Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (7)

6.

Каруците спряха до дървена барака, която собственикът очевидно се опитваше да превърне в склад, като добавя нови пристройки. Уит скочи от първата, за да помогне на Ход да докуцука до пейката край входа, където наруши спокойствието на неколцина безделници. След като се увери, че не са пияни, Мейп ги нае да разтоварят стоката. За изненада на Фаун те свалиха само горните сандъци от нейната каруца. След това Уит се качи при тях и Танър пое юздите, за да обърне каруцата към реката.

— Къде отиваме? — попита Фаун.

Танър кимна към сала. Беше си най-обикновена дъсчена платформа, с изключение на един стълб в единия край — приличаше на къса мачта.

— Пресичаме реката и продължаваме нагоре от Посъм Ландинг.

Е, Даг щеше да я намери дори там. Фаун отиде при Уефт, за да я убеди да тръгне по широкия трап, който много приличаше на врата на обор, а Уит направи същото с Уорп. Конете се колебаеха, но най-сетне решиха, че ще стъпят на някакъв необичаен мост, и не засрамиха бившите си собственици. Спокойствието на първия впряг също им оказа влияние.

Подобието на мачта се оказа макара с увито около нея дебело въже. Единият му край бе вързан за дебело дърво на брега, а другият — за подобно дърво на другия бряг. По въжето имаше накачени малки шамандури. Фаун бе малко разочарована, че няма да се качат на прочутия Езерняшки сал, но все пак загледа с интерес как двама салджии пъхват дъбови пръти в дупките на стълба и започват да го въртят. Уит също гледаше като омагьосан, а после предложи да помогне и хвана единия прът. Водата изглеждаше чиста и спокойна, но Фаун трепна уплашено, когато един дънер изскочи на повърхността и удари сала отстрани. Вече разбираше, че реката съвсем не е безопасна като езеро. Едва ли работата на сала бе приятна, когато реката придойдеше, завалеше и станеше студено.

— А лодките как минават под въжето? — попита тя, докато гледаше как дънерът се преобръща, плъзва се настрани и продължава надолу по течението.

— Работниците го махат — отвърна Танър. — Изтеглят го, а после го връщат от другата страна с някоя лодка. Сега обаче реката е така пресъхнала, че почти никой не пътува по нея и са го оставили да си стои.

Стигнаха отсрещния бряг и салджиите спуснаха подвижното мостче. Фаун и Уит отново хванаха юздите на конете и каруцата слезе безпроблемно. После двамата седнаха при Танър и поеха по изровения път нагоре по реката.

Изкачиха един хълм и видяха лодките на Посъм Ландинг. По нищо не приличаха на заострените тесни лодки на Езерняците, повече наподобяваха колиби, боднати върху кутии. Бяха грозни. Някои имаха дори комини, от които се процеждаше дим. Сякаш нечие селце неочаквано бе решило да побегне към морето. Фаун се ухили, като си представи как къщата се отдалечава пред погледите на изумените си собственици. Непрекъснато се случваше хората да бягат от домовете си, защо да не стане и обратното? Двамата с Даг можеха да отплават в такава къщурка чак до Греймаут. Да избягат заедно. Усмивката й се стопи.

Танър спря каруцата пред друга постройка, приличаща на склад, и Фаун скочи от капрата и погледна брат си.

— Отивам да погледам лодките.

Той се намръщи разочаровано, но се зае да махне задния капак на каруцата и да започне да сваля стоката.

— Обаче да внимаваш. — Сигурно й завиждаше, едва ли бе чак притеснен.

— Ей там съм де! Съвсем е близо.

Едва се сдържа да не затича към брега — нали вече бе разумна омъжена жена. Освен това щеше да е жестоко спрямо Уит. Накрая реши да потича с подскоци само няколко метра.

Стигна на брега, пое си дълбоко дъх и се заоглежда. Имаше по-малко хора, отколкото бе очаквала. Само неколцина в склада и още петима-шестима край една от лодките, за която Танър каза, че била нещо като магазин. Сигурно някоя от къщите, които надничаха сред голите клони на дърветата, бе кръчмата. Може пък някои от лодкарите да бяха отишли на лов из хълмовете, след като реката бе почти пресъхнала. Двама-трима безмълвно ловяха риба, седнали в лодките си — един, стори й се много странно, бе нахлупил на главата си метален чайник, също като шлем. Защо ли? Да не би да беше загубил някакъв облог? Неколцина мъже, седнали на палубата на една лодка, бяха свели глави над някаква игра; зарове, реши Фаун, въпреки че не можеше да види добре. Един се обърна и я огледа, докато минаваше, подсвирна грубиянски, но обрат в играта предизвика дюдюканията на останалите и привлече вниманието му. От бараката на една от лодките излезе жена и изхвърли нещо през борда.

