Майкъл Крайтън
Състояние на страх (26)

ЗАПАДЕН ЛОС АНДЖЕЛИС
Вторник, 5 октомври
15:04

Марго Лейн живееше на петнайсетия етаж на висока жилищна сграда в Уилшир Коридор. Портиерът й се обади, преди да пусне Евънс в асансьора. Марго знаеше, че идва, и въпреки това отвори вратата, увита в хавлия.

— О, не мислех, че ще дойдеш толкова бързо. Влизай, тъкмо си взех душ. — Тя често правеше подобни неща, да се хвали с тялото си. Евънс влезе в апартамента и седна на дивана. Тя седна срещу него. Хавлиената кърпа едва я покриваше.

— Е — каза тя, — каква е цялата тази история?

— Съжалявам — каза Евънс, — но Джордж удари ферарито си при много висока скорост и е бил изхвърлен от колата. Паднал в една пропаст — намериха едната му обувка — и оттам във водата. Не откриха тялото му, но очакват да се появи до една седмица.

Предвид любовта й към театъра, Марго със сигурност би трябвало да зарони крокодилски сълзи, само че не го направи. Просто го гледаше.

— Това са глупости — каза накрая.

— Как така глупости, Марго?

— Защото са глупости. Той се крие или нещо такова. Знаеш го.

— Да се крие ли? От какво?

— От нищо вероятно. Беше го хванала параноята. И ти го знаеш.

И докато го казваше, кръстоса крака. Евънс внимаваше да не сваля поглед от лицето й.

— Параноя? — попита той.

— Не се прави, че не си знаел, Питър. Беше очевидно.

Евънс поклати глава.

— За мен не беше.

— За последен път дойде тук преди два дни — каза тя. — Отиде право при прозореца и се втренчи в улицата долу, скрит зад пердето. Убеден беше, че са го проследили.

— Правил ли го е и преди?

— Не знам. Напоследък не го виждах много — нали все пътуваше. Но колкото пъти му се обадех да го питам кога ще дойде, той казваше, че не било безопасно.

Евънс стана и отиде до прозореца. Застана от едната му страна и погледна към улицата долу.

— И теб ли те следят? — попита тя.

— Едва ли.

Беше началото на следобедния час пик и движението по булевард „Уилшир“ беше натоварено. Три ленти бързо движещи се коли във всяка посока. Дори и тук се чуваше ревът на двигателите им. Един син приус хибрид беше спрял край бордюра от другата страна на улицата, зад него се образуваше опашка от коли, чуха се гневни клаксони. След миг приусът потегли.

Нямаше къде да се спре.

— Виждаш ли нещо съмнително? — попита тя.

— Не.

— И аз никога не съм виждала. Само че Джордж виждаше — или си въобразяваше, че вижда.

— Той каза ли кой го следи?

— Не. — Тя се размърда. — Според мен имаше нужда от някакви успокоителни. Казах му го.

— И той как реагира?

— Каза, че и аз съм била в опасност. Че трябвало да напусна града за известно време. Да съм идела на гости при сестра си в Орегон. Само че аз няма да го направя.

Кърпата й се беше охлабила. Марго я пристегна, като я смъкна още малко върху твърдите си, подпомогнати от естетичната хирургия гърди.

— Казвам ти, Джордж е минал в нелегалност. И според мен трябва бързо да го намериш, защото явно има нужда от помощ.

— Разбирам — каза Евънс. — Но според мен е също толкова възможно да не се крие, а наистина да е катастрофирал… А в този случай има някои неща, които ти, Марго, трябва да направиш по най-бързия начин.

Обясни й, че ако не открият Джордж, над авоарите му може да бъде поставена възбрана. Което означаваше, че тя трябва да изтегли всичко от банковата сметка, по която той й превеждаше пари всеки месец. Така че да има с какво да живее.

— Но това е тъпо — възрази тя. — Знам, че Джордж ще се появи всеки момент.

— Просто за всеки случай.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли нещо, което не ми казваш?

— Не. Просто казвам, че може да мине известно време, преди нещата да се изяснят.

— Слушай — каза тя. — Той е болен. А ти уж си му приятел. Намери го.

Евънс каза, че ще се опита. Когато си тръгна, Марго вече бързаше към спалнята да се облече, преди да потегли за банката.

