш да харчиш пари. Само сметките ти в бара са достатъчни, за да се стопи заплатата ти. Забавленията ти са много скъпи, а аз знам колко пари получаваш.

— Нищо не знаеш.

— Бен — тихо изрекох аз, — откажи се. Спри, докато не е станало късно. Кажи ми кой стои зад всичко това.

Той отказваше да ме погледне в очите.

— Залогът е прекалено голям, когато започнат да умират хора. Да не мислиш, че ако си убил Сюзън, ще се измъкнеш?

Той мълчеше.

— Да не мислиш, че ако някой друг я е убил, ти си застрахован и няма да ти се случи същото?

— Заплашваш ли ме?

— Глупости.

— Не можеш да докажеш, че дрехите на Сюзън са миришели на моя одеколон. Такива проби няма. Не можеш да затвориш миризмата в епруветка, не можеш да я запазиш — каза той.

— А сега те моля да напуснеш, Бен.

Той се обърна и излезе от кабинета си. Чух как вратите на асансьора се затвориха и отидох в дъното на коридора, за да надникна през прозореца, който гледаше към паркинга отзад. Не посмях да отида до колата си, докато Бен не си замина.

 

Сградата на ФБР представлява бетонна крепост на ъгъла на Найнт Стрийт и Пенсилвания Авеню в сърцето на окръг Колумбия и когато пристигнах там на следващата сутрин, пред мен вървяха поне стотина шумни ученици. Като ги гледах как подскачаха по стълбите, втурваха се към скамейките и неспокойно се тълпяха около огромните декоративни храсти, изведнъж се сетих каква беше Луси на тяхната възраст. За Луси щеше да е истинско удоволствие да обиколи лабораториите и ненадейно ужасно ми домъчня за нея.

Пискливите детски гласове отлетяха надалеч, сякаш отнесени от вятъра, а аз енергично закрачих по пътя си, защото бях идвала тук и преди и добре знаех къде отивам. Насочих се към центъра на сградата, минах през вътрешния двор, през малкия паркинг, покрай един човек от охраната и най-после стигнах до една остъклена врата. Зад нея имаше приемна е кремави мебели, огледала и флагчета. Президентът се усмихваше от една снимка, окачена на стената, а на отсрещната се виждаше цяла редица снимки на най-търсените престъпници в страната.

Показах шофьорската си книжка на младия мъж от охраната, който изглеждаше мрачен като сивия си костюм.

— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебномедицински експерт на Върджиния.

— При кого идвате?

Казах му.

Сравни лицето ми със снимката, увери се, че не съм въоръжена, обади се на някого и ми връчи една значка. За разлика от Академията в Куантико, тук само от вида на обкръжението душата ти се вледеняваше и гръбнакът ти се схващаше.

Никога не бях виждала агента със специално предназначение Майнър Дауни, макар че името му предизвикваше някои неласкави асоциации. Представях си го така — хилав, крехък, бледоруси косми покриват цялото му тяло освен главата, има слабо зрение, бледа, недокосната от слънцето кожа, движи се като привидение и, разбира се, никой не го забелязва. Естествено оказа се, че греша. Един як мъж по риза се появи, впери поглед право в мен и аз се изправих.

— Вие сигурно сте мистър Дауни — рекох.

— Доктор Скарпета — той стисна ръката ми, — моля, наричайте ме Майнър.

Беше най-много на четирийсет години, симпатичен, с вид на учен, носеше очила без рамки и раирана вратовръзка — небесносиньо и бордо, кестенявата му коса беше късо подстригана. Излъчваше благоразположение и интелектуална сила, което веднага би направило впечатление на всеки многострадален аспирант, защото не можах да си спомня нито един преподавател от Джорджтаун или „Джонс Хопкинс“, който да не общуваше с възвишеното и да не смяташе за унизително да се сближава с обикновените хора.

— Защо се занимавате точно с пера? — попитах аз, когато се качихме на асансьора.

— Имам приятелка орнитоложка, която работи в Смитсъновия музей по естествена история — отвърна той. — Шефовете от авиацията търсеха нейната помощ заради случаите на сблъскване с птици и на мен това ми се видя интересно. Разбирате ли, самолетните мотори всмукват птиците, тогава в останките на земята намирате птичи пера и искате да знаете коя птица е причинила белята. С други думи всмуканата птица е направо смляна. Морска чайка може да свали бомбардировач Б–1, една птица срещу един мотор на пътнически самолет, пълен е хора — ето това е проблем. Или да вземем друг случай, когато гмурец пробил предното стъкло на реактивен самолет и обезглавил пилота. В това се състои и част от работата ми. Изучавам остатъците от всмуканите птици. Проверяваме турбините и витлата, като хвърляме вътре пилета. Нали разбирате, за да установим дали самолетът може да издържи на сблъсъка с една птица или с две. Но птичи пух има навсякъде. Например в стелките на обувките на заподозрения. Дали заподозреният е бил на уличката, където е намерен трупът? Или за онзи тип, който извършил взломна кражба и сред откраднатите вещи имало жълта амазонка от вълнен плат с двойна кепърна сплитка, а ние открихме на задната седалка на колата му мъх от жълта амазонка с двойна кепърна сплитка. Или перцето, открито върху тялото на изнасилена и убита жена. Трупът бил сложен в кашон и хвърлен в контейнер за смет. Перцето беше от дива патица, с такива перца беше пълна и пухената завивка на заподозрения. Този случай решихме с помощта на едно перце и два косъма.

