Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (12)

11.

До смрачаване „Завръщане“ измина трийсет речни мили. Спряха на място, където не се мяркаше жива душа. Уит предложи да продължат, но Бери обясни, че не иска да пътува по тъмно. Освен опасностите от подводни скали, дънери, плитчини и наноси по реката често се виждаха островчета. Ако избереше погрешната страна, можеха да заседнат на някоя плитчина или в клони, а екипажът след това го чакаше изтощителна борба, докато освободят лодката, трудна задача дори за малките лодки, предназначени за подобни начинания, и почти непосилна за товарните. Имало случаи, когато лодките били изоставяни, сподели Бери. Фаун сръчка Уит, за да го накара да замълчи, когато той предложи Даг да стане капитан нощем. Въпреки че усетът за същност на Даг се бе възстановил напълно, някои от островите бяха дълги по пет мили. А и реката си бе доста страшна дори през деня.

След това Фаун се зае да приготвя вечерята и забрави притесненията по този въпрос. Вълненията си казаха думата и всички бяха доволни, че ще си легнат рано. Даг все още бе изморен след лечението на жената от Пърл Бенд и само прегърна съпругата си, когато си легнаха, с надеждата да усети жадуваното спокойствие. Тя усети, че нещо го измъчва, и се запита дали не е присъствието на Ремо. Завесата не можеше да заслони същността. Тъй като фермерите изобщо не умееха да се заслоняват, тя реши, че Ремо също се е заслонил, както постъпваше Даг, за да не ги усеща. Самата тя бе изморена и бързо се унесе.

Продължиха по изгрев и към обяд, когато облаците се разсеяха и слънцето се показа, настроението на всички се подобри. По предложение на Бери Фаун се реши да пробва интересната метална печка, вградена в огнището на „Завръщане“, и направи за обяд пайове, без да се налага да спират, за да не стане пожар. Бе невероятно горда с постижението си, още повече че всички се нахвърлиха на храната с апетит. Следобеда откри Даг да си почива, седнал на пейката на предната палуба близо до Копърхед, Дейзи и пилетата. Облегна се на перилото и загледа гладката кафява вода.

— Даг — заговори тя, — мислиш ли, че можем да хванем достатъчно риба за вечеря?

Той отвори очи.

— Каква риба?

— Не знам какви се въдят тук. Бо разправяше колко му се искало да похапне рибка в тесто. Можеш ли да хванеш достатъчно, за да сготвя за осем души?

Той се усмихна лениво.

— Мога да опитам, Искрице.

Стана, протегна се и се отдръпна зад кошарата на животните, отпуснал лявата си ръка. Куката му едва докосваше водата. Фаун го погледна със съмнение. Когато бе накарал огромния костур да скочи при тях, докато бяха на езерото Хикори, бяха в много по-малка лодка с по-ниски бордове. Релингът на „Завръщане“ й се струваше ужасно висок — нито една риба нямаше да успее да скочи.

През следващите десет минути не се случи нищо и Фаун реши да се оттегли в малкото си царство пред огнището, за да помисли как да приготви бекона за вечеря. Стори й се, че Даг е заспал. Е, ако цопнеше във водата, щеше да се събуди; освен това плуваше доста по-добре от нея. Изведнъж той се напрегна и възкликна:

— Ха!

Фаун проточи врат.

Даг се преви още повече над седалката за гребците и изрева:

— Мътните го взели!

Фаун се хвърли към него и го хвана през кръста, задърпа го назад, но краката й се плъзгаха по палубата. Нещо огромно и сиво се бе нанизало на куката на Даг и се опитваше да го повлече в реката. Сигурно искаше да го изяде, реши Фаун. Създанието бе право за себе си, но тя нямаше намерение да се откаже от любимия си съпруг заради някакво противно речно чудовище.

— Даг, пусни я! Няма значение! Не държа да готвя риба!

— Не мога. Злините да я вземат дано! Проклетият рибок се наниза на куката ми! — Даг успя да се изправи, запъна крака във вътрешната страна на корпуса и дръпна с всички сили.

