Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (4)

3.

Макар Сорел и Трил да се колебаеха доколко е разумно да пускат най-малкия си син по пътищата на Олеана дори в компанията на страховития си зет Езерняк, Флеч и Кловър веднага одобриха. През следващата седмица Сорел и Флеч възложиха на Уит колкото е възможно повече работа. Доволен, че е получил разрешение, Уит работеше безропотно, макар и не чак с желание. За уроците по стрелба с Даг така и не остана време, тъй като момъкът трябваше да нацепи дърва за зимата, задача, с която фермерите обикновено се заемаха чак след месец. Макар никой да не говореше за заминаването му, то се подразбираше по все по-високата купчина дърва и никой, мислеше си Даг, дори Флеч, не би проявил такава жестокост, че да го спре след свършената непосилна работа.

Родителите на Фаун се съгласиха да подслонят Грейс. Даг разбираше, че причината не е единствено в благия нрав на кобилата, която можеха да яздят и Трил, и Нати — въпреки че когато някой спомена пред лелята тази възможност, тя изсумтя и измърмори: „И каруцата ще ми свърши работа“ — а защото я приемаха като заложник. Фактът, че Фаун трябва да се върне, за да си я прибере — по всяка вероятност с кончето, — даряваше спокойствие на Трил. Затова пък през следващите няколко вечери Трил разказа на всеослушание за всички, които се бяха удавили на сто и петдесет километра от Уест Блу. Когато усети колко е притеснена, Даг си каза, че трябва на всяка цена да попита Уит дали знае да плува, тъй като предполагаше, че и той като Фаун не може дори да се държи над водата. Но пък вече бе доста мразовито да го учи да плува.

През нощта преди да отпътуват бе валяло и утрото беше сиво и хладно, с ниско надвиснали есенни облаци. Няколко влажни жълти листа се понесоха покрай тях заедно с прощалните думи, благословиите и съветите, на които нито едно от двете заминаващи деца на семейство Блуфийлд не обърна особено внимание. На Даг му беше приятно отново да яхне Копърхед и да поеме на път. Когато се отклониха на юг, по пътя покрай реката, изпробва усета си за същност и остана доволен, че е по-добре — вече успяваше да го протегне на цели сто и петдесет крачки. Уит бе прекалено уморен, за да се заяжда със сестра си, така че денят вървеше спокойно. Даг си мислеше как вечерта ще се усамоти със съпругата си в уютната странноприемница в Лъмптън Маркет: от кратките докосвания, усмивките, изпълнения с желание блясък в очите й и намигащите трапчинки на бузите й бе изпълнен с очакване.

В западналата малка странноприемница край пътя на север от града се оказа, че плановете му ще се провалят. Огромна тълпа каруцари, говедари и фермерски семейства бяха заели стаите и Даг и спътниците му едва успяха да се уговорят за тясна таванска стаичка. Даг я огледа недоволно и си каза, че ще е по-добре, ако си постелят в плевнята, само че и там се оказа заето. Рано падналият мрак, плисналият наново дъжд, умората, след като бяха яздили трийсет и пет километра, и апетитният аромат на гозби от кухнята на странноприемницата го отказаха да търси друго място, така че остана единствено да решат кой ще спи на леглото и кой ще си постеле на пода. Накрая отстъпиха леглото на Фаун, тъй като за Даг бе прекалено късо, а за двамата бе твърде тясно; Даг се настани край нея, а Уит напряко отстрани. Не можаха дори да се гушнат, но щом угасиха лампата, Фаун отпусна ръка и за кратко преплете пръсти с Даг.

Така и не можаха да се наспят спокойно. Преди да слязат на вечеря, Уит бе отворил с усилие прозореца, тъй като въздухът бе застоял, и в стаичката бе нахлул цял облак комари, събудени от нетипичната за сезона следобедна топлина. Всеки път, когато някой се унасяше, тънкото заплашително жужене караше жертвата да размаха ръце и да се крие под одеялата, а другите недоволно мърмореха. Даг инстинктивно прогонваше насекомите от себе си и Фаун, като отблъскваше миниатюрната им същност. За съжаление те насочиха атаките си към Уит.

