Майкъл Крайтън
Състояние на страх (48)

ИНДУСТРИАЛЕН РАЙОН
Събота, 9 октомври
12:31

Наситеният с електричество като пред силна буря въздух в тестовата камера започна да пука. Косъмчетата по ръцете на Сара настръхнаха. Дрехите залепваха наелектризирани по тялото й.

— Имаш ли колан? — попита Кенър.

— Не…

— Шнола?

— Не.

— Нещо метално?

— Не! По дяволите, не!

Кенър се хвърли с цялата си тежест върху стъклената стена, после я ритна с пета, но без успех. Опита с вратата, но ключалката удържа.

— … десет секунди… — каза компютърният глас.

— Какво ще правим?! — попита обезумяла Сара.

— Събличай се.

— Какво?

— Бързо. — Самият той вече си смъкваше ризата, копчетата се разхвърчаха. — Хайде, Сара. Най-вече пуловера.

Беше облечена с пухкав пуловер от ангора и разсеяно си помисли, че е подарък от приятеля й, едно от първите неща, които й беше купил. Изсули го трескаво през главата си, после и тениската отдолу.

— Полата — каза Кенър. Беше останал по боксерки и си събуваше обувките.

— Какво…

— Има цип!

Тя побърза да свали полата си, но пръстите не я слушаха. Накрая остана по сутиен и гащички. Стана й студено. Компютърният глас отброяваше последните секунди.

— Десет… девет… осем…

Кенър просваше дрехите върху двигателя. Полата й също се озова там. Пуловера от ангора разстла най-отгоре.

— Какво правиш?

— Лягай — каза той. — Легни по корем на пода — възможно най-плътно — и не мърдай!

Тя притисна тялото си към студения цимент. Сърцето й биеше като полудяло. Въздухът трептеше. Тръпка пролази от тила й надолу по гръбнака.

— Три… две… едно…

Кенър се хвърли на пода до нея и първата светкавица изтрещя. Силата на удара беше невероятна, въздушен поток забърса тялото на Сара. Косата й се изправяше във въздуха, Сара вече не усещаше тежестта й на тила си. Нови светкавици — трясъкът беше ужасяващ, — жестока синя светлина, толкова ярка, че я виждаше дори със стиснати очи. Тя се притисна към пода, издиша докрай с надеждата да спечели още някой милиметър и с мисълта, че сега му е времето за молитва.

Само че в камерата изведнъж се появи друг вид светлина, по-жълта, трептяща, а с нея и остра задушлива миризма.

— Това е огън…

— Не мърдай! — изръмжа Кенър.

Все така се сипеха светкавици, все по-бързо и по-бързо, припукваха из цялата камера, но Сара видя с периферното си зрение, че купчината дрехи върху двигателя се е подпалила… а камерата се пълнеше с дим.

Помисли си: „Косата ми гори“.

И внезапно камерата се изпълни с мощни струи вода, светкавиците изчезнаха, а пръскачките по тавана засъскаха. Стана й студено; огънят угасна; циментът се намокри.

— Мога ли да стана?

— Да — каза Кенър. — Вече можеш да станеш.

 

 

През следващите няколко минути Кенър безуспешно се опитва да счупи стъклото. Накрая спря и се загледа втренчено в една точка; косата му бе прилепнала от водните струи.

— Не разбирам — каза той. — Камера като тази задължително трябва да има резервен механизъм, в случай че някой неволно се затвори вътре.

— Те заключиха вратата, нали видя.

— Да. Заключиха я отвън с катинар. Катинарът се слага, та никой да не влиза в камерата, когато е затворено. Но въпреки това трябва да има някакъв начин да се излезе оттук.

— И да има, не го виждам. — Трепереше цялата. Имаше изгаряне на рамото и я болеше. Бельото й беше мокро. Не страдаше от прекалена скромност, но й беше студено, а той говореше ли, говореше…

— Просто трябва да има начин да се излезе… — Заобръща се бавно и заоглежда камерата.

— Стъклото не може да се счупи.

— Да — каза той. — Не може. — Но това, изглежда, му подсказа нещо. Наведе се и заоглежда внимателно рамката на стъклото, прокара пръсти по нея, Сара го гледаше й трепереше. Пръскачките още работеха и обливаха камерата с вода, вече й стигаше до глезените. Не разбираше как Кенър може да е толкова съсредоточен, толкова решен да…

— Проклет да съм — каза той. Бе хванал едно малко резе под нивото на покачващата се вода. Намери още едно в другия край на рамката — и дръпна и двете. После бутна рамката, тя се завъртя на пантите в центъра си и се отвори.

Кенър пристъпи във външното помещение и се засмя:

— Нищо работа. — Подаде й ръка. — Мога ли да предложа сухи дрехи?

— Благодаря — каза тя и пое ръката му.

 

 

Умивалните на МТСИ определено не бяха върхът, но Сара и Кенър се подсушиха криво-ляво с хартиени кърпи, намериха топли работни комбинезони и Сара се почувства значително по-добре. Разгледа се внимателно в огледалото и установите е изгубила пет-шест сантиметра коса отляво. Краищата бяха неравни и почернели.

— Можеше да е по-лошо — каза тя и си помисли, че за известно време ще трябва да си връзва косата.

Кенър се погрижи за рамото й — каза, че изгарянето било само първа степен, от най-леките, плюс един-два мехура. Наложи го с лед, като й обясни, че изгарянията всъщност не били термични наранявания, а неврологична реакция на тялото, и че ако се приложи лед през първите десет минути, тежестта на изгарянето намалява рязко, защото се притъпява чувствителността на нервните окончания и така се предотвратява реакцията. Така че, ако ще ти излизат мехури, навременното изстудяване им пречело да се появят.

Тя спря да го слуша. Не можеше да види пострадалия участък от кожата си, така че нямаше друг избор освен да се довери на Кенър. Но започваше да я боли. Той намери аптечка и й подаде аспирин.

— Аспирин?! — възкликна Сара. — Той е вреден!

— Все е по-добре от нищо — каза Кенър. — В интерес на истината, повечето хора може и да не го знаят, но аспиринът наистина е вълшебно лекарство, болкоуспокояващата му сила е по-голяма от тази на морфина, освен това действа противовъзпалително, понижава температурата…

— Не сега — каза тя. — Моля те. — Просто не беше в състояние да изтърпи поредната му лекция.

Той не каза нищо, само й бинтова рамото. Изглежда, и това му идеше отръки.

— Има ли нещо, което не можеш да правиш? — попита тя.

— О, има, и още как.

— Какво например? Не можеш да танцуваш?

— Не, мога да танцувам. Но никак не ми вървят езиците.

— Какво облекчение. — Самата тя лесно учеше чужди езици. Беше учила една година в Италия и владееше доста добре италиански и испански. Учила беше дори китайски.

— Ами ти? — попита я Кенър. — Теб в какво не те бива?

— В отношенията — каза тя. Гледаше се в огледалото и подръпваше почернелите краища на косата си.