Майкъл Крайтън
Състояние на страх (78)

КЪМ ГАРЕДА
Четвъртък, 14 октомври
05:30

След три часа слънцето изгря и самолетът започна да се снижава. В момента летеше ниско над обрасли със зелени гори острови, обрамчени в неземно бледосиньо. Виждаха се малко пътища и населени места, предимно села.

— Не е ли красиво? — каза Тед Брадли. — Един наистина недокоснат рай.

Кенър, който седеше срещу него, не каза нищо. Той също гледаше през прозореца.

— Не мислите ли, че проблемът ни е в изгубения контакт с природата? — подхвана го Брадли.

— Не — каза Кенър. — Според мен проблемът е, че не виждам много пътища.

— Не мислите ли — продължи Брадли, — че това е заради белия човек, който, за разлика от местните, иска да завладее природата, да я подчини напълно?

— Не, не мисля така.

— Аз пък мисля — каза Брадли. — Според мен хората, които живеят по-близо до земята, в селата си, заобиколени от природата, та тези хора имат вроден екологичен подход и чувство за природния ред.

— Много време ли сте прекарали на село, Тед? — попита го Кенър.

— В интерес на истината, да. Снимах един филм в Зимбабве и друг в Ботсвана. Знам за какво говоря.

— Аха. И през цялото време живяхте на село?

— Не, бяхме на хотел. Налагаше се, заради застраховките. Но често ходех в селата. Няма съмнение, че животът на село е най-добрият и най-разумният от екологична гледна точка. Честно казано, според мен всички хора трябва да живеят по този начин. И определено не бива да насърчаваме селяните да се преселват в града. Това е проблемът.

— Разбирам. Значи вие отсядате в хотел, но искате всички други да живеят на село.

— Не, вие не слушате какво…

— Къде живеете сега, Тед? — попита Кенър.

— В Шърман Оукс.

— Това село ли е?

— Не. Е, в известен смисъл може и да се нарече село… Но работата ми налага да съм в Лос Анжелис. Нямам избор.

— Тед, били ли сте някога в село в Третия свят? Дори за една нощ?

Брадли се размърда малко нервно.

— Както вече казах, прекарах доста време в селата, където снимахме. Знам за какво говоря.

— Ако животът на село е толкова хубав, защо хората искат да се махнат оттам, според вас?

— Би трябвало да останат, точно това казвам.

— Значи знаете по-добре от тях?

Брадли замълча за миг, после избълва:

— Ами, щом искате да знаете и за да бъда честен — да. Определено знам по-добре от тях. Защото стъпвам при преценката си на по-доброто си образование и по-големия си опит. Освен това познавам от първа ръка опасностите на индустриалното общество и как то поболява целия свят. Така че, да, мисля, че знам какво е най-добро за тях. И определено знам кое е най-добро за планетата от екологична гледна точка.

— Лично аз трудно приемам — каза Кенър — други хора да решават какво е най-добро за мен, особено когато тези хора не живеят там, където живея аз, когато не познават местните условия или проблемите, с които се сблъсквам, когато дори не живеят в същата страна, но въпреки това са убедени — в някакъв си далечен град на запад, от бюрото си в някакъв стъклен небостъргач в Брюксел, Берлин или Ню Йорк — въпреки това са убедени, че знаят решенията на всичките ми проблеми и как би трябвало да живея. Определено ми е трудно да приема това.

— И защо? — попита Брадли. — Тоест… вижте — не е възможно да вярвате, че всички хора на планетата трябва да правят онова, което на тях им се иска. Това би било ужасно. Тези хора се нуждаят от помощ и напътствие.

— И вие ще им ги дадете? На „тези хора“?

— Добре де, да се говори така не е политически коректно, признавам. Но вие искате ли тези хора да имат същия ужасен, прахоснически жизнен стандарт, който имаме ние в Америка и който съществува в по-малка степен в Европа?

— Не забелязвам да се отказвате от него.

