Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (6)

5.

Спускаха се към долината. Фаун седеше до Танър, готова да изпълнява задълженията на помощник-кочияш. В предната каруца Уит бе обърнал глава към реката, ухилен до уши.

На половин миля срещу течението между оголелите клони на дърветата се виждаше лагерът Пърл Рифъл и върховете на шатрите — Фаун би ги нарекла колиби, каза си Даг, — пръснати по гористия склон. Срещу лагера на Езерняците, точно под устието на потока, се намираше Посъм Ландинг, мястото, където салът спираше, за да вземе каруци и товар за другия бряг. В сравнение с последния път, когато Даг бе идвал, по хълма се виждаха нови къщи и бараки.

Осем плоскодънни лодки и малко корабче бяха вързани на калния бряг и очакваха нивото на водата да се покачи, за да минат през плитчините. Мястото им бе добро, защото ако нагоре по реката се разразеше буря, до час можеха да отплуват. Само че нивото на водата продължаваше да спада, ако се съдеше по тинята и факта, че няколко лодки, вързани прекалено близо до брега, бяха заседнали в изсъхналата кал. Дори салът бе наполовина заседнал.

Даг подръпна юздите на Копърхед и се обърна назад. На половин миля след проблясващите плитчини, където реката правеше завой и се скриваше от поглед, се виждаше фермерското селце Пърл Бенд, където също имаше сал, защото там бе по-удобно да се разтоварва и можеше да се договори по-изгодна цена. Хората от Гласфордж минаваха оттам. В Пърл Бенд също имаше повече покриви, отколкото Даг помнеше от последното си идване. Вече си беше истинско село.

Даг се обърна и забеляза, че кочияшите спират и отбиват край пътя. По склона препускаха ездачи в двойна колона — най-вероятно бяха патрул Езерняци, отправили се към лагера Пърл Рифъл. Дванайсетина мъже, пет-шест жени, обикновен отряд. Даг смушка Копърхед зад каруцата на Танър и присви очи. Едва потисна импулса да разтвори осакатената си същност, но вместо това се заслони. Щеше да наблюдава с очи.

Явно тепърва тръгваха нанякъде, видя той, когато първите патрулни стигнаха до каруците и се престроиха един зад друг, за да минат. Бяха отпочинали и чисти. Едва потисна желанието да огледа всеки кон и снаряжението, докато преминаваха.

Капитанът на патрула, който почти не погледна каруците, вдигна очи, когато мярна Даг, и подкара коня си към него. Даг откри същността си колкото да накара Копърхед да се държи прилично, когато другият кон се приближи.

— Куриер ли си? — попита патрулният, сух мъж на средна възраст с пронизващи очи.

Иначе никой Езерняк нямаше да язди сам и ако новините, които носеше, бяха лоши, може би този патрул щеше да получи по-спешна задача от рутинната си обиколка. Непознатият не можеше да допусне, че друг Езерняк, очевидно на кон за патрулни, пътува заедно с фермери.

Даг докосна слепоочието си за поздрав.

— Не, господине. Просто минавам оттук.

Раменете на капитана се отпуснаха облекчено.

— Някакви новини от север?

Питаше за новини за патрулите. Езерняшки новини.

— Всичко беше тихо и спокойно, когато преди три дни минах през Гласфордж.

Капитанът кимна. Май му се искаше да спре и да чуе някоя клюка, но последната ездачка подмина спрелите каруци и пришпори коня си, за да заеме мястото си в строя по двама. Капитанът махна за довиждане и пожела на Даг приятен път.

— И на вас. Добър лов.

Капитанът се намръщи и пое след останалите.

Двете каруци заскрибуцаха по пътя и Даг зае мястото си близо до Фаун. Тя се въртеше, за да наблюдава отдалечаващия се патрул и да поглежда Даг. В големите й кафяви очи блестеше загриженост — Даг не бе наясно каква е причината.

Танър също погледна любопитно през рамо и попита:

— Значи тези Езерняци са тръгнали да ловят моряща твар? Със същността си ли ще го направят?