Фаун продължи разходката си покрай лодките в опит да открие „тяхната“. Някои бяха малки и очевидно нямаше място за кон. Други вече бяха натоварени с добитък — на една видя четири вола, които кротко преживяха. Значи на тези лодки можеше да се прекарват едри животни, но тази специално бе вече пълна. На някои имаше кафези с пилета — или качени най-отгоре, или сбутани в някой ъгъл, на други лежаха кучета — нито едно не я залая. Тя спря и се заоглежда. Някакъв човек, седнал на кърмата на една лодка, докосна провисналата периферия на шапката си и й отправи беззъба усмивка.

— Возите ли пътници? — провикна се тя.

— Теб ще те повозя, малката! — отвърна той и се ухили.

Фаун се намръщи.

— Значи мен, съпруга ми и коня му.

Той смъкна шапката с един замах и отдолу се показа мазна коса.

— Я остави съпруга и коня. С мен добре ще се повозиш. Ако… леле! — Притисна длан към главата си, където го перна парче дърво, долетяло сякаш от нищото. Погледна наляво и се заоплаква. — Що ме замери ма? Просто се държа любезно.

На плоския покрив на съседната лодка в люлеещ се стол се бе настанила жена с домашнотъкана пола и дялаше нещо. Беше млада, доста слаба, с права руса коса, вързана на опашка. Имаше ясни сини очи и недоволно стисната широка уста.

— За да ти напомня да не се държиш като глупак, Джос — тросна се жената. — Извини се веднага.

— Извинявай, капитан Бери.

След тези думи го порази ново парче дърво, тъй като не бе достатъчно бърз, за да го избегне.

— Ох!

— На нея, глупако! — подвикна русата.

Джос нахлупи отново шапката и смъкна периферията над очите си.

— Извинявай, госпоице… госпожо де — изфъфли на Фаун. И се премести под навеса, за да избегне нови попадения.

— Глупак — повтори жената с пълно безразличие.

Фаун продължи още няколко крачки и забеляза, че носът на лодката на Джос е заседнал в тинята, а тази на Бери все още е на вода. В единия й край имаше празно отделение за животни, а в другия кафези с пилета, които кълвяха зърно. Не миришеше на курешки обаче — очевидно тази Бери почистваше редовно. Фаун сложи ръце на кръста си и попита жената — тя едва ли бе много по-възрастна от нея:

— Какво дялкаш?

— Поплавъци. От топола стават чудни поплавъци. И за въжетата, и за шамандури. Повечето мека дървесина става.

Фаун кимна, окуражена от подробното, макар и неразбираемо обяснение, и подобие на усмивка озари строгото досега лице на жената. Можеше да отговори просто: „Не е твоя работа“.

— А ти превозваш ли пътници?

Русата я огледа по-внимателно.

— Не всъщност. Търгувам надолу по реката и спирам на доста места. Няма закъде да бързам.

— Добре. И ние не бързаме. Докъде ще ходиш?

— Още не знам.

— Мога ли да разгледам лодката ти? Никога не съм се качвала на лодка. — Фаун се усмихна подкупващо. Нямаше да посмее да помоли за същото похотливия Джос, но с тази жена май й излезе късметът.

Жената наклони глава на една страна, след това кимна. Пъхна ножа в ножницата на колана си и слезе от покрива — всъщност скочи, без да обръща внимание на стълбата. Вдигна една дълга дъска и я избута до брега. Фаун я огледа предпазливо, притаи дъх и успя да се качи, без да падне в тинята.

Стъпи на палубата и се огледа развълнувано.

— Здрасти. Аз съм Фаун Блуфийлд.

Жената кимна. Имаше ясно очертани скули, заострена брадичка и приличаше на приятелски настроена невестулка. Бе по-висока от Фаун — то май всички бяха по-високи от нея, — сигурно бе дори по-висока от Уит. Чудесната й светла кожа бе загоряла.