След като шава неспокойно, чеса се и руга, Уит най-сетне стана и се опита да прогони мъчителите си, следваше звука. На два пъти се блъсна в леглото и настъпи Даг. Фаун седна в леглото, запали лампата и му се скара:

— Няма ли да престанеш най-сетне? Знаеш, че няма спасение.

— Вече ме ухапаха на три места. Чакай малко… — Уит присви сивите си очи и протегна ръце в опит да хване летящото насекомо. Плесна два пъти с ръце, пропусна и отново се препъна в Даг, докато се опитваше да убие кацналия на бялата стена комар. Подразнен и сънен, Даг се надигна, протегна лявата си ръка, вдигна призрачната като валмо дим и изтръгна същността на комара.

И жуженето спря. Сиво зрънце пепел падна в протегнатата ръка на Уит. Той се ококори и ахна.

— Ти ли го направи?

На Даг му се прииска да каже нещо стряскащо като: „Да. И ако не легнеш веднага и не млъкнеш, ти ще си следващият“, но в момента бе дори по-смаян от Уит.

„Връща се! Също като обхвата на усета ми!“

А в следващия миг призрачната ръка изчезна. Даг сви лявата си ръка — беше свалил куката за през нощта, — притисна я към гърдите си и покри чукана с одеялото, въпреки че Уит го бе виждал вече доста пъти. Опита се да диша нормално.

Призрачната ръка се бе появила за пръв път, докато се опитваше да създаде отново счупената стъклена купа, и оттогава се бе оказала невероятно полезна. Било просто проекция, го бе уверила лечителката, макар за него да била напълно осезаема. Това не бе някакво необикновено проклятие или благословия. Бе проекция на същността, каквито понякога използваха създателите, но той усещаше болката от загубата на ръката си, затова я бе нарекъл призрачна, преди да е наясно какво точно представлява. Бе невидима за обикновените хора, затова пък онези с усет за същност успяваха да доловят очертанията й. А след това бе съсипана, поне така си мислеше Даг — пожертвана в тежката битка със злината в Рейнтрий.

Там, обзет от паника и нужда, бе разкъсал същността на злината и едва не бе загинал.

— Уит, няма ли най-сетне да легнеш? — В гласа на Фаун прозвуча острота, която долови дори Уит.

— Добре де, лягам. — Момъкът заобиколи предпазливо Даг, изпъшка и се отпусна на постелята си.

Фаун се беше подпряла на лакът и гледаше Даг. После тихо попита:

— Добре ли си?

Той отвори уста, понечи да каже нещо, поколеба се, накрая въздъхна.

— Да.

Тя присви недоверчиво очи.

— Имаш странно изражение.

Даг не се съмняваше, че е точно така. Опита се да се усмихне, но Фаун не се успокои. Той усети странни остри тръпки в същността на лявата си ръка, сякаш искра бе попаднала върху кожата му или под нея — искра, която не можеше да перне, за да се отърве от нея, въпреки че пръстите му се опитаха да я махнат и потъркаха мястото.

— Какво му направи на тоя нещастен комар? — попита Фаун.

— Май му изтръгнах същността. — Нямаше съмнение, че е направил точно това. Усещаше изтръгнатата същност на насекомото полепнала по неговата, също като нишките на смъртоносната злина. Тези сега бяха по-тънки, не толкова отровни, не бяха смъртоносни, не вещаеха смърт, но и не приличаха по нищо на подсилването на същността, което правеше лечителката. Това ново усещане му се стори неестествено, лепкаво, също като петно горещ катран. Болезнено. Просто не бе на мястото си.

Фаун го гледаше. Уит може и да не знаеше, но тя бе усетила колко далече от обичайните умения на Даг е стореното.

— Наистина ли?

— То май не трябваше — измърмори той.

Тя присви очи, без да крие съмнението си.

— Просто комар. Убил си стотици с ръка.

— По-скоро хиляди — съгласи се той. — Само че… щипе. Щипе същността ми. — Той отново разтърка ръката си.

Тя изви вежди, лицето й се отпусна облекчено.

— Боже!

