Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (20)

19.

Радостта на Бери сякаш зареди въздуха… но същността на Олдър потъмня от страх. Даг се нагласи така, че да му е удобно да наблюдава. Какво ставаше тук? Ход се ухили нервно. Уит остави греблото и застана до Даг, сериозен и любопитен.

— Хоторн, Бо! Фаун, излез! Открих Олдър! — провикна се Бери.

Олдър се опита да вдигне ръка, но я отпусна. Щом видя Хоторн, лицето му грейна. Момчето сигурно щеше да го прегърне, но Бери не го бе пуснала, така че малкият заподскача около тях с радостни писъци. Фаун и Бо също излязоха, много по-спокойни от Хоторн. Любопитният Ремо надникна от задната палуба и се приближи, за да види какво става.

Приятелят на Олдър го забеляза и ахна:

— Олдър! На тази лодка има Езерняк! Трябва веднага да си тръгваме. Знаеш, че Крейн не позволява да се занимаваме с Езерняци.

Олдър огледа насъбралите се на покрива, пое си рязко дъх и каза:

— Не, Скинк, двама са. Подстрижката на високия ме заблуди.

Бери се усмихна.

— Всъщност са трима. Даг и Ремо са част от екипажа ми още от Пърл Рифъл, а Бар се включи по-късно. Много са кротки, няма защо да се страхувате от тях.

Олдър преглътна.

— Не че се страхувам, но… Значи няма да ви трябва лоцман.

— Не им трябва — обади се Скинк. — Тези хора нямат нужда от нас. Хайде, Олдър.

Олдър се обърна към приятеля си.

— Не, ти не разбираш. Това момиче… — той посочи Бери — ми е годеница. Беше. Все още е. От Клиъркрийк. Да не би да идваш чак от… не може да бъде! Ами да, разбира се, че идваш от Клиъркрийк. Няма откъде другаде. Не можем да… не сме за тази лодка, Скинк.

Скинк закима.

— Нали и аз това казах. Какво ще правим?

Хоторн ги прекъсна.

— Олдър, къде беше? Къде са татко и Бъкторн, къде е „Розата“? Къде са останалите от екипажа, които тръгнаха с вас?

Бери отстъпи от Олдър и възторгът й започна да се стопява.

— Олдър, защо не се върна? Защо не писа, не изпрати известие по някого? Минаха единайсет месеца, откакто тръгнахте! Съсипах се от тревоги.

Устните на Олдър мърдаха трескаво. Той преглътна.

— Много се извинявам, Бери. „Розата“ потъна тук миналата зима, имаше буря. Единствено аз оцелях. Едни хора от — той погледна Скинк — от ловджийски лагер нагоре по Елбоу ме прибраха от брега. Бях полумъртъв. Останах на легло седмици наред — пневмония. Когато се оправих, от лодката нямаше и помен, само няколко греди бяха заседнали на един нанос. Реката беше отнесла останалото.

— Сигурен ли си? — попита нещастно Бери. — Може да са се спасили надолу по реката и да са решили, че си загинал. Не, те щяха да намерят начин да ми пратят известие. — Тя въздъхна дълбоко.

Изписаната на лицето на Хоторн надежда се стопи и Бери го притисна до себе си. Момчето трепереше.

— Недей, Хоторн. — Тя го прегърна. — Май знаехме още от самото начало. Защото татко и Бъкторн и… — тя се поколеба — нямаше да ни оставят да се чудим какво става, освен ако… — Избърса мокрите си очи. — Защо не ни прати вест, Олдър? Защо постъпи толкова жестоко с нас?

Олдър си пое дъх.

— Трябваха ми месеци, за да се вдигна, а после бях длъжник на хората от лагера за помощта им. Освен това мислех… Спуснах се надолу по реката, за да намеря подходяща екипировка, но хич не ми се искаше да се върна при теб с лошата новина. Искаше ми се поне да възстановя стойността на „Розата“ и да ти дам парите. Само че ми отне повече време, отколкото предполагах.

Ремо зашепна на Даг:

— Даг, той…

Даг вдигна ръка.