— Да — отвърна Даг. — Лагер Пърл Рифъл не покрива толкова голяма територия като езерото Хикори — това е родният ми лагер. В Хикори живеят осем, може би девет хиляди и е най-големият лагер в Олеана. В Пърл Рифъл едва ли има и хиляда. Могат да поддържат два, може би три отряда патрули, но за рота не стигат. По-важното е да се грижат салът да върви, в случай на нужда. Ако злината в Гласфордж се бе разпростряла и не беше спряна, можеше да се наложи да викнем всички Езерняци от лагерите южно от Грейс, за да помагат. Или пък обратното — те може да ни викнат на помощ, ако имат проблем.

— Както стана преди два месеца, когато от Хикори изпратиха отряда на Даг на запад да се бие със злината в Рейнтрий — обясни Фаун на Танър и му разказа подробно за събитията през лятото. Даг слушаше, потънал в мълчание, доволен, че има кой да обяснява вместо него, и от време на време само кимаше. Разговорът продължи, докато каруцата зави по тесния път към реката.

Когато стигнаха до кръстопътя, Даг рече:

— Фаун, имаш ли нещо против да поостанеш с Уит за малко? Искам да се отбия на едно място. — И кимна нагоре по течението.

— Това да не би да е лагерът, където са били Соун и Риила?

Соун и Риила бяха патрулни, ранени в битката при Гласфордж и изпратени тук, защото бе най-близкото място, където да се възстановят. Соун бе партньор на Даг, а Фаун се бе сприятелила с Риила, когато тя лежеше в хотела със счупен крак.

— Да — отвърна Даг.

— Приятели ли имаш тук? Или род… — Спря. Искаше да каже „роднини“.

— Не съм сигурен — отвърна той, без да обръща внимание на грешката й. — Отдавна не съм идвал тук. Ще отскоча да видя какво е положението. — Това не бе истинската причина, но не му се искаше да говори пред Танър. Освен това не бе сигурен какъв ще е резултатът. — Може да се позабавя. Да стоиш с Уит, разбра ли?

— Даг, не е нужно брат ми да ме наглежда всяка минута.

— Да съм казал, че някой трябва да наглежда теб?

Тя се усмихна и той й намигна много по-весело, отколкото се чувстваше. Каруците завиха надясно по течението на реката към Пърл Бенд. Даг обърна Копърхед и препусна в обратната посока.

Пресече малка падина, изкачи склона и навлезе в лагера. Отвори същността си съвсем малко, колкото да се представи на пазача на портата — ако имаше пазач. Усети лек трепет, вдигна очи и забеляза не един, а двама Езерняци — седяха на пънове край пътя. По-възрастният дялаше запушалки за бъчви, готовите бяха нахвърляни в краката му. Даг усети приятния мирис на дърво. Другият пазач — млада жена — плетеше кошница от върбови клонки, но на скалата до нея бе подпрян лък, така че при нужда да й е удобно да го грабне.

Даг спря Копърхед и каза:

— Здравейте.

Мъжът се изправи.

— Добър ден и на теб… — поколеба се, огледа Даг и продължи, — патрулен. — По лицето му премина сянка. — Куриер си, нали?

— Не, просто се отбих. Къде мога да намеря капитана на лагера или който отговаря за постовете?

Младата жена се намръщи към куката му, на която бяха усукани юздите на Копърхед, и той я отпусна по-ниско. Мъжът каза на Даг да търси Ама Оспри в третата шатра от лявата страна след разцепения бук и Даг смуши Копърхед. Усети последно любопитно докосване по същността. „Минавай, приятел.“

Докато минаваше през познатата обстановка на Езерняшки лагер, го обзе и спокойствие, и тревога. Сред дърветата се виждаха шатри, традиционните жилища с кожи от едната страна, заметнати, за да се влиза и излиза свободно, повечето обърнати на югозапад към реката. Овощни дървета, кошери, пране по просторите. Над шатрите се извиваше дим. Отнякъде идваше не чак толкова приятният мирис на щавени кожи. Кокошки и пилета с черни и бели пера щъкаха пред Копърхед и се пръсваха с кудкудякане, а той тръскаше глава и пръхтеше.

Долу на брега двама мъже поправяха голяма лодка, очевидно предназначена за търговия по реката. Даг се огледа. Някои „шатри“ си бяха къщи, от дебели греди. Фермерите от Пърл Бенд и Посъм Ландинг сигурно бяха вдигнали дъскорезница на някой от притоците на реката.