Дълга няколко стъпки сива риба се надигна от кафявата вода, профуча покрай тях и тупна на палубата толкова тежко, че лодката се разтърси. Даг, повлечен от куката, падна след рибата, Фаун също. Стреснатият Копърхед затанцува в тесния бокс, тръскаше глава и цвилеше, а козата блееше от страх, но Фаун така и не можа да определи дали е заради буйния кон, или заради речното чудовище.

— Уит! — викна Даг. — Донеси чук! Бързо!

Суматохата привлече целия екипаж на „Завръщане“. Уит, Ход и Хоторн се скупчиха на прозореца на люка. Бери, Ремо и Бо надничаха от покрива. Уит изчезна нанякъде, Хоторн дотърча при тях. Ход гледаше копитата на Копърхед и не посмя да пристъпи напред. Фаун се изправи и едва сега огледа най-огромната риба — ако това нещо можеше да се нарече риба, — която бе виждала. Бе почти толкова дълга, колкото и широка. Главата й бе огромна, очите блестяха в златисто, устата й — широка и грозна — бе налапала куката на Даг. Червените хриле се издуваха, мустачките потръпваха, докато чудовището се мяташе като обезумяло. И теглеше Даг след себе си.

Уит се появи с чисто нова лъскава лопата, която бе грабнал от стоката на Бери, и започна да налага рибата. Даг го насърчаваше.

— Давай, Уит! По-силно! Олеле! Цели се в главата, мътните да те вземат!

Най-сетне рибата престана да мърда и Даг си пое дълбоко дъх, седна и внимателно извади куката от устата й. Ако го бе повлякла след себе си през борда, щеше да го завлече на дъното и той щеше да се удави, преди да успее да се освободи. На Фаун й призля. Даг тръсна ръка, огледа слисаната публика и заяви:

— Готово, Искрице. Вечеря за осем.

— Благодаря, Даг — каза със свито гърло Фаун. Той й се усмихна и напрежението му започна да се топи. Почти успя да си придаде вид на човек, който е планирал всичко това, но тя реши, че сигурно и той е наясно какво щеше да стане, ако се бе озовал на дъното на реката.

— Аз бих казал за четирийсет и осем — обади се Уит, докато оглеждаше огромната лъскава риба. — Колко ли тежи това чудо?

— Поне четирийсет и пет, ако не и петдесет килограма — обади се Бо. Това бе мнението на специалист, реши Фаун. Уит подсвирна.

— Не отричам — обади се Бери, погледна Фаун и поклати глава, — че ми беше казала, че съпругът ти умее да лови риба. Но никога не бях виждала някой да използва Езерняк за стръв.

— Как да я събера в тигана? — опита да се пошегува Фаун, но почти проплака.

— Уит и Ход ще я почистят и ще я нарежат — отвърна Даг прекалено спокойно, изправи се и избърса куката в крачола си. — Бо с удоволствие ще им обясни как става.

Уит не остана особено доволен, но въпреки това не протестира. Двамата с Ход повлякоха улова към задната палуба, за да го нарежат. Бо им даваше инструкции и явно искрено се забавляваше.

Фаун остана за кратко с Даг, докато той се миеше в кухнята. Стисна го за раменете.

— Не е нужно да изпълняваш всяка моя глупава прищявка. Разчитам, че си по-разумният от двамата.

Той я прегърна.

— Риба за вечеря изобщо не е прищявка. Не и докато сме на реката. Ако бяхме някъде в пустинята, бих казал, че желанието ти е неизпълнимо. — И я погледна невинно.

Тя го бодна с пръст в корема и се намръщи.

Даг присви очи.

— Добре де, признавам, че нещата се пообъркаха.

— Това чудо за малко да ти отхапе ръката. Нали видях! Не можа ли да избереш някоя по-малка? Не е нужно да се доказваш пред мен.

