Метаданни
Данни
- Серия
- Споделящият нож (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Passage, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Преобразяване
Американска, първо издание
Превод: Цветана Генчева
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009
ИК „Бард“, 2009
ISBN: 978–954–655–002–6
История
- —Добавяне
- —Корекция
8.
Даг не криеше смущението си, което граничеше със страх, и Фаун също се уплаши.
— Как се е случило?
— Не знам. Сигурно докато съм оправял коляното, а пък не съм искал да стане така. Все си мислех, че омайването се прави нарочно.
— Значи е нещо истинско? — Досега си бе мислила, че е просто слух, измислица. Клевета.
— Никога не съм виждал подобно нещо. Само бях чувал. Все клюки, приказки. Дори не познавах фермери, които… докато не те срещнах теб. Наистина не познавах нито един фермер. С никого не съм се сближавал толкова, нито пък за толкова дълго.
— А какво представлява омайването?
— И ти видя, колкото и аз. Ход иска още. Настоява за още лечение. Иска още подсилване, нова частица от мен.
Тя се намръщи. Беше объркана.
— Нали Езерняците ме лекуваха. Ти, Мари, старият Катагус, когато си изгорих ръката. Не съм омаяна. — „Нали не съм?“ Мисълта я ужаси. Спомни си гнева си, когато братът на Даг, Дар, спомена нещо подобно, докато се подиграваше на брака й.
— Аз… — Даг поклати глава. Фаун щеше да се почувства по-спокойна, ако бе отрекъл, вместо да се замисля над проблема. — Това са били дребни наранявания. А при Ход поражението бе тежко и намесата ми дълбока. За малко същността ми да остане заключена.
Тя притисна устата си с ръка.
— Даг, защо не ми каза?
Той махна с ръка.
— А и ти — дори не знам как точно да го кажа. Твоята същност не е лакома като на Ход. Ти си готова да се раздаваш. Сама нямаш представа колко си готова да ми дадеш, всеки ден. — Свъси вежди още повече, сякаш се опитваше да улови мисъл, която му се изплъзваше. — Почти бях успял да убедя сам себе си, че рискът да омаеш фермер, докато го лекуваш, е доста преувеличен. Мислех си, че другите може и да имат проблеми, докато аз ще съм изключение. Май не съм бил прав.
И двамата се обърнаха, понеже чуха стъпки. Капитан Бери влезе намръщена.
— Какво ще правиш с момчето, Езерняко? Ще поемеш ли отговорност за него, или не? Той няма да ни е много от полза, а и през повечето време ще трябва да почива.
Фаун се обади плахо:
— Може да помага в кухнята. Колко време още му трябва, Даг?
— Ако някой е в състояние да го научи на нещо ли? Поне две седмици, и то ако не си нарани отново коляното. — Погледна Фаун и отново сви вежди. — След две седмици ще сме някъде надолу по реката.
— Ако някога завали — въздъхна Бери.
— Ако ще го оставяме, по-добре да е тук, отколкото на друго място — заяви Даг. — Просто не виждам как…
Имаше предвид, че няма представа как да вдигне омаята от Ход. Ако обаче го оставеха в Посъм Ландинг, дали нямаше да ги последва? И докъде?
— Ако го вземем, може да разбереш, а може и да не разбереш — каза Фаун. — Ако го оставим тук, никога няма да разбереш.
Той се почеса по брадата.
— Имаш право, Искрице.
Фаун погледна Бери, която очакваше решението им с извити вежди. Не, собственичката на лодката бе прекалено объркана, така че не можеше да иска от нея да предприема каквото и да било заради Ход. Всичко зависеше от тях.
— Аз нямам нищо против да го вземем, Даг, стига и ти да си съгласен — реши най-сетне Фаун.
Даг си пое дълбоко дъх.
— Тогава идва с нас.
Капитан Бери кимна и каза:
— Значи „Завръщане“ си има помощник в кухнята. — След това добави със съжаление: — Няма да ви искам пари за превоза.
