Майкъл Конъли
Рисковете на професията (37)

36

Брийз беше една от пешеходните зони във Венис и това означаваше, че Пиърс трябва да слезе от колата. В кварталите край плажа малките едноетажни къщи бяха построени една срещу друга. Разделяше ги само тротоарът. Нямаше улици. Зад къщите криволичеха тесни алеи, по които обитателите стигаха до контейнерите за отпадъци. Този характерен архитектурен план на Венис бе проектиран, за да насърчава добросъседските отношения и в същото време да събере повече жилища на по-малка площ. Къщите в пешеходната зона бяха високо ценени от собствениците — и от наемателите.

Хенри намери свободно място за паркиране на „Оушън“, близо до изрисувания с графити паметник за войната. Беше седем вечерта и небето започваше да придобива мъгляво оранжев цвят. Пиърс крачеше по тротоара така, сякаш отиваше на плажа да гледа залеза. Мина покрай номер 909 и небрежно погледна къщата — по-малка от останалите в квартала, с голяма веранда, със стар шезлонг, ограда от бели колчета и порта.

Завесите бяха спуснати. Лампата на верандата беше запалена и Хенри изтълкува това като лош знак. Сигурно бе останала така от предишната вечер, защото още беше светло за лампи. Той се разтревожи, че след като най-после е намерил адреса, който не бяха успели да открият нито детектив Ренър, нито Коуди Зелър, Луси Лапорт е изчезнала.

Продължи напред, стигна до плажа, изчака десетина минути — гледаше как слънцето се спуска към хоризонта, — после тръгна обратно.

Този път вървеше още по-бавно и оглеждаше къщите. Улицата беше тиха и той не видя никого и не чу нищо, дори звуци на телевизор. Отново мина покрай номер 909 и не забеляза нищо, което би показало, че там има хора.

До тротоара спря син пикап с надпис „Домино“. Отвътре изскочи дребен мексиканец — носеше картонена кутия с пица — и бързо тръгна към номер 909. Хенри го последва. Пицата ухаеше изкусително. Мъжът се приближи до вратата и Пиърс се скри зад червената бугенвилия на съседите.

Доставчикът на пици потропа и вратата се отвори. Хенри разбра, че е избрал лошо скривалище, защото не видя фигурата на прага. Но чу гласа на Луси Ла-порт.

— Не съм поръчвала пица.

— Сигурна ли сте? Адресът е 909. — Мексиканецът погледна картонената кутия. — Лапорт с лук, чушки и гъби.

Луси се изкикоти.

— Да, обикновено поръчвам такава пица, но тази вечер не съм се обаждала. Сигурно е станала грешка в компютъра ви.

Мексиканецът погледна пицата и тъжно поклати глава.

— Щом казвате.

Обърна се и си тръгна. Пиърс го чакаше до бугенвилията. Държеше банкнота от двайсет долара.

— Щом тя не я иска, ще я взема аз.

Лицето на мексиканеца светна.

— Чудесно.

— Задръж рестото.

Човекът се зарадва още повече. Катастрофалната доставка се бе превърнала в голям бакшиш.

— Благодаря! Приятна вечер.

— И на теб.

Без да се колебае, Хенри понесе лицата към номер 909 и потропа на вратата, като благодари на Бога, че няма шпионка. Луси отвори и се ококори, като видя подутото му лице.

— Здравей, Луси. Каза ми следващия път да ти донеса пица. Спомняш ли си?

— Какво правиш тук? Не трябваше да идваш. Казах ти да не ме безпокоиш.

— Каза ми да не се обаждам. И не се обадих, нали?

Тя понечи да затвори вратата, но той очакваше това и я задържа.

— Трябва да поговорим.

— Не сега. Върви си.

— Сега.

Луси пусна вратата, но Пиърс не я пусна, в случай че това е номер.

— Добре, какво искаш?

— Първо — да вляза. Не искам да стоя навън като просяк.

Тя отстъпи назад и го пусна да влезе. Всекидневната беше малка. Имаше място само за канапе, тапициран стол, масичка и телевизор. Камината явно не бе използвана от години.

Хенри затвори вратата, остави пицата на масичката, на която имаше купчина шарени списания и пълен с фасове пепелник, и угаси телевизора.

— Гледам — каза Луси.

— Знам. Защо не седнеш и не хапнеш пица?

— Не искам пица. Ако исках, щях да я взема от доставчика. Чрез пицарията ли ме намери?

Беше със срязани сини джинси и зелена тениска без ръкави. И боса. Изглеждаше много уморена и му се стори, че в края на краищата е била гримирана в нощта, когато се запознаха.

— Да, те знаеха адреса ти.

— Би трябвало да ги съдя.

— Забрави за тях, Луси. Говори с мен. Ти ме излъга. Каза, че си цялата в синини.

— Не излъгах.

— Е, значи раните ти заздравяват бързо. Бих искал да знам тайната на…

Тя вдигна тениската си и показа корема и гърдите си. На лявата й страна имаше тъмнолилаво петно. Дясната й гърда беше като смазана, цялата в синини от пръсти.

— Господи! — прошепна Пиърс.

Луси смъкна тениската си.

— Не излъгах. Биха ме. И ми съсипаха импланта. Даже тече, обаче чак утре мога да отида на лекар.

Той се вгледа изпитателно в лицето й. Нямаше съмнение, че я боли и че е уплашена. Хенри въздъхна и седна на канапето. Плановете му за пицата се изпариха. Искаше му се да я грабне, да отвори вратата и да я изхвърли навън. В съзнанието му нахлуха образи как Изверга държи Луси, а Уенц я бие. Сякаш видя радостта на лицето му. Вече я бе виждал.

