Майкъл Крайтън
Състояние на страх (27)

ХОЛМБИ ХИЛС
Вторник, 5 октомври
15:54

Беше почти четири. Около къщата на Мортън гъмжеше от охранители. Неколцина оглеждаха земята сред дърветата, по алеята имаше дори повече, скупчени около няколко пикапа с надписи ОХРАНИТЕЛНИ УСЛУГИ АНДЕРСЪН.

Евънс паркира до поршето на Сара, слезе от колата и тръгна към входа. Отвори му човек от охраната.

— Госпожица Джоунс е в дневната.

Евънс мина през просторното фоайе покрай витата стълба към втория етаж. Надникна в дневната, готов да види същия безпорядък като онзи в собствения си апартамент, но тук всичко си изглеждаше на мястото. Не по-различно от всеки друг път.

Дневната на Мортън съвместяваше и функцията на изложбена зала, приютила богатата му колекция от азиатски антики. Над камината имаше голям китайски параван с трептящи позлатени облаци; голяма каменна глава от района на Ангкор в Камбоджа с дебели устни и тайнствена усмивка се кипреше на пиедестал близо до дивана; до едната стена имаше японска ракла от седемнайсети век, матовата й дървена повърхност лъщеше. На задната стена висяха изключително редки двестагодишни дърворезби от Хирошиге. Дървена статуя на изправения Буда стоеше при входа към съседната стая.

В средата на дневната, сред всичките тези антики, Сара седеше прегърбена на канапето и се взираше невиждащо през прозореца. Погледна го и каза:

— Влизали са в апартамента ти, нали?

— Да. Пълен хаос.

— И тук са влизали. Сигурно нощес. От охранителната агенция се опитват да разберат как е станало, засега без успех. Виж това.

Тя стана и избута пиедестала с камбоджанската глава. Като се имаше предвид тежестта на главата, пиедесталът се премести изненадващо лесно; под него имаше вграден в пода сейф — отворен. Беше пълен с грижливо подредени кафяви папки.

— Какво е взето? — попита той.

— Доколкото мога да преценя, нищо. Изглежда, всичко си е на мястото. Само че не знам какво точно държеше Джордж в тези сейфове. Те си бяха негови. Рядко съм ги отваряла.

Отиде при японската ракла и плъзна един от централните панели, след него и фалшив заден панел, зад който имаше вграден в стената сейф. Той също беше отворен.

— В къщата има шест сейфа — каза тя. — Три тук, долу, един в кабинета на втория етаж, един в мазето и един в дрешника на спалнята му. Отворили са ги всичките.

— С взлом?

— Не. Някой е знаел комбинациите.

— Съобщи ли за това на полицията?

— Не.

— Защо?

— Първо исках да говоря с теб.

Главата й беше близо до неговата. Евънс долавяше слаба миризма на парфюм.

— Защо? — попита отново той.

— Защото — каза тя — някой е знаел комбинациите, Питър.

— Искаш да кажеш, че е вътрешен човек.

— Не виждам друга възможност.

— Кой остава в къщата нощем?

— Две домашни помощници спят във външното крило. Но снощи не са били на работа, така че не са били тук.

— И не е имало никой в къщата?

— Точно така.

— Ами алармата?

— Лично я включих, преди вчера да тръгна за Сан Франциско.

— И не се е задействала?

Тя поклати глава.

— Значи някой е знаел кода — каза Евънс. — Или е знаел как да го заобиколи. А охранителните камери?

— Има ги из цялото имение — каза тя, — вътре в къщата и извън нея. Картината се записва от устройство в мазето.

— Прегледа ли записа?

Тя кимна.

— Нищо, само статичен шум. Записът е изтрит. Хората от охранителната агенция се опитват да възстановят поне част, но… — Тя вдигна рамене. — Не вярвам да постигнат нещо.

„Доста умели ще да са били тези крадци, щом са знаели как да изтрият записите от охранителните камери“, помисли Евънс.

— Кой знае кодовете на системата и комбинациите на сейфовете?

— Доколкото ми е известно, само Джордж и аз. Но явно ги е знаел и някой друг.

— Мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Те търсят нещо — каза Сара. — Нещо, което е било у Джордж. И което сега смятат, че е у един от нас двамата. Мислят, че Джордж го е дал на един от нас.

Евънс се намръщи.

— Но ако е така, защо са действали толкова очевидно? Моят апартамент е нагоре с краката. Дори тук — оставили са сейфовете отворени, сякаш да са сигурни, че ще разбереш за обира…

— Именно — каза тя. — Искат да знаем какво правят. — Прехапа устна. — Искат да се паникьосаме и да хукнем да приберем въпросното нещо, каквото и да е то. А те ще ни проследят и ще го вземат.

Евънс обмисли думите й.

— Имаш ли някаква представа за какво може да става въпрос?

— Не — каза тя. — А ти?

Евънс си мислеше за списъка, за който му беше споменал Джордж в самолета. Списъкът, за който така и не беше успял да му обясни, преди да загине. Беше разбрал само, че Мортън е платил много пари за въпросния списък. Предпочете засега да не го споменава и каза:

— Не.

— Джордж давал ли ти е нещо?

— Не.

— И на мен. — Тя отново прехапа устна. — Мисля, че трябва да се махнем.

— Да се махнем?

— Да напуснем града за известно време.

— Нормално е да се чувстваш така след обир — каза той. — Но според мен сега трябва да се обадим на полицията, пък за другото ще мислим после.

— Това не би харесало на Джордж.

— Джордж вече не е с нас, Сара.

— Джордж мразеше ченгетата от управлението на Бевърли Хилс.

— Сара…

— Никога не им се обаждаше. Винаги е използвал частни охранители.

— Може и така да е, но…

— Нищо няма да направят, само ще напишат доклад.

— Възможно е, но…

— Ти обади ли се на полицията за твоето жилище?

— Още не съм. Но ще се обадя.

— Ами обади им се. Виж какво ще стане. Само ще си изгубиш времето.

Телефонът му изпиука. Текстово съобщение. Той го извика на екранчето. Гласеше: „Н. ДРЕЙК. ЕЛА В ОФИСА ВЕДН. СПЕШНО“.

— Слушай — каза той. — Трябва да ида да се видя с Ник, няма да се бавя.

— Ще се оправя.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Ще се оправя — повтори тя.

Стояха един до друг. Той я прегърна импулсивно. Сара беше висока — бяха почти еднакви на ръст.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

Тя отвърна на прегръдката му, но когато той я пусна, каза:

— Повече не го прави, Питър. Не съм истеричка. Ще поговорим, когато се върнеш.

Той побърза да си тръгне с чувството, че се е направил на глупак. Беше стигнал до вратата, когато тя попита:

— Между другото, Питър, имаш ли пистолет?

— Не — каза той. — А ти?

— Само една деветмилиметрова берета, но все е по-добро от нищо.

— О, ами добре. — Излезе навън с мисълта колко се е обезценило мъжкото рамо за съвременните жени.

Качи се в колата и потегли към офиса на Дрейк.

 

 

Беше паркирал колата си и вървеше към входа на офиса, когато забеляза синия приус, спрял в края на пресечката. Двамата мъже седяха вътре.

И го наблюдаваха.