Даг нямаше намерение да разсейва облекчението й. Стисна протегнатата й ръка, целуна я и кимна към лампата; Фаун се пресегна и я угаси. Леглото проскърца и Даг прошепна:

— Лека нощ, Искрице.

— Лека нощ, Даг — отвърна тя, вече заровила глава във възглавницата. — Заспивай. — Изкиска се приглушено. — И не се дръгни.

Той остана заслушан в дишането й, докато то не се успокои и не стана по-дълбоко, след това кръстоса ръце на гърдите си и насочи усета си за същност към себе си.

Малкото въгленче чужда същност продължаваше да пулсира в неговата. Опита се да го махне, да го пусне на пода, на чаршафа, където и да е, но то се бе заинатило и отказваше да помръдне. Не желаеше да се слее с неговата същност и да се превърне от същност на комар в същността на Даг по същия начин, по който човек приема и смила храна — или поне все още не се получаваше. Запита се дали одеве, докато бе сънен и раздразнен, не си беше причинил трайна вреда.

Беше се подразнил и не бе помислил. Не можеше и въпрос да става за смъртоносна паника. Не бе направил подвиг, единствен и неповторим, не бе напрегнал същността си отвъд границите на допустимото. Да изтръгне същността на комара не бе велико дело, нито пък престъпление с тежки последици.

Само че да изтръгнеш същността на каквото и да било не беше човешко. Беше магия, характерна за злините — бе същността на магията на злините. Нали така?

Езерняците създатели действаха по два начина, които прилагаха в хиляди вариации. Те умееха да убеждават, да притискат, да нареждат на същността на даден обект, да променят изкусно природата й. По този начин успяваха да създават тъкани, които не се мачкаха, стомана, която не ръждясваше, въжета, които не се късаха, кожа, която не попиваше влага, или да обръщат посоката на литнала стрела. Също така умееха да даряват от собствената си същност: най-често я вплитаха в брачните върви, но също така влагаха оформено или неоформено подсилване в същността на друг човек, за да ускорят лечението, да намалят загубата на кръв, шока след битка или инфекция. Границата на стореното зависеше от способностите на създателя.

Злините крадяха същността на света около себе си, привлечени, поне според Даг, от вниманието на онова, което ги заобикаляше. А то бе много. Докато хората променяха същността бавно, все едно изцеряват рана, злините я изтегляха почти мигновено, без да влагат внимание, с най-обикновена брутална сила. Силите им идваха от разкъсаната същност и укрепваха в непрекъснато разрастваща се спирала.

Може би хората просто не владееха подобна сила за трансформация. Дори от злината Даг бе уловил откъслечни смъртоносни късчета. Всеки, който се опитваше да изтръгне цялата същност, както постъпваше злината, можеше просто да се пръсне, също като човек, който се опитва да изпие цяло езеро.

Затова пък човек може да отпие глътка езерна вода…

Да не би комарът да приличаше на чаша вода?

Даг се замисли над този въпрос, след това се запита дали някой здравомислещ човек би могъл да му отговори. Може би просто оглупяваше, както би казал Уит. Може би просто трябваше да се наспи. Петното сигурно щеше да изчезне до сутринта, също като ухапано от комар, а същността му щеше да го погълне, докато тялото му се възстановява. Изпъшка, намести се и затвори очи.

Чуждата същност обаче продължаваше да щипе.

 

 

На следващата сутрин лявата ръка на Даг бе толкова подута, че той не успя да си сложи приставката.

Фаун предложи да останат един ден в Лъмптън Маркет, за да си починат, но Даг настоя, че може да язди и с една ръка, а и Уит, нетърпелив да продължат, нямаше никакво намерение да се вслуша в гласа на разума. Късно следобед опасенията на Фаун се потвърдиха — Даг вдигна висока температура. Отпусна се на едно одеяло и загледа как съпругата му и Уит вдигат лагер край стария прав път, който отвеждаше на юг. Смрачаваше се, спусна се мъгла, но поне не валеше.

— И това заради едно ухапване от комар — мърмореше Фаун, докато се наместваше до него. Той бе свил колене, обгърнал подутата си ръка.

Даг сви рамене.

— От такова нещо не се умира. Петното в същността ми вече не пари чак толкова.