На третия етаж имаше безброй лаборатории, където правеха анализи на експлозиви, парченца боя, цветен прашец, различни инструменти, гуми и късчета от какво ли не — всичко това използвано при извършване на престъпление или взето от местопрестъплението. Газови хроматографски детектори, микроспектрофотометри и компютри работеха денонощно. Последвах Дауни по белите коридори покрай безбройните лаборатории и най-после стигнахме до секция „Анализ на косми и нишки“, където той работеше. Кабинетът му функционираше и като лаборатория, мебелите от тъмно дърво и лавиците с книги се намираха до микроскопите и лабораторните маси. Стените и килимът бяха бежови, а рисунките с цветни моливи ми подсказаха, че този уважаван в цял свят експерт е и баща.

Отворих кафявия хартиен плик и извадих три по-малки прозрачни пликчета. В двете имаше перца, намерени при труповете на Дженифър Дейтън и Сюзън Стори, а третото съдържаше мостра от лепкавото вещество, взето от китките на Еди Хийт.

— Това, изглежда, е най-доброто — посочих аз перцето, открито върху нощницата на Дженифър Дейтън.

Той го извади и каза:

— Това е пух, от гърдите или от гърба. Цяло снопче. Добре. Колкото е по-голямо, толкова по-добре. — С помощта на пинсетка откъсна няколко от подобните на клончета издатинки или „мустачета“ от двете страни на стъбълцето, настани се зад стереоскопния микроскоп и ги сложи върху предметното стъкло, където вече бе капнал малко ксилен. Това спомогна за разделянето на тъничките нишчици и когато той се убеди, че всяка от тях е приела първичната си форма, докосна стъклото с ъгълчето на парче зелена попивателна хартия, която абсорбира ксилена. Прибави Фло-Текс, сложи отгоре покривно стъкълце и постави всичко това под окуляра на сравнителния микроскоп, който бе свързан с видеокамера. — Като начало ще ви кажа, че перата на всички птици в основата си имат еднаква структура. Имаме централно стъбълце, мустачки, които на свой ред се разклоняват в тънки като косъмчета власинки, освен това имаме и разширена основа, в горния й край се вижда шуплест отвор, наречен горен пъп. „Мустачките“ са именно влакънцата, които придават пухкав вид на птичите пера, и като ги увеличим, ще видите, че всъщност приличат на миниатюрни перца, излизащи от основното стъбло. — Включи монитора. — Ето това е едно мустаче.

— Прилича ми на папрат — казах аз.

— В някои отношения — да. Сега ще го увеличим още малко, за да видим по-добре власинките, тъй като именно те ни помагат да идентифицираме перата. Всъщност ние най-много се интересуваме от възелчетата.

— Да видим дали съм ви разбрала правилно. Възелчетата са разклонения на власинките, власинките са разклонения на мустачетата, мустачетата са разклонения на перата, а перата са разклонения на птиците.

— Точно така. И всяко семейство птици си има специфична структура на перата.

На екрана на монитора видях нещо като изображение на пръчковиден плевел с краче на насекомо. Линийките бяха съединени на места с триизмерни триъгълничета и Дауни ми каза, че това са възелчетата.

— Най-важни са големината, формата и пигментацията на възелчетата, както и тяхното разположение — търпеливо ми обясни той. — Например звездовидните възелчета са на гълъб, пръстовидните възелчета са на пилета и пуйки, а при кукувиците имаме издутинки в основата. Тези — Дауни посочи екрана — несъмнено имат триъгълна форма, тъй че веднага мога да ви кажа от какво са — от гъска или от северна морска патица. Не че това представлява някаква голяма изненада. Обикновено перата, намерени при взломни кражби, изнасилвания и убийства, произхождат от възглавници, завивки, якета, ръкавици. И пълнежът винаги се състои от накълцани пера и пух от патици и гъски, а при евтините артикули — от пилета. Но в случая ние можем напълно да изключим пилетата. И почти съм сигурен, че това перо не е от гъска.

— Защо? — попитах аз.

— Е, разликата щеше да се види по-ясно, ако имахме цяло перо. Но въз основа на това, което виждаме, можем да заключим, че възелчетата са прекалено малко на брой. Плюс това те не са разположени по протежение на цялата власинка, а са повече в края й. А това е характерно за перата на патиците.

Отвори няколко чекмеджета на шкафа до нас, които бяха пълни с диапозитиви.

— Нека да видим. Имам около шейсет диапозитива с пера от патици. За да сме сигурни, ще ги прегледаме всичките.

Един по един той ги слагаше на предметното стъкло на сравнителния микроскоп, който всъщност представлява два микроскопа с един окуляр. На видеомонитора се виждаше осветено кръгло поле, разделено по средата с тънка линия, като познатите ни вече мостри бяха от едната й страна, а онази, която се надявахме да идентифицираме — от другата. Набързо прегледахме пера от дива патица, мускусна патица, траурна потапница, североамериканска патица, американски свирач и десетки други. На Дауни не му беше необходимо дълго да се взира, за да разбере, че патицата, която търсехме, ни се изплъзва.

— Въобразявам ли си или това изглежда по-изящно от другите? — попитах аз, имайки предвид въпросното перце.

— Не си въобразявате. Наистина е по-изящно, с по-заоблена форма. Вижте, триъгълните структури изпъкват по-малко.

— Така е. Сега го виждам.

— И това ни подсказва каква е птицата. Ето кое е невероятното. За всяко нещо природата си има причини и аз предполагам, че в този случай държи за изолацията. Пухът трябва да задържа въздуха и колкото по-изящни са власинките и по-заоблени са възелчетата, повече топлина се запазва. Все едно че стоиш в малка изолирана стаичка без вентилация. В нея е топло.

