Майкъл Крайтън
Състояние на страх (64)

СЕКВОЯ
Вторник, 12 октомври
16:30

В гората беше тъмно и хладно. Потоци слънчева светлина се промушваха през листака на величествените дървета. Миришеше на борови иглички. Земята под краката им беше мека като килим.

Мястото беше приятно, с шарена сянка и слънчеви зайчета, но дори и така телевизионните камери трябваше да включат прожекторите, за да заснемат третокласниците, които седяха в концентрични кръгове около известния актьор и активист Тед Брадли. Брадли беше с черна тениска, която подчертаваше грима му и мургавата му красота.

— Тези великолепни дървета са ваше рождено право — каза той и обхвана с жест гората наоколо. — Стоят тук от векове. Много преди да се родите вие, преди да се родят родителите ви, дори преди да се родят прабабите и прадядовците ви. Някои от тях са били тук още преди Колумб да открие Америка! Преди индианците! Преди всичко! Тези дървета са най-старите живи неща на планетата. Те са пазителите на Земята. Те са мъдри и имат послание към нас: оставете планетата на мира. Не я мъчете, не мъчете и нас. И ние трябва да се вслушаме в гласовете им.

Хлапетата го гледаха като омагьосани. Камерите следяха Брадли.

— Но сега тези великолепни дървета — оцелели след заплахата от пожари, сеч, ерозия на почвата и киселинните дъждове — сега те са изправени пред най-голямата заплаха. Глобалното затопляне. Вие, деца, знаете какво е глобалното затопляне, нали?

Ръце се вдигнаха масово.

— Аз знам, аз знам!

— Радвам се, че е така — каза Брадли и даде знак на децата да свалят ръце. Тед Брадли щеше да единственият говорещ днес. — Но може би не знаете, че глобалното затопляне ще причини една съвсем внезапна промяна в климата ни. Може би само след няколко месеца или след година изведнъж ще стане много по-горещо или много по-студено. И ще има пълчища насекоми или болести, които ще убият тези прекрасни дървета.

— Какви насекоми? — попита едно хлапе.

— Лоши — отвърна Брадли. — От онези, които ядат дървета, които пробиват дупки в тях и ги изяждат отвътре. — Размърда пръсти, все едно дълбае.

— На едно насекомо ще му трябва много време да изяде цяло дърво — извика едно момиченце.

— Не, няма! — отговори Брадли. — Точно в това е проблемът. Защото глобалното затопляне означава, че ще се появят много насекоми — пълчища насекоми — и те бързо-бързо ще изядат дърветата!

Дженифър се наведе към Евънс.

— Ти вярваш ли на тези глупости?

Евънс се прозина. Беше спал по време на полета, дремнал бе и в колата от летището до тази горичка в националния парк „Секвоя“. Сега усещаше главата си тъпкана с вълна, а видът на Брадли не му помагаше никак. Тъпкан с вълна и отегчен.

Хлапетата вече ни ги свърташе на едно място и Брадли се обърна директно към камерите. Говореше със самоувереност, усъвършенствана през годините на екран в ролята на президента:

— Заплахата от внезапните климатични промени — каза той — е толкова страшна за човечеството и за всичко живо на нашата планета, че по целия свят се провеждат конференции с надеждата да бъде намерено решение. Утре в Лос Анжелис започва конференция, на която учените ще обсъдят как може да се противодейства на тази ужасна заплаха. Защото ако не направим нещо, катастрофата ще ни застигне. И тези могъщи, великолепни дървета ще останат само спомен, пощенска картичка от миналото, снимка, увековечила човешката безчовечност към природата. Ние носим отговорност за катастрофалните климатични промени. И само ние можем да ги спрем.

Завърши, като леко се извърна с по-фотогеничния си профил към камерите и погледна пронизващо с бебешкосините си очи право в обективите.

— Имам пиш — каза едно момиченце.

 

 

Самолетът се отдели от пистата и се издигна над гората.

— Съжалявам, че се наложи да побързате — каза Евънс, — но трябва да стигнем в моргата преди шест.

— Няма проблем, няма проблем. — Брадли се усмихна снизходително. След представлението беше останал още десетина минути да даде автографи на децата. Камерите заснеха и това. Той се обърна към Дженифър и я удостои с най-хубавата си усмивка. — А вие с какво се занимавате, госпожице Хадли?

