Майкъл Крайтън
Състояние на страх (9)

ЛОС АНДЖЕЛИС
Понеделник, 23 август
16:09

Железните порти се отвориха и колата потегли по сенчестата алея към къщата. Намираше се на Холмби Хилс, най-богаташката част на Бевърли Хилс. Тук живееха милиардерите, в имения, скрити от улицата зад високи порти и гъста растителност. В тази част на града охранителните камери бяха боядисани в зелено и монтирани така, че да не се набиват на очи.

Къщата се появи пред погледа — вила в средиземноморски стил с цвят на сметана, достатъчно голяма за десетчленно семейство. Колата спря и Евънс, който тъкмо бе приключил разговора си с кантората, затвори мобилния си телефон и слезе.

Птици чуруликаха в дърветата, миришеше на гардения и жасмин. Едно колибри висеше до лилавата бугенвилия при гаража. „Типична калифорнийска гледка“, помисли си Евънс. Самият той беше отраснал в Кънектикът, учил беше в Бостън — и дори след пет години тук Калифорния все още му се струваше екзотично място.

Видя, че и друга кола е паркирана пред къщата — тъмносив седан. С правителствени номера.

От входната врата излезе помощничката на Мортън Сара Джоунс, висока руса жена на трийсетина години, великолепна като филмова звезда. Беше облечена с бяла поличка за тенис и розово потниче, косата й бе прибрана в конска опашка. Мортън я целуна по бузата.

— Ще играеш ли днес?

— Възнамерявах. Но шефовете все ти създават работа. — Здрависа се с Евънс и отново се обърна към Мортън: — Добре ли пътува?

— Чудно. Дрейк обаче е ужасен. И не пие, нито капка. Започва да ми писва от него.

Мортън тръгна към вратата и Сара каза:

— Вече са тук, между другото.

— Кои?

— Професор Кенър. И още един мъж. Чужденец.

— Така ли? Ти не им ли каза, че трябва да…

— Да си уговорят среща? Да, казах им. Те, изглежда, смятат, че това не се отнася за тях. Просто седнаха и казаха, че ще почакат.

— Трябваше да ми се обадиш…

— Дойдоха преди пет минути.

— Хм. Добре. — Той се обърна към Евънс. — Ела, Питър.

Влязоха в къщата. Дневната на Мортън гледаше към градината отзад. Беше декорирана с азиатски антики, включително голяма каменна глава от Камбоджа; На дивана, с изправени гърбове, седяха двама мъже. Единият беше среден на ръст американец с къса сива коса и очила. Другият беше много мургав, стегнат и много красив въпреки тънкия белег, който се спускаше по цялата дължина на лицето му до лявото ухо. Бяха облечени с памучни панталони и леки спортни сака. И двамата седяха на ръба на дивана, нащрек, сякаш всеки миг можеха да скочат.

— Приличат на военни, нали? — измърмори Мортън.

Двамата мъже се изправиха.

— Господин Мортън, аз съм Джон Кенър от МТИ, а това е моят колега Санжонг Тапа. Дипломант от Мастанг. В Непал.

— А това е моят колега — каза Мортън — Питър Евънс.

Здрависаха се поред. Кенър стискаше здраво. Санжонг Тапа кимаше леко при всяко ръкостискане. Говореше тихо, с британски акцент.

— Приятно ми е.

— Не ви очаквах толкова скоро — каза Мортън.

— Работим бързо.

— Това и аз го виждам. За какво става въпрос?

— Боя се, че имаме нужда от помощта ви, господин Мортън. — Кенър се усмихна любезно на Евънс и Сара. — И за жалост, разговорът ни е поверителен.

— Господин Евънс е мой адвокат — каза Мортън, — а от помощничката си тайни нямам…

— Сигурен съм, че е така — каза Кенър. — Можете да споделите с тях казаното, когато решите. Но сега трябва да разговаряме с вас насаме.

— Ако нямате нищо против, бих искал да видя някакви документи за самоличност — каза Евънс.

— Разбира се — каза Кенър. И двамата мъже извадиха портфейлите си. Показаха му шофьорска книжка, издадена в щата Масачузетс, служебна карта от МТИ и паспорти. После му подадоха и визитки.

Джон Кенър

Център за анализ на риска

Масачузетски технологичен институт

Авеню „Масачузетс“, №454

Кеймбридж, МА 02138

 

Санжонг Тапа

Научен сътрудник

Катедра по геоекологично инженерство

Сграда 4-С 323

Масачузетски технологичен институт

Кеймбридж, МА 02138

Имаше телефонни номера, факс, имейл. Всичко изглеждаше редовно.