Сложи още един диапозитив и аз видях, че сме близо до разрешението на загадката. Власинките бяха изящни, възелчетата — тънички и събрани в основата на стъбълцето.

— Какво е това? — попитах аз.

— Запазихме главните заподозрени за най-накрая. — Изглеждаше доволен. — Морски патици. И на първо място в редицата са северните морски патици. Нека да увеличим още. — Той нагласи фокуса и разгледахме още няколко диапозитива. — Виждате ли кафеникавата пигментация в основата на възелчето? Вашето перце няма такава, нали?

— Разбирам.

— Така че ще опитаме с обикновената северна патица. Добре. Пигментацията се запазва — каза той, взирайки се напрегнато в екрана. — И да видим сега, имаме средно по две възелчета в основата на власинките. Плюс това обтекаемата форма, способстваща за изключително добрата изолация, а тя е важна особено ако плуваме в Северния ледовит океан. Смятам, че я намерихме, това е Somateria mollissima, типична за Исландия, Норвегия, Аляска и Сибирските брегове. Ще я проверя и със СЕМ — добави Дауни, имайки предвид сканиращия електронен микроскоп.

— Какво ще търсите?

— Солени кристалчета.

— Разбира се — с възхищение казах аз. — Защото северните морски патици плуват в солени води.

— Точно така. И при това са интересни, истински пример за експлоатация. В Исландия и Норвегия колониите от морски патици са защитени от хищници и други опасности, за да могат хората да събират перата, с които женската постила гнездото си и покрива яйцата. Перата се почистват и се изпращат на производителите.

— Производителите на какво?

— Главно на спални чували и завивки.

Докато говореше, той сложи на предметното стъкло няколко мустачета от перцето, намерено в колата на Сюзън Стори.

— Дженифър Дейтън не е имала нищо подобно в къщата си. Нищо, пълнено с пух — рекох аз.

— Тогава вероятно имаме работа с вторично или дори третично прехвърляне, при което перцето е преминало от дрехите на убиеца върху дрехите на жертвата. Разбирате ли, това е много интересно.

Сега вече мострата се виждаше на монитора.

— Отново северна морска патица — казах аз.

— Струва ми се, че е така. Нека да видим диапозитива. А това от момчето ли е?

— Да — отвърнах аз. — От лепкавото вещество, останало по китките му.

— По дяволите!

На монитора се виждаше невероятно разнообразие от цветове, форми, нишки, както и добре познатите власинки и възелчета.

— Е, при това положение в моята хипотеза се появява една голяма пукнатина — рече Дауни. — При положение, че говорим за три убийства, станали на различни места и по различно време.

— Точно за това говорим.

— Ако само едно от тези перца беше от северна морска патица, тогава щяхме да се изкушим да приемем възможността, че имаме замърсител. Нали знаете, на етикетите пише сто процента акрил, а се оказва, че всъщност става дума за деветдесет процента акрил и десет процента найлон. Етикетите лъжат. Ако преди нашия пуловер от акрил на машината са изработвали найлонови якета, то тогава първият пуловер ще съдържа найлонови замърсители. Колкото повече пуловери излизат от машината, толкова повече замърсителят се разрежда.

— С други думи — рекох аз — ако някой носи подплатено с пух яке или притежава пухена завивка, която съдържа замърсители, почти няма вероятност от якето или завивката да се отделят само замърсители.

— Точно така. Затова ще приемем, че в дадения случай имаме пълнеж от чист пух, което е крайно любопитно. Обикновено през моите ръце минават якета, ръкавици или завивки, подплатени с пилешки или гъши пера. Пухът от северна морска патица е нещо изключително. Якетата, завивките и спалните чували имат много ниска пропускливост, много добре са изработени и са невероятно скъпи.

— По-рано имали ли сте случаи, при които се е налагало да изследвате пух от северна морска патица?

— Това е първият.

— Защо е толкова ценен?

— Поради изолиращите си възможности, които вече описах. Но тук и естетиката си казва думата. Пухът от северна патица е снежнобял. Другите видове пух в повечето случаи са сивкави.

— И ако аз си купя някакъв артикул с пълнеж от пух на северна морска патица, ще разбера ли, че вътре има снежнобял пух или на етикета просто ще пише „патешки пух“?

— Сигурен съм, че ще разберете — рече той. — На етикета вероятно ще пише нещо като „пух от северна морска патица — 100%“. Ще трябва да има нещо, което да оправдава цената.

— Може ли да проверите в компютъра кои са дистрибуторите на пух?

— Разбира се. Но съвсем ясно е, че никой дистрибутор не е в състояние да ви каже дали даденият пух е негов, ако не притежавате съответната дреха или друг артикул. За нещастие едно перо не е достатъчно.

— Не знам. Може би е така — казах аз.

Около обяд вече бях в колата си, надух отоплението до пръсване. Намирах се толкова близо до Ню Джърси Авеню, че бях почти като прилива, който усеща притегателната сила на Луната. Закопчах предпазния си колан, настроих радиото и два пъти посегнах към телефона, но се отказах. Беше истинско безумие дори да помисля да се свържа с Николас Грюман.

Реших, че той сигурно няма да е в кабинета си, посегнах към телефона и този път набрах номера му.

— Грюман слуша.

— Обажда се доктор Скарпета. — Опитвах се да надвия бръмченето на отоплителната инсталация.

— Здравейте. Тъкмо четях за вас. Вие май ми се обаждате от колата си.

— Така е. Аз съм във Вашингтон.

— Наистина съм поласкан от това, че се сетихте за мен, минавайки през нашия скромен град.

— Във вашия град няма нищо скромно, мистър Грюман, и аз не се опитвам да любезнича с вас. Помислих си, че ние с вас трябва да обсъдим случая „Рони Джо Уодел“.