— Бери Клиъркрийк. Аз съм собственичката на лодката.

Капитан или собственик, понякога и двете. Сигурно и двете, реши обнадеждено Фаун. Бери протегна дружелюбно ръка, малка, но по-загрубяла, отколкото на Фаун. Фаун я стисна, пусна я и се усмихна.

— Какво държиш в кошарата? — И кимна към сламата. Забеляза дарадонките и добави: — А, коза.

— Казва се Дейзи. Брат ми я свали на брега да попасе.

— Значи имаш прясно мляко и яйца. — Вече й бе приятно на лодката.

Бери кимна.

— Намират се.

— Отраснала съм във ферма. Край Уест Блу. — Бери я изгледа объркано и тя уточни: — Намира се на север от Лъмптън Маркет.

Бери продължи да я гледа все така, затова Фаун обясни:

— Лъмптън е нагоре по реката, близо до Силвър Шоулс.

— А, Стоуни Форк. Там има голям нанос. Знаеш ли как се дои коза?

— Разбира се.

— Хм. — Бери се колебаеше. — А можеш ли да готвиш? Добре ли готвиш?

— Поне така твърди съпругът ми.

Собственичката я огледа. Фаун знаеше, че заради ръста си изглежда още по-млада.

— Откога сте женени?

Фаун се изчерви.

— От четири месеца. — Струваше й се по-дълго, заради всичко, което се бе случило.

Бери се усмихна.

— Не съм сигурна дали да се доверя на преценката му. Ела да разгледаш лодката!

Малка врата или люк в предната част на бараката отвеждаше по няколко груби дървени стъпала в тъмна стаичка. Наложи се Фаун да се наведе, което означаваше, че Даг трябва да се сгъне на две и много да внимава, когато се изправя. Предната част бе пълна със стоки: намотки въже, топове вълнени и ленени платове, кожи, бъчви и бурета. Фаун усети аромат на ябълки, масло, лой и мас. Едно от буретата бе поставено върху дървена стойка и от едната страна се виждаше канелка. От него се носеше съскане, което означаваше, че ябълковото вино ферментира заради нетипичната за сезона топлина. Имаше купчини ядки и пушени бутове, закачени на гредите. Навсякъде се виждаха дъги на бъчви. Все стока, произведена по някой от притоците на Грейс. В един ъгъл бяха събрани произведени в Трипойнт сечива — лопати и брадви, лемежи, пирони, дори карфици и игли.

— Да не би да идваш чак от Трипойнт? — попита Фаун, без да крие страхопочитанието си.

— А, не, стигам само на половината дотам. Купуваме стоката от едно място, после я продаваме надолу по реката, както се случи.

В дъното на бараката имаше място за спане, осветено от две малки прозорчета, и врата, която водеше към задната палуба. По двете тесни койки до стената бе натрупана още стока, също и зад пердето под едната. На тази лодка имаше истинско каменно огнище. Под черен чайник с вода тлееха въглени. Хитро измисленият плот за маса се вдигаше и се закачваше на стената, краката се сгъваха и се използваха като стойка за метални чинии, чаши и друга посуда.

— Как се сдоби с тази прекрасна лодка?

Бери се намръщи.

— Татко прави — правеше де — по една на година, за да ходи до Греймаут. С по-големия ми брат обработват дървения материал, а аз се занимавам с калафатването и напасването. Мама почина, когато бях на десет, и оттогава той ни води навсякъде със себе си. — Изражението й омекна. — Връща се нагоре по реката като общ работник на някоя лодка. Големият ми брат работеше с него, а ние с малкия минавахме за товар, докато не се научих да свиря на цигулка. И започнах да изкарвам повече от него! Много се ядосваше, въпреки че от гордост не го показваше.

Фаун кимна с разбиране и подхвърли:

— Такива са те бащите.

Бери въздъхна и кимна.

Фаун се замисли за колебанието, с което Бери заговори за баща си, и се запита как най-тактично да зададе следващия си въпрос.

— А той… какво е станало?

Бери скръсти ръце и я погледна право в очите.

— Не знам. Миналата есен с големия ми брат отплуваха надолу по реката и през пролетта така и не се върнаха. Не чух абсолютно нищо за тях, въпреки че разпитвах всички. Остави тази лодка недовършена. Аз я оправих, натоварих я със стока и сама се грижа за нея. Така трудът му няма да отиде нахалост. Решила съм да спирам навсякъде и да разпитвам за тях. Може пък да открия нещо.