Тя сложи длан на челото му. Беше доста топъл, но не гореше. Хапна и пийна малко, макар да нямаше апетит. Когато опънаха постелките, за да си легнат, тя дръпна одеялото на брат си, за да го метне върху Даг, без да обърне никакво внимание на негодуванието на Уит.

На следващия ден подутината бе спаднала и Даг заяви, че болното място е излекувано като след подсилване, макар и по-бавно. Въпреки това следобеда се зачерви и стана мълчалив. От свитите вежди и вперения му напред стъклен поглед Фаун предположи, че го мъчи главоболие.

Младата жена се чувстваше защитена и спокойна от силата на Даг, но мразеше безпомощността, която я притискаше, когато Даг боледуваше. Той бе запознат с методите на лечение на Езерняците и владееше разнообразни трикове, към които прибягваха патрулните и които впечатляваха дори главната лечителка край езерото Хикори — тя неведнъж се бе опитвала да го привлече в своята професия. Но кой да излекува лечителя? Фермерска акушерка или фелдшер нямаше да успеят да помогнат за странна болест, свързана със същността: изведнъж Фаун осъзна, макар през лятото да бе понатрупала опит, че няма представа къде да намери Езерняк, ако й се наложи. Бяха прекалено далече от езерото Хикори, а до Езерняшкия лагер край сала на река Грейс имаше няколко дни път. Патрулите и куриерите понякога се отбиваха в странноприемницата в Лъмптън Маркет или в познатия й хотел в Гласфордж, но можеше да минат дни, дори седмици, преди някой да дойде.

Лагерът, който бе вдигнал патрулът на Чато, се намираше по-близо, бе почти сигурна в това, но нямаше представа как да го намери. Това поне щеше да е нещо. Вечерта попита Даг как да го открие и той й го описа. За пръв път Фаун започна да разбира, че от малкия им тричленен патрул има полза. Не само защото сама нямаше да може да вдигне Даг, ами защото, ако се наложеше, единият от двамата Блуфийлд щеше да остане при Даг, докато другият отиде за помощ.

Стига Езерняците да нямаха нищо против да помогнат на Даг, който бе почти изгнаник. Тази грозна мисъл я прониза като нож.

На следващия ден обаче Даг, изглежда, се бе възстановил почти напълно. По обед спряха в крайпътната ферма с кладенеца, където се бяха срещнали за пръв път, и си припомниха с умиление случката, докато похапваха от гозбата, закупена от стопанката. Вечерта бяха съвсем близо до Гласфордж. Даг предложи на следващия ден да се отклонят за кратко от пътя, за да покаже на Уит мястото, съсипано от злината, а след това да побързат, за да стигнат до града, преди да мръкне.

 

 

Денят бе прекрасен. Синьото небе изглеждаше бездънно, както винаги, когато над Олеана задухаха северозападните ветрове, бе хладно и приятно. Листата все още не бяха окапали, щедрото слънце ги бе боядисало в ослепителни цветове: яркоалено, поръбено с кървавочервено, златистожълто, на места прорязано от наситено пурпурно сред увехналите плевели. На тази светлина очите на Даг блестяха като позлатени, сякаш поели есенните цветове. Фаун бе доволна, че Даг ги превежда през непознатата местност — тя щеше да се изгуби, ако не следваше пътя. Мястото, поразено от морящата твар, бе на не повече от десетина мили.

По едно време Даг спря Копърхед и стисна намръщено уста. Фаун подкара своята кобила, Уефт, напред, въпреки че Копърхед сви многозначително уши.

— Близо ли сме?

— Да.

Спомените й бяха твърде объркани и тя не помнеше ясно местността. Тогава я носеха надолу с главата, ушите й бучаха, беше пленничка, гадеше й се от ударите и от страх. Дори не искаше да си припомня.

Даг посочи пътеката.

— Пътеката води към клисурата от същата страна, от която дойдох. Следите от злината ще започнат след около двеста крачки.

— А онова, което не се вижда?

Той сви рамене, въпреки че му личеше, че е напрегнат.

— През последната половин миля усещам външната сянка.

— Още не си се излекувал. Разумно ли е да продължаваш?

Той се намръщи.

— Май не.