— Разбирам. На какво разстояние сте от Юридическия център?

— На десет минути.

— Не съм обядвал, а сигурно и вие сте гладна. Нали няма да имате нищо против да поръчам да ни донесат сандвичи?

— Чудесно — казах аз.

Юридическият център се намираше на около трийсет и две преки от главната сграда на Университета и аз си спомних колко бях поразена преди години, когато разбрах, че моето обучение няма да включва разходки по старите сенчести улици и учебни занимания в хубавата тухлена сграда от осемнайсети век. Вместо това, трябваше да прекарам три дълги години на обучение в съвсем новичката, лишена от чар сграда, намираща се в ужасно шумен район на окръг Колумбия. Но разочарованието ми не трая дълго. Имаше нещо вълнуващо — да не говорим за удобството — в това да изучаваш право под сянката на Американския Капитолий. Но може би е по-важно, че не след дълго срещнах Марк.

От първите ми срещи с Марк Джеймс от началото на следването ми най-вече си спомнях неговото физическо въздействие върху мен. Отначало само като го видех, и ставах неспокойна, макар че не знаех защо. После се запознахме и присъствието му караше адреналинът да бушува в кръвта ми. Сърцето ми биеше до пръсване, забелязвах и най-незначителния му жест. Седмици наред нашите разговори бяха толкова увлекателни, че траеха до ранните часове на утрото. Думите ни не бяха елементи на речта, а по-скоро сякаш ни подготвяха за някакъв потаен, неизбежен апогей, който настъпи една нощ, зашеметяващ и непредсказуем като катастрофа.

От онези години Юридическият център се бе разраснал и променил. Катедрата по наказателно право се намираше на четвъртия етаж и когато слязох от асансьора, никой не се виждаше наблизо, кабинетите, покрай които минах, изглеждаха празни. Празниците все още не бяха свършили и явно само неуморните и отчаяните бяха склонни да работят. Вратата на стая 418 бе отворена, бюрото на секретарката беше празно, а вратата на кабинета на Грюман — открехната.

Не исках да го стресна и затова извиках името му, когато се приближих. Той не ми отговори.

— Ало, мистър Грюман? Тук ли сте? — извиках отново и побутнах вратата на кабинета му.

На бюрото му имаше компютър и купчини книжа, множество папки и разпечатки бяха сложени на пода до претъпканите лавици с книги. На една маса вляво от бюрото му бяха поставени принтер и факс, който в момента изпращаше някакво съобщение. Докато стоях мълчаливо и се оглеждах, телефонът иззвъня три пъти и замлъкна. Щорите на прозореца зад бюрото бяха вдигнати — навярно за да се намали режещата светлина на компютърния екран, а на перваза се виждаше изцапана и протрита чанта за книжа.

— Съжалявам — обади се нечий глас зад гърба ми и аз едва не подскочих. — Излязох само за минутка и се надявах, че ще се върна, преди да дойдете.

Николас Грюман не ми стисна ръката, нито ме поздрави по някакъв друг начин. Изцяло бе погълнат от придвижването си до креслото, което направи с помощта на бастуна със сребърна дръжка.

— Бих ви предложил кафе, но Евелин я няма — каза той и се настани на съдийското си кресло. — Скоро ще ни донесат обяда и нещо за пиене. Надявам се, че можете да почакате. Вземете си стол, доктор Скарпета. Изнервям се, когато някоя жена ме гледа отгоре надолу.

Преместих един стол по-близо до бюрото му и с удивление открих, че всъщност самият Грюман никак не прилича на чудовището, което си спомнях от студентските години. На първо място, той сякаш се беше смалил, макар да предполагах, че някогашната ми представа за него е била раздута до великански размери. Сега го виждах като слабичък белокос мъж, чието лице годините бяха превърнали в карикатура. Все още носеше папийонки и копринени жилетки и пушеше лула, а когато го погледнах в очите, разбрах, че могат да ти направят дисекция не по-зле от скалпел. Но не ми се сториха студени. Просто не разкриваха нищо, каквито бяха и моите през повечето време.

— Защо куцате? — храбро го попитах аз.

— Подагра. Болестта на деспотите — отвърна той без усмивка. — Понякога се изостря и моля ви, спестете ми добрите си съвети или сведенията за особено ефикасни лекарства. Вие, лекарите, просто ме подлудявате със съветите си по всички въпроси — от повредените електрически столове до храните и питиетата, които би трябвало да изключа от мизерната си диета.

— Електрическият стол не е бил повреден — казах аз. — Не и в случая, за който сигурно споменавате.

— Едва ли е възможно да разберете за какво споменавам и ми се струва, че през краткото ви пребиваване тук неведнъж съм ви укорявал заради склонността ви да правите предположения. Съжалявам, че не ме слушахте. Все още се занимавате с разни предположения, макар че в този случай предположението ви е вярно.

— Мистър Грюман, аз съм поласкана от това, че ме помните като студентка, но не съм дошла тук, за да си припомням нещастните часове, прекарани във вашата аудитория. Нито пък съм тук, за да се включа в словесните битки, в които вие явно се проявявате блестящо. За сведение ще ви кажа, че притежавате славата на най-надменния преподавател и женомразец, когото съм срещала по време на дългогодишното си обучение. И трябва да ви благодаря, че така добре ме научихте на изкуството да се справям с негодниците, защото този свят е пълен с тях и ми се налага да ги срещам всеки ден.

— Сигурен съм, че ги срещате всеки ден, но още не съм сигурен дали се справяте добре.