През най-топлата част от деня Бо поведе експедиция надолу по течението към Рифъл, където местните се бяха събрали, за да извадят въглищата от наскоро потъналата лодка. Използваха момента, преди нивото на водата отново да се покачи. Ход остана на „Завръщане“, вдигнал крака на едно буре, уж за да пази лодката, но сигурно бе задрямал, реши Фаун. Уит прояви интерес веднага щом разбра, че капитанът на потъналата лодка изкупува извадените въглища, макар да даваше много малко. Някои хора предпочитаха да отнесат въглищата, които бяха извадили, но след дълъг размисъл и нов пазарлък все пак ги продаваха. Бери обясни на Фаун, че цената била определена преди няколко дни, когато работниците зарязали кошниците край бързеите, докато на капитана не му дошъл умът в главата. Уит се съблече по долни гащи и зашляпа във водата след Бо и Хоторн, за да се гмурка или захваща буца по буца с пръстите на краката си. Фаун, също като Бери, запретна поли, събу се боса, но двете останаха в плиткото, където им подаваха чувалите, за да ги извлекат на брега да се сушат. С идването на есента водата бе станала по-студена.
Даг заяви, че тъй като е с една ръка, не може да се заеме с тази задача, при което Фаун изви вежди и изсумтя. Той се настани на брега, подпря гръб на един пън и остана да наблюдава. Фаун се запита дали след като бе подсилил Ход, не се чувства изтощен отново. Той се престори, че не забелязва тревожните погледи, които му отправяха семействата, дошли да работят по крайречните поля. Фаун забеляза, че от селото на Езерняците не е дошъл нито един младеж, въпреки че момчетата от фермерското село бяха пристигнали на тумби.
Около час след като започнаха, откъм Рифъл се появиха шестима яки моряци от заседнала лодка. Някои бяха с раирани панталони, други с пъстри шалове, вързани на кръста или на главите, трети бяха закичили шапките си с пера. Започнаха да подвикват грубиянски шеги на Фаун и Бери, но щом познаха капитана, веднага млъкнаха. Бери им махна дружелюбно. Даг отвори едното си око, за да види какво става, но тъй като нямаше проблем, го затвори отново.
— Къде отиват? — обърна се Фаун към Бери.
— Тръгнали са към Пърл Бенд. Предполагам отиват да се напият.
— В Посъм Ландинг няма ли кръчма? — Фаун скоро разбра, че кръчмата бе първото място, на което Бери търсеше Бо, когато той изчезнеше от „Завръщане“.
Бери се ухили и сниши глас.
— Има, но точно сега в долния край на Бенд е спряла лодка с легла. Държат я три сестри и две техни братовчедки. А пък в Ландинг няма такава. Жените от сала не разрешават.
Фаун се поколеба, тъй като не искаше да я помислят за невежа. Имаше обаче известни съмнения. Нали вече беше омъжена жена.
— Лодка с легла ли? — реши се да попита най-сетне.
— Някои от момичетата, които спят с лодкарите за пари, прескачат с лодката си от пристанище на пристанище, където търговията е най-оживена. Така могат лесно да се измъкнат, ако жените в града започнат да негодуват, а и не им се налага да делят печалбата със съдържателите на странноприемници.
Фаун се запита дали майка й има представа за тези екзотични прояви по реката.
— А ти срещала ли си някоя от тях?
— От време на време. Като ти се налага да се занимаваш с моряци, рано или късно се сблъскваш с какво ли не. Е, не мога да кажа, че съм се натъквала на най-лошото, защото татко не работеше на такива лодки. Повечето момичета са свестни. Някои се захващат с тази работа, защото нямат късмет, а пък на други им харесва. Някои са най-обикновени крадли, същите като моряците. — Тя се намръщи.
Мъжете вече се приближаваха и двете прекъснаха разговора. Фаун се запита дали Уит е чул приказките им за лодката с легла. Бе сигурна, че той ще прояви по-голямо любопитство от нея. А пък в момента разполагаше и с пари. Реши да не споменава и дума пред него. След това се запита дали Езерняците от лагера не идват тайно. Даг сигурно знаеше. Ако го попиташе направо, сигурно щеше да й каже, макар че сам никога нямаше да посмее да повдигне въпроса.
