Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (1)

Пролог

(Размисли на осъдения от Спринг Стрийт)

До Коледа остават две седмици. Още четири дни до нищото. Лежа на желязното легло и гледам мръсните си боси крака и бялото клекало на тоалетната с липсващата седалка, а когато хлебарките запълзят по пода, вече въобще не помръдвам. Наблюдавам ги, както и те ме наблюдават.

 

Затварям очи и дишам дълбоко.

 

Спомням си как събирах сено в ужасния пек и получавах едно нищо в сравнение с надниците на белите. Мечтая си за печени на тенекия фъстъци и за зрели домати, които ям като ябълки. Представям си как потта блести по лицето ми, а аз карам пикапа към, онова безнадеждно място, което се бях заклел да напусна.

Не мога да използвам клозета, да си издухам носа, да изпуша една цигара, без пазачите да си отбележат това. Няма часовник. Въобще не знам какво е времето навън. Отварям очи и виждам гола стена, която няма край. Какво ли би трябвало да изпитва човек, който се готви да напусне този свят?

Подобно на една много тъжна песен. Не знам думите й. Не си ги спомням. Казват, че това се случило през септември, когато небето приличало на яйце на червеношийка, а листата на дърветата пламтели и се сипели по земята. Казват, че един звяр успял да избяга и се скитал на свобода из града. Сега има един звук по-малко.

 

Като ме убият, няма да убият и звяра. Мракът е негов приятел, с кръв и плът пирува той. Братко, точно когато си мислиш, че няма защо да проглеждаш, точно тогава е най-добре да започнеш да проглеждаш.

 

Един грях води към друг.

 

Рони Джо Уодел