— Не ме интересува вашето мнение. Бих искала да ми кажете нещо повече за Рони Джо Уодел.

— Какво бихте искали да знаете извън явния факт, че крайният резултат беше погрешен? Как ще ви хареса политиците да решават дали да ви осъдят на смърт или не, доктор Скарпета? Ами че вижте какво става с вас самата. Нима лошата преса напоследък не се ръководи от политически мотиви поне частично? Всяка въвлечена в тази работа партия си има свой план, ще спечели нещо, като ви очерни публично. Това няма нищо общо със справедливостта или истината. Тъй че само си представете какво би било, ако тези хора имаха властта да ви лишат от свободата ви или дори от живота ви. Рони беше разкъсан на парчета от една ирационална и нечестна система. Нямаше значение какви аргументи представях, защото във вашия прекрасен щат в този случай habeas corpus^[1] не послужи като спирачка, предназначена да осигури такива действия на щатските и апелативните съдии, които да отговорят на конституционните принципи. Не дай боже да се е налагало да проявим и най-слаб интерес към конституционните нарушения, свързани с по-нататъшната еволюция на нашето мислене в някоя област на правото. Три години се борих за Рони и все едно, че подскачах на едно място.

— За какви конституционни нарушения говорите? — попитах аз.

— С колко време разполагате? Да започнем е това, че обвинението категорично направи отвод на някои съдебни заседатели в стила на расовата дискриминация. Правата на Рони бяха нарушени от край до край и обвинението не му позволи да използва правото си, дадено с Шестата поправка, на безпристрастни съдебни заседатели. Вие сигурно не сте присъствали на съдебния процес на Рони, нито пък знаете много за него, защото той се състоя преди повече от девет години, а вие тогава не бяхте във Върджиния. Тук публичността бе огромна и все пак не се стигна до решение делото да бъде предадено за разглеждане в друг окръг. Съдебните заседатели бяха осем жени и четирима мъже. Шест от жените и двама от мъжете бяха бели. Четиримата чернокожи съдебни заседатели имаха следните професии: банков чиновник, търговец на коли, медицинска сестра и преподавател в колеж. Професиите на белите съдебни заседатели варираха от пенсиониран стрелочник, който все още наричаше чернокожите „мръсни негри“, до богата домакиня, която черпеше сведения за чернокожите от телевизионните новини и знаеше кога още някой от тях е извършил убийство в бедняшкия квартал. Съставът на заседателите не позволи Рони да бъде осъден справедливо.

— И вие смятате, че подобно неспазване на конституцията при съдебния процес на Уодел е било политически мотивирано?

Грюман изведнъж погледна към вратата.

— Ако не ме лъжат ушите, нашият обяд пристига.

Чуха се бързи стъпки и шумолене на хартия, а после един глас извика:

— Ей, Ник! Тук ли си?

— Влез, Джо — каза Грюман, без да става от мястото си.

Енергичен млад негър със сини джинси и гуменки влезе и сложи две хартиени торбички пред Грюман.

— Тук са питиетата, а тук има два моряшки сандвича, картофена салата и туршия. Струва петнайсет и четирийсет.

— Запази рестото. Много съм ти благодарен, Джо. Понякога не ти ли дават почивка?

— Хората не спират да ядат, човече. Трябва да бягам.

Грюман сервира храната и извади салфетките, докато аз отчаяно се питах какво ще правя по-нататък. Държането и думите му предизвикваха все по-силни колебания у мен, защото не забелязвах нито неискреност, нито високомерие.

— Какви са политическите мотиви? — попитах отново и развих сандвича си.

Той отвори бутилка джинджифилова бира и свали капака на кутията с картофената салата.

— Допреди няколко седмици си мислех, че мога да получа отговор на този въпрос — рече Грюман. — Но жената, която можеше да ми помогне, неочаквано бе намерена мъртва в колата си. Сигурен съм, че знаете за кого говоря, доктор Скарпета. Дженифър Дейтън е един от вашите случаи и макар все още да не е официално обявено, че става въпрос за самоубийство, това ни се внушава. Смятам, че времето на нейната смърт може да се нарече най-малкото странно, ако не и зловещо.

— Да разбирам ли, че сте познавали Дженифър Дейтън? — попитах с колкото може по-безразличен тон.

— И да, и не. Никога не съм я виждал, а и нашите телефонни разговори бяха малко на брой и кратки. Нали разбирате, свързах се с нея след смъртта на Рони.

— Значи от това се подразбира, че тя е познавала Уодел.

Грюман отхапа от сандвича си и посегна към бутилката с джинджифилова бира.

— Тя и Рони определено се познаваха — каза той. — Както вероятно знаете, мис Дейтън правеше хороскопи и се занимаваше с парапсихология и неща от този род. Е, преди осем години, когато Рони очаквал смъртната си присъда в Мекленбърг, случайно видял реклама на нейните услуги, поместена в някакво списание. Първоначално й написал писмо с надеждата, че тя ще може да надникне в своята кристална топка и да разгадае бъдещето му, тъй да се каже. Особено държал да знае дали ще умре на електрическия стол и това не е нещо необичайно — затворници да пишат на гадатели и хироманти и да питат за бъдещето си или да се свързват със свещеници и да настояват да се молят за тях. Необичайното в случая е, че Рони и мис Дейтън явно са започнали да водят интимна кореспонденция. Няколко месеца преди смъртта му тя изведнъж престанала да пише.

— Нима предполагате, че нейните писма до него са били иззети?

— Това не подлежи на съмнение. Говорих с Дженифър Дейтън по телефона и тя твърдеше, че е продължила да пише на Рони. Каза ми също, че през последните няколко месеца и тя не е получавала писма от него и аз подозирам, че и неговите писма са били иззети.

