Майкъл Крайтън
Състояние на страх (39)

НАСЕЧЕНАТА ЗОНА
Сряда, 6 октомври
17:02

Сара започна да трепери, първо на кратки пристъпи, после почти непрестанно. Все едно бе получила пристъп. Караше ски и знаеше какво означава това. Вътрешната й температура беше спаднала опасно и треперенето беше автоматична физиологична реакция на тялото й, което се опитваше да се стопли.

Зъбите й тракаха. Трудно й беше да говори. Но мозъкът й все още функционираше и търсеше изход.

— Не можем ли да си направим заслон от сняг?

Евънс каза нещо, но вятърът отвя думите му.

— Знаеш ли как? — попита тя.

Той не й отговори.

„Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.

И започваше да й се доспива.

Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.

Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.

Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й — детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…

Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…

Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…

Жълто и зелено?

Тя поднови борбата си със съня. Опита се да седне, но не можа. Мускулите й бяха твърде слаби, ръцете й бяха блокчета замръзнал лед. Не можеше да помръдне.

Жълти и зелени светлинки, които ставаха по-големи. И бяла светлина в центъра. Много бяла, като халогенна. Започваше да различава детайли през вихрещия се сняг. Имаше сребрист купол и колела, и големи блестящи букви. Пишеше…

НАСА.

Закашля се. Нещото се появи от снега. Някакво малко возило — високо метър, не по-голямо от количка за голф. Имаше големи колела и сплескан купол и идваше право към нея, и бибипкаше с клаксона си.

Щеше да я прегази, и толкова. Осъзна го без особена тревога. Нищо не можеше да направи, за да го спре. Лежеше на земята, замаяна, обзета от пълно безразличие. Колелетата ставаха все по-големи и по-големи. Последното, което запомни, беше един механичен глас, който казваше: „Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя. Благодаря за съдействието. Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя…“

И после нищо.