Майкъл Крайтън
Състояние на страх (35)

НАСЕЧЕНАТА ЗОНА
Сряда, 6 октомври
12:09

— Насечената зона? — каза Джими Болдън, докато вървяха към транспортния заслон. — Не е кой знае какво. Просто трябва да внимавате, това е.

— Но какво представлява? — попита Сара.

— Това е участък, където ледът е подложен на страничен опън, нещо подобно на ситуацията в Калифорния. Но вместо да причинява земетресения, насича терена с цепнатини. Много и дълбоки.

— И ще трябва да го пресечем това нещо?

— Не е проблем — каза Болдън. — Преди две години построиха път, който пресича безопасно зоната. Запълниха всички цепнатини.

Влязоха в заслона от гофрирана стоманена ламарина и Евънс видя редица тромави возила с червени кабинки и тракторни вериги.

— Това са шейните — каза Болдън. — Ти и Сара ще се качите в едната, доктор Кенър в другата, а аз ще ви водя в третата.

— Защо всички не са качим в една?

— Стандартна предпазна мярка. За по-малка тежест. Нали не искате шейната ви да пропадне в някоя цепнатина?

— Нали каза, че цепнатини са запълнени?

— Запълнени са. Но пътят е върху ледено поле, а ледът се движи с по пет сантиметра на ден. Което означава, че и пътят се движи. Не се притеснявайте, той е ясно обозначен с флагчета. — Болдън се покатери на дебелата верига. — Елате да ви покажа как се управлява шейната. В общи линии като обикновена кола — педалът е тук, това е ръчната спирачка, съединителят, воланът. Парното се включва оттук — той показа едно копче — и гледайте да не го изключвате. Така температурата в кабинката ще е около десет градуса над нулата. Този голям оранжев фар на таблото е транспондерът. Включва се с този бутон. Автоматично се включва и когато шейната се наклони с повече от трийсет градуса спрямо хоризонтала.

— Искаш да кажеш, ако паднем в цепнатина — уточни Сара.

— Повярвайте ми — няма такава опасност. Просто ви показвам кое как работи. Транспондерът предава код, който е уникален за всяка шейна, така че да дойдем и да ви намерим. Ако по някаква причина се наложи да ви спасяваме, трябва да знаете, че средното време за спасяване е два часа. Храната ви е тук, водата тук. Имате достатъчно за десет дни. Аптечката е тук, включително морфин и антибиотици. Пожарогасителят е тук. Експедиционната екипировка е в тази кутия — котки, въжета и така нататък. Спалните чували са тук, заедно с минигрейки. Ще ви спасят от измръзване в продължение на седмица, ако се мушнете вътре. Това е, кажи-речи. Имаме връзка по радиото. Говорителят е в кабината. Микрофонът е над предното стъкло. Активира се гласово — нужно е само да кажете нещо. Разбрахте ли?

— Разбрахме — каза Сара и се вмъкна в кабинката.

— Ами да тръгваме тогава. Професоре, да питате нещо?

— Не, всичко ми е ясно — каза Кенър и се качи в съседната шейна.

— Добре — каза Болдън. — Само помнете, че температурата навън е трийсет под нулата. Ръцете и лицето ви да са покрити. Откритата кожа измръзва за по-малко от минута. Пет минути и може да си изгубите част от анатомията. Не искаме да си идете вкъщи с по-малко пръсти от онези, с които сте дошли. Или без носове.

Болдън отиде при третата шейна и каза:

— Ще се движим в колона по един. Дистанция от три дължини. Не я скъсявайте при никакви обстоятелства, не изоставайте също. Ако се разрази буря и видимостта намалее, поддържаме същата дистанция, но с по-ниска скорост. Разбрано?

Всички кимнаха.

— Да тръгваме тогава.

В другия край на навеса една врата от гофрирана ламарина се вдигна със скърцане. Навън слънцето светеше ярко.

— Времето изглежда чудесно — каза Болдън. И сред облак от дизелови пари подкара първата шейна към вратата.

 

 

Толкова друсаше, че сякаш костите им се разместваха. Леденото поле, което изглеждаше толкова плоско и еднообразно от разстояние, се оказа изненадващо неравно отблизо, с дълги тесни падини и стръмни склонове. Евънс имаше чувството, че е в лодка, подмятана от бурно море, само дето морето беше замръзнало и те бавно пълзяха през него.

Караше Сара, ръцете й стискаха уверено волана. Евънс седеше до нея, впил пръсти в таблото за равновесие.

— С каква скорост се движим?

— С малко повече от двайсет километра в час, струва ми се.

Евънс изсумтя, когато забиха нос в тясна падина и с мъка излазиха нагоре.

— И ни чакат още два часа?

— Той така каза. Между другото, ти провери ли източниците на Кенър?