В щаба на патрулите нямаше простори и огньове, на които да къкрят гозби. Къщата бе със стъклени прозорци, както в Гласфордж, отворени, за да се възползват от топлината на последните есенни дни. Даг слезе от Копърхед, върза го и отново отпусна усета си за същност. Вътре имаше двама, и двамата се бяха заслонили; чу през прозореца остър женски глас.

— Ако преместим лагера и сала на миля нагоре по течението — още по-добре на пет, — няма да ги има тия проклети сблъсъци.

— Да не би да искаш да изгубим и последните поръчки? Знаеш, че пътят отвежда право към новия сал на Бенд. И без това вече губим — отвърна друга жена с груб, но много по-топъл глас. Личеше, че не е млада.

— Престани. Не ни трябва прав път за патрулите и каруците.

— Ама три четвърти от парите на лагера идват от фермерите, които използват нашия сал. Освен това на тях им е изгодно. Всичко, от брашно до подкови, идва от Бенд.

— А не би трябвало. Това доказва твърдението ми.

Възцари се тишина. Тъй като и двете продължаваха да мълчат, Даг се качи на дървената веранда и почука. Беше се заслонил.

— Ти ли си, Верел? — провикна се първият глас. — Влизай. Кога най-сетне ще пуснеш… — Говорещата беше едра, висока, в напреднала възраст, и Даг се досети, че тя е лагерният капитан. Беше с панталони за езда, износен кожен жакет и дълъг нож на колана. Гледаше го тревожно. Даг видя обичайните пособия, карти и книги със сведения, натрупани по полиците. Другата жена, приблизително на същата възраст, но по-закръглена и с пола, вероятно бе главата на клана.

— Сега пък какво има? — попита лагерният капитан с неприкрито нетърпение.

— Не съм куриер, госпожо! — побърза да обясни Даг и тя затвори уста и кимна с облекчение. — Просто минавам оттук. Казвам се Даг Блуфийлд.

И двете го погледнаха недоумяващо. Блуфийлд не бе Езерняшко име и с нищо не показваше от кой лагер е. Преди да започнат да го разпитват за странното му име, той продължи:

— Идвам за споделящ нож. Но ако не е удобно, ще мина по-късно.

Лицето на лагерния капитан се проясни.

— А, не, ако си станал свидетел на нещо, искам да чуя. Седни, след малко започваме. — Тя посочи пейката до стената. — Извинявай, помислих, че си новият лечител.

Очевидно си имаха някаква задача. Преди Даг да успее да отвори уста, другата жена надникна през прозореца.

— Ето ги, идват. Отсъстващи богове, каква жалка картинка са само!

— Още по-жалки ще станат, след като приключа с тях. — Ама Оспри приглади измъкнал се кичур сива коса, пъхна го зад ухото си, след това скръсти ръце и щом вратата се отвори, стисна устни.

Влязоха двама младежи. Куцукаха. Единият бе нисичък, русоляв, як и мускулест. Дясната му ръка бе превързана. Квадратното му лице бе цялото в синини. Ризата му бе чиста, но му беше малка — дали не беше взета назаем? — а по панталоните се виждаше засъхнала кръв.

Последва го по-висок младеж, кестеняв, малко по-голям от него. По лицето му имаше още повече синини, едното му око бе почти затворено, долната устна — подпухнала. Под скъсаната риза се виждаше, че ребрата му са превързани, а по лявата му ръка имаше дълги шевове. Кокалчетата му бяха подути и разранени. Подпираше се на дебела тояга.

Очевидно бяха патрулни, съвсем скоро, най-вероятно снощи, изгубили битка. Дали не се бяха били помежду си? Двете жени ги гледаха студено. Младежите запристъпваха от крак на крак. Русият се опита да се усмихне, но щом видя намръщените лица, стана сериозен. Даг присви любопитно очи. Трябваше да се извини и да излезе. Вместо това се настани на пейката също като ловец, който дебне дивеч във високата трева, притихнал и незабележим.

Първа заговори Ама Оспри.

— Не на последно място сред провиненията ви е, че тази сутрин трябваше да повикам двама от другарите ви, за да заемат местата ви в патрула. Редно е да им се извините, когато се върнат.

На Даг му се бе случвало нещо подобно, налагало му се бе да прекъсне почивката си, за да замести болен, ранен или опечален патрулен.