— Чакай, остави го да довърши. — Наблюдаваше внимателно двамата, разтворил същността си, доколкото можеше да издържи, а това в момента не бе много.

— Олдър, не те разбирам — извика Бери. — Как е възможно?! Та ти ме познаваш достатъчно добре! Как е възможно да си помислиш, че кесия с монети ще замени живота на близките ми или новината за злочестата им съдба?

— Съжалявам, Бери — повтори безпомощно Олдър и наведе глава. — Сбърках, сега вече го разбирам. Не съм и помислял, че може да тръгнеш да ме търсиш.

По лицето на Бо пробягваха различни чувства, от неизказана радост до потисната мъка. Накрая той просто посърна и захапа палеца си. Фаун бе излязла на палубата възторжена като Хоторн. Сега лицето й бе същата маска на отчаяние като на приятелката й. Стоеше до Бо, скръстила ръце, и слушаше внимателно всяка дума. Даг бе доволен, че за разлика от Бери, тя не приема казаното от Олдър за истина. Но пък Олдър не се бе клел на Фаун във вярност. Съпругата му се тревожеше заради Уит. „Умна е Искрицата ми, усетила е накъде духа вятърът.“

Бери се напрегна.

— Олдър, все някога трябва да ми кажеш истината, така че започвай веднага. Ако има друго момиче, ще трябва да изоставиш или едната, или другата, защото не можеш да имаш и двете. Ако тя се е грижила за теб, докато си бил болен, няма да я намразя… — Бери го погледна жално. Сякаш между тях имаше пропаст.

— Не е това — отвърна изненадано Олдър. — Няма друга жена, кълна се!

— Мътните го взели — прошепна Ремо, — това е първата истина, която изрича досега.

— Точно така — потвърди Даг. Много съжаляваше, че е така, защото в противен случай краят на трагедията щеше да настъпи по-бързо. Обърна се към Ремо. — Следи омаяния. Готов е да бяга. — Скинк отстъпваше към лодката. Ремо кимна и се плъзна тихо покрай клетката на пилетата. Скинк спря, но след това отново отстъпи, като въртеше очи към многолюдната палуба.

Бери наблюдаваше внимателно годеника си и реши — как точно, Даг нямаше представа — че той казва истината.

— Тогава тръгни с мен още сега! Ще продадем „Завръщане“ в Греймаут и ще си купим каквото ни е необходимо. Къщата в Клиъркрийк ни чака. — Гласът й потрепна. — Приготвила съм я за нас двамата.

Олдър прокара ръка през косата си.

— Не мога да замина просто така, без да кажа и дума на хората, които ме спасиха.

— Не, разбира се! — съгласи се Бери. — Можем да спрем след завоя. Бих искала лично да им благодаря за грижите, които са положили. Или… — хрумна й нова мисъл, — да не би да си задлъжнял? Имам пари, сигурно ще стигнат. Не са много, но са достатъчно, за да покрият разходите за болен човек. — Отново я проряза съмнение. — Да не би да си натрупал дългове на хазарт?

— Бери, те са груби хора. Нека сам да се оправя с тях, а ти потегляй. Аз… ще си събера нещата и ще те чакам на Рист.

Най-сетне Бо се намеси.

— Значи телата не са били изхвърлени и не е имало погребение?

Олдър поклати глава. Същността му трептеше бясно.

— Не е нужно да криеш заради мен — рече тихо Бери. — Знам какво може да причини реката.

Имаше ли право Даг да се меси? Погледна Фаун. Тя бе разтревожена за Бери, но още по-разтревожена заради Уит. След това погледна Бо и объркания Хоторн. Понякога самият Даг бе готов да излъже, за да спести на някого болката, но тук имаше нещо друго. „По-добре да разберем каква е истината, а болката ще отмине.“ Погледна сериозно Бери и каза:

— Олдър те лъже.

Тя се извърна пребледняла към него.

— За кое?

— За всичко.

Скинк се хвърли към парапета.

Ремо и Чикори, които бяха заобиколили каютата и следяха внимателно какво става, го пресрещнаха. Чикори пръв се добра до Скинк и не му позволи да скочи във водата. Рефлексите му на ловец бяха безупречни, но докато двамата с Ремо държаха непознатия, го обзеха съмнения.