— Ясно — отвърна Фаун. — Умно решение.

Имаше много причини, поради които един мъж да не се върне от пътуване, и повечето от тях бяха тъжни. Поне за семейните мъже. Ако ставаше дума за младеж, човек можеше да допусне, че се е отдал на приключения и не се сеща да прати вест на притеснените си роднини, но един баща не би постъпил по този начин.

— А вие защо не тръгнахте с тях?

Последва кратко мълчание, после Бери каза малко сопнато:

— Ела да ти покажа останалата част от лодката ми.

Излязоха през задната врата.

Дълго тежко весло бе закрепено на яки дървени панти и се спускаше под ъгъл във водата. Фаун се сети, че това трябва да е рулят. Бери или някой друг бе нагласил няколко въдици, снабдени със звънчета.

— Добър ли е уловът? — попита Фаун.

— Понякога. Тук няма кой знае какво — има прекалено много други рибари. — Бери кимна към дългата редица лодки, на които също имаше такива въдици.

— Даг, съпруга ми… много го бива да лови риба.

— Наистина ли? А разбира ли от лодки?

— Повече от мен, но това не означава нищо. Не съм сигурна дали някога се е качвал на такава лодка, но пък знае да гребе. Може и да плува. Всъщност усвоява всичко, което реши.

— Виж ти — отвърна Бери и се почеса по носа.

Фаун събра смелост.

— Колко ще струва да ни вземеш? Двама сме плюс коня.

— Чакай да видим… — Бери се умълча. Фаун нетърпеливо зачака.

Бери зарея поглед към блестящата вода, подръпна разсеяно кордата на една от въдиците и каза:

— Ще намерим място, но… Двама от екипажа ми, яки момчета, които са на греблата, снощи се сбили за някаква глупост в Ландинг и още не са се върнали. — Погледна към брега. — Май изобщо нямат намерение да се върнат. Така че оставаме само ние с брат ми и старият Бо. Аз мога да се оправям с руля, но не мога да вися там цял ден, да си отварям очите и да готвя. Ти каза, че можеш да готвиш. Ако съпругът ти е някой як фермер с две здрави ръце, който не се страхува от водата, с вуйчо Бо бързо ще го научим какво да прави. Можем да се разберем вместо да плащате да работите. Какво ще кажеш?

— Няма проблем да готвя — отвърна с готовност Фаун, доволна, че ще спестят пари. — У нас всяка вечер помагах в готвенето за осем души. А пък Даг… — Даг съвсем не отговаряше на описанието на Бери за як фермер, но Фаун не се съмняваше, че ще се справи с работата. — Даг ще трябва сам да реши.

— Става — кимна Бери.

Замълчаха, после Бери предложи:

— Какво ще кажеш за по чаша ябълково вино? Имам колкото искаш. Няма да издържи до зимата. Продадох малко на лодкарите наоколо и те казаха, че вече било доста резливо.

— Благодаря — отвърна Фаун, доволна, че може да седне и да си поприказва още малко с тази интересна жена. До миналата пролет не бе напускала бащината си ферма. Опита се да си представи какво е да пътува по Грейс и Грей — Сивата река — не просто веднъж, а поне осем или десет пъти, не — поне шестнайсет, може би двайсет. Бери я заведе вътре, взе две чаши и врътна канелката на бурето. Виното наистина бе резливо, но все още не бе изгубило сладостта си. Седнаха.

— Иска ми се по-скоро да завали — каза Бери. — Спрях тук, за да разпитам, и десет дена вече не мога да мръдна. Реката трябва да се вдигне поне две педи, за да премина, и дори тогава рискувам да закача дъното. — Отпи, избърса уста с ръкав и добави: — Не си отдавна на реката, нали?

Фаун поклати глава.

— Ако питаш за твоите хора, не сме чули нищо. Поне ние с Уит. За Даг не знам.

— Уит ли?

— Брат ми. Той дойде с нас до Грейс. Утре се връща със стъкларите. — И обясни за Уорп и Уефт и за финансовите машинации на Уит. Вече бе изпила половин чаша вино и се чувстваше по-дръзка. — А ти защо си останала миналата есен? — Знаеше колко е мъчително да нямаш известия от хората, които обичаш, но пък все трябваше да е имало някаква причина. И тя вече се досещаше каква е.