Тъмнокосият изглеждаше по-смирен, но русият вдигна насиненото си лице и възрази:

— Не започнахме ние! Ние просто…

Капитан Оспри вдигна ръка.

— След малко ще ти дам думата, Бар. Обещавам ти. — Думите й прозвучаха по-скоро като заплаха и русият замълча.

На верандата се чуха стъпки и вратата се отвори. Влезе широкоплещеста жена, кимна на другите две и погледна намръщено младежите. По жълтите кожени ръкавици на колана и ботушите с дебели подметки, по походката и възрастта Даг реши, че е капитанът на сала. Жената измъкна нещо увито в плат изпод колана си.

— Днес сутринта го намерих в гората на Посъм Ландинг.

— Аха — рече капитан Оспри. — Ремо, другото у теб ли е?

Тъмнокосият се размърда неспокойно, бръкна под ризата си и с нежелание подаде на капитана нещо също увито в плат. Ама Оспри разви парчетата плат и Даг видя парчета от счупен споделящ нож, издялан от светла кост. Такъв нож се чупеше, след като освободеше смъртния си товар в същността на злина, но Даг подозираше, че тук не става въпрос за злина, защото двамата младежи очевидно бяха в немилост. Ама Оспри нагласи парчетата и каза:

— Пасват си, Иси.

Жената от сала кимна доволно; тъмнокосият младеж, Ремо, въздъхна тихо.

— Вече имаме кворум за съвета — заяви жената с полата. Трите кимнаха и седнаха, две на столове, а Ама на ръба на масата. Не поканиха двамата млади патрулни да седнат.

— Добре — започна капитан Оспри и погледна строго момчетата. — Да ви чуя обяснението. Как започна цялата работа?

Двамата се спогледаха нещастно. Ремо с подутата устна размаха наранената си ръка и рече:

— Кажи им ти, Бар.

Бар преглътна и започна:

— Нищо лошо не искахме да направим, мътните го взели! Всичко започна, когато оная лодка с въглища се опита да прекоси Рифъл, ама водата беше спаднала много, беше преди десет дни, та дъното задра и товарът потъна на половин миля надолу, в плитчините. И значи с Ремо взехме една лодка, за да приберем хората. Спасихме трима лодкари от удавяне. Те така казаха де. И ги замъкнахме в кръчмата на Пърл Бенд, мокри като мишки, и те почерпиха. Всички бяха в настроение да празнуват, освен капитана, понеже нали беше загубил товара. И значи някои от товарачите и лодкарите започнаха да играят и…

— Много добре знаете, че ви е забранено да играете хазарт с фермерите — прогърмя гласът на Ама Оспри. В подобни ситуации Езерняците винаги ги обвиняваха, че мамят и си служат с магьоснически трикове. Това, разбира се, се случваше единствено ако късметът им се усмихнеше и спечелеха.

— Не сме — опита се да протестира Ремо.

— Мерихме си силите с ръце, на масата — обясни Бар. — С двама лодкари. И изобщо не сме мамили — а можех да го направя, мътните ги взели! — В гласа му се появи негодуванието на несправедливо обвинен и Даг, който не помръдваше на мястото си на пейката, едва сдържа усмивката си.

— Направо полудях — продължи Бар. — Казах им, че не мамим, обаче те продължиха да дрънкат, че сме били магьосници, затова им обясних, че могат да се защитят с метални шлемове, същите като на статуите на старите Езерняци, и че тези шлемове са били точно за тази цел. И те се вързаха. На другия ден половината лодкари в Посъм Ландинг се разкарваха нахлупили тенджери, тигани и легени. Беше, беше… — той се опита да се сдържи, но в очите му проблесна веселие, — беше страхотно!

— Значи затова са тези глупости! — извика с уж разтреперан от гняв глас капитан Иси, но обърна гръб на младежите и потри лице в опит да прикрие издайническия смях. Даг си представи как фермерите обикалят с дрънчащите си импровизирани шлемове, прикри устата си с длан и продължи да слуша. „Защо не бях тук миналата седмица!“

— Просто исках да им го върна — продължи Бар. — Знаете какво правим за тъпите фермери, а те не се сещат едно благодаря да кажат. И всичко си беше наред, докато твоят екипаж не им казал, че това са пълни дивотии.