— А защо се свързахте с нея чак след екзекуцията? — удивено попитах.

— Дотогава не знаех нищо за нея. Рони ми спомена за Дженифър при последния ни разговор и това беше най-странният разговор, който някога съм водил със затворник. — Грюман повъртя сандвича си в ръце и го остави настрана. Посегна към лулата си. — Не знам дали ви е известно, доктор Скарпета, но Рони ме заряза.

— Не ви разбирам.

— За последен път говорих с него една седмица преди да бъде преместен от Мекленбърг в Ричмънд. Тогава той знаеше, че ще бъде екзекутиран и че аз нищо не мога да променя. Каза ми, че онова, което ще му се случи, е било предварително подготвено и че приема неизбежната си смърт. Каза ми също, че с нетърпение очаква смъртта си и че е по-добре да престана да се опитвам да му помогна. После настоя повече да не разговаряме и да не се виждаме.

— Но той не се е отказал от вашите услуги.

Грюман приближи запалена кибритена клечка до лулата си, направена от корен на изтравниче, и дръпна.

— Не, не се отказа. Просто не искаше да разговаря с мен по телефона, нито да ме вижда.

— Струва ми се, че само това е давало основание да се спре екзекуцията до вземане на компетентно решение — казах аз.

— Опитах се. Цитирах им всички светила, та чак до Господ — бог. Съдът постанови блестящото решение, че Рони не е поискал да бъде екзекутиран. Просто бил заявил, че с нетърпение очаква смъртта, и молбата ми бе отхвърлена.

— Ако през последните няколко седмици преди екзекуцията не сте контактували с Рони, как тогава сте научили за Дженифър Дейтън?

— При последния ни разговор Рони ме помоли за три неща. Първото беше да се погрижа неговите размисли да бъдат публикувани във вестника няколко дни преди смъртта му. Уредих да ги напечатат в „Ричмънд Таймс Диспач“.

— Четох ги.

— Втората му молба беше, цитирам: „Не позволявай да се случи нещо лошо на приятелката ми.“ Попитах го коя приятелка има предвид, а той ми каза, отново цитирам: „Ако си добър човек, погрижи се за нея. Тя на никого не е причинила зло.“ Даде ми името и адреса й и ме помоли да се свържа с нея след смъртта му. Тогава трябваше да й се обадя и да й кажа колко много е означавала тя за него. Е, аз, разбира се, не изпълних съвсем точно молбата му. Веднага се опитах да се свържа с нея, защото знаех, че ще изгубя Рони и че нещо не е наред. Надявах се, че тази негова приятелка би могла да помогне. Ако двамата бяха водили кореспонденция, тя можеше да ми изясни някои неща.

— И свързахте ли се с нея? — попитах аз, тъй като си спомних, че според думите на Марино около Деня на благодарността Дженифър Дейтън е прекарала две седмици във Флорида.

— Никой не отговаряше на телефона — рече Грюман. — Няколко седмици наред се опитвах да се свържа, а после, откровено казано, други неща отвлякоха вниманието ми — сроковете за разглеждането на жалбата и някои здравни проблеми, свързани с празниците и с един адски пристъп на подаграта ми. Едва след като Рони бе мъртъв, аз се сетих да позвъня на Дженифър Дейтън и да изпълня неговата молба, като й кажа какво е била тя за него и тъй нататък.

— При първите си обаждания оставихте ли съобщение на телефонния й секретар? — попитах аз.

— Не беше включен. Сега, като се замисля, смятам, че е имало защо да го направи. Не е искала, след като се върне от ваканцията, да завари петстотин съобщения от хора, които вземат решения само след като си видят хороскопа. А ако беше оставила съобщение на секретаря, че ще отсъства от града за две седмици, това щеше да е идеална покана за крадците.

— А какво се случи, когато най-после се свързахте с нея?

— Тогава тя ми разкри, че двамата са си кореспондирали осем години и че се обичат. Твърдеше, че истината никога няма да излезе наяве. Попитах я какво иска да каже, но тя затвори телефона. Най-накрая й написах писмо, в което я молех да поговорим.

— Кога написахте това писмо? — попитах аз.

— Да видим. Беше в деня след екзекуцията. Значи на петнайсети декември.

— А тя отговори ли ви?

— Да, изпрати ми факс, което ми се видя интересно. Не знаех, че има факс, но номерът й бе изписан на съобщението. Имам копие от нейния факс, ако искате да го видите.

— Той порови в папките и другите книжа, скупчени на бюрото му. Намери папката, която търсеше, и извади от нея онзи добре познат за мен факс. „Да, ще ви съдействам — пишеше в него. — Но е прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно. По-добре е вие да дойдете тук. Всичко е толкова грешно!“ Питах се как ли щеше да реагира Грюман, ако знаеше, че това съобщение бе възстановено в лабораторията на Нийлс Вандър.

— Разбирате ли какво е искала да каже тя? За кое е прекалено късно и кое е грешно?

— Явно е имала предвид, че беше прекалено късно да се спре изпълнението на екзекуцията на Рони Уодел, тъй като тя вече се беше състояла четири дни по-рано. Не знам кое според нея е било толкова грешно, доктор Скарпета. Разбирате ли, от доста време усещах, че има нещо нередно в съдебния процес на Рони. Той някак ме държеше на разстояние и дори само това изглежда странно. Обикновено отношенията са доста близки в такива случаи. Аз съм единственият защитник, работещ в рамките на една система, която желае смъртта ти, единственият, който работи за теб в рамките на системата, която е против теб. Но Рони се е държал толкова студено с първия си адвокат, та онзи тип решил, че случаят е безнадежден и се отказал. По-късно, когато аз се заех с делото, Рони беше все така затворен. Това отчайваше. Щом си помислех, че започва да ми се доверява, една стена се изпречваше между нас. Изведнъж се обграждаше с мълчание и буквално започваше да се поти.