— Да — сърдито отговори Евънс.

— Фалшиви ли бяха?

— Не.

Тяхната шейна беше последна. Пред тях се движеше Кенър, най-отпред — Болдън.

Радиото изсъска.

— Така — чуха те гласа на Болдън по говорителя. — Навлизаме в насечената зона. Поддържайте дистанцията и се движете в коридора между флагчетата.

Евънс не забелязваше нищо по-различно — все същото ледено поле, ослепително бяло на слънцето, — но от двете страни на маршрута имаше червени флагчета на двуметрови пилони.

След малко Евънс присви очи към полето извън пътя и цепнатините в леда. Бяха с наситеносин цвят и сякаш излъчваха собствена светлина.

— Колко са дълбоки? — попита той.

— Най-дълбоката, която сме намирали, е около километър — отговори Болдън по радиото. — Някои са по триста метра. Повечето са по трийсетина метра или по-малко.

— И всички ли са такива на цвят?

— Да. Но не ви трябва да ги гледате отблизо.

 

 

Въпреки сериозните предупреждения пресякоха зоната без проблеми и флагчетата останаха зад тях. Сега вляво се виждаше ниска планина, покрита с бели облаци.

— Това е Еребус — каза Болдън. — Активен вулкан. Онова, дете излиза от върха, е пара. Понякога плюе лава, но не толкова надалеч. Терор не е активен. Можете да го видите напред. Онзи малък склон.

Евънс беше разочарован. Името, планина Терор, го беше настроило за нещо страховито — а не за този полегат хълм с оголени скали на върха. Ако не му бяха посочили планината, можеше изобщо да не я забележи.

— Защо са го нарекли така? — попита той. — Терор — нищо кой знае колко ужасно не виждам в него.

— Няма нищо общо с това. Първите антарктически забележителности са наречени на корабите, които са ги открили — каза Болдън. — „Терор“ явно е било име на кораб от деветнайсети век.

— Къде е лагерът на Брюстър? — попита Сара.

— Би трябвало да го видим всеки момент — каза Болдън. — А вие какво, нещо като инспектори ли сте?

— Ние сме от международната инспекционна агенция — каза Кенър. — Задачата ни е да се уверим, че нито един американски изследователски проект не нарушава международните споразумения за Антарктида.

— И какво?

— Доктор Брюстър се включи толкова внезапно, че така и не е представил изследователската си стипендия за одобрение от агенцията — продължи Кенър. — Така че ще го проверим на място. Рутинна проверка.

Подскачаха и се тръскаха още няколко минути в мълчание. Все още нямаше и следа от лагер.

— Хм, може да го е преместил — каза Болдън.

— Какви изследвания провежда той, между другото? — попита Кенър.

— Не съм сигурен — каза Болдън, — но чух, че изучавал механизмите на леденото отцепване. Нали се сещате, кака ледът стига до ръба и след това се отцепва от шелфа. Залагал GPS устройства в леда, за да проследи движението му към морето.

— Близо ли сме до морето? — попита Евънс.

— На шестнайсет-седемнайсет километра — каза Болдън. — На север.

— Ако изучава формирането на айсберги, защо работи толкова далеч от брега? — намеси се Сара.

— Това всъщност не е много далеч — каза Кенър. — Преди две години от шелф Рос се отцепи айсберг с ширина шест и дължина шейсет километра. Голям колкото Роуд Айланд. Един от най-големите, документирани някога.

— Не заради глобалното затопляне обаче — каза Евънс на Сара с отвратено сумтене. — Глобалното затопляне не може да е отговорно за това. О, не.

— Всъщност наистина не е отговорно — каза Кенър. — Причината е в местните условия.

Евънс въздъхна.

— Защо ли не съм изненадан?

— Няма нищо нередно в идеята за местни условия, Питър — каза Кенър. — Това е континент. Би било изненадващо, ако си нямаше свои отличителни климатични модели, независими от глобалните тенденции, съществуващи или не.

— Съвсем вярно — каза Болдън. — Тук определено има местни модели. Като китабатичните ветрове например.

— Като какво?

— Китабатичните ветрове. Това са гравитационни ветрове. Може да сте забелязали, че тук е доста по-ветровито, отколкото във вътрешността. Вътрешността на континента е сравнително тиха.

— Какво е гравитационен вятър? — попита Евънс.

— На практика Антарктика е един голям леден купол — подхвана Болдън. — Вътрешността е по-нависоко от крайбрежието. И е по-студена. Студеният въздух се придвижва надолу и постепенно набира скорост. Понякога достига до осемдесет — сто и двайсет километра в час при брега. Днес обаче не е много силен.

— За наш късмет — каза Евънс.

И тогава Болдън каза:

— Вижте там, право напред. Изследователският лагер на професор Брюстър.