Капитанът на сала въздъхна.

— На момичетата ми им отне три дни, докато ги разубедят. Дори тогава някои от тях отказаха да махнат тенджерите от главите си. — Замисли се и добави: — Останалите побесняха. Хората от Посъм и по-старите лодкари ги спукаха от майтап.

— Независимо от всичко, щеше да се размине, ако вие, глупаци такива, не бяхте отишли снощи там, за да ги подкокоросвате отново — каза капитан Оспри. — Защо го направихте?

— Те ни заложиха капан — призна сърдито Бар.

— Казах ти аз — измърмори приятелят му.

— Какъв капан? — попита капитанът на патрула.

Младежите мълчаха нацупени.

Намеси се капитанът на ферибота.

— В Ландинг тази сутрин вече чух една версия, Бар. Да чуем сега вашата.

Бар се нацупи още повече.

Ремо зашепна:

— Кажи им истината, мътните те взели. По-зле няма накъде.

Бар се сви още повече. Започна с приглушен глас.

— Едно момиче, сигурно от лодкарско семейство, ме покани. Искаше да се срещнем в гората над Ландинг.

— Кога те покани? — попита рязко Ама Оспри.

— Вчера следобед. Бяхме на кея на Бенд. — Той вдигна нещастно поглед, усетил неодобрението на трите жени. — Беше много мила. Знаете как фермерските момичета понякога увисват на вратовете на патрулните и…

— В такива случаи им се отказва — намеси се жената с полата.

— Казах му аз, че е нагласена работа — викна Ремо. — Ама той вика: не, не било нагласена.

Бар се изчерви. Дори синините не успяха да скрият притеснението му.

— Не съм те карал да идваш.

— Ти си ми партньор. Нали трябва да ти пазя гърба!

Бар си пое дълбоко дъх.

— Шестима лодкари ми наскачаха в тъмното. Не носех никакво оръжие. И Ремо нямаше. Отначало лодкарите размахваха само сопи и юмруци. Ама когато Ремо ми се притече на помощ и започнахме да ги надвиваме, един извади нож. И Ремо трябваше да използва ножа, за да се защити: нямахме нищо друго, бяхме отишли с празни ръце.

— Да извадиш зареден споделящ нож в най-обикновена свада? — Гласът на Ама Оспри бе като лед. Дори по-студен. По-суров.

— Сега ми се иска да бях действал само с ръце — изпъшка Ремо. И прошепна нещастно: — Или да бях побягнал…

Даг седеше и слушаше. Искаше му се да е някъде далече. Погледна парчетата бледа кост върху масата. Сърцето го болеше заради тези двама млади глупаци. Зачака жените да се произнесат.

— Стигаме до най-важното — продължи Ама. — Защо снощи си разнасял споделящ нож, след като си знаел, че чак днес заминаваш с патрула?

Лицето на Ремо се разкриви, но болката му не бе предизвикана от нараняванията.

— Аз… той беше нов. Току-що ми беше дарен. Исках да свикна с него.

Всичко бе ясно. Даг отлично знаеше колко развълнуван и горд е бил младият патрулен, че е получил първия си зареден нож. Гордостта може и да бе смесена с лична болка и решителност да се докаже достоен за направената жертва. Строгите лица на жените не трепнаха, макар че те усещаха болката на младежа.

— А после проклетите лодкари, тъпите фермери… го счупиха — продължи Бар гневно. — И тогава вече ги помляхме. Те се пръснаха, побягнаха. Някои сигурно още треперят от страх.

Даг си представи как са ги обзели ярост, възмущение и потискащо чувство за вина, че са изгубили самообладание, когато са били предизвикани. „Патрулният никога не бива да губи самообладание. Не и когато е около фермери.“ Това им се повтаряше непрекъснато, но очевидно не бе достатъчно. Когато патрулният се провалеше, всички страдаха от реакцията на фермера.

— Прабаба ти Грейджей не си даде живота, за да я постигне подобна съдба — заяви жената с полата. — Може би й оставаха още месеци, но се страхуваше да не издъхне в съня си.

Ремо пребледня.

— Знам. — Беше се заслонил толкова силно, че целият трепереше.

— Щях да занеса парчетата на родителите ти, но е редно да го направиш сам.