— Изглеждаше ли изплашен?

— Изплашен, потиснат, понякога разгневен.

— Да не би да намеквате, че е имало някакъв таен заговор около този случай и че той вероятно е писал за това на приятелката си в някое от по-ранните си писма?

— Нямам представа какво е знаела Дженифър Дейтън, но подозирам, че е знаела нещо.

— Уодел Джени ли я наричаше?

Грюман отново посегна към кибрита си.

— Да.

— Споменавал ли ви е нещо за романа „Парижката пъстърва“?

— Това е интересно… — Той изглеждаше удивен. — От доста време не бях се сещал за това, но по време на един от първите ни разговори с Рони ние говорихме за книги и поезия. Той обичаше да чете и ме посъветва да прочета „Парижката пъстърва“. Казах му, че вече съм я чел, но бях любопитен да разбера защо ми препоръчва тази книга. Той ми отговори много тихо: „Защото така стават нещата, мистър Грюман. И няма начин вие да промените нещо.“ Според мен навремето това означаваше, че той е един чернокож южняк, изправен срещу системата на белите, и никакви федерални закони или други магии, които можех да използвам, докато обжалвахме присъдата, нямаше да му помогнат.

— Все още ли смятате така?

Той замислено впери поглед в мен през облак благоуханен дим.

— Вярвам, че е така. Защо се интересувате от предпочитаните четива на Рони?

— До леглото на Дженифър Дейтън имаше екземпляр от „Парижката пъстърва“. А в книгата открихме едно стихотворение, което Рони вероятно е написал за Дженифър Дейтън. Това не е важно. Просто ми беше любопитно да разбера.

— Важно е, иначе нямаше да ме питате. Сигурно си мислите, че навярно Рони й е препоръчал тази книга по същите причини, поради които я препоръча на мен. Той сякаш имаше предвид собствената си история. И това отново ни връща към въпроса какво е разкрил пред мис Дейтън. С други думи каква негова тайна тя е отнесла в гроба си.

— А вие какво мислите по този въпрос, мистър Грюман?

— Мисля, че някаква грозна грешка е била прикрита и по някакви причини Рони е бил посветен в тази работа. Може би всичко е свързано с онова, което става зад решетките, тоест е корупцията в затворническата система. Не знам, но бих искал да разбера.

— Но защо ще крие нещо, когато е на крачка от смъртта? Защо не е рискувал и не е проговорил?

— Така би било най-разумно, нали? И сега, след като така търпеливо и щедро отговорих на вашите следователски въпроси, доктор Скарпета, навярно ще проявите повече разбиране към моята загриженост за това дали Рони е бил малтретиран преди екзекуцията. Може би по-добре ще разберете и това, че аз страстно отричам смъртното наказание, което е жестока и крайна мярка. Не е необходимо по тялото ти да има ожулвания или наранявания или носът ти да кърви, за да е така.

— Нямаше никакви доказателства за физическо насилие — рекох аз. — Нито пък открихме наркотици в кръвта му. Вие сте получили доклада ми.

— Изразявате се много уклончиво — отвърна Грюман и изчука лулата си. — Днес сте тук, защото искате нещо от мен. Разкрих ви много неща по време на нашия разговор, а не бях длъжен да го правя. Но го сторих, защото винаги съм се стремил към истината и справедливостта, независимо от мнението ви за мен. А има и друга причина. Една бивша моя студентка е в беда.

— Ако имате предвид мен, нека да ви напомня за вашето собствено правило: Не прави предположения!

— Не ми се вярва да е така.

— Тогава трябва да ви кажа, че съм изключително озадачена от тази внезапна проява на милосърдие към мен, бившата ви студентка. Всъщност, мистър Грюман, аз никога не съм свързвала думата „милосърдие“ с вас.

— Тогава навярно не знаете истинското значение на тази дума. Акт или чувство на добра воля, милостиня за нуждаещите се. Милосърдието означава да дадеш на някого онова, от което има нужда, в сравнение с онова, което искаш да му дадеш. Винаги съм ви давал онова, от което имате нужда, когато бяхте студентка, и сега ви давам онова, от което имате нужда днес, макар че го правя по различен начин, защото нуждите ви са различни. Аз вече съм стар човек, доктор Скарпета, а вие навярно си мислите, че не си спомням за вас, каквато бяхте в Джорджтаун. Но може би ще се учудите, като ви кажа, че ви помня много добре, защото вие бяхте една от най-обещаващите ми студентки. Вие нямахте нужда от моите похвали. Опасността не се криеше в това, че ще загубите вяра в себе си и в собствения си блестящ ум, а че ще загубите себе си, точка. Мислите ли, че когато изглеждахте изтощена и разсеяна в часовете ми, аз не знаех причината? Мислите ли, че не знаех до каква степен мислите ви бяха заети с Марк Джеймс, който между другото в сравнение с вас беше посредствен? И ако съм изглеждал ядосан и съм бил прекалено суров към вас, то е било, защото съм искал да привлека вниманието ви. Исках да ви накарам да се вбесите. Исках да живеете с правните науки, а не само да изпитвате любов. Страхувах се, че ще похабите великолепните си възможности, защото хормоните и емоциите ви са се разбушували. Нали разбирате, един ден се събуждаме и съжаляваме, че сме взели подобно решение. Събуждаме се в празното легло, пред нас се простира още един празен ден и ние нищо не очакваме, само празни седмици, месеци, години. Бях решил да не ви позволя да пропилеете способностите си и силите си.