— Работа за правния екип на глобалното затопляне.

— Браво, значи сте една от нас. Как върви подготовката за делото?

— Чудесно — каза тя и хвърли поглед на Евънс.

— Имам чувството, че сте също толкова умна, колкото и красива — каза Брадли.

— Всъщност не е така — каза тя. Евънс виждаше, че актьорът й лази по нервите.

— Скромна сте. Очарователно.

— Откровена съм и в този смисъл нека ви кажа, че не обичам ласкателствата.

— Едва ли е ласкателство във вашия случай — каза той.

— И едва ли е откровеност, във вашия — отвърна тя.

— Повярвайте ми, искрено се възхищавам на това, което правите — каза Брадли. — Нямам търпение да го начукате на онези от Агенцията за защита на околната среда. Трябва да ги притискаме непрестанно. Точно затова говорих на децата. Ще се получи страшен клип за внезапните климатични промени. И според мен мина изключително добре, не мислите ли?

— Сравнително добре, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Че бяха пълни глупости — каза Дженифър.

Усмивката на Брадли не трепна, но очите му се присвиха.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид.

— Имам предвид всичко, което казахте, Тед. Цялата ви реч. Секвоите са пазители на планетата? И имат послание към нас?

— Ами, имат…

— Те са дървета, Тед. Големи дървета. Имат точно толкова послание към човечеството, колкото и един патладжан.

— Мисля, че пропускате…

— И са оцелели след горски пожари? Едва ли — защото те са зависими от пожарите, с тяхна помощ се възпроизвеждат. Обвивките на семената им са толкова твърди, че се разпукват само от горещината на огън. Пожарите са от първостепенно значение за здравето на една гора от секвои.

— Мисля — превзето каза Брадли, — че не сте схванали смисъла на казаното от мен.

— Сериозно? И какво по-точно не съм схванала?

— Опитвах се да внуша — може би малко лирично — вечността на тези велики праисторически гори и…

— Вечността? Праисторически? Знаете ли изобщо нещо за тези гори?

— Да. Така мисля. — Тонът му стана хладен, направо студен. Очевидно беше много ядосан.

— Погледнете през прозореца — каза Дженифър и посочи към гората, над която летяха. — От колко време мислите, че вашата праисторическа гора има този вид?

— Очевидно от стотици хиляди години…

— Не е вярно, Тед. Човешките същества са били тук хиляди години преди да се появят тези гори. Това знаехте ли го?

Той стискаше зъби. Не отговори.

— Нека ви обясня тогава — каза тя.

 

 

— Преди двадесет хиляди години, към края на Ледниковата епоха, ледниците се отдръпнали от днешна Калифорния, като пътьом издълбали Йосемитската долина и други живописни местенца. Когато ледените стени се отдръпнали, след тях останала мръсна, лепкава, влажна равнина с множество езера, подхранвани от топящите се ледници, но без никаква растителност. В основната си част влажни пясъци. След няколко хиляди години, докато ледниците продължавали да се придвижват на север, земята просъхнала. Този район на Калифорния се превърнал в арктическа тундра с високи треви, които поддържали живота на дребни животни от рода на мишките и катериците. По това време тук вече имало хора, които се прехранвали с лов на въпросните дребни животни и палели огньове… Дотук ясно ли е? — попита Дженифър. — Още нямаме праисторически гори.

— Слушам ви — изръмжа Тед. Очевидно се опитваше да овладее гнева си.

Тя продължи:

— Отначало само арктическите треви и храсталаци успявали да се захванат в бедната на хранителни вещества ледникова почва. Но след смъртта си те се разлагали и след хиляди години се образувал слой повърхностна почва. И това породило растителна колонизация, която била принципно еднаква навсякъде в следледникова Северна Америка. Най-напред се появили дребните борове — някъде преди четиринайсет хиляди години. По-късно към тях се присъединили смърчовете, канадската ела и елшата — всички тези дървета са устойчиви, но не могат да се появят първи. Именно те са представлявали истинската „праисторическа“ гора и доминирали този район през следващите четири хиляди години. После климатът се променил. Станало много по-топло и всички ледници в Калифорния се стопили. Станало топло и сухо, хората палели огньове и праисторическата гора изгоряла. Заменила я растителност от равнинен тип, главно дъбове и прерийни треви. Имало и ели, но не много, защото климатът бил твърде сух за иглолистната растителност. После, преди около шест хиляди години, климатът отново се променил. Станал по-влажен и елите и кедрите превзели района, създавайки обширните, гъсти, сенчести гори, които виждате сега. За тези гори обаче може да се говори и като за паразитна растителност — нещо като великански плевели, — понеже превзели терена и изместили естествената растителност от предишната ера. Защото тези големи сенчести гори спирали слънчевата светлина и другите дървета не можели да оцелеят. И понеже пожарите били често явление, тези сенчести гори се размножавали с бесни темпове. Така че определено не са вечни, Тед. Просто са последните на опашката.