— Ама и ние какви ги вършим, Езерняко? — провикна се той към Даг.

— Не съм сигурен, но този тип е омаян до ушите. Не знам кой го е направил, нито пък защо. Дали е нарочно, или случайно.

— Лоша работа — обади се Ход. — Можеш ли да го оправиш, Даг?

Какво ли щеше да стане, ако сложеше край на омайването на неприятния Скинк? Беше му неприятно само като си помисли какво е усещането, когато отпусне същността си, но омайването бе един вид болест. След като не можеше да остави окървавен човек със счупени кости, защо да отказва на този?

— Защо се опита да избягаш, Скинк? Няма да те нараня.

Скинк се заоглежда ужасен. После каза на Олдър:

— На Крейн тази работа никак няма да му хареса.

Същностите и на двамата пулсираха като неприятна миризма, но Олдър поне не изглеждаше уплашен, докато Даг се приближаваше към Скинк. „Ще го направя на своя отговорност.“ Вдигна лявата си ръка — не защото имаше нужда да докосне човека, а защото допирът му помагаше да се съсредоточи. С всеки път ставаше по-лесно. Едва се сдържа да не се отдръпне, когато тръпнещата същност на Скинк се вля в неговата, но си наложи да я приеме.

Не бе сигурен какъв отклик да очаква, но Скинк се разхлипа, заплака и се срина на пода.

— Не, не, не! Не, не, не…

Чикори прехапа устни ужасен и напрегнат. „Ясно — помисли си Даг. — Капитанът е виждал подобно нещо и преди. Виждал съм го и аз.“

— Скинк, стегни се! — сряза го Олдър, после огледа зяпналия екипаж. — Извинявайте, много се извинявам. Така става, като пийне. Най-добре да го отведа в лагера…

Поотделно всяка от лъжите, изречени от Олдър досега, можеше да бъде приета, но се бяха насъбрали прекалено много. „Коя истина се опитва така отчаяно да прикрие?“ Това бе последният шанс на Даг да се оттегли, за да не разбере. Уви, не можеше да си позволи по-късно да съжалява за грешката си, ако това бе начинът да избегне някакво нещастие. „Удари най-слабата точка. Удари пръв.“

Пристъпи напред, стисна косата на Скинк, дръпна главата му назад и заговори с най-страшния си глас на патрулен капитан.

— Погледни ме. — Скинк вдигна поглед. Продължаваше да хлипа. — Какво правите тук?

— Речни бандити! — избъбри Скинк. — Пресрещаме идващите лодки и ако са подходящи, ги водим на Крейн и момчетата, за да ги оберат. О, богове!

— Какво? — извика Бери. — Какво означава това, Олдър? — Погледна ужасено годеника си.

— Той е пиян. В делириум е!

— Този — обади се замислено Чикори — ми напомня на фермерите, дето ги измъкнахме от лагера на морящата твар.

Даг едва се сдържа да не каже: „Нещата са вързани.“ Само че не искаше да привлича вниманието към този факт.

— Може, но това тук е проява на човешката алчност. — Дръпна отново главата на Скинк, за да не му позволи да се разхлипа пак. — Колко са бандитите? Къде са?

— Трийсет. Четирийсет. И Крейн, той е винаги там.

— Къде?

— В пещерата. Има една пещера зад Елбоу. На тринайсет мили след завоя. Така има достатъчно време да забележи лодките и да се подготви да…

„Пропя. Дръж го под напрежение.“

— Имало ли е някога злина в тази пещера?

— Какво?

— Моряща твар.

Скинк поклати глава.

— Тук няма морящи твари. Само Крейн, но и той е достатъчно лош. И братята Дръм. Преди да дойдат, Олдър беше дясната ръка на Крейн, но сега той ги харесва повече, а дори Олдър не е достатъчно откачен, та да ревнува от тях.

Даг отново разтърси Скинк и стисна рамото му, сякаш се опитваше да изцеди последните капки информация.

— Значи примамвате лодките с предложение да станете лоцмани. А после какво става? Крадете ценните неща ли? Какво става с екипажите?