— Защо тогава не ни изчакаш тук? Дори тръгни обратно. Аз ще заведа Уит да погледне набързо.

Предложението й бе разумно. Той се поколеба за миг, ала след това кимна.

— Не се мотайте, Искрице.

Тя кимна и даде знак на Уит да я последва. Той й се стори малко объркан, докато подкарваше якия си Уорп редом с Уефт.

— Какво стана? — попита Уит.

— Когато са на поразено от злина място, на Езерняците им прилошава. То на всеки му прилошава, но се страхувах, че състоянието на Даг може да се влоши, както беше след Грийнспринг. Добре че се съгласи да ни изчака.

Уит се огледа.

— Ама сега всичко е изсъхнало. Как можеш да забележиш морящата твар през зимата? Как ще успееш да различиш морящата от… леле!

Дръпнаха юздите на конете в самото начало на клисурата. Пещерата бе в дъното й, щръкнали скали скриваха отвора почти като стена. Цялата клисура бе обгърната в прашно сиво, нямаше никаква растителност освен няколко мъртви дървета, щръкнали като скелети. Извитият като змия поток блестеше и бълбукаше. Нищо друго не се движеше. Нямаше нито птици, нито насекоми, не шумолеше дори вятърът. Фаун усети откъм леговището на злината особен мирис на мухъл. Преглътна и усети как изстива, въпреки че слънцето топлеше гърба й.

— Това е най-странният цвят, който съм виждал — прошепна бавно Уит. — Това… това изобщо не е цвят. Даг беше прав. Не прилича на… на нищо не прилича.

Фаун кимна, доволна, че този ден Уит се държи като разумен зрял човек — не й бе до глупавите му шеги.

— Даг мисли, че злината е излязла изпод земята и си е направила леговище тук. Злините се раждат по един и същи начин, но се променят различно, в зависимост от онова, с което се хранят. Затова и същността им е различна. Ако уловят много хора, заприличват повече на човеци, но онази в Лутлия ядяла все вълци и разправят, че била необикновена. Даг мисли, че първият човек, когото е хванала тази, е бил бандит, който се е криел по тези места, защото след като си е направила глинени и е хванала нови хора, ги организирала в нещо като банда. — Въпреки че някои от бандитите може и да не бяха напълно поробени, което бе доста необичайно и стряскащо. — Бандитите, които ме отвлякоха, ме доведоха тук. Даг ги проследил и видял какво става. — Да, от това място Даг бе имал добра видимост, докато глинените я бяха разнасяли като чувал с откраднато жито. — Той тръгнал след тях — след мен — съвсем сам. Нямало време да чака останалите от отряда си. Беше много страшно и за малко да се провали. Тогава ми хвърли споделящия си нож и аз успях да го забия в злината. А пък злината… — Тя преглътна отново. — Тя се стопи. Не знам как иначе да го опиша. Злините са безсмъртни, така поне разправят Езерняците, но споделящите ножове ги убиват. Убиват ги на тяхна територия.

— Какво всъщност представляват споделящите ножове? Даг все ги споменава, а след това не обяснява нищо.

— Има си причина. Езерняците ги правят от костите на Езерняци.

— Значи наистина обират чуждите гробове!

— Нищо не обират. Даг, и всеки друг Езерняк, ако те чуе, ще се обиди. Хората даряват костите си на роднините, за да ги използват, след като умрат. Това е част от погребението. Тогава някой Езерняк, създател на ножове — братът на Даг, Дар, е създател на ножове — почиства костта и й придава формата на нож. Споделящите ножове не се използват за нищо друго освен за унищожаването на злини.

— Значи такова нещо си забила в злината? Знаеш ли чия е била костта? Даг знае ли?

Фаун прецени, че е по-добре да проявява интерес, макар да не криеше, че е отвратен, отколкото да се отнася с безразличие.