Тя взе чувала на Уит и го изтърси върху тяхната купчина въглища, докато Бери се занимаваше с чувалите на Бо и Хоторн. После Бери нагази отново във водата, за да им подаде празните чували. Уит й се ухили доволно. Устните му бяха посинели от студ. Слънцето залязваше и по брега вече падаха сенки. Фаун разтри ледените си крака и се запита колко ли време още смятат да работят Бери и Бо. Даг се надигна, огледа се и седна на дънера. Фаун проследи погледа му.
По брега приближаваха трима Езерняци — две жени и един мъж. Не бяха много млади. Една от жените бе облечена като патрулен, другата бе с вълнена пола и кожени пантофи, украсени с боядисани бодли от таралеж, а мъжът бе със семпла риза и панталони, косата му бе прибрана на опашка. Все още не беше побелял като жените, макар лицето му да издаваше, че не е млад. Лявата му ръка бе превързана. И тримата се бяха намръщили.
Спряха пред Даг. Жената от патрула заговори първа:
— Даг Ред Блу или както там си решил да се наричаш, трябва да поговорим с теб.
Даг разпери ръце, за да ги покани на тревата.
Бери застана до Фаун, за да разбере какво става. Жената от патрула ги погледна, след това каза отсечено:
— Насаме.
— Щом настояваш — каза Даг и се изправи. — Идвам след малко, Искрице, или направо на „Завръщане“.
Погледите на Езерняците се плъзнаха по Бери и се спряха върху Фаун и лявата й китка. Тя сложи дясната си длан на брачната връв и вирна брадичка. Очакваше Даг да я представи, но той не помръдна, просто докосна слепоочието си, за да й каже довиждане, и кимна навъсено. Дали имаше представа защо са дошли? Дори да имаше, не й беше казал. Не бе споменал и дума за посещението си в лагера вчера, а и Фаун се заплесна да му разказва за лодката и така и не попита. Бе предположила, че не е намерил приятелите, които е търсил. Очевидно нещата не бяха толкова прости.
Даг бе заслонил същността си и не можеше да разбере какво е настроението на тримата Езерняци от Пърл Рифъл, но и не бе необходимо. Ама Оспри и Найси Сандуилоу не бяха никак радостни, дори му се сториха още по-намръщени от вчера. Мъжът му се стори разстроен. През всичкото време притискаше ранената си ръка към гърдите. Не носеше чанта с инструменти, но спретнатият му вид издаваше професията му.
Капитан Оспри се заизкачва през дърветата, докато не се отдалечиха достатъчно, така че дори някой да минеше по пътеката, да не може да чуе разговора им. Тримата седнаха на една паднала топола и Ама махна на Даг да седне на един пън срещу тях. После посочи непознатия мъж.
— Верел Аулет. Лечител на Пърл Рифъл.
Напрежението, което лъхаше от тримата, зарази Даг. Не можеше да прецени дали да започне агресивно с: „Какво искате?“, или съвсем спокойно да попита: „С какво мога да ви помогна?“. Вместо това кимна и се представи:
— Даг Блуфийлд.
Те продължаваха да го наблюдават с неприкрито съмнение.
Ама Оспри си пое дълбоко дъх.
— Първо, искам да стигна до дъното на слуховете, които се носят из Пърл Бенд. Истина ли е, че преди два дни си излекувал някакъв кочияш от Гласфордж със счупен крак?
Даг се поколеба, след това призна:
— Да. Длъжен бях. Моят кон го ритна.
Лечителят се размърда нервно.
— Същността ли използва, или просто намести костта?
Вместо отговор Даг вдигна куката. Не показа призрачната ръка — тя беше заслонена със същността му.
— Много не ме бива да върша работа с две ръце.
— Така изглежда — съгласи се лечителят. — Извинявай. А кочияшът разбра ли какво точно правиш?
— Да, не съм пазил тайна.
Истината бе, че всичко видяха и разбраха.
Ама изсъска и измърмори:
— Мътните го взели.
Даг бе готов да се защитава, а и едва удържаше желанието си да започне да разпитва лечителя какво знае за омайването. Вместо това се намести по-удобно.
— Защо питате?
Верел Аулет отпусна ранената си ръка на лявото си коляно.
