Майкъл Крайтън
Състояние на страх (3)

ПАХАНГ
Вторник, 11 май
11:55

Лъкатушното павирано шосе лежеше в сянка под балдахина на малайската джунгла. Беше много тясно и ланд круизърът занасяше на завоите, гумите му свистяха. Брадатият мъж на средна възраст на мястото до шофьора погледна часовника си.

— Още колко има?

— Няколко минути — каза шофьорът, без да намалява. — Почти стигнахме.

Шофьорът беше китаец, но говореше с британски акцент. Казваше се Чарлс Лин и беше пристигнал със самолет от Хонконг в Куала Лумпур предната вечер. Беше се срещнал с брадатия на летището тази сутрин и оттогава пътуваха с главоломна скорост.

Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.

И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.

Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.

Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма.

— Питърсън говореше за три бройки, което възлизаше на повече от един милион долара.

Лин свърна рязко от шосето по разкалян коловоз. Джипът заподскача през джунглата под огромни дървета, после излезе на открито под слънцето. Огромна полукръгла дупка в земята разкриваше пластове сивкава скала. Отдолу лъщеше зелено езеро.

— Какво е това? — попита примижал Питърсън.

— Било е открита мина, сега е изоставена. Каолин.

— Какво е каолин?

„Голям геолог, няма що“, помисли си Лин. Обясни, че каолинът е минерал, който се намира в глината.

— Използва се в производството на хартия и керамика. Сега индустриалната керамика е във възход. Правят керамични ножове, невероятно остри. Скоро ще правят и керамични двигатели за автомобили. Само че тук качеството било ниско. Изоставили я преди четири години.

Питърсън кимна.

— И къде е кавитационната машина?

Лин посочи големия камион, паркиран на ръба на изкопа.

— Там. — И подкара към него.

— Руско производство?

— Камионът и въглеродноматричната рамка са руско производство. Електрониката е тайванска. Сглобяваме си ги ние, в Куала Лумпур.

— И това е най-големият ви модел, така ли?

— Не, това е средният. В момента не можем да ви покажем най-големия.

Спряха до камиона. Беше много голям — джипът едва надвишаваше на ръст огромните гуми. В центъра, увиснал над земята, се виждаше голям квадратен генератор, с вид на дизелов, но значително по-голям. Кавитационната чиния беше подвита отдолу, на метър над земята.

Излязоха от колата на нетърпимата жега. Очилата на Лин се запотиха и той ги избърса в ризата си. Питърсън тръгна покрай камиона.

— Не мога ли да купя само устройството, без камиона?

— Да, произвеждаме и преносими единици. Транспортираме ги в контейнери по море. Но обикновено клиентите искат след това да ги монтираме на някакво превозно средство.

— На мен ми трябват само единиците — каза Питърсън. — Ще ми покажете ли как работи?

— Веднага — каза Лин и даде знак на оператора, високо в кабината. — По-добре ще е да минем встрани.

— Чакайте малко — каза Питърсън, изведнъж разтревожен. — Мислех, че ще сме само двамата. Кой е този човек?

— Брат ми — спокойно каза Лин. — На него може да се разчита.

— Ами…

— Да се дръпнем, ако обичате — каза Лин. — Отдалеч се вижда по-добре.

Генераторът се включи със силно буботене. Скоро шумът се смеси с друг звук, дълбоко жужене, което Лин винаги усещаше сякаш в гърдите си, в костите.

Изглежда, и Питърсън го почувства по подобен начин, защото побърза да се дръпне.

— Тези генератори са свръхзвукови — обясни Лин. — Произвеждат радиално симетрично поле, което може да се фокусира, почти като при оптичните лещи, само че тук се използва звук. С други думи, можем да насочим звуковия лъч и да контролираме дълбочината на действие.

Махна на оператора и той кимна. Кавитационната чиния се спусна и спря на десетина сантиметра над земята. Звукът се промени, стана по-дълбок и много по-тих. Земята под краката им леко завибрира.

— Господи — промърмори Питърсън и отстъпи още назад.

— Не се тревожете — каза Лин. — Това е само отражение с ниска мощност. Основната енергия е насочена право надолу.