— Да, но цялата работа е много по-сложна. Оформянето на ножа е само първата стъпка. След това ножът трябва да бъде пречистен и обвързан. Обвързва се, като се забие… в нечие сърце. — Тя си пое дълбоко дъх и погледна Уит. — Това е най-трудното. Всеки нож, след като се създаде, се нарича на даден Езерняк от човек, който е изявил желание да сподели — да дари смъртта си на ножа. Когато този човек усети, че е на смъртен одър, независимо дали е стар, болен или му е нанесена смъртоносна рана, се пробожда с ножа в сърцето — или го пробождат — и ножът улавя смъртта му. Така че всеки нож струва смъртта на двама Езерняци — единият дава костта, а другият го зарежда. Собственикът… такъв нож не може да се купи. Може само да ти бъде дарен.

Вдигна поглед и забеляза, че Уит е присвил очи и се е намръщил. Заговори бавно:

— Значи… значи е нещо като саможертва, затворена в буркан и запазена за по-късно.

Фаун си представи редиците запечатани с восък буркани, които с майка й бяха напълнили миналата седмица. Сравнението бе доста сполучливо, но… Боже!

— Близо си. Не съм сигурна обаче дали е редно да го казваш пред Даг. За Езерняците ножовете са нещо много лично и те се отнасят към тях като към светини. Те са от техни близки и роднини. В тях се съдържа мъката им. Това е, което ножът споделя. Смъртта на двама.

Уит премигна, след това отново насочи поглед към клисурата.

— Колко е дълбока пещерата?

— Не много.

— Може ли да влезем?

Фаун сбърчи нос.

— Може, но не бива да стоим дълго вътре.

Уит огледа стръмния склон, кимна, скочи от коня и го върза за едно дърво. Фаун го последва и двамата заслизаха надолу. Глинестата почва се ронеше под краката им — кафявата някога глина бе придобила сивкав оттенък. Уит прекоси потока по щръкналите над водата камъни, без да се обръща, докато не стигна пещерата. Едва тогава се завъртя назад и я загледа как пухти след него.

— Давай, дребосък.

Тя трепереше толкова силно, че дори не намери сили да се озъби на старата подигравка. Застана до него. Миризмата на вкиснало от пещерата я задуши. „Колко ли време ще мине, преди дъждовете и снеговете да отмият всичко тук?“ Уит доволно пристъпи в сенките.

— На това място може да се направи страхотен лагер! Истинско скривалище на бандити. — Изрита едно счупено буре, част от боклука, който никой не си бе направил труда да изхвърли. — А вие двамата къде бяхте застанали? Къде се намираше тая злина? Даг откъде е трябвало да хвърли ножа? Тогава още не те е познавал. Истинско чудо е, че си успяла да го хванеш.

— Ето тук. — „Обяснявай по-простичко.“ — Злината ме стисна за врата. — Тя показа белезите. „Тук, точно тук злината изтръгна същността на нероденото ми дете, нещастното нежелано от баща си детенце загина тук, а Даг едва не бе разкъсан от виещите хора, превърнати в зверове, тук нанесох удара, тук злината изпищя, започна да вони и се стопи, тук жертвата се сля с друга жертва, тук пометнах, тук започна болката, тук рукна кръвта…“ — Трябва веднага да изляза — заяви тя. Не виждаше ясно. Цялата трепереше и едва успяваше да диша. „Уж е просто, но тук няма нищо просто.“

— Лошо ли ти стана? — провикна се Уит, но тя вече бе изскочила навън. Нямаше достатъчно светлина на света, за да разпилее мрака, да пропъди поне малка част от глупостта й… Усети, че плаче, нямаше сълзи, само сухи сърцераздирателни хлипове.

Уит заситни след нея.

— От злината ли ти прилоша? Да те заведа при Даг, а?

Тя кимна, опита се безуспешно да поеме дъх, но гърлото й се бе стегнало. Уит я прегърна внимателно през кръста, за да я подкрепя, и почти я пренесе през потока. Единият й крак потъна до глезена във водата и тя ахна, но поне успя да поеме глътка въздух. Докато се изкатерят по склона и Уит я качи на седлото, се чуваше единствено шумното й дишане. Бузите й бяха мокри, носът й течеше. Тя се избърса с ръка и се закашля.

Най-после стигнаха при Даг. Фаун вдигна поглед и в нещо като сребърна мъгла забеляза силуета на Копърхед. Жребецът тръсна глава и изпръхтя. Даг — бе се намръщил страховито — заговори рязко на Уит:

— Какво си й направил?

