Майкъл Конъли
Рисковете на професията (38)

37

След два часа Коуди Зелър най-после се появи в „Амедео Текнолоджис“. На Пиърс му трябваше време, за да подготви нещата, и му се обади чак в полунощ. Помоли го да дойде в лабораторията, защото имало засечка в компютърната система. Зелър възрази, че бил зает и можел да дойде чак сутринта. Хенри каза, че сутринта щяло да е късно и че няма да приеме никакви извинения, защото случаят е спешен. Даде ясно да се разбере, че присъствието на Зелър е наложително, ако иска да запази работата си в „Амедео“ и приятелството му. Пресили последното, защото приятелството им вече беше необратимо съсипано.

Два часа след обаждането Пиърс седеше в лабораторията, чакаше и наблюдаваше картината от камерите на охраната на монитора. Видя как Зелър паркира черния си ягуар в гаража и влезе през главния вход, където дежурният пазач Рудолфо Гонзалвес му даде кодирана карта. Коуди се качи в асансьора и тръгна към тесния коридор между двете врати. Пиърс изключи камерите за наблюдение, включи програмата за диктовки на компютъра, нагласи микрофона върху монитора и угаси екрана.

— Готово — измърмори той. — Започваме. Време е да смажем тази муха.

Зелър можеше да мине през тесния коридор само с кодираната карта. Втората врата имаше ключалка с комбинация. Разбира се, Хенри не се съмняваше, че Зелър знае комбинацията, защото я променяха всеки месец и изпращаха новия номер на персонала по електронната поща. Но Коуди потропа на облицованата с мед врата. Пиърс стана и отвори и Зелър влезе. Държеше се като човек, сериозно раздразнен от обстоятелствата.

— Е, ето ме, Ханк. Какво толкова е станало? Чуках една мацка, когато ми се обади.

Хенри седна и завъртя стола си така, че да гледа Зелър.

— Забави се. Така че не ми казвай, че си спрял заради мен.

— Грешиш, приятелю. Забавих се, защото съм безупречен джентълмен и трябваше да я закарам във Вали. В Малибу Каньон беше ужасно хлъзгаво и се наложи да мина през Топанга. Дойдох колкото можах по-бързо. Е, какво се е случило?

Говореше много бързо. Може би беше пиян или дрогиран, или и двете. Пиърс не знаеше как това би се отразило върху експеримента, защото добавяше нов елемент в обстановката.

— Въглерод — каза той. — Реших да разтопя партида жички, докато те чакам.

Хенри кимна към затворената врата на електрическата лаборатория. Зелър щракна с пръсти няколко пъти, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Тази миризма… Напомня ми за времето, когато бях дете… и горях малките си пластмасови колички.

— Хубав спомен. Защо не влезеш лабораторията? Там смърди още по-неприятно. Вдишал дълбоко и може би спомените ти ще се върнат с пълна сила.

— Не, благодаря. Е, дойдох. За какво е цялата тази врява?

— Казах ти. Има засечка в компютрите. Предполагаемо непробиваемата ти защитна система е пълен боклук, Коуди. Някой краде тайните ни.

Зелър явно се развълнува от това обвинение и скръсти ръце на гърдите си. Пръстите му нервно потрепваха.

— Чакай малко. Първо, откъде знаеш, че някой краде тайни?

— Знам.

— Добре. Знаеш. Предполагам, че трябва да го приема. Но откъде знаеш, че това става през базата данни, а някой не си е отворил голямата уста и не продава информация? Какво ще кажеш за Чарли Кондън? Пийнах няколко чашки с него. Той обича да говори.

— Работата му е да говори. Но аз имам предвид тайни, които Чарли не знае, а са известни само на мен и на още неколцина души от лабораторията.

Пиърс извади малко устройство, което приличаше на прекъсвач, с щепсел за прав и променлив ток и къса антена, свързано с петнайсетсантиметров кабел за процепа за карти на компютъра.

— Усъмних се и влязох в експлоатационните файлове. Прегледах ги, но не открих нищо. После проверих техническото обезпечаване и намерих това устройство. Безжичен модем. Мисля, че хората като теб го наричат „надушвач“.

— Хората като мен? Имаш предвид специалистите по сигурността на компютрите?

Устройството улавяше информация. Програмиран и прикрепен към процесора, уредът засичаше и събираше кореспонденцията в електронната поща в компютърната система и я прехвърляше към безжичния модем, като даваше възможност на крадеца да пресява цялата информация и да подбира най-важното.