Ремо затвори очи и прошепна глухо:

— Слушам, госпожо.

Бар мълчеше.

Ама Оспри се обърна към Даг.

— Ами ти? Разбрах, че си бил в Посъм Ландинг. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Иси го зяпна. Нямаше как да не знае, че не идва от север със сала, поне не и снощи. Присви очи към приставката на ръката му.

— Познавам ли те, патрулен?

Даг прочисти гърлото си и стана.

— Моля да ме извините, капитан Оспри. Току-що пристигам от Гласфордж. Дойдох по друг въпрос, но ми се струва, че моментът не е подходящ.

Раздразненият поглед на капитана му подсказа, че е познал, но Иси щракна с пръсти.

— Виждала съм те! Едно време яздеше с Мари Редуинг от езерото Хикори. Не беше ли неин племенник?

Точно така. Иси и лелята на Даг, Мари, бяха почти на една възраст.

— Само че името му е Даг Блуфийлд — обади се жената с полата.

— Наскоро се ожених, госпожо.

— Що за име… — започна тя.

Двамата младежи се спогледаха и Бар не се стърпя.

— А! Ти си Даг Редуинг Хикори, партньорът на Соун. Сам си поразил злината в Гласфордж, нали?

Даг въздъхна.

— Не бях сам. — Тези момчета бяха на възрастта на Соун и тримата сигурно се бяха сприятелили, докато партньорът му се беше възстановявал. Даг се намръщи, когато си представи какви ли истории е разправял Соун, за да разсее скуката. Надеждата му да остане анонимен се изпари като утринна роса пред любопитните им погледи.

— Значи си същият Даг Редуинг, който преди два месеца е повел бойците от езерото Хикори към Рейнтрий и е сразил страховитата злина, с която са се биели? — каза капитан Оспри.

Даг стисна зъби.

— Тогава вече бях Даг Блуфийлд, капитане.

— В доклада си за Рейнтрий Феърболт Кроу пише за капитан Даг Редуинг.

Значи така бяха разбрали. Да, беше минало достатъчно време и докато Даг бе в Уест Блу, новините за подвизите му го бяха изпреварили. Феърболт не бе приел новото му име.

— Феърболт просто е сбъркал името ми.

Ама изви вежди и той обясни:

— Направил го е по навик. Патрулирал съм под негово командване цели осемнайсет години като Даг Редуинг. Бях в патрула още преди той да стане лагерен капитан.

— Ясно. По какъв въпрос си тук?

Даг се колебаеше.

Ама махна нетърпеливо с ръка.

— Казвай и да приключваме. Едва ли ще стане по-зле.

Даг кимна и се опита да преодолее това, че славата му се носи пред него, въпреки че това отчасти се дължеше на преувеличенията на Соун. Може пък да му беше от полза.

— След кампанията в Рейнтрий тръгнах от езерото Хикори по свои дела. През следващите няколко месеца ще пътувам много. Използвах последния си зареден нож за злината в Гласфордж и още не съм си намерил нов. Дори да не патрулираш, пак може да се натъкнеш на злина — когато бях куриер и минавах през Сийгейт, попаднах на нова издънка, която можеше да стане опасна, преди някой да съобщи на патрулите. Оттогава се зарекох да не ходя с празни ръце. Знам, че понякога хората оставят заредени ножове за онези патрулни, които нямат. Питах се дали не ви се намира такъв нож. — Погледна с неудобство счупения нож на масата и избягна погледа на Ремо. — Можете ли да ми дадете?

Лагерният капитан скръсти ръце.

— Защо не взе от езерото Хикори, преди да тръгнеш? — В очите на жената с полата се четеше същият въпрос.

Защото все още не мислеше трезво, защото бе болен, защото бе разстроен и изтощен. Просто не бе помислил.

— Все още не бях решил какво ще правя.

— Как така? — попита Ама.

— Имам намерение да се спусна по реката към Греймаут. Ще остана там до пролетта. След това не съм сигурен. Дотогава може и да успея да ви го върна, стига да не се натъкна на злина. — Ако се натъкнеше и използваше ножа, всеки би се зарадвал на съдбата му. Гласът му омекна. — Обещах на съпругата си да й покажа морето.

Жената с полата стисна устни.

— Я чакай. Ти си онзи Даг Редуинг, дето го прогонили от езерото Хикори, задето се задявал с фермерско момиче, нали?