— Съжалявам, Луси.

— И аз. Съжалявам, че се забърках с теб. Точно затова трябва да си тръгнеш. Ако разберат, че си идвал, ще дойдат пак и ще стане по-лошо.

— Добре, отивам си — каза Пиърс, но не стана. — Тази вечер не стигнах доникъде. Дойдох тук, защото мислех, че участваш в заговора срещу мен, и за да разбера кой ме е натопил.

— За какво?

— За убийството на Лили Куинлан. Луси бавно седна на тапицирания стол.

— Мъртва ли е?

Той погледна кутията с пицата, спомни си за онова, което бе видял във фризера, и кимна.

— Ченгетата мислят, че съм го направил аз. Опитват се да ме натопят.

— Детективът, с когото разговарях?

— Да. Ренър.

— Ще му кажа, че просто се опитваш да я намериш и да се увериш, че не й се е случило нещо лошо.

— Благодаря. Но няма да помогне. Ренър твърди, че това е част от плана ми. Използвал съм теб и други хора и съм извикал ченгетата, за да си осигуря прикритие. Убиецът често се преструвал на добрия самарянин.

Луси мълчеше. Пиърс зачете заглавията в някакъв стар брой на „Нашънъл Инкуайърър“, оставен на масата, и осъзна, че е загубил връзка със света. Не му беше познато нито едно име или снимка на известна личност.

— Мога да му кажа, че аз съм те завела до апартамента на Лили — тихо каза Луси.

Той я погледна.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Но се кълна, не знаех, че те е натопил, Хенри.

— Кой?

— Били.

— Какво ти каза да направиш?

— Щял да се обади на някой си Хенри Пиърс и аз трябваше да си уредя среща с теб и да те заведа в апартамента на Лили. Да съм го направела така, че идеята да изглежда твоя. Само това трябваше да направя. Не знам нищо повече.

— Разбирам. Не ти се сърдя, Луси. Трябвало е да направиш, каквото са ти казали.

Замисли се върху думите й. Опитваше се да разбере дали информацията е важна. Струваше му се, че това е доказателство за инсценировката. Но в същото време трябваше да признае, че източникът му на информация няма да има голяма стойност пред ченгетата, адвокатите и съдебните заседатели. После си спомни за парите, които бе платил на Луси в нощта, когато се запознаха. Парите бяха проблем. Можеше да дисквалифицират Луси като свидетел.

— Мога да кажа това на детектива — каза тя. — И той ще разбере, че е било план.

Пиърс поклати глава и изведнъж осъзна, че е разсъждавал егоистично, мислейки единствено дали тази жена ще му помогне, или ще му навреди, без да взима под внимание положението й.

— Не, Луси. Така ще си навлечеш неприятности от страна на Уенц. Пък и… — Той едва не изтърси, че ченгетата няма да повярват на думите на една проститутка.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че няма да е достатъчно, за да промени мнението на Ренър. Пък и той знае, че съм ти дал пари. Ще го преиначи. — Пиърс се сети за нещо. — Луси, щом са ти казали да направиш само това с мен и ти си изпълнила заповедта им, тогава защо са идвали тук? Защо са те били?

— За да ме сплашат. Знаеха, че ченгетата искат да ме разпитат. Наредиха ми точно какво да кажа. Искаха да изчезна за известно време. След две седмици всичко отново щяло да стане нормално.

„Дотогава представлението ще е свършило“ — помисли Хенри.

— Значи всичко, което ми каза за Лили, е било част от сценария.

— Не. За това нямаше сценарий. Какво съм ти казала?

— Например как си отишла в апартамента й и нея я нямало. Измисли го, за да отида там, нали?

— Не. Това е истина. Не те излъгах, Хенри. Само те подведох. Използвах истината, за да те пратя там, където искаше да отидеш. Клиентът, колата, неприятностите — всичко е вярно.

— Каква кола?

— Нали ти казах! Мястото за паркиране беше заето, а трябваше да бъде оставено свободно за клиента. За моя клиент. Беше много досадно, защото се наложи да паркираме другаде, а после да се върнем пеша и той се изпоти. Мразя потни мъже. И когато стигнахме до апартамента й, никой не отвори. Всичко се провали.

Пиърс си спомни всичко това. Беше пропуснал този факт, защото не знаеше какво да попита и кое е важно. Лили Куинлан не бе отворила вратата, защото беше лежала мъртва в апартамента. Но може би не беше била сама.

— Нейната кола ли беше паркирана там?

— Не. Лили винаги оставяше мястото свободно за клиентите.

— Спомняш ли си колата?

— Да. Защото покривът беше вдигнат, а аз не бих го оставила така. Плажът е наблизо и там се мотаят всякакви боклуци.

— Каква беше колата?

— Черен ягуар.

— С вдигнат покрив?

— Да.

Той я погледна и дълго мълча. Главата му се замая. Имаше чувството, че ще падне на канапето и ще забие лице в пицата. Късчетата от мозайката се подредиха. Всичко си дойде на мястото и Пиърс изведнъж прозря истината.

— Северното сияние — прошепна той.

— Какво?

Хенри стана.

— Трябва да тръгвам.

— Добре ли си?

— Вече да.

— Ще вземеш ли пицата?

Той поклати глава.

— Не. Не мога да хапна нищо.