В отговор той се засмя и се наведе, за да я целуне по къдриците. Тя се сгуши до него, въпреки че не бе сигурна дали това е опит да й се извини, да я уплаши още повече или да я разсее.

Заговори жално:

— Нямам нищо против да похапна риба, въпреки че във фермата рядко се случваше. Просто се притеснявам от риби, които са толкова големи, че могат да ме изядат.

— Има морски котки, които са още по-големи. Има морска есетра, която плава до долната част на Грей, и е поне десет пъти по-голяма.

— Хич не ми казвай! — заяви Фаун. — Първо блатни гущери с огромни зъби, сега пък риби, които могат да погълнат „Завръщане“. Накъде си ни повел? Въвеждам ново правило. Повече не лови риби, които са по-големи от мен! Разбра ли, Даг Блуфийлд?

Той се подсмихна и я прегърна. Бе много приятно, макар тя да не очакваше точно подобен отговор.

 

 

За вечеря Фаун изпържи филето и всички се наядоха до пръсване. Месото се оказа сладко и сочно, но нямаше край. Същото бе и на закуска. Обядваха със сандвичи с филе. Вечеряха същото. На следващата закуска отново. Накрая Уит се разбунтува и изнесе останалото, за да го изхвърли през борда и да нахрани братята канибали на чудовището. Разкъсана между възмущението, че разхищава храната, и огромно облекчение, Фаун се съгласи.

— Май трябва да внимаваш за какво молиш Даг — заяви Уит. — Понякога твоят човек ме плаши.

 

 

В късния следобед Даг попита Бери дали има нещо против да спрат за малко в един лагер на Езерняци, този път на южния бряг на Грейс. Фаун знаеше, че Бери няма търпение да подминат Силвър Шоулс и се притеснява да не заседнат някъде и да се наложи да чакат до следващата буря нагоре по течението. Въпреки това тя погледна Даг и се съгласи.

— Само че побързай, Езерняко.

Брегът бе гол, а лагерът бе разположен по-навътре, така че не се виждаше от реката. Основната цел на сала бе да превозва патрули, затова нямаше много работа. Даг тръгна сам. Не покани нито Фаун, нито Ремо — не че младежът щеше да тръгне.

Патрулният от Пърл Рифъл изпълняваше командите на Бери безропотно, а когато не бе на смяна, си мълчеше. Опитите на Уит да се сприятели с него не дадоха никакъв резултат. Фаун не го бе забелязала да разговаря и с Даг, въпреки че го видя да го гледа, сякаш се опитваше да си обясни нещо, но така и не успяваше. Ход се притесняваше, когато бе близо до Ремо, но пък Ход се притесняваше от почти всички.

Хоторн свали козата на брега, за да я пусне да попасе за около час. Ремо каза, че може да свали и Копърхед, и Фаун се изненада, но след това се сети, че той всъщност иска да е по-настрани от другите. Уит следваше Бери на всяка крачка.

— Ще се поразходя и ще посрещна Даг — заяви Фаун, когато приключи с работата си.

Пътеката от брега до хълма бе покрита с хлъзгави мокри листа. Не се мяркаха никакви хора. След половин миля Фаун видя Даг да се връща през гората. По изражението му разбра, че мисията е била неуспешна.

— Не се ли получи? — попита тихо тя.

Той поклати глава.

— Постарах се да не повтарям грешките си. Казах им, че името ми е Даг Отър Хоуп, и ги оставих с впечатлението, че съм частен куриер. Нямаше никакъв смисъл. Нямали излишни ножове. Може — лагерът не е голям.

— Жалко. — Фаун тръгна до него. Не само че никой от „Завръщане“ нямаше да чуе какво си говорят, но бяха и извън обхвата на усета за същност. Сега бе подходящ момент да попита.

— Твоят Ремо не ми се струва много щастлив. Какво всъщност смяташ да правиш с него?

— Не е моят Ремо.

— Тръгна с теб, нали?

— Само защото сме от един вид не означава, че ще го осиновя.

— Ще има ли неприятности, ако се върне в Пърл Рифъл или дезертира?