— А сега, ако двамата с госпожица Джоунс ни извините… — каза Кенър.

 

 

Бяха вън, в коридора, и гледаха към дневната през големите стъклени врати. Мортън седеше на едното канапе, Кенър и Санжонг — на другото. Говореха тихо. Всъщност, ако питаха Евънс, разговорът по нищо не се различаваше от безкрайните разговори с молби за инвестиции, които Мортън трябваше да понася.

Евънс вдигна телефона в коридора и набра един номер.

— Център за анализ на риска — отвърна някаква жена в другия край на линията.

— Кабинетът на професор Кенър, ако обичате.

— Един момент. — Прищракване. Друг глас. — Център за анализ на риска. Кабинетът на професор Кенър.

— Добър ден — каза Евънс. — Казвам се Питър Евънс и търся професор Кенър.

— Съжалявам, не е в кабинета си.

— Знаете ли къде е?

— Професор Кенър е в продължителен отпуск.

— Важно е да се свържа с него — каза Евънс. — Знаете ли как мога да го направя?

— Е, това не би трябвало да е трудно, щом сте в Лос Анджелис, защото и той е там.

Значи на дисплея на телефона й бе излязъл номерът, от който се обаждаше Евънс. Мислеше, че Мортън е блокирал тази опция на домашните си телефони. Или пък секретарката в Масачузетс си имаше начин да заобиколи блокировката.

— Ами — продължи Евънс, — бихте ли ми казали тогава…

— Съжалявам, господин Евънс, но не мога да ви помогна.

Щрак.

— Защо се обади? — попита Сара.

Преди Евънс да е отговорил, в дневната иззвъня мобилен телефон и Кенър бръкна в джоба си. Разговорът беше съвсем кратък. После Кенър се обърна, погледна към Евънс и му махна.

— Обадили са се от кабинета му? — попита Сара.

— Така изглежда.

— Значи това наистина е професор Кенър.

— Май да — каза Евънс. — А нас ни изгониха.

— Хайде — каза Сара. — Ще те хвърля до вас.

 

 

Минаха покрай отворения гараж — фераритата лъщяха на слънцето. Мортън имаше пет ферарита — сред тях едно „Корса“ от 1947, едно „Теста росса“ от 1956 и едно „Калифорния“ от 1959, всяко на стойност повече от един милион долара. Евънс знаеше това, защото преглеждаше застраховката им всеки път, когато Мортън си купеше ново. В другия край на редицата беше черното открито порше на Сара. Тя го изкара на задна от гаража и Евънс се качи до нея.

Дори и по лосанжелиските стандарти Сара Джоунс беше изключително красива. Висока, с меден тен, дълга до раменете руса коса, сини очи, съвършени черти, много бели зъби. Беше атлетична по небрежния калифорнийски начин и обикновено идваше на работа в екип за джогинг или с къса поличка за тенис. Играеше голф и тенис, гмуркаше се, караше планински велосипед, ски, сноуборд и бог знае още какво. Евънс се чувстваше уморен само при мисълта за толкова спортуване.

Но знаеше, че Сара си има и проблеми. Беше най-малкото дете на богато семейство от Сан Франциско — баща й беше влиятелен адвокат с политическа кариера; майка й на младини била известен модел. По-големите братя и сестри на Сара бяха щастливо женени, всичките успели в кариерата си, и всички очакваха от нея да тръгне по стъпките им. За нея обаче колективният успех на семейството й беше тежест.

Евънс винаги се беше чудил защо е избрала да работи за Мортън, също влиятелен и богат човек. И защо изобщо е дошла в Лос Анджелис, след като семейството й смяташе всеки адрес южно от Бей Бридж за безнадеждно безвкусен. Тя обаче беше добра в работата си и изключително лоялна към Мортън. А и както Джордж често казваше, присъствието й носеше естетическа наслада. С последното бяха съгласни и актьорите и знаменитостите, които посещаваха партитата на Мортън — Сара беше излизала с неколцина от тях. Което допълнително гневеше семейството й.

Понякога Евънс се чудеше дали всичко това не е бунт от страна на Сара. Също като шофирането й — тя караше бързо, почти безразсъдно.

— В офиса ли искаш да те оставя, или в апартамента ти?

— В апартамента — каза той. — Трябва да си взема колата.

Тя кимна, изпревари един мерцедес, после зави рязко наляво в една пресечка. Евънс си пое дълбоко дъх.

— Слушай — каза тя. — Знаеш ли какво е „мрежова война“?