— Моята лодка я спипаха по различен начин. Когато попаднах тук, пещерата все още си имаше кръчма. Водеше ни там, напиваше ни, вършеше си работата, докато бяхме пияни… освен онези, които Крейн пазеше за собствената си игра… Леле колко кръв! Ужас!

Даг с облекчение забеляза, че Бо и Бар са застанали от двете страни на Олдър. Бери бе отстъпила назад, лицето й бе изопнато, студено. Фаун стисна ледената й ръка, за да я подкрепи и да й вдъхне увереност.

— Какво става с екипажите? — продължи да пита Даг.

— Избиваме ги, докато спят, или в гръб, стига да можем. Не можем да си позволим някой да избяга. Преследваме ония, които избягат. Крейн винаги успява да ги намери. Изгаря лодките или ги скрива в блокирания канал зад острова. И Бруър правеше така, но Крейн е по-изобретателен. Бруър измисли играта, но Крейн я доведе до успешен завършек.

— Ами телата?

— Хвърляхме ги в дефилето, докато Малкия Дръм не ни показа как да им разпорваме коремите и да ги пълним с камъни, а после да ги хвърляме в реката, за да не изплуват. По-бързо става, отколкото да ги погребваме. О, богове. Братята Дръм не винаги ги убиват бързо…

Дали това не стигаше? Май беше повече от достатъчно. Даг знаеше, че в момента са в опасност, но все още не бе научил някои неща. Каква беше тази игра? Би предпочел да изчака, за да не задава въпросите си пред Фаун, Бери, Хоторн и Ход, но реши да пробва още веднъж.

— Кой е Крейн?

— Езернякът. Нашият Езерняк.

Бар и Ремо веднага разбраха. Даг усети как се заслониха. Дали бе някакъв ренегат? Може би луд? Или пионка на някоя злина?

— Откъде се взе? — попита строго Даг.

— Не знам. Беше тук, когато дойдох. Някъде от Олеана сигурно.

— Той ли е сложил началото на бандата?

— Не! Нали ти казах — Бруър.

— А Бруър Езерняк ли е? — Едва ли, с това име.

— Не, разбира се! Преди аз да попадна тук, преди Олдър да се появи, Крейн е бил пътник, привлечен в кръчмата. Незнайно как е успял да убеди Бруър да не го убива, така станал дясната му ръка, а после… един ден Бруър изчезнал. Останал само Крейн. — Скинк се колебаеше. — Разправят, че единственото желание на Бруър било да стане приказно богат, но досега никой не е наясно какво иска Крейн.

— Той сам ли е?

— Не, трийсетина сме, понякога четирийсет, зависи.

— Има ли други Езерняци с него?

— А, сам е май.

— Къде е в момента, знаеш ли? — Не беше на миля разстояние, но в този момент му се стори, че една миля е нищожно разстояние между тази лудост и неговата Искрица.

Скинк поклати глава.

— Последно го видях в пещерата. — Олдър се сви вътрешно. Даг вдигна очи и го погледна студено.

Бери преглътна и се обърна към Даг.

— Питай го дали са пото… виждали „Трипойнт Стийл“?

— Онези надутите лодкари ли? — изсумтя Скинк. — Тук бяха миналата седмица. Крейн рече да си трайкаме и да ги пуснем да си заминават. Така и направихме.

Даг срещна погледа на Бери и я разбра. Не можеха да разчитат на никаква помощ. Въпреки това се замисли. Мъжете на „Завръщане“ бяха поне два пъти по-малко от бандитите, а по реката се спускаха нови лодки. Бандитите постъпваха умно, като избираха само най-богатите, а останалите пускаха да преминат, но дори така престъпленията им не можеха да останат незабелязани още дълго. Колко дълго трябваше да се подготвя „Завръщане“? „Да се подготвя за какво?“

Някои от лодкарите от Рейнтрий бяха поели работата на греблата да не би „Завръщане“ да заседне в някоя плитчина. Вече бяха доближили притока. Даг се обърна към Чикори и Мечкогон.

— Някога да сте преследвали бандити в Рейнтрий?