Даг въздъхна.

— Може би. Май не е наясно каква е разликата между прогонен и избрал изгнанието.

— Почти не говори — отвърна замислено Фаун. — Нищо не казва.

— Затова пък слуша. — Даг наклони глава. — Я си спомни времето, когато дойдох в Уест Блу, преди да се оженим. За пръв път през дългия си живот, много по-дълъг, отколкото на Ремо, спях във фермерска къща и се хранех на фермерска трапеза. Слушах какво си говорят фермерите. Ремо никога не е работил като патрулен в друг лагер, досега не е напускал родния си лагер, също като Уит. Дай му време да премисли новите впечатления.

— Хм. Вчера следобед, докато си почиваше, отиде и открадна миещата мечка на Хоторн. Свря се сред стоката и я гушна. Просто си седеше — с единственото живо същество, което не го гледа накриво. Хоторн се усети, че животинчето го няма, и го накара да му го върне.

— Никой на лодката не го гледа накриво.

— Никой на лодката не е достатъчно истински за Ремо — освен теб. А ти не се държиш много мило с него.

Даг изсумтя.

Фаун вирна брадичка.

— Според мен на един Езерняк не му се отразява добре най-неочаквано да бъде откъснат от всичко, което познава. Започват да тъгуват.

— Така е — въздъхна Даг.

Тя го погледна остро. „Разбира се, че е така.“

— Ход ми изглежда по-добре — отбеляза тя след няколко крачки. Постара се гласът й да прозвучи ведро. — Кожата му изглежда по-свежа, станал е по-чевръст и е започнал да заглажда косъм. Вече почти не използва патерицата ти. Наблюдава те. Наблюдава и Ремо, докато Ремо наблюдава теб. — Прехапа устна. Май от опита й да разведри разговора не се получи нищо. — Не мога да кажа, че ревнува. Нито че завижда. Само че… Когато го погледна, си представям куче, което зяпа кокал.

Даг кимна.

— Омаян е. Нищо не съм измислил по този въпрос.

— А мислил ли си? Защото… Ох! — Фаун се намръщи и спря. Клонът, който бе отместила, се отплесна и я перна. Оказа се бодлив рожков. Освен че я издраска, се оплете в косата й.

— Чакай малко. — Даг посегна и внимателно освободи кичурите, прекърши клона и го избута настрани от пътеката. — Много ги мразя тези противни дървета. Из Олеана ги има навсякъде. Не дават плодове, дървесината им не става почти за нищо, така и не разбирам защо са им бодлите.

— Ограда от рожков е чудесна, ако искаш да спреш нежелани посетители.

— По-подходящи са за огъня. — Все още стискаше клона, а изражението му накара Фаун да се почувства неловко. — Това дърво няма да липсва на никого. Ако някоя злина реши да изтръгне същността на такова дърво, ще направи едно добро дело. — Замълча за миг. — Помниш ли комара, чиято същност изтръгнах в Лъмптън Маркет?

— Да, нали след това се разболя.

— Оттогава все се питам какво ли ще стане, ако пробвам с нещо друго.

— Даг, не е разумно. — Какво ли разочарование бе изпитал в лагера, за да изпадне в подобно настроение?

— Да, но я ги виж лечителите. Мислих и за тях. Старшите си имат тайни. Същността им е много силна, сякаш са събрали целия дар. Не е задължително да притежават широк обхват. От Хохари никога няма да излезе патрул, но тя е в състояние да отдава същност и да подсилва всеки ден. Все си мислех, че това е дарба. Ами ако се окаже, че не е? Никога не съм виждал…

— Никакви комари повече — прекъсна го строго Фаун. — Изобщо никакви буболечки повече. Помниш ли какво стана с ръката ти?

— Да, но какво ще кажеш за това дърво? То няма да липсва на абсолютно никого.

— То е поне сто милиона пъти по-голямо от комар.

— Комарът страшно сърбеше. Сигурно дървото ще ме направи бодлив и ще ми се прииска да се установя на едно място.