Зелър свъси вежди загрижено. „Добро изпълнение“ — помисли Хенри.

— Ръчна изработка — каза Коуди, докато разглеждаше устройството.

— Не са ли такива всичките?

— Как се е озовало тук, по дяволите? И защо човекът ти по поддръжката на системата не го е забелязал?

Пиърс се наведе напред и опита да се държи колкото е възможно по-хладнокръвно.

— Защо не спреш да ме будалкаш и не ми кажеш, Коуди?

Зелър вдигна глава и го погледна. В очите му се четеше изненада и обида.

— Какво искаш да кажеш? Аз инсталирах системата, но не съм слагал това нещо.

— Да, ти я инсталира. А устройството беше вградено в процесора. Хората от поддръжката не са го видели или защото си ги подкупил, или защото е било скрито добре. Открих го просто защото знаех какво търся.

— Всеки с кодирана карта има достъп до тази компютърна стая и може да го е сложил. Когато проектирахме разпределението, ти казах да я направиш тук, в лабораторията. Заради безопасността.

Хенри поклати глава. Припомни си спора им отпреди три години и това потвърди решението му.

— Ще има твърде много смущения от процесора върху експериментите. Знаеш го. Но това няма връзка с въпроса. Проблемът е подслушвателното ти устройство. Може и да се прехвърлих от компютърни науки в химия в Станфорд, но още знам някои неща. Сложих картата за модема в преносимия си компютър и я използвах за телефонна връзка. Програмирана е. Свързана е със сайт за складиране на информация, регистриран като „ОбречениИнк“. Но ти вече знаеш това. Предполагам, че сайтът е много активен. Мисля, че си инсталирал „надушвача“, когато се преместихме тук. И от три години наблюдаваш, подслушваш и крадеш.

Коуди поклати глава и остави устройството на бюрото.

— Преди около година — след като назначих на работа Лараби, ти си започнал да четеш съобщенията по електронната поща за проекта „Протей“. После имаше размяна на писма между Чарли и адвоката на „Амедео“. Проверих. Запазил съм всичките си съобщения. Параноик съм в това отношение. Разбрал си какво става от електронната поща. Не самата формула. Не сме толкова глупави. Но си разбрал достатъчно, за да знаеш, че я имаме и какво ще правим с нея.

— Е, добре. И какво, ако съм го направил? Подслушвах. Голяма работа.

— Продал си ни. Използвал си онова, което знаеш, за да сключиш сделка с някого.

Зелър тъжно поклати глава.

— Виж какво, Хенри, ще си тръгвам. Мисля, че прекарваш твърде много време тук. Когато навремето горях пластмасовите колички, главата ужасно ме заболяваше от миризмата. Искам да кажа, че и на теб сигурно не ти се отразява добре.

Пиърс стана. В гърлото му заседна буца от гняв.

— Ти си ме натопил. Не знам каква е играта, но ти си ме прекарал.

— Побъркал си се! Нямам представа за какво говориш. Да, слухтях. Това е от хакерския ми инстинкт. В кръвта ми е. Да, аз сложих устройството, когато инсталирах системата. Да ти кажа истината, почти бях забравил за това. Нещата, които виждах, бяха много скучни. Преди почти две години престанах да проверявам сайта. Това е. Не знам нищо за никакво натопяване.

— Досещам се каква е връзката ти с Уенц. Сигурно си инсталирал защитата на системите му. Тематиката едва ли ти е била скучна. Бизнесът си е бизнес, нали?

Зелър не отговори. Но Хенри и не очакваше отговор. Така че продължи.

— И телефонният номер. Отначало помислих, че асистентката ми е поискала номера, за да започне осъществяването на плана. Но после разбрах, че не е така. Ти си получил новия ми номер по електронната поща. Изпратих го на всички от приоритетния списък. И си го записал в уебстраницата на Лили. И започнаха обажданията. Някои вероятно са били от хора, които си подставил, а останалите — от истински клиенти. Точно затова не намерих сметки от телефонната компания в къщата й. Защото щяха да покажат, че всъщност номерът й не е бил даван на мен. Но онова, което най-много ми тежи, е сестра ми. Ти знаеш за нея. За онази нощ, когато я намерих и не можах да я убедя да се прибере. Това е било част от плана и от профила. Ти си знаел, че този път няма да се откажа, че ще търся Лили и ще попадна в капана.