— Веднъж — призна Чикори и се почеса по главата. — Бяха двама обаче, не трийсет или четирийсет. Върнахме ги живи, за да ги съдим, но не останахме за обесването. Не обичам аз такъв лов, но тази работа трябваше да се свърши.

— Май отново трябва да се заемем със същото — рече Даг. — На два пъти съм помагал да се ликвидират бандитски банди плюс една голяма и добре организирана в Гласфордж. Първото условие е да сте повече от противника. „Бързата костенурка“ скоро ще ни настигне, а ще дойдат и други лодки. Ако до довечера съберем достатъчно помощ, вие ще участвате ли?

Чикори погледна Мечкогон и той кимна.

— Защо не.

— Ако е възможно, нека фермерите сами да се оправят с другите фермери. С Езерняка ще се оправим ние, Езерняците — заяви Даг. Бар и Ремо се свиха, когато разбраха каква задача им е отредена, но въпреки това и двамата закимаха. — Въпросният Крейн сигурно е опасен и няма да можете да се преборите с него сами.

— Мен така ме устройва — заяви бавно Чикори. — Стига след това всички да бъдат предадени на един съд. — Погледна въпросително Даг.

— Ако е виновен дори за половината ужасии, за които разказа Скинк, няма да е никакъв проблем. Ще им бъде издадена присъда още преди да стигнат до съд.

Чикори кимна доволно.

— Когато искаш да готвиш заешка яхния, първо трябва да уловиш заека.

— Така е — съгласи се Даг.

 

 

След като завързаха „Завръщане“ в устието на притока, Фаун остана да наблюдава тревожно как Даг и неколцина от мъжете отвеждат затворниците на брега, за да продължат с разпита. Върнаха се след около час още по-мрачни отпреди, въпреки че не личеше Олдър и партньорът му да са подлагани на изтезания. Бо лично се погрижи да върже здраво ръцете на Олдър зад гърба му за една от подпорите на покрива. После се обърна към Даг.

— Да му запушим мръсната уста?

Даг само поклати глава, но предупреди Бери и Фаун:

— В никакъв случай не разхлабвайте въжетата. Ако иска да пикае, донесете му кофа. Ход да я държи.

Улови погледа на Бери и тя кимна едва доловимо. Оставаше да изчакат подкрепленията.

Уит скоро даде сигнал и двамата с Бо се качиха в лодката на бандитите, за да пресрещнат пристигащите. Деветимата гребци на току-що дошлата лодка бяха смаяни от чутото, но си отдъхнаха, когато разбраха, че им се е разминало. До един се съгласиха да участват в нападението срещу речните бандити.

„Бързата костенурка“ се появи по обед и Фаун забеляза, че на Даг вече му е по-спокойно. Всички от шумния екипаж бяха готови да участват. Водачите слязоха на брега, за да обмислят стратегията — Уейн и Садлър, Чикори, Мечкогон и Даг. Уейн твърдеше, че е най-добрият — заяви, че бил най-добрият пияч и скандалджия по кръчмите, и се провъзгласи за лидер, макар да бе очевидно, че Даг предпочита Чикори да води операцията. Най-сетне постигнаха единодушие.

Мъжете цял следобед почистваха и приготвяха оръжието си. Всички имаха ножове и тояги, някои и копия, но лъковете бяха значително по-малко, отколкото му се искаше на Даг. Уит щеше да е сред стрелците с лък.

— Трябва ли и Уит да ходи? — промърмори Фаун, когато двамата успяха да си откраднат миг насаме на задната палуба на „Завръщане“.

— Той сам пожела. Ще се почувства обиден, ако го оставим на лодките. А и без това нямам достатъчно стрелци с лък. — Отмести кичур коса от челото й. — Така поне ще е максимално далече от битката.

— Може и да си прав — примири се тя.

— Освен това предпочитам да не остава при Олдър.

Тя вдигна поглед.

— Даг! Колкото и да му се свива сърцето заради Бери, Уит не е убиец!