— Какво, да не би да се опитваш да ми кажеш, че никой няма представа?

Той я погледна сърдито.

— Извинявай — отвърна неискрено тя.

Устните му потрепнаха.

Фаун нямаше представа какво би могла да причини на човек същността на цяло дърво. Подозираше, че и Даг не знае. Забеляза, че гледа съсредоточено бодливите клони и стъблото.

— Бъди разумен — помоли го. — Не започвай с цялото дърво. Започни с нещо по-малко. — Бръкна в джоба на полата си и извади нещо с два пръста. — Ето, вземи.

Даг протегна ръка, за да вземе подаръка.

— Овес?

— Одеве храних Дейзи и Копърхед.

— Едно овесено зърно? — Бе свел поглед към шепата си.

— Ако изядеш едно зърно, няма да ти стане лошо. Нищо няма да ти стане дори да изядеш цяла купичка овес. Няма да е като купа комари или противни бодли. Дори Копърхед не е в състояние да изяде това дърво.

— Много интересно сравнение. Виж ти. Ние поемаме същността на храната и я преработваме — при всички ни е така. И при Езерняците, и при фермерите, и при животните, при всички живи същества. На това му се казва естествено подсилване на същността. — Той огледа пътеката. Бяха съвсем сами. Стисна юмрук, прокара куката по ръката си, след това отвори длан. Овесеното зърно го нямаше. Даг изтри петънцето сив прах в крачола си. — Виж ти — рече отново. Бе станал сериозен.

— Какво стана? — попита притеснено Фаун.

Той потри лявата си ръка.

— Усещам как същността му премина в моята. Не е толкова неприятно, колкото беше при комара. Да имаш още овес в джоба?

— Нали не си забравил температурата и как се поду? Изчакай един ден. Тогава пробвай с второ. Може би.

— Бери има цяло буре овес на „Завръщане“ — заяви замислено Даг. — Мисля, че след като е безопасно да го изядеш, не би трябвало да има проблем да му изтръгнеш същността. Май е по-добре просто да си ям храната, но при спешни случаи това може и да е от помощ.

— Не знам, Даг. Може би ти трябва друг Езерняк за партньор при подобен експеримент. — Все някой трябваше да го предупреди, ако започнеше да причинява непоправима вреда на същността си, и да предупреди и нея, за да сложи край на тази работа. Още не бе забравила проблема с рибата. — Ремо дали няма да ти е от помощ?

— Не ми се ще да изпробвам подобно нещо пред младия Ремо. Работата със същността смущава всеки Езерняк, който е виждал как действат злините.

— А Ремо виждал ли е?

Даг стисна устни.

— Може и да не е, Искрице. От години в района на Пърл Рифъл не са съобщавали за появата на злини. Ако никога не е прехвърлян в други лагери, най-вероятно не е срещал злини.

— Значи няма да познае магията на злината, ако я види?

— По всяка вероятност няма.

За огромно облекчение на Фаун Даг обърна гръб на рожкова и тръгна по пътеката. Тя го настигна, той я прегърна и продължиха един до друг.

— Значи — започна Фаун, — ако наситената същност е характерна за лечителите, а големият обхват на усета за същност е необходим на патрулния, що за човек е този, който притежава и двете?

— Майстор на ножове. Мъж или жена.

— Значи има и жени майстори на ножове? — Тя познаваше единствено Дар, враждебно настроения брат на Даг. Бе показал явна неприязън към булката фермерка.

— Разбира се.

— А какви са хората, които нямат нито наситеност на същността, нито обхват?

— Фермери — отвърна Даг и устните му потрепнаха. — Извинявай.

Наистина съжаляваше. Фаун тръсна глава.

— Само че не е точно така — продължи той замислено. — Натъкваме се на фермери, които имат наченки на осъзната същност, когато патрулираме и обръщаме специално внимание. Вземи леля Нати например. Донякъде и ти.