— Какво? — Не беше сигурен, че я е чул през воя на вятъра.

— Мрежова война.

— Не — каза той. — Защо?

— Чух ги да си говорят за това, преди да пристигнете. Кенър и онзи, Санжонг.

Евънс поклати глава.

— Нищо не ми говори. Сигурна ли си, че си ги чула добре?

— Възможно е да греша. — Тя пресече Сънсет на жълто и мина на по-ниска предавка, навлизайки в Бевърли. — Още ли живееш на Роксбъри?

Той й каза, че да, още живее там. Погледна дългите й крака, които се подаваха под късата бяла поличка.

— С кого щеше да играеш тенис?

— Едва ли го познаваш.

— Не е, ъъъ…

— Не. Това приключи.

— Разбирам.

— Сериозно ти говоря, приключи.

— Добре де. Чух те.

— Вие адвокатите до един сте подозрителни копелета.

— Значи играеш тенис с някой адвокат, така ли?

— Не, не е адвокат. Не играя с адвокати.

— А какво правиш с тях?

— Колкото се може по-малко. Като с всички останали.

— Жалко.

— Като изключим теб, разбира се — каза тя и го дари с ослепителна усмивка.

 

 

Ускори рязко и двигателят изрева.

Питър Евънс живееше в една от сравнително старите кооперации на Роксбъри Драйв в подножието на Бевърли Хилс. В сградата му, точно срещу парка Поксбъри, имаше четири апартамента. Паркът беше хубав, обширен и зелен, винаги пълен с хора. И сега видя бавачки от латиноамерикански произход — бъбреха си на групички, докато наглеждаха децата на богаташите; имаше и неколцина възрастни, излезли на слънце. Малко встрани една работеща майка в бизнес костюм обядваше навън, за да се види с децата си.

Колата спря с рязко скърцане на спирачки.

— Пристигнахме.

— Благодаря — каза той, докато слизаше.

— Не е ли време да се преместиш? Живееш тук от пет години.

— Прекалено съм зает, за да се местя.

— Ключовете ти в теб ли са?

— Да. Но винаги оставям резервен под изтривалката. — Бръкна в джоба си и издрънча с ключовете. — Всичко е наред.

— Чао тогава. — Тя натисна газта, гумите изпищяха на завоя и поршето се скри от погледа му.

 

 

Евънс прекоси малкия, потънал в слънце вътрешен двор и се качи по стълбите до апартамента си на втория етаж. Както винаги, Сара беше успяла да му разбърка мозъка. Беше много красива и много обичаше да флиртува. Неизменно оставяше у него впечатлението, че държи мъжете настрана, като нарушава душевното им равновесие. Поне неговото равновесие нарушаваше. Никога не беше сигурен дали очаква от него да я покани на среща, или не. Но като се имаха предвид отношенията му с Мортън, идеята не беше добра. Никога не би го направил.

Щом влезе в апартамента, телефонът започна да звъни. Беше Хедър, помощничката му. Щяла да си тръгне рано, защото не се чувствала добре. Хедър често не се чувстваше добре следобед, точно навреме, за да изпревари задръстванията в пиковия час. Освен това редовно се обаждаше да каже, че е болна — в петъците и понеделниците. И въпреки това фирмата показваше учудваща неохота да я уволни — тя работеше в нея от години.

Някои казваха, че навремето имала връзка с Брус Блак, партньора-основател на кантората, и че оттогава той живеел в постоянен ужас, че съпругата му ще разбере, а всичките им пари били нейни. Други твърдяха, че Хедър ходела с друг от партньорите, без да се споменават имена. Трета версия гласеше, че при преместването на фирмата от един небостъргач в друг в Сенчъри Сити Хедър попаднала на някакви уличаващи документи и им направила копия.

Евънс подозираше, че истината е по-проста — а именно, че Хедър е умна жена, работила във фирмата достатъчно дълго, за да познава в детайли трудовото законодателство и множеството дела за неправомерни уволнения, и е в състояние да прецени съвсем точно честите си отсъствия спрямо разноските и неприятностите, които би си навлякла фирмата, ако я уволни. И по този начин работеше около трийсет седмици на година.

Обикновено я прикрепваха за помощник на най-добрия младши служител във фирмата, защото се смяташе, че работата на един наистина добър адвокат не би пострадала от честите й отсъствия. Евънс от години се опитваше да се отърве от нея. Бяха му обещали нова помощничка догодина.

— Съжалявам, че не се чувстваш добре — каза той, както се очакваше от него. Човек трябваше да се включи в преструвките й.

— Стомашно неразположение — каза тя. — Ще трябва да ида на лекар.