— За пръв път чух за подвига ти, когато някакъв фермер от Пърл Бенд — май беше дърводелец — се появи пред шатрата ми днес сутринта и настоя да се погрижа за болната му съпруга. Когато му обясних, че Езерняците могат да лекуват единствено Езерняци, се раздрънка за някакъв кочияш, за когото бил чул снощи в кръчмата. Първо молеше, след това предложи пари, накрая извади нож и се опита да ме накара да отида насила в Бенд. Някои от свободните патрулни наскачаха, взеха му ножа и го изпроводиха до кръстопътя. Той си тръгна с ридания, примесени с ругатни.
Верел не бе просто разстроен от нападението, усети Даг, но и от настойчивия нападател. Почти всички лечители бяха чувствителни, изпълнени с готовност да се раздават за пациентите си. Колко ли зле е била съпругата на дърводелеца? Представи си Фаун на смъртно легло и си каза, че би направил дори нещо по-страшно, че не би се задоволил с един нищо и никакъв нож.
— Но това е лъжа.
— Кое е лъжа? — попита Найси.
— Лъжа е, че Езерняците не могат да използват същността си при фермери.
— Ние тук сме им казали така — заяви нетърпеливо Ама. — Отсъстващи богове, мисли. Имаме един-единствен лечител и двама чираци, които едва смогват да лекуват нашите хора.
— Дори и с тях не успяваме да се справим — измърмори Верел.
— Готови сме да продаваме на фермерите лековете, които приготвяме, стига да ни остане нещо — продължи Ама. — Но те ще изтощят напълно горкия Верел, ако разберат истината. А след това ще започнат да прииждат и случки като тази ще се превърнат в нещо обичайно.
— Те никога няма да разберат какво представлява същността — обади се Верел. — Няма и да помислят какво ни струва, колко сме уязвими, когато се открием.
— Не и ако не бъдат обучени — отвърна студено Даг. Смешна работа.
Ама го погледна остро.
— Лесно ти е на теб. Щом нивото на реката се покачи, ще си хванеш пътя, а ние оставаме и трябва всеки ден да се разправяме с тези хора.
Верел го наблюдаваше намръщено.
— Партньорът ти, Соун, каза, че си невероятно силен, когато използваш същността. За патрулен.
О, богове, естествено че лечителят бе разговарял със Соун, докато той се беше възстановял тук, а също и с Риила.
— Направих необходимото, както можах. Лечението на един патрулен може да се окаже трудно. — А пък откакто се бе появила призрачната му ръка, се бе сдобил с още повече сили. Дали тази сила бе нова, или след осакатяването се бе върнала, дори лечителката на езерото Хикори не бе успяла да определи.
Верел не спомена омайването като причина да не използва същността при болни фермери. Дали изобщо бе запознат с тази опасност, след като бе лекувал единствено Езерняци? Да не би ефектът, който Даг бе оказал върху Ход, да бе нещо необичайно? Зачуди се дали Ама знае, че Ход не си е заминал с останалите кочияши? Изглежда, не бе научила, защото не попита нищо за младежа.
Найси Сандуилоу уморено потри сбръчканото си лице.
— Кажи, Даг, какво точно каза на фермерите и лодкарите?
— Нищо. А когато се налагаше, истината — отвърна навъсено той. — Поне не им пробутвах разни лъжи, за да ми е по-лесно.
— Отсъстващи богове! — възкликна Ама. — Ти изгонен ли си, или си решил да се превърнеш в ренегат?
— Нито едното, нито другото — сопна се възмутено Даг. Ренегат бе дори по-грозна дума от изгнаник. Рядко се случваше Езерняк, независимо какви способности притежава, да се обърне срещу своите. Откакто Даг се помнеше, подобно нещо не се бе случвало, но бе чувал разкази от едно време. Патрули, посветили живота си на преследването на злини, погваха лудия със същото настървение като злина. — На тръгване Феърболт Кроу ми даде благословията си. За него всичко е точно толкова ясно, колкото и за мен.
— Кое е чак толкова ясно? — попита скептично Ама.