 

 

Навън, под млечната следобедна светлина, умората го връхлетя изведнъж. Искаше само едно — да се прибере и да се наспи. Качи се в колата и потегли. Вече виждаше кооперацията си, когато телефонът му иззвъня отново.

Беше Дженифър — да пита къде е.

— Съжалявам — каза той. — Днес не мога да дойда.

— Важно е, Питър. Наистина.

Той се извини отново и каза, че ще й се обади по-късно.

После Лиза, секретарката на Хърб Лоуенстайн, се обади да му каже, че Николас Дрейк цял следобед се опитвал да се свърже с него.

— Наистина иска да говори с теб.

— Добре — каза Евънс. — Ще му се обадя.

— Беше вбесен.

— Ясно.

— По-добре обаче първо се обади на Сара.

— Защо?

Връзката прекъсна. Винаги ставаше така в алеята зад кооперацията — там мрежата нямаше покритие. Той мушна телефона в джобчето на ризата си — щеше да се обади след няколко минути. Подкара по алеята и спря на мястото си в гаража.

Качи се по задните стълби до апартамента си и отключи вратата.

И зяпна.

 

 

В апартамента му цареше хаос. Изпотрошени мебели, изтърбушена тапицерия, разпилени документи, книгите от библиотечната пръснати по пода.

Стоеше вцепенен на прага. После влезе, вдигна един прекатурен стол и седна на него. Сети се, че трябва да се обади на полицията. Стана, намери телефона на пода и набра номера. Но в същия миг мобилният в джоба на ризата му започна да звъни. Той затвори другия, преди да се е свързал с полицията, и отговори на мобилния.

— Да?

Беше Лиза.

— Връзката прекъсна — каза тя. — По-добре се обади на Сара веднага.

— Защо?

— Тя е в къщата на Мортън. Имало е обир.

— Какво?!

— Знам. Обади й се — каза тя. — Беше много разстроена.

Евънс затвори телефона. Стана и отиде в кухнята. И там всичко беше нагоре с краката. Погледна в спалнята. Същото. Хрумна му само, че домашната помощница ще дойде чак следващия вторник. Как би могъл да приведе апартамента си в ред?

Отвори отново мобилния си и набра.

— Сара?

— Ти ли си, Питър?

— Да. Какво е станало?

— Не по телефона. Ходи ли си вече у вас?

— Току-що влизам.

— И… и при теб ли е същото?

— Да. И при мен.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Да.

— Кога? — Беше уплашена.

— След десет минути.

— Добре. Ще те чакам. — И затвори.

 

 

Евънс запали своя приус и той оживя с напевно жужене. Приятно му беше, че има хибрид — списъкът на чакащите в Лос Анджелис вече беше толкова дълъг, че ти идваше редът чак след половин година. Наложило се бе да вземе светлосив, което съвсем не беше любимият му цвят, но иначе обичаше колата си. И му беше много приятно, че напоследък забелязва по улиците все повече хибриди.

От другата страна на улицата видя син приус, съвсем същия като онзи, който беше видял от прозореца на Марго. Електриковосин, крещящ цвят. Помисли си, че неговият сивчо му харесва повече. Зави надясно, после наляво, на запад през Бевърли Хилс. Знаеше, че по това време на деня стават задръствания и че трябва да излезе на Сънсет, където движението беше малко по-добро.

На светофара на Уилшир видя зад себе си още един син приус. Същият грозен цвят. Двама мъже в колата, не млади. На светофара на Сънсет колата още беше зад него. През две коли.

Той зави наляво, към Холмби Хилс.

Приусът също зави наляво. След него.

 

 

Евънс спря пред портала на Мортъновата къща и натисна звънеца. Охранителната камера над кутията се включи.

— Какво обичате?

— Аз съм Питър Евънс. Идвам при Сара Джоунс.

Кратка пауза, последвана от жужене. Порталът бавно се разтвори. Алеята лъкатушеше и оттук къщата не се виждаше.

Докато чакаше, Евънс погледна към пътя назад и видя синия приус да се приближава. Подмина го, без да намали, и се скри зад един завой.

Така. Може пък в крайна сметка да не го следяха.

Пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

Порталът се отвори докрай и той потегли по алеята.