— Да, но пак са на шест хиляди години, за Бога! — изсумтя Брадли.

Дженифър обаче беше непоколебима.

— Не е вярно. Учените са доказали, че съставът на горите се мени непрекъснато. Всеки хилядагодишен период е различен от предходния. Горите са се менили постоянно, Тед. А да не забравяме и за индианците.

— Какво индианците?

— Индианците умеели да се вглеждат в естествения свят и осъзнали, че старите гори не струват. Вярно, изглеждали внушителни, но дивечът не можел да вирее в тях. Затова индианците палели огньове и периодично опожарявали горите. Оставяли само по някой и друг остров от старите гори сред поляните и ливадите. Така че горите, които заварили тук първите европейци, изобщо не са били праисторически. Били са култивирани, Тед. Затова не е чудно, че преди сто и петдесет години е имало по-малко стари гори, отколкото има сега. Индианците са били реалисти. Днес всичко е само романтична митология^[1].

Тя се облегна назад.

— Много хубава реч — каза Брадли. — Но това са технически възражения. Хората не се интересуват от техническите подробности. И слава Богу, защото вие всъщност твърдите, че тези гори не са наистина стари и следователно не си струва да се опазват. Аз от своя страна казвам, че те ни напомнят за красотата и силата на естествения свят и трябва да се запазят на всяка цена. Особено от голямата заплаха на глобалното затопляне.

Дженифър примигна, после каза:

— Ще ми се да пийна нещо.

— На мен също — каза Брадли.

 

 

На Евънс — който многократно се бе опитвал да се свърже с инспектор Пери по време на дискусията — най-тревожно му звучаха намеците за постоянна промяна. Самият той никога не се беше замислял върху факта, че индианците са живели по време на ледниците. Разбира се, знаеше, че е така. Знаеше, че ранните индианци са ловували мамути и други големи бозайници, които в резултат на тази им дейност изчезнали като вид. Никога обаче не му беше хрумвало, че също така са опожарявали гори и са променяли околната среда за свои цели.

Само че те го бяха правили, разбира се.

Също толкова смущаваща беше мисълта за многото различни гори, превземали земята една след друга. Никога не си беше задавал въпроса какво е съществувало тук преди секвоевите гори. И той като Брадли ги беше мислил за праисторически.

Не се беше замислял и за това какво са оставили след себе си отдръпващите се ледници. Едва сега си даваше сметка, че сигурно не е било много по-различно от онова, което бе видял наскоро в Исландия — студено, влажно, каменисто и пусто. Логично беше, че са били необходими поколения растителност, за да се изгради повърхностен почвен слой.

Само че той винаги си беше представял нещо като анимационен филм, в който ледниците се отдръпват и на тяхно място моментално се появяват секвои.

Сега си даваше сметка колко глупава е била тази представа.

Беше забелязал и друго, мимоходом — колко често Дженифър беше споменала за промени в климата. Първо било студено и влажно, после топло и сухо и ледниците се стопили, после отново станало по-влажно и ледниците се върнали. Промяна след промяна.

Постоянна промяна.

 

 

След известно време Брадли се извини и мина напред да се обади на агента си и Евънс попита Дженифър:

— Откъде знаеш всичките тези неща?

— Поради причината, която назова самият Брадли. „Голямата заплаха от глобалното затопляне“. Имахме цял екип, който се занимаваше със заплахите. Защото искахме да открием всичко, което би подсилило твърденията ни на делото.

— И?

— Заплахата от глобално затопляне — каза тя — на практика не съществува. Дори да беше реално явление, то най-вероятно би облагодетелствало по-голямата част от света.

Пилотът се включи по интеркома да каже, че е време да заемат местата си, защото захождали към Сан Франциско.