Даг вирна глава.

— Не са ме прогонили! Откъде чухте тази лъжа?

— Ами… — тя махна с ръка, — не точно прогонен, но лагерният съвет не е бил много доволен от решението ти.

Даг замълча за момент, за да помисли и да овладее избухването си; после каза тихо:

— Очевидно знаете за мен повече, отколкото аз за вас, госпожо…

— Найси Сандуилоу. Председател на лагерния съвет на Пърл Рифъл за този сезон.

Значи бе от членовете на съвета, които се въртяха на тази длъжност, докато лагерният капитан бе постоянен член. Даг се запита дали капитанът на сала също е постоянен член. Много вероятно. Това означаваше, че една от задачите на Найси Сандуилоу е да приема и предава на съвета важните новини, които пристигат от цяла Олеана, също както капитан Оспри получаваше новини за патрула.

— Съветът на езерото Хикори бе раздвоен, докато обсъждаше случая — каза Даг.

— Значи случаят е бил предаден на съвета.

Даг предпочете да не се задълбочава.

— Пакона Пайк… председател на съвета миналото лято, не се съгласи с аргументите ми. Не мога да повярвам, че до такава степен изкриви фактите.

— А как иначе да постъпи, ако си се върнал със закъснение след акция, при това с фермерско момиче и двамата с брачни върви, които сте направили незнайно как, и твърдиш, че ти е съпруга, а не просто държанка. Писмото предупреждава всички лагерни съвети да внимават и друг да не прибегне до подобно мошеничество.

Даг се навъси и нави ръкава си.

— Според мен вървите са съвсем истински и много хора са съгласни с това. Включително Феърболт Кроу. Убедете се сами. Фаун направи тази.

Докоснаха го няколко същности и той усети как искрицата на същността на Фаун се отдръпва. Жените му се сториха озадачени, а двамата млади патрулни съвсем объркани. Все едно отново преживяваше изслушването на езерото Хикори.

— А Фаун не е обикновено фермерско момиче — продължи Даг разгорещено. — Нейната ръка порази злината в Гласфордж с моя нож. Ако не беше тя, едва ли щях да съм жив. Всичко е много объркано, но не мога да повярвам, че до вас са стигнали лъжи, още повече че Соун знаеше истината, също и Риила.

— Хм. — Ама Оспри потри брадичка. — Че е объркано, объркано е.

— Не това е важното — продължи Даг. — Имате ли излишен нож, или не?

— Добър въпрос, Даг Редуинг… Блуфийлд или както се наричаш — отвърна Ама. — Още ли си патрулен, или не?

Даг се поколеба. Можеше да каже, че още се възстановява, или да се престори, че е в дълга почивка. Или пък е дисциплинарно отстранен, защото на това щяха да повярват! Вместо да им пробутва полуистини, предпочете да каже истината.

— Не съм. Оттеглих се. Въпреки че Феърболт ясно заяви, че ако реша да се върна, винаги съм добре дошъл.

— Ами фермерката… жена ти? — попита Найси Сандуилоу.

— Точно това е проблемът. Един от проблемите.

Ама погледна ранените патрулни. Даг искрено съжаляваше, че присъстват на разговора, защото Ама трябваше да вземе решение, което да им направи впечатление. Той самият никога не би изпуснал подобна възможност, ако бе капитан на лагер.

— Тези ножове се поверяват на патрулните, направени са специално за патрулните от Пърл Рифъл. Не мога да попитам мъртвите дали биха се съгласили да направят изключение. Като техен пазител мой дълг е да ги съхранявам, защото по всичко личи, че тук са много търсени.

Ремо се сви.

„Ги“ означаваше, че не разполага само с един-единствен зареден нож. Можеше да му даде и пак да й останат. „Само че няма намерение да ми го даде на мен. Не и днес.“ Докато гледаше сериозното й лице, разбра, че ако бе отправил молбата си вчера, преди разправията в Посъм Ландинг, решението й може би щеше да е в негова полза. Погледна прегрешилите младежи с неприязън.

Имаше и други източници, други Езерняшки лагери надолу по реката. Налагаше се да опита на ново място.

— Добре. Тогава няма да ви отнемем повече време, капитане.

Докосна слепоочието си и излезе.