— Нищо! — отвърна уплашено Уит. — Нищо не съм й направил! Тя ми разправяше за разни неща и й стана зле от миризмата вътре! Реших, че е от морящата твар, ама аз не почувствах нищо.

Даг я вдигна на седлото пред себе си и започна да преглежда и тялото, и същността й, поне така й се стори. Тя го прегърна с всички сили, зарови лице в ризата му, вдъхна мириса на лен и топлата пот на Даг, за да прогони вонята на гнило. Ръцете му — и здравата, и осакатената, прекрасните му ръце — я притиснаха.

— Съжалявам — прошепна тя в ризата му. — Не предполагах, че ще нахлуе така в главата ми. Беше от миризмата в пещерата. Неочаквано усетих, че не мога да дишам. Глупава работа…

— Шшш… — мълвеше той в косата й. Проявеното разбиране й вдъхна увереност. Той се обърна към Уит. — Трябва час по-скоро да се махнем от тази заразена земя. И да седнем да хапнем. Трябват й сили.

Копърхед се обърна послушно, усетил натиска на крака на Даг или може би въздействието на същността му, разбрал, че не е моментът за номера. Уит ги последва с другите два коня. Изминаха две мили, преди Даг да завие към малкото сечище, където от скалите бликаше извор. Мястото бе прекрасно за почивка. Дали усетът му за същност не ги бе насочил насам?

— Тук става — заяви той, наведе се и прошепна в ухото й. — Можеш ли да слезеш?

— Да, вече съм по-добре. — Съвсем не беше по-добре, но поне бе престанала да подсмърча.

Той й помогна да се смъкне от гърба на Копърхед, после двамата с Уит извадиха от дисагите храна и метални чаши и пуснаха конете да пасат. Даг непрекъснато поглеждаше Фаун. Тя пи вода, след което лапна няколко хапки хляб и сирене, останали от вчера. Даг седна с кръстосани крака до нея. Уит се настани на един пън.

— Извинявай — обади се Фаун и преглътна. — Беше глупаво от моя страна.

— Шшш — повтори Даг и стисна леко прасеца й. — Не се тревожи.

Уит прочисти гърлото си.

— Май злината е страшничка, а?

— Да — потвърди Фаун. Водата на извора бе приятно хладна. Защо тогава гърлото й гореше? Тя избърса сълзите.

Уит продължи надменно:

— Сигурно защото си момиче.

Фаун само се намръщи. Уит се опитваше да я успокои по свой си начин. Но поне опитваше.

Даг смръщи вежди, сякаш се опитваше да разбере какво се опитва да каже Уит. Когато най-сетне си обясни, на лицето му се изписа странно изражение.

— Виждал съм как при първата среща със злина опитни патрулни губят ума и дума. Мен ме освободиха от работа за седмици след първия ми сблъсък със злина, въпреки че изобщо не ме докосна.

Уит прочисти гърлото си и мъдро прецени, че не бива да продължава. Вместо това попита.

— А ти колко си виждал?

— Вече съм им загубил бройката. Убил съм двайсет и шест.

— Двайсет и седем — поправи го Фаун.

Той й се усмихна.

— Добре де, двайсет и шест и половина. Ножът беше мой, ръката — твоя.

Фаун забеляза как устните на Уит потрепват, докато брои. Не броеше ножовете, а Езерняците, които бяха отдали живота си. Смръщи чело.

Фаун побърза да обясни:

— Разказах на Уит за споделящите ножове. Поне опитах. Не съм сигурна дали ме разбра напълно. — Вдигна очи към Даг. „Нали нямаш нищо против?“

Той наклони глава, отговори й с пълен с любов поглед, преди да каже:

— Благодаря ти.

Уит прокара носа на обувката си през мъха.

— Значи си имал много ножове.

— Да.

— А семейството ти… голямо ли е?

Фаун едва сдържа желанието си да удари чело в някое дърво — или по-точно да тресне главата на Уит в някое дърво. Не биваше обаче — той се стараеше толкова много.

