Майкъл Крайтън
Състояние на страх (32)

КЪМ ПУНТА АРЕНАС
Сряда, 6 октомври
03:01

Самолетът се движеше в мрак.

Бяха изключили осветлението в предната част на пътническия салон — Сара и Санжонг спяха на импровизирани легла. Евънс не можеше да заспи. Седеше в задната част и гледаше през прозореца към посребрения от лунната светлина облачен килим.

Кенър седна срещу него.

— Светът е красив, нали? Водната пара е едно от отличителните качества на нашата планета. А и създава такава красота. Изненадващо е колко малко знаят учените за поведението на водната пара.

— Сериозно?

— Атмосферата е по-голяма система, отколкото сме склонни да признаем. Никой не може да каже със сигурност дали глобалното затопляне ще доведе до повече облаци, или до по-малко.

— Чакай, чакай — каза Евънс. — Глобалното затопляне ще повиши температурата, следователно повече влага ще се изпарява от океани те, а повече влага означава повече облаци.

— Това е едната хипотеза. Но по-високата температура означава повече водни пари във въздуха и следователно по-малко облаци.

— Значи кое от двете?

— Никой не знае.

— Тогава как създават компютърни модели на климата?

Кенър се усмихна.

— Що се отнася до облачната покривка — гадаят.

— Гадаят?!

— Е, те не го наричат така. Наричат го преценка или очаквани параметри, или приблизителна прогноза. Но ако не разбираш нещо, не можеш да го прогнозираш приблизително. Просто гадаеш и толкова.

Евънс усети, че ще го заболи главата, и каза:

— Май е време да поспя малко.

— Добра идея — каза Кенър и си погледна часовника. — Има още осем часа, докато кацнем.

 

 

Стюардесата даде на Евънс пижама и той отиде в тоалетната да се преоблече. Когато излезе, Кенър още седеше на мястото си и зяпаше осветените от луната облаци. Напук на здравия си разум Евънс каза:

— Между другото, ти каза, че по делото Вануту няма да се стигне до процес.

— Точно така.

— И защо? Заради данните за морското равнище?

— Отчасти да. Трудно е да твърдиш, че глобалното затопляне наводнява страната ти, ако морското равнище не се покачва.

— Трудно е да се повярва, че морското равнище не се покачва, ако питаш мен — каза Евънс. — Всичко, което чете човек, сочи обратното. Всички репортажи по телевизията…

— Помниш ли африканските пчели-убийци? С години се говореше за това. Сега те са тук и явно не създават проблеми. Помниш ли проблема 2000, как компютрите щели да се объркат с настъпването на новото хилядолетие, защото годината се въвеждала само с последните си две цифри? Всичко, което се пишеше по онова време, сочеше неизбежна катастрофа. Изписаха тонове мастило. А накрая се оказа, че просто не е вярно.

Евънс си помисли, че проблемът 2000 не доказва нищо за морското равнище. Искаше му се да поспори по въпроса, но затвори уста, за да преглътне прозявката си.

— Късно е — каза Кенър. — Можем да поговорим за всичко това и сутринта.

— Ти няма ли да спиш?

— След малко. Имам още работа.

Евънс мина напред, където спяха другите. Легна срещу Сара, от другата страна на пътечката, и се зави до брадичката. Така пък краката му оставаха навън. Седна, подпъхна одеялото под петите си и пак легна. Одеялото му стигаше само до мишниците. Замисли се дали да не стане и да си поиска от стюардесата още едно.

Обаче заспа.

 

 

Събуди се под ярка, почти нетърпима слънчева светлина. Чу подрънкването на сребърни прибори и усети аромат на кафе. Потърка очи и седна. В задната част на салона спътниците му закусваха.

Погледна часовника си. Беше спал повече от шест часа.

Стана и тръгна към задната част.

— По-добре хапни — каза Сара. — Кацаме след час.

 

 

Слязоха на пистата на Марсо дел Мар. Трепереха от студения вятър, който духаше откъм океана. Земята беше ниска и равна, зелена, блатиста и студена. В далечината се виждаха назъбените, покрити със сняг върхове на планинската верига Ел Фогара в южната част на Чили.

— Мислех, че е лято — каза Евънс.

— Лято е — каза Кенър. — Или поне късна пролет.

Летището се състоеше от малък дървен терминал и редица хангари от гофрирана ламарина. Имаше още седем-осем самолета, всичките витлови, с по четири двигателя. Някои имаха плазове, прибрани над колесниците.

— Точно навреме — каза Кенър и посочи към хълмовете зад летището. Един ландроувър подскачаше към тях. — Да вървим.

Вътре в малкия терминал, кажи-речи една-единствена голяма стая с избелели и петносани диаграми по стените, се екипираха с парки, ботуши и други неща, докарани с ландроувъра. Парките до една бяха яркочервени или оранжеви.

— Опитах се да налучкам размерите ви — каза Кенър. — Да не забравите наполеонките и термопотниците.

Евънс погледна Сара. Тя седеше на пода и обуваше дебели чорапи и тежки ботуши. После, без да се притеснява, остана по сутиен и навлече потника от мека вълна. Движенията й бяха бързи, делови. Не погледна към никого от мъжете.

Санжонг разглеждаше диаграмите на стената — една от тях, изглежда, привлече вниманието му. Евънс отиде при него.

— Какво е това?

— Запис от метеорологичната станция в Пунта Аренас, близо е. Това е най-близкият до Антарктика голям град на света. — Той почука с пръст по диаграмата и се засмя. — Ето го твоето глобално затопляне.

Евънс заразглежда намръщено диаграмата.

— Побързайте, народе — каза Кенър и си погледна часовника. — Самолетът излита след десет минути.

— Къде точно отиваме? — попита Евънс.

— В базата, която е най-близо до планина Терор. Станция Уедел. Стопанисват я новозеландци.

— И какво има там?

— Не много, приятел — каза шофьорът на ландроувъра и се засмя. — Но каквото е времето напоследък, ще имате късмет, ако изобщо стигнете дотам.