Коуди се обърна, тръгна към вратата и се опита да превърти валчестата дръжка, но не можа да отвори. Трябваше да вкара комбинацията, за да излезе.

— Отвори вратата, Хенри. Отивам си.

— Няма да си отидеш, докато не разбера каква е играта. За кого го правиш? Колко ти плащат?

Зелър набра комбинацията, отвори вратата и погледна Пиърс.

— Vaya con dios^[1], готин.

— Откъде знаеш комбинацията?

Думите му накараха Зелър да спре и Пиърс се усмихна. Коуди знаеше комбинацията и я използва и това беше равносилно на самопризнание. Не беше кой знае какво, но все пак имаше значение.

— Откъде знаеш комбинацията? Променяме я всеки месец. Идеята беше твоя. Изпращаме я по електронната поща на лаборантите, но ти каза, че от две години не си проверявал „надушвача“. Тогава откъде я знаеш?

Хенри се обърна и посочи устройството. Зелър проследи погледа му и очите му се спряха на подслушвателното устройство. После забеляза нещо и се върна в лабораторията.

— Защо си изключил монитора, Хенри?

Без да дочака отговор, Коуди се приближи до компютърната станция, протегна ръка и натисна бутона на монитора.

Екранът се активира и той се вторачи в него. Там се появи текстът на разговора им.

Програмата беше хубава. Изследователите в лабораторията я използваха редовно, за да диктуват записките си за експериментите или да описват извършените тестове.

Зелър издърпа клавиатурата и напечата команди, за да изключи програмата, после изтри файла.

— Може да бъде възстановен — каза Пиърс. — Знаеш го.

— Затова ще взема твърдия диск.

Коуди приклекна пред процесора, завъртя го, извади сгъваем нож от джоба си и започна да отвинтва кутията на компютъра.

Но после спря. Бе забелязал телефонната линия, включена отзад на компютъра. Издърпа кабела.

— Това не е характерно за параноик като теб, Хенри. Защо си включил телефонна линия към компютъра?

— Защото предавах разговора по интернет. Исках файлът, който току-що изтри, да бъде изпратен някъде, докато говорим. Ти препоръча тази програма, не си ли спомняш? Всеки глас получава код за разпознаване. Създадох файл за теб. Все едно записваш на касетофон. Ако се наложи, ще мога да сравня гласа ти с думите, които каза.

Коуди замахна и заби ножа в бюрото. После бръкна в джоба си и извади сребрист клетъчен телефон.

— Знам, че нямаш компютър вкъщи, Хенри. Твърде голям параноик си. Затова предполагам, че си го изпратил на Ники. Ще накарам някой да отиде при нея и да вземе и нейния твърд диск, ако нямаш нищо против.

Пиърс за миг се уплаши, но бързо се успокои. Заплахата към Никол не беше съвсем неочаквана. Но истината беше, че телефонният кабел бе част от играта. Файлът с думите на Зелър не бе изпратен никъде.

Никой не отговори на обаждането на Коуди. Той свали телефона от ухото си и го погледна така, сякаш го бе предал.

— Проклет телефон.

— Забрави ли, че стените са облицовани с мед? Никакъв звук не може да влезе, нито да излезе.

— Чудесно. Тогава ще стоя при теб.

Коуди отново набра комбинацията на вратата и излезе в тесния коридор. Щом вратата се затвори, Пиърс се приближи до компютърната станция, взе ножа и сряза кабела на телефонната линия.

После остави ножа и кабела на бюрото. В същия миг Зелър се върна. В едната си ръка държеше кодираната карта, а в другата — клетъчния си телефон.

— Съжалявам — каза Пиърс. — Накарах ги да ти дадат карта, с която можеш да влезеш, но не можеш да излезеш.

Коуди кимна и видя срязания кабел на бюрото.

— А това беше единствената телефонна линия в лабораторията — рече той.

— Точно така.

Зелър хвърли картата към Хенри. Тя го удари в гърдите и падна на пода.

— Къде е картата ти?

— Оставих я в колата. Помолих пазача да ме доведе тук. Не можем да излезем, Коуди. Няма телефони, нито камери и никой няма да дойде. През следващите пет-шест часа ще бъдем сами. Затова се настани удобно и ми разкажи всичко.