— Знам. Но Олдър така умее да си играе с думите, че няма да се усетиш как те е замотал. Ако убеди Бери… в каквото и да било, има реална опасност Уит също да бъде убеден да извърши някоя глупост единствено от криворазбрано благородство. — Поколеба се. — Утре сутрин ще ни се наложи да се превърнем в палачи, ако всичко мине по план. Бери ще се нуждае от цялата подкрепа, която си способна да й дадеш.

— Трябва ли и Олдър да бъде обесен? Той е бил омаян от Езерняка Крейн, нали? Виновен ли е, ако е бил принуден да действа? Ами Скинк? Ще е много трудно да се определи… на сутринта.

Даг мълча дълго, загледан към реката.

— Нямам намерение да повдигам този въпрос, ако никой от другите не се обади. Моля те, не го повдигай и ти. До един са виновни.

— Даг! — възкликна тя възмутено.

— Знам! Знам. — Той въздъхна. — Първо обаче трябва да хванем бандитите. Трябва да действаме като един. След това ще мислим за останалото.

Тя стисна устни, без да крие съмнението си.

Той я прегърна, зарови лице в косата й и зашепна:

— Когато напуснах патрула, си мислех, че тази работа е останала зад гърба ми, че мога да насоча усилията си към грижи за хората, не да ги убивам. — Сниши глас още повече. — Щом излекувам колкото съм убил, сметката ми ще излезе. Чак тогава мога да продължа напред.

— Така ли се прави?

— Не знам, Искрице. Поне така се надявам.

Тя го прегърна и вдигна лице към него.

— Не можеш ли поне да отомаеш Олдър, преди хората ти да тръгнат довечера? Ще е ужасно, ако Бери го види как рухва като онзи Скинк, но поне няма да е толкова опасен.

— Не мога да го отомая.

— Защо да не можеш? Нали се справи с другия? Не е като да даряваш част от същността си, където отдаваш толкова много, че ти самият рухваш. Да не би да е като парче пай, което изведнъж ти идва прекалено много?

— Не — отвърна той с нескрито неудоволствие. — Не мога да отомая Олдър, защото той не е омаян.

Последва мълчание.

— Виж ти — въздъхна най-сетне Фаун. „О, Богове! Горката Бери.“ — И кога смяташе да й кажеш?

— Не знам. В момента проблемите са ме притиснали и едва ли ще взема най-доброто решение. Първо трябва да хванем бандитите. Най-важен е предводителят им, Крейн. Това мога да го кажа със сигурност. Всъщност май е единственото на този свят, в което съм сигурен.

Ето че отново бе започнал да мисли като патрулен. „Първо убийте злината. Всичко останало е за по-късно.“ Тя бе уверена, че е прав, но започваше да се страхува какво ще стане след това. Стисна раменете му.

— Тогава върви да спипаш бандитите.

Той я погледна и кимна отсечено.

Следобед пристигна още една лодка, но на нея имаше семейство. Бащата и големият син бяха готови да се включат, заедно с двама от гребците, за ужас на майката, която щеше да остане с четири малки деца и дядото. Никой не очакваше нови лодки след падането на мрака, когато разумните хора се отправяха към брега, но малко преди залез се показа още една, която едва не ги подмина. Екипажът очевидно бе от Силвър Шоулс. Когато им разказаха за измамите, убийствата и опожаряването на лодките, всички изявиха желание да се включат. Оставаше само да похапнат, да съобщят всички необходими подробности, да пазят тишина и да не позволят на мъжете да се напият.

Даг нямаше много работа с оръжията си, тъй като щеше да отсъства часове, не седмици. Фаун си мислеше, че след като бе напуснал патрула, вече са приключили със сбогуванията по мръкнало. Нахлулите спомени я уплашиха. Тълпата моряци се събра на брега и тя се поуспокои, като видя колко са много. Даг изпрати Бар и Ремо с някои от ловците от Рейнтрий да разузнаят. Останалите тръгнаха по хълма, понесли няколко фенера — много по-шумни от Езерняшки патрул, но изпълнени с решителност.