— През лятото видях всичко в Рейнтрий — започна Даг, като се опитваше да намери точното обяснение. Онова, което се канеше да каже, не бе в негова полза, но не знаеше какво друго обяснение да даде. — Злината в Рейнтрий за малко да ни се изплъзне, защото се появи под фермерски град и вече бе успяла да открадне силите поне на петстотин души, преди да се насочи на юг. Получило се бе така, защото никой не бе казал на фермерите нищичко за злините. Попитах Феърболт какво щеше да стане, ако не беше засегнато едно нищо и никакво село? Ами ако злината се беше появила в голям град като Трипойнт или Силвър Шоулс? Мястото щеше да се превърне в столица на злината крал. Колкото повече фермери се насочват на север, на толкова по-голяма територия ще се настанят и толкова по-големи ще растат градовете им. Пърл Бенд е двойно по-голям от последния път, когато идвах тук. Какво ще правим ние, ако се случи подобно нещастие?
— Ще изтласкаме фермерите на юг — отвърна без колебание Ама. — Не им е мястото тук.
— Много добре знаеш, че ще откажат да заминат. Живеят северно от Грейс от поколения, сами са облагородили земята. А ако ние се разпрострем толкова много и само патрулираме, за да издирваме злините, не можем да спрем, за да започнем война с фермерите, защото тази война няма да я спечели нито едната, нито другата страна, просто силите ни ще са отслабнали, когато се появи следващата злина. Фермерите са се установили тук, така че се налага да намерим друг начин.
Място, на което фермери и Езерняци живееха в сговор, щеше да е чудесно за него и децата на Фаун. Този нов подход към въпроса сякаш компенсираше годините, в които го бе пренебрегвал. „Тази криза определя целия ми живот. Не би трябвало да ме изненадва.“
Хрумна му нещо друго.
— Хората от лагера на езерото Хикори не общуват с фермери, общуват единствено патрулите, защото Хикори е дълбоко в гората на север от селищата на фермерите. Тук, при сала на Пърл Рифъл, се сблъсквате с проблема от десетилетия. Би трябвало да сте се научили как да се справяте.
— Не бих казала — изръмжа Ама. — Помисли само за тенджерите, дето ги бяха нахлупили. Това е достатъчно показателно за страха и подозренията им към нас. А ти искаш да им предоставим доказателство какво можем да направим за тях. Ако не успеем да преместим фермерите, ще се наложи ние да се преместим. Поне пет мили нагоре по течението. Това е отговорът ми.
Даг поклати глава.
— С времето фермерите ще напълнят долината. Ако сега е трудно да сте отделени, по-късно ще се окаже невъзможно, защото тогава няма да има къде да се преместите. Защо не помислим още отсега?
— И кои сме тези „ние“, Даг Блуфийлд, дето нямаш дори лагер? — засече го Ама. — Благородната ти идея да се разправяш с фермерите за малко не доведе до смъртта на лечителя ни тази сутрин.
Верел вдигна ръка, за да ги усмири, но отново се сети, че за малко не го бяха заклали.
Ама продължи войнствено:
— Бях готова да кажа на фермерите от Бенд, че единствено Езерняци със златни очи могат да лекуват фермери, и те сигурно щяха да се вържат, само че следващият Езерняк с очи като твоите щеше да си изпати. Може би трябваше да им кажа, че единствено от лагера на езерото Хикори умеят да лекуват, и да оставя твоите хора да се разправят с насилниците.
Найси заговори тихо:
— Да лекуваме фермерите носи същите проблеми като да се бием с тях: такъв товар ще ни тегли назад, ще ни повлече надолу.
Тя поне го бе слушала внимателно. Все пак бе съветничка и бе свикнала да слуша споровете на хората. Даг опита отново.
— Можем да опазим някакво равновесие, ако накараме фермерите да поемат част от нашите задължения. Не е нужно да им подаряваме каквото и да било, ще е като търговия. — Погледна Найси и събра смелост да добави: — Може дори да им искаме пари. — Всъщност бе намислил по този начин да си изкарва хляба сред фермерите, преди да се случи тази работа с омайването.
Найси изви вежди.
— В такъв случай ще бъдат лекувани само богатите фермери.