Даг също се стараеше, затова отговори искрено:

— Не. Различни хора — приятели, близки на приятели, други патрулни — ми ги даваха, защото, изглежда, притежавам умението да ги използвам. Един патрулиращ може да носи зареден нож дълго и дори да не срещне злина и тогава жертвата изглежда — не, не мога да кажа напразна. Само че на хората им е приятно да знаят, че са постигнали нещо.

— Така е — съгласи се Уит и лапна хапка хляб и сирене. — А ти имаш ли… носиш ли… от тези самоубийствени ножове?

— Питаш за незареден нож, който ми е подарен ли? — уточни Даг.

— Ами да.

— Имах един. Носех го цели двайсет години, за всеки случай. Много патрулни носят такива ножове.

— Може ли да го видя… Май не. Добре де. А с него какво стана?

Даг погледна Фаун и тя поклати едва забележимо глава. „Не е нужно да научава.“

— Стана произшествие.

— Аха. — Уит мигна, без да разбира, а Фаун се помоли да престане да разпитва. Но той не замълча. — А чия беше костта?

— На Каунео. Тя ми завеща своя кост, а другата на един от братята си. Той ми е брат и на мен в Лутлия.

Уит го погледна с огромно любопитство.

— Така ли? — Вече бе разбрал, че трябва да внимава, когато задава подобни въпроси.

Даг отпи глътка вода и успя да отговори сравнително спокойно.

— Каунео беше първата ми съпруга.

Фаун го погледна разтревожено. „Добре ли си?“ Той кимна. Да, сега вече имаше сили да говори за Каунео; поне това бяха успели да постигнат. Даг прочисти гърлото си и добави, въпреки че любопитството на Уит започваше да го дразни.

— Тя също патрулираше. Загина по време на войната с една злина в Лутлия. Остави ми и зареден със смъртта си нож, и костта си, за да си направя свой. Мислим, че се е пробола сама на бойното поле. Брат й каза — той си пое дълбоко дъх, — че го е направила бързо. Не е била в съзнание дълго след като… след като е била ранена.

— А ти там ли… — Погледът на Уит се премести към лявата ръка на Даг.

Езернякът кимна.

— В същата битка. Бях ранен преди нея, затова не съм видял какво е станало. Тя беше още… момиче. Пет години по-млада от мен.

„Още момиче — помисли си Фаун. — Даг не каза случайно тези думи.“

— Ясно — отвърна Уит. — Ами… съжалявам.

Даг кимна отново и повтори онова, което обикновено казваше в подобни случаи:

— Беше отдавна.

„Само че понякога в мислите ти е като вчера, нали? — помисли си Фаун, обзета от любопитство. — Също както стана с мен и злината в пещерата одеве. Точно така. Сега вече ми е ясно как си разбрал.“ Отхапа нов залък, за да потисне гаденето.

Уит бе смръщил вежди.

— Ти наистина ли ще забучиш ножа в сърцето си?

— Да, ако стане нещо.

Уит стоеше с издута буза, забравил да дъвче. Почеса се по ухото.

— Не можеш ли да си намериш друг?

— Уит! — скастри го възмутено Фаун.

Даг помръдна с пръсти, за да й подскаже, че всичко е наред.

— Не зависи само от мен. Някой трябва да ми даде кост. Или пък незареден нож, който не е използван и може да бъде посветен на мен. Трябва ми нож. Ще е жалко наистина, ако смъртта ми не бъде оползотворена, понеже нямам нож.

Фаун не знаеше всичко това, макар вече да бе научила много за Даг. Уит мълчеше. Слава богу.

— Хората нямат представа за тези неща — каза накрая Уит. — Разправят, че Езерняците били канибали, че разравят гробовете, че ядат мъртвите и правят магии.

— Сега вече знаеш, че не е така — отвърна тихо Даг.

— Да, знам — отвърна по-ведро младежът. — Поне едно фермерче научи истината, а?

— С един по-малко — въздъхна Даг. — Остават обаче още хиляди. Но и това е нещо.

— Естествено — отвърна храбро Уит. Имаше вид на човек, който се страхува, че Даг ще наведе глава и ще се разплаче.

Фаун се страхуваше от същото, но Даг се усмихна криво, стана и каза:

— Да вървим в Гласфордж, малките.