— Аз ли? — изненада се Фаун. — Че аз нямам никакъв обхват. Нямам и усет за същност, за да имам обхват.

— Абсолютно никакъв — съгласи се весело той. Тя бе готова да го сръчка. — Но пък имаш необикновена същност… не е наситена, но пък е ярка. Същността ти е много красива. Защо мислиш те наричам Искрица?

— Мислех, че е просто на галено. Като за някое животинче — отвърна дръзко тя.

Той я погледна обидено.

— Не, това е самата истина. Напълно естествено. Все едно да нарека червенокосия Саса Морковената глава.

— Горната част на морковите е зелена. Не забравяй, че съм расла във ферма. — Не се сдържа и се усмихна. Нима красотата бе в същността? Очевидно. Само че другите Езерняци не бяха запленени от същността й като Даг. Да не би да е въпрос на вкус, както казала възрастната госпожа, когато целунала кравата си. Фаун се усмихна, припомнила си старата поговорка на леля Нати. Ами ако наистина беше така? Ами ако не беше нито ласкателство, нито увлечение, а самата истина? Даг бе искрен човек, когато искаше. Ами ако той наистина виждаше същността й по-ярка и му се налагаше да присвива очи също като по-чувствителните, които присвиват очи срещу слънцето? Може би реагираше като жадния, когато види вода.

— Какво ти давам аз? — попита рязко тя.

— Въздух.

— Питам те сериозно. — Спря и се обърна към него.

— Говоря сериозно. — Усмивката му поне изглеждаше сериозна.

— Когато Ход се качи на „Завръщане“, ти каза, че нямам представа какво ти давам всеки ден. Помниш ли?

И в този момент тя откри разликата между неподвижен и застинал на място.

— Знаеш ли какво е? — настоя той.

— Какво ти давам за твоята същност?

Тя мигна. Даг я притисна до себе си, наведе глава и я целуна дълго. Не че избягваше въпроса, просто искаше да го вкуси. Най-сетне я пусна и сви вежди, а тя се отпусна.

— Равновесие — продължи той. — Ти ме… освобождаваш.

— Не разбирам.

— И аз.

— Даг… — опита се да протестира тя. — Ако сам не можеш да го разбереш, за да ми обясниш, кой може?

Той сведе глава в мълчаливо съгласие.

— Ти караш същността ми да изчезне. Не, не е това — продължи той, когато тя понечи да недоволства. — Представи си… представи си, че мускулите ти са напрегнати, пренатоварени и всяко движение е свързано с усилие. Сега си представи какви са мускулите ти, когато действат без усилие и без да те карат да се замисляш. Те изпълняват всичко, което поискаш. Също като съвършения изстрел.

— Хм. — Стана й ясно, че все още не е напипал същността, но явно се доближаваше, макар да му бе трудно.

— Същото е, когато направя съвършен изстрел с лъка. Случва се от време на време, макар да не е достатъчно често. Не става въпрос стрелата просто да попадне в целта, нещо, което ми се случва редовно. При съвършения изстрел всичко си е както обикновено, но не съвсем. За частица от секундата имаш чувството, че всичките ти тревоги, тялото, лъкът, целта, дори стрелата изчезват. Остава само полетът. — Отпускаше и свиваше пръсти. — Същността на лявата ми ръка е също като полета на стрелата, но без стрелата.

Сведе поглед, сякаш думите му бяха паднали в шепата му най-неочаквано, също като изкуствен зъб.

„Той току-що каза нещо важно. Не го забравяй, фермерско момиче, дори в момента да не ти е напълно ясно.“

— А защо аз не съм омаяна като Ход? Лекувал си ни и двамата със същността. Отговорът е някъде между тримата.

Той бавно затвори уста. Златистите му очи помръкнаха.

— Задържаме Бери — каза и закрачи напред.

Фаун се опита да го догони, доволна, че не бе пренебрегнал въпроса й, а неочаквано направеното сравнение означаваше, че е мислил над него. „Значи не трябва да му позволявам да забрави.“