Даг отвори уста, понечи да каже нещо, но размисли и я затвори. Май не бе обмислил идеята достатъчно добре. Да, наистина не беше. Все още не бе готов.
Верел го наблюдаваше напълно безизразно.
— Не са много онези, които могат да боравят със същността по този начин.
— Не е нужно всички да умеят. Много хора успешно се справят със същността. Ние, патрулите, си помагаме по този начин непрекъснато.
— Какво точно направи на кочияша? — попита Верел. — Кажи, патрулен?
Даг сви рамене. Пое си дълбоко дъх. С няколко думи описа състоянието, подобно на транс, как бе събрал частиците кост, как бе свързал кръвоносните съдове и нервите и ги бе задържал, за да могат да се излекуват. Стараеше се да нарича призрачната си ръка „проекция на същността“, тъй като Хохари определено предпочиташе този израз. Надяваше се лечителят да одобри техниката му, независимо от мнението на пациента. Не спомена и дума за последствията, макар че си позволи гласът му да прозвучи жално, докато описваше желанието си да има партньор.
— Искаш да кажеш, че лечителката на езерото Хикори е знаела, че можеш да вършиш подобни неща, и те е пуснала да заминеш? — ахна Верел.
В Рейнтрий Хохари бе виждала Даг да прави много по-странни магии.
— Хохари се опита да ме привлече. Ако бе приела Фаун като моя съпруга, като моя помощничка, може би щеше да успее. Само че тя не бе склонна да го направи. Затова си тръгнахме.
Верел го наблюдаваше с огромно любопитство — и с желание да се възползва от уменията му, сети се Даг. Дали щеше да разбере намека? Даг и Фаун можеха да работят като лечител и половина и да се окажат безценна придобивка за лагера.
След миг същността на Верел трепна и докосна брачната връв на Даг, скрита от погледите от спуснатия ръкав.
— Струва ми се, че връвта е съвсем наред — заяви замислено.
— Наред е, разбира се — отвърна малко рязко Даг.
На Верел очевидно много му се искаше да остане насаме с Даг, за да го разпита как са успели да се справят с връвта. На Даг пък му се искаше още повече да дръпне лечителя настрани и да го разпита за всичко, което знае за церенето, за използването на същността, за омайването и за стотиците други възможни усложнения. Само че раздразнителната капитанка не ги бе довела тук затова.
Ама Оспри се намеси троснато.
— Опираме се на старите изпитани методи повече от хиляда години. Те не са се запазили толкова дълго без причина. Нека фермерите се грижат за фермерите, а пък Езерняците да се погрижат за Езерняците. Досега сме оцелявали някак. Опасно е да се смесваме. На мен ми е все едно, ако проблемите се стоварят върху глупавата ти глава, но има значение, когато страда някой друг. — Тя кимна към превързаната ръка на Верел.
— Това ли искаш? — предизвика я Даг. — Искаш проблемът да отиде някъде другаде?
Тя изсумтя.
— Ако се опитвах да поема бедите по цял свят, щях да полудея, а Пърл Рифъл отдавна да е загубен. Аз отговарям за патрула в Пърл Рифъл. Съседните лагери си управляват териториите, техните съседи правят същото и така е чак до пустошта, та и отвъд нея. Това е начинът, по който оцеляваме. И отделно, и заедно. Аз трябва да им имам доверие, те на мен също. Повярвай ми, тръгнал си да преследваш призраци. Затова ми се струва, че ти, Даг, дето си нямаш лагер, е най-добре да си стоиш настрани и да не влошаваш положението на моя територия.
— Щом се вдигне нивото на реката, заминавам — увери я Даг. Посочи безоблачното небе, студено и яркосиньо на залез. — Лошото е, че не мога да заповядвам на дъжда.
— Това ме устройва — отвърна Ама Оспри. Изправи се рязко, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил. И другите двама се изправиха, челата им бяха намръщени, но и личеше, че са умислени, не раздразнени.
Очевидно моментът не бе подходящ, за да повдига повторно въпроса за споделящ нож. Даг въздъхна и вдигна ръка за довиждане към пулсиращото си слепоочие.