— Да — каза Тед, — но правя каквото мога. Разделям боклука си за рециклиране. Поддържам въглеродно неутрален начин на живот. Работата е там, че ако всички други хора се индустриализират, това ще доведе до ново отравяне на почвите, водата и въздуха в световен мащаб. Това не бива да се случва.

— Аз съм постигнал своето, но вие не можете да постигнете вашето, така ли?

— Въпрос на реалности — каза Брадли.

— Вашите реалности. Не техните.

В този момент Санжонг махна на Кенър.

— Извинете ме — каза Кенър и стана.

— Вървете, щом искате — каза Брадли, — но знаете, че казвам истината! — Даде знак на стюардесата и вдигна чашата си. — Сипи ми още едно, миличка. За из път.

 

 

— Хеликоптерът още не е пристигнал — каза Санжонг.

— Какъв е проблемът?

— Трябвало е да долети от друг остров. Само че са забранили полетите, защото ги е страх, че бунтовниците имат ракети земя-въздух.

Кенър се намръщи.

— След колко време ще кацнем?

— След десет минути.

— Стискай палци.

 

 

Изоставен, Тед Брадли се премести от другата страна на пътечката и се настани до Питър Евънс.

— Не е ли великолепно? Виж само водата. Кристално чиста. Виж само колко е дълбоко синьото. И тези красиви селца в сърцето на природата…

Евънс гледаше през прозореца, но виждаше единствено бедност. Селцата представляваха скупчени бараки от гофрирана ламарина, пътищата — изровена от коловози червеникава кал. Хората изглеждаха бедно облечени и се движеха бавно. Нещо потискащо и безутешно се излъчваше от тях. Болести, глад, детска смъртност…

— Великолепно — повтори Брадли. — Чисто! Нямам търпение да кацнем. Това си е по-добро и от ваканция! Не подозирах, че Соломоновите острови са толкова красиви.

Дженифър се обади от предната част на салона:

— Обитавани от ловци на глави — през по-голямата част от историята си.

— Е да, но това е минало — каза Брадли. — Ако въобще ги е имало някога. Така де, всичките тези приказки за канибали. Ясно е, че не са верни. Четох книга от някакъв професор^[1]. Въобще не е имало канибали, никъде по света. Било е един голям мит и толкова. Просто поредният пример как белите демонизират цветнокожите. Когато Колумб пристигнал в Западна Индия, мислел, че там има канибали, така му били казали, но не било вярно. Забравил съм подробностите. Никъде няма канибали. Просто мит. Защо ме гледате така?

Евънс се обърна. Брадли говореше на Санжонг, който наистина го гледаше втренчено.

— Е? — подкани го Брадли. — Какво си ме зяпнал? Казвай, момко. Означава ли този поглед, че не си съгласен с мен?

— Вие наистина сте глупак — с удивление каза Санжонг. — Били ли сте някога в Суматра?

— Не.

— В Нова Гвинея?

— Не. Макар че винаги съм искал да отида, да си купя нещо от племенното изкуство. Страхотни неща.

— Борнео?

— Не, но и там винаги съм искал да отида. Онзи султан. Как му беше името, той се справи страхотно с обновяването на хотел „Дорчестър“ в Лондон…

— Е — прекъсна го Санжонг, — ако идете в Борнео, ще видите дългите къщи на даяките, където и до днес излагат черепите на хората, които са убили.

— О, това са само туристически атракции.

— В Нова Гвинея има болест на име „куру“, която се предава чрез изяждането на мозъците на враговете.

— Това не е вярно.

— Гайдусек спечели Нобелова награда за тези си изследвания. Ядели са мозъци, това е безспорно.

— Но това е било много отдавна.

— През шейсетте. И седемдесетте.

— Вие всичките просто обичате да разказвате страшни истории — каза Брадли. — За сметка на туземците. Хайде, признайте фактите: човешките същества просто не са канибали^[2].

Санжонг примигна и погледна Кенър. Кенър сви рамене.

— Долу е абсолютна красота — каза Брадли, загледан отново през прозореца. — И май всеки момент ще кацнем.