На десетина метра под камиона стените на ямата внезапно се размазаха, сякаш очертанията им се размиха. Малки облачета сив дим скриха за миг повърхността, а после цял участък от скалата се отдели и се търкулна към езерото като сива лавина. Целият район се изпълни с прах.

Когато праха започна да се разнася, Лин каза:

— Сега ще ви покажем как се фокусира лъчът. — Буботенето започна отново и този път скалата се размаза доста по-ниско, на шейсет метра или повече. И отново сивият пясъчник поддаде и се плъзна в езерото — сега доста по-тихо.

— И може да се насочва и странично, така ли? — попита Питърсън.

Лин каза, че може. На стотина метра северно от камиона парче от скалата се отдели с трус и на свой ред потегли към езерото.

— Можем да го насочим във всяка посока и на всякаква дълбочина.

— На всякаква дълбочина?

— Голямата единица може да фокусира лъча на хиляда метра. Макар че нито един клиент не е работил на такива дълбочини.

— Не, не — каза Питърсън. — Такова нещо не ни трябва. Но държим на лъчевата мощ. — Отри ръце в панталоните си. — Видях достатъчно.

— Наистина? Можем да ви демонстрираме много други техни…

— Да се връщаме. — Зад слънчевите очила очите му бяха неразгадаеми.

— Добре — каза Лин. — Ако сте сигурен, че…

— Сигурен съм.

 

 

По обратния път Питърсън попита:

— От Куала Лумпур ли тръгват доставките ви, или от Хонконг?

— От Куала Лумпур.

— С какви ограничения?

— Какво имате предвид?

— Свръхзвуковата кавитационна технология е забранена в Щатите. Не може да бъде изнесена без лиценз.

— Както вече казах, ние използваме тайванска електроника.

— Добра ли е колкото американската технология?

— На практика е същата — каза Лин. Ако Питърсън си разбираше от работата, щеше да знае, че Съединените щати отдавна нямаха капацитет да произвеждат толкова напреднали чипсети. Американските кавитационни чипсети се произвеждаха в Тайван. — Защо питате? Да не би да планирате износ за Щатите?

— Не.

— Тогава няма проблем.

— Колко време ви трябва да подготвите доставката? — попита Питърсън.

— Седем месеца.

— Аз си мислех за пет.

— Можа да стане. Ще има премия. За колко единици говорим?

— Три — каза Питърсън.

Лин се зачуди за какво са му на някой три кавитационни единици. Нито една компания за геоложки проучвания на света не притежаваше повече от една.

— Мога да задвижа нещата срещу документ за депозит.

— Утре ще го получите.

— И къде трябва да доставим стоката? В Канада?

— Ще получите инструкции за доставката след пет месеца — каза Питърсън.

 

 

Право пред тях се издигаше ултрамодерното летище, дело на Курокава. Питърсън беше потънал в мълчание. Лин подкара джипа по рампата и каза:

— Надявам се, че сме навреме за полета ви.

— Какво? А, да. Съвсем навреме.

— В Канада ли се връщате?

— Да.

Лин спря пред международния терминал, слезе и стисна ръката на Питърсън за довиждане. Питърсън преметна на рамо сака си. Друг багаж нямаше.

— Е — каза Питърсън. — Довиждане.

— Приятен полет.

— Благодаря. И на вас. Връщате се в Хонконг?

— Не — каза Лин. — Трябва да ида в завода и да задвижа поръчката.

— Наблизо ли е?

— Да, в Пуду Рая. Само на няколко километра.

— Ами добре тогава. — Питърсън му махна за последно и хлътна в терминала. Лин се качи в джипа и потегли. Но тъкмо се спускаше по рампата, когато видя, че Питърсън е забравил мобилния си телефон на седалката. Спря до бордюра и се извърна да погледне през рамо. Само че Питърсън вече го нямаше. А и телефонът в ръката на Лин беше съвсем лек, направен от евтина пластмаса. От онези с предплатена карта, за еднократна употреба. Нямаше начин това да е единственият му телефон.

Хрумна му, че един негов приятел може би ще успее да проследи телефона и картата в него — така щеше да разбере нещо повече за клиента си. А това определено би било добре. Така че пъхна телефона в джоба си и подкара на север, към завода.