— Ти наистина ли се омъжи това лято? — попита Бери.

Фаун кимна и докосна брачната връв на Даг — ръцете й бяха в скута. Усещането, което той бе вложил преди Рейнтрий, бе избледняло. Може би сега, след като призрачната му ръка се бе върнала, щеше да поднови магията. „Същността“, поправи се наум.

— И аз мислех, че ще се омъжа — въздъхна Бери. — Останах, за да оправя новия си дом, затова татко остави малкия ми брат — да ми помага. Олдър, годеникът ми, тръгна с татко, защото никога не бе слизал по реката, и татко искаше да го научи как се търгува. Щяхме да се оженим през пролетта, когато се върнат с печалбата. Татко каза, че това щяло да е най-доброто му пътуване, но пък той го казва всяка есен, независимо дали е истина, или не. — Отпи глътка вино. — Пролетта дойде, но те така и не се върнаха в Клиър Крийк, нито един от тримата, нито някой помощниците им. А бях подготвила всичко, абсолютно всичко…

Фаун кимна. Знаеше за какво говори Бери — чаршафи, посуда, всичко необходимо за брачното ложе, пухени завивки, може би дори бродирани, пердета, храна, чиста къща, спретната и подредена. Сватбената рокля е ушита. И тогава булката започва да чака, отначало нетърпеливо, след това ядосана, накрая обзета от безпомощен страх, а надеждата започва да й се изплъзва. Фаун потръпна.

— Сезонът на ягодите дойде и отмина, престанах да се грижа за къщата и се заех с лодката. Единственият роднина, който ми помагаше, беше вуйчо Бо, по-големият брат на мама, той така и не се ожени. Обаче той пие и на него не може да се разчита. Все пак някаква помощ, макар и малка, е по-добре от никаква. А никой от останалите роднини не ми подаде ръка. Разправяха, че не ми било работа да се спускам сама по реката, защото не съм знаела нищо.

— Мислиш ли, че ще успееш да ги намериш? — попита загрижено Фаун. — Сигурно са в беда, щом ги няма досега. — Не й се искаше да мисли, че лодката може да се е разбила в скалите, да е потънала и всички да са се удавили, че може да ги е нападнала мечка или ужасните блатни гущери, които й бе описал Даг, или пък да ги е покосила коварна болест и да са умрели, без даже да има кой да ги погребе.

— Точно затова нарекох лодката „Завръщане“, не просто „Търсач“, което бе първото име, което ми хрумна. Не съм глупачка — продължи тихо Бери. — Давам си сметка, че може да им се е случило какво ли не. Само че не мога да продължа да живея, без да знам какво е станало, още повече че имам готова лодка и мога да ги потърся. Почти готова де. — Допи си виното и продължи: — Затова исках екипажът да ми е подръка. Ако реката придойде, не искам да чакам онези глупаци да благоволят да се появят.

— Ако все пак се появят, за нас ще остане ли място?

— О, да! — Бери се ухили и голямата й уста стана още по-голяма. Не беше красива, но хващаше окото. — Мразя да готвя.

— Ако… — започна Фаун, но в този момент отвън долетя жален глас.

— Фаун? Ей, Фаун, къде изчезна?

Тя се намръщи и допи виното.

— Това е Уит. Сигурно вече е свършил с разтоварването. Даг ми каза да се грижа за него. — Стана, излезе на палубата и викна:

— Тук съм, Уит!

— Къде? — Той тръгна към нея. — Да знаеш как ме изплаши! Даг ще ми съдере кожата, ако ти се случи нещо.

— Добре съм, Уит. Просто пиехме по чаша ябълково вино с Бери.

— Не можеш да се качваш на лодките на непознати — скара й се той. — Ако не беше… — И млъкна и зяпна. Фаун се обърна.

Усмихнатата Бери бе застанала до нея и махаше дружелюбно на Уит.

— Това съпругът ти ли е?

— Не, брат ми.

— Всъщност да де, приличате си.

Уит вече бе стъпил на дъската. Защо обаче бе толкова смаян, че сестра му си говори със собственичката на лодката? Ох, та той изобщо не поглеждаше Фаун. Отнесеното му изражение й се стори познато и тя усети, че го е виждала съвсем наскоро.

„Уф! Досега не бях виждала мъж да се влюбва от пръв поглед, при това два пъти за един ден.“