— Днес ли ще ходиш?

— Ами, сега ще си запиша час…

— Добре.

— Но исках да ти кажа, че току-що обявиха голямо съвещание за вдругиден. В девет в голямата конферентна зала.

— О?

— Господин Мортън току-що се обади. Явно ще присъстват десет или дванайсет души.

— Знаеш ли кои?

— Не. Не казаха.

Евънс за пореден път си помисли колко всъщност безполезна помощничка е и повтори:

— Добре.

— И не забравяй, че другата седмица имаш явяване в съда заради онова с дъщерята на Мортън. Този път в Пасадена, а не в центъра. И Марго Лейн се обади за иска си заради мерцедеса. А онзи BMW дилър още иска да действаме.

— Все още иска да съди църквата?

— Обажда се през ден.

— Добре. Това ли е?

— Не, има още десетина неща. Ще се опитам да ти оставя списъка на бюрото, ако се чувствам достатъчно добре…

Което означаваше, че няма да го направи.

— Добре — каза той за кой ли път.

— Ще идваш ли насам?

— Не, късно е вече. Трябва да поспя.

— Значи ще се видим утре.

 

 

Беше гладен. В хладилника нямаше нищо за ядене освен кофичка кисело мляко с неопределена възраст, връзка повяхнала целина и пълна до половината бутилка вино, останала от последната му среща преди приблизително две седмици. Виждал се бе с едно момиче, Каръл, колежка от друга адвокатска кантора. Бяха се запознали във фитнеса. Връзката им беше непостоянна и хилава — и двамата бяха много заети, а и интересът им един към друг не беше нищо особено, честно казано. Виждаха се един-два пъти седмично, правеха страстен секс, а после един от двамата се оправдаваше с ранна среща на следващия ден и си тръгваше. Понякога ходеха и на ресторант, но по-скоро рядко. Никой от двамата не искаше да отдели нужното за това време.

Отиде в дневната да прослуша телефонния секретар. Нямаше съобщения от Каръл, затова пък имаше едно от Джанис, друго момиче, с което се виждаше понякога.

Джанис беше инструкторка във фитнес салон и имаше класическо лосанжелиско тяло — със съвършени пропорции и твърдо като камък. За Джанис сексът беше спортно мероприятие, включващо многобройни стаи, дивани и столове: след това Евънс винаги изпитваше чувство за малоценност, сякаш процентното съдържание на телесните му тлъстини не е достатъчно ниско за нейния стандарт. Но продължаваше да се вижда с нея, понеже се чувстваше някак горд, че може да има момиче с нейната външност, нищо че сексът не беше от най-добрите. А и тя с желание се отзоваваше на поканите му. Имаше си приятел, доста по-възрастен от нея, продуцент в една новинарска кабеларка, но той често отсъстваше от града и тогава тя се изнервяше.

Джанис беше оставила съобщение предната вечер. Евънс не си направи труда да й се обади. С Джанис нещата се организираха на момента — или тази вечер, или забрави.

Преди Джанис и Каръл беше имало други жени, повече или по-малко същите. Каза си, че има нужда от по-удовлетворителна връзка. Нещо по-сериозно, по-зряло. Но беше много зает и приемаше нещата както дойдат.

А в момента беше гладен.

Слезе при колата и подкара към най-близката закусвалня — правеха хубави хамбургери и го познаваха. Поръча си двоен чийзбургер и ягодов шейк.

Върна се вкъщи с намерението да си легне. После се сети, че трябва да се обади на Мортън.

— Добре, че се обади — каза Мортън. — Тъкмо преглеждах някои неща със… преглеждах някои неща. Докъде сме стигнали с даренията ми за НФПР? С иска на вануту и така нататък?

— Не знам — каза Евънс. — Документите са съставени и подписани, но мисля, че още не са преведени никакви пари.

— Това е добре. Искам да забавиш плащанията.

— Добре, няма проблем.

— Само за известно време.

— Добре.

— Не е нужно да го съобщаваме на НФПР.

— Да, разбира се.

— Добре.

Евънс затвори и отиде в спалнята да се съблече. Телефонът зазвъня отново.

Беше Джанис. Фитнес инструкторката.

— Хей — каза тя. — Сетих се за теб и се чудех какво правиш.

— В интерес на истината, тъкмо си лягах.

— О? Доста е рано за лягане.

— Тъкмо се прибрах от Исландия.

— И сигурно си уморен.

— Е — каза той. — Не чак толкова уморен.

— Искаш ли компания?

— Да.

Тя си изкиска и затвори.