За сън и дума не можеше да става. Фаун и Бери почнаха да приготвят превръзки и извадиха на масата всички лекарства на „Завръщане“, за да са готови, когато мъжете се върнат — най-вероятно някъде по изгрев, бе казал Даг. Фаун се надяваше да не се налага да съсипват новите лопати на Бери, като копаят гробове с тях, поне не за членове от техния екипаж. Знаеше, че е прекалено да се надяват да няма никакви жертви, но само така можеха да прогонят нощния мраз и страха си. Тъй като почти всички бяха тръгнали, лодките утихнаха.

Хоторн беше изчезнал някъде сред дърветата, сигурно за да поплаче насаме. Когато се върна, легна на койката си с гръб към тях. Най-сетне заспа и ръцете му се отпуснаха; миещото мече се измъкна от прегръдката му и отиде да се скрие в склада. Бо излезе, за да се поразходи покрай лодките и да поговори с другите лодкари, някои по-стари и от него. Ход, оставен за негов помощник и охрана на лодката, тръгна след него.

Задрямалият Олдър се събуди. Вече не изглеждаше красив, а напрегнат и много уморен. Фаун се запита дали често са го изпращали да подмамва лодките заради приветливото му лице и сладкодумието му. Очите му се стрелкаха насам-натам и току се спираха на Бери.

— Не можех да избягам — обади се той. — Нямаш представа какво прави Крейн с дезертьорите.

Бери го погледна, но не отговори. Фаун престана да се занимава с плетката и се запита дали ще й се наложи да зашива кожа и човешка плът.

— И какво точно прави Крейн с предателите? — попита, тъй като Бери продължаваше да мълчи.

— Умен е, нямате представа колко е умен. Уби неколцина, които му се противопоставиха, но ако някой поиска да напусне бандата, се преструва, че го пуска. Позволява му да си избере от плячката своя дял, най-леките и най-ценни неща, след това тайно го проследява. Няма начин да избягаш от усета му за същност. Прави засада, убива го и скрива плячката си. Хората в лагера дори не знаят. Няма начин да се измъкнеш жив.

Според Фаун това бе някакъв вид изкривена справедливост. Откри и доста несъответствия в разказа му. Запита се дали и Бери ги е забелязала.

— Ако не е тайна, ти как разбра? На мен ми се струва, че Крейн не е човек, който сам ще тръгне да организира засада и да копае гробове.

Олдър я погледна с неприкрита неприязън.

— И как изобщо са останали бандити? — продължи Фаун. — Да не би това да е планът на Крейн? Да остане последен?

— Непрекъснато прииждат разни хора. Като братята Дръм. Понякога набира новаци от пленените екипажи. Като Скинк.

И може би като Олдър. Фаун се зачуди струва ли си да го разпитва пред Бери как е попаднал в бандата. Може би не. Подозираше, че Бо вече се е досетил по време на предишния разпит. А пък утре сигурно щяха да хванат друг пленник, който да потвърди разказа на Олдър.

— Опитах се да ви спася — продължи Олдър и погледна с копнеж Бери. — Днес опитах всичко, което ми хрумна, за да ви накарам да продължите. Винаги съм се опитвал да спасявам колкото е възможно повече хора. Лодки със семейства, жени и деца ги пропусках.

Най-вероятно най-бедните лодки, предположи Фаун и попита:

— Ами лодките с жени?

Олдър се сви и измърмори:

— Тук не минават такива лодки.

Бери вдигна поглед към него.

Ако Крейн беше толкова умен, хитър и жесток, колкото твърдеше Олдър, сигурно оставяше жените да си въртят търговията, отрупваше ги с подаръци и се отърваваше от тях също като от дезертьорите. В противен случай за доходната му работа щеше да се разчуе, а и Бери нямаше да пропуска лодките с жени, докато разпитваше по реката.

Олдър заговори нежно и убедително:

— Сега можем да заминем. Ще сме двамата. Когато те видях, все едно се събудих след едногодишен кошмар. Толкова се страхувах за теб — никога нямаше да позволя на Крейн да те хване. Не съм и предполагал, че точно ти ще ме спасиш. Слушай, знам някои от местата, на които Крейн е скрил плячката. Ако се измъкнем сега, докато останалите са заети, можем да се върнем в Клиъркрийк богати и никога повече няма да ни се налага да се спускаме по реката. Не искам да я виждам повече тази река. Съсипа ме тя. Можем да забравим всичко това, все едно е било кошмар, и да продължим на чисто.