Удивено се втренчих в него, а лицето ми пламна.

— Никога не съм бил искрен, когато съм ви обиждал и съм се държал грубо с вас — продължи той, проявявайки същата кротка настойчивост и прецизност, с които винаги всяваше страх в съдебната зала. — Това е тактика. Ние, адвокатите, сме прочути с това. Запращаме топката под определен ъгъл, придаваме й определена скорост, за да получим желания ефект. Дълбоко в мен има страстно и искрено желание да помогна на студентите си да станат издръжливи, да променят нещо в този неумело скалъпен свят, в който живеем. От вас не съм разочарован. Вие сте една от моите най-ярки „звезди“.

— Защо ми казвате всичко това? — попитах аз.

— Защото е дошло време, когато имате нужда да го узнаете. Вие сте в беда, както вече казах. И сте прекалено горда, за да го признаете.

Мълчах, противоречивите мисли шеметно се въртяха в главата ми.

— Аз също ще ви помогна, ако ми позволите.

Ако той говореше истината, значи за мен бе жизненоважно да реагирам по подобаващ начин. Погледнах към отворената врата на кабинета му и си помислих колко лесно би било за всеки да влезе тук. Представих си колко лесно би било за всеки да се изправи срещу него, докато той куцука към креслото си.

— Например, ако тези изобличителни материали продължават да излизат във вестниците, ще се наложи да предприемете някои стратегически мерки…

— Мистър Грюман — прекъснах го аз, — кога за последен път видяхте Рони Джо Уодел?

Той млъкна и вдигна поглед към тавана.

— За последен път се наслаждавах на физическото му присъствие най-малко преди една година. Както е обичайно, ние разговаряхме главно по телефона. Щях да бъда с него до края, ако ми беше позволил, както вече споменах.

— Тогава значи вие не сте то виждали, нито сте говорили с него по времето, когато уж е бил на Спринг Стрийт и е очаквал екзекуцията си?

— Уж?! Странна дума използвате, доктор Скарпета.

— Не сме в състояние да докажем, че именно Уодел е бил екзекутиран в нощта на тринайсети декември.

— Вие не говорите сериозно. — Грюман изглеждаше поразен.

Обясних му какво се е случило, като добавих и това, че Дженифър Дейтън всъщност е била убита, а пръстов отпечатък на Рони Джо Уодел е бил намерен върху един стол в нейната трапезария. Разказах му и за Еди Хийт и Сюзън Стори и за данните, че някой е подправил информация, съдържаща се в АДС. Когато свърших, Грюман седеше съвсем неподвижно и не откъсваше очи от мен.

— Господи! — промълви той.

— Вашето писмо до Дженифър Дейтън не беше открито — продължих аз. — При претърсването на къщата й полицията не откри нито него, нито оригиналния факс, изпратен до вас. Навярно някой ги е взел. Може би убиецът й ги е изгорил в камината в нощта на убийството. А е възможно и самата тя да ги е унищожила, защото се е страхувала. Вярвам, че е била убита, защото е знаела нещо.

— И Сюзън Стори ли е била убита заради това? Защото е знаела нещо?

— Вероятно е така — рекох аз. — Искам да кажа, че дотук двама души, свързани с Уодел, бяха убити. Като се има предвид, че вие знаете твърде много за Уодел, може да се окаже, че сте доста напред в списъка.

— Значи мислите, че аз ще съм следващият — каза той с крива усмивка. — Знаете ли, най-много се оплаквам от Всемогъщия, защото разликата между живота и смъртта толкова често зависи от времето. Вие ме предупредихте, доктор Скарпета. Но аз не съм толкова глупав и не смятам, че ако някой се опита да ме застреля, ще мога да се спася.

— Бихте могли поне да се опитате — рекох аз. — Поне да вземете някакви предпазни мерки.

— Ще го направя.

— Може би двамата с жена ви ще си вземете почивка и ще прекарате известно време извън града.

— Бивърли почина преди три години — каза той.

— Съжалявам, мистър Грюман.

— Дълги години не беше добре със здравето… Всъщност през по-голямата част от съвместния ни живот. Сега, след като не завися от никого, съм се отдал на моите занимания. Аз съм непоправим работохолик, който иска да промени света.

— Смятам, че ако някой въобще е в състояние да промени нещо, това сте вие.

— Вашето мнение не почива на никакви съществени факти, но въпреки това го оценявам. А също така бих искал да ви изразя голямата си мъка за смъртта на Марк. Не го познавах достатъчно добре, но ми се струваше, че е свестен човек.

— Благодаря ви.

Станах и облякох палтото си. Бързо намерих и ключовете за колата.

Той също стана.

— А сега какво ще правим, доктор Скарпета?

— Може би имате някакви писма или друго, принадлежало на Уодел, което бихме могли да проверим за пръстови отпечатъци?

— Не притежавам негови писма, а всички документи, които е подписвал, сигурно са минали през ръцете на много хора. Но можете да опитате.

— Ще ви се обадя, ако нямаме друга възможност. Но аз се канех да ви попитам и за още нещо. — Спряхме се на прага. Грюман се подпря на бастуна си. — Вие споменахте, че при последния ви разговор Уодел ви е помолил за три неща. Първото беше да публикувате размислите му, второто — да се обадите на Дженифър Дейтън. А какво беше третото?

— Той искаше да поканя Норинг на екзекуцията му.

— И поканихте ли го?

— Ами разбира се — каза Грюман. — И вашият изискан губернатор пак не показа подобаващо държане.