— Това ли си имал намерение да ми донесеш? — възкликна Бери и стисна юмруци. — Кесии с кървави пари?

Олдър поклати глава.

— Крейн ти дължи кръвнина за „Розата“, ако не за друго.

— Защо, след като е потънала в буря? — попита Фаун и изви вежди.

Олдър бе готов да я убие с поглед, но се овладя и продължи:

— За всичко е виновен онзи Езерняк магьосник. Той прави нещо с умовете на хората и ги омагьосва. Заличава доброто у хората — това е голямата му радост. Нали видя Скинк. Той е най-обикновен лодкар, с нищо не е по-различен от баща ти и гребците на „Розата“, преди Крейн да го хване и да го преобрази. Затова не успях да се измъкна. Господи, как го мразя този Крейн!

Това поне приличаше на истина. Бери вдигна поглед и за момент Фаун си помисли, че решимостта й я е предала — или че просто зачервените й очи са пълни със сълзи.

— Ако Крейн наистина те е омаял — обади се Фаун, — значи си омаян и в момента не е никак разумно да те пуснем, защото ще хукнеш обратно при него. Нищо не можеш да направиш, също както не си могъл да помогнеш и на хората.

Олдър се смълча. Да не би да се бе оплел в собствената си паяжина?

Най-сетне Бери заговори.

— Защото, ако не си омаян, просто не мога да си обясня защо не си избягал досега. На мен ми се струва, че ако един човек иска да избяга и не дава пет пари за съкровища, щеше да преплува през нощта, да се хване за някоя отломка и да се понесе надолу по реката. Имал си цяло лято. Щял си да се добереш до първия лагер или селце на Рист за ден, ден и нещо, да слезеш на брега за помощ и да предупредиш за ужасните неща, които се случват на Елбоу. Така е щяло да се свърши доста отдавна. А ти не си омаян. Така че, Олдър, кой от двата варианта избираш? Не е ли крайно време да решиш?

Олдър отвори уста и побърза да я затвори. Най-сетне реши.

— Езернякът ме е омагьосал. Напоследък дори не съм в състояние да мисля.

— В такъв случай не мога да те пусна, нали? — каза Бери и се изправи. — Ела, Фаун. Тук няма да можем да спим. Да отидем на покрива. Поне въздухът там е по-чист.

— Така си е — кимна Фаун и я последва към задния люк в ледения мрак.

Нощното небе беше ясно, обсипано със звезди. Лунният сърп се бе издигнал над източния бряг. Седнаха с кръстосани крака на покрива и заоглеждаха ту черните скали, ту мътните светлини, които идваха от прозорците на лодките покрай брега. Водата плискаше в тишината. Фаун не чуваше нито викове, нито писъци, които да отбележат началото на битката, но до лагера в пещерата имаше три мили и едва ли щяха да чуят нещо изобщо.

— Олдър беше добър човек в Клиъркрийк — рече най-сетне Бери.

Фаун мълчеше.

— Реката наистина го е покварила.

Фаун най-сетне се реши да проговори.

— Може би никога досега не се е сблъсквал с подобни изкушения. — И след миг добави: — Дано и аз не се сблъскам.

— Дано — отвърна Бери. Нощта бе студена и не се чуваха песните на насекомите. Дъхът им излизаше на валма. Най-сетне Бери събра смелост. — Кажи, Олдър омаян ли е, или не? Даг какво каза?

Фаун преглътна. Едва ли щеше да има по-подходящ момент да каже на Бери истината.

— Не е.

Бери си пое рязко дъх.

— Сама се досетих, че сигурно е така. Иначе Даг щеше да го оправи, както разомагьоса Скинк. — От устните й изскочи пара. — Не знам кое е по-лошото. Май нито единият, нито другият вариант.

— И аз — съгласи се Фаун.

— И не виждам изход от тази каша.

— И аз — повтори Фаун.

Сгушиха се в тишината и зачакаха утрото или някакво известие, но скоро студът ги принуди да влязат в каютата.