Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (5)

4.

Дори в късния следобед правият път към Гласфордж бе оживен. Фаун гледаше как Уит зяпа товарните мулета и натоварените със стоки каруци, по които бяха изписани с ярки букви имената на собствениците. Впряг с осем сиви коня, устремен към дома, ги подмина, звънчетата по сбруята дрънчаха весело. Кочияшът и помощникът му бяха много впечатляващи в дългите си кожени палта, обсипани с малки огледалца, които блестяха на слънцето, и с червени шалове на вратовете. Двамата товарачи, които седяха отзад, сигурно щяха да й подвикнат нещо мръсно, ако беше сама, но заради придружителите й се задоволиха само с похотливи погледи, кимнаха и Уит отвърна доволно. Копърхед се преструваше на притеснен от шумотевицата, но умореният му господар изръмжа предупредително, при което дори кротките Уорп и Уефт потрепнаха с уши и тръснаха удивено глави.

Уит погали коня си по врата.

— Стига, Уорп. Никой няма да те кара да теглиш тухли. — Загледа се след талигата. — На това му се вика живот, нали, Фаун? Обзалагам се, че ходят чак до Трипойнт или до Силвър Шоулс, или до… Господ знае докъде. Помисли само! Виждаш какви ли не места, разговаряш с разни хора, при това ти се плаща. Всяка вечер спиш на различно място.

— Докато не ти омръзне — обади се развеселено Даг.

Уит го погледна, сякаш искаше да каже: „Дъртите все такива ги разправят!“.

— Досега не се бях замислял, но съм сигурен, че в град като Гласфордж се търсят коне. И кочияши. Знам как да карам впряг. Дали ще успея да се снабдя с една такава хубава дрешка в града? А дали… — Младежът замълча, но Фаун вече бе наясно какви мисли му се въртят в главата.

„Обзалагам се, че няма да се върнеш в Уест Блу — помисли си. — Също като мен.“ Ухили се доволно, когато си помисли с какво удоволствие ще покаже Гласфордж на Уит и колко бе развълнувана, когато разглеждаше града за пръв път, а след това се запита дали и тя доставя същото удоволствие на Даг. На него никога не му омръзваше да й показва нови неща. Сигурно бе по-сложно. Нескритото й удоволствие му помагаше да преоткрие света и прогонваше еднообразието. Той в никакъв случай не беше ощетен.

Уит остана поразен от хотела в Гласфордж, сграда на три етажа, построена от местен камък, обвит в бръшлян.

— По-голям е дори от новия обор на чичо Хок!

Даг се ухили, когато обясни на Уит, че патрулните и куриерите имат право да отсядат тук безплатно, откакто Езерняците ликвидирали злина по времето, когато бил жив бащата на сегашния собственик. На Уит това му се стори напълно справедливо.

Фаун не бе сигурна дали това се отнася за бивш патрулен, чието положение е все още неустановено и се е сродил с фермери, но когато слязоха от конете в двора, откри, че все още я помнят като героинята, унищожила злината. Развълнуваните конярчета я посрещнаха по име, а съпругата на собственика й обърна специално внимание. Стана още по-хубаво, когато им дадоха най-хубавите стаи. Уит остана удивен, че сестра му е станала знаменитост. Този път не посмя дори да се пошегува.

Качиха багажа си в стаите. Фаун и Даг помолиха да им дадат старата стая, тъй като бе пълна с щастливи спомени. Най-хубавото бе, че от стаята на Уит ги делеше дебела врата, здраво залостена, което обещаваше, че поне една нощ няма да ги тормозят братя, комари или нещо друго. До вечеря оставаше час и Фаун отиде да поздрави всички, с които се бе сприятелила през лятото: шивачки, прислужници, готвачката и прислугата в кухнята. Уит не се отделяше от нея. Фаун не бе сигурна кой кого показва, защото някои от момичетата грейнаха, когато видяха Уит, а той така се притесни, че се държа много любезно. Насочи целия си чар към готвачката Сал и постигна чудеса, въпреки че тя бе омъжена.

— Сал ми позволяваше да работя седнала, докато оздравявах и чаках Даг да приключи със задълженията си на патрулен — обясни Фаун и вдъхна дълбоко чудесния аромат в кухнята. Ястията в гърнетата къкреха, над огъня се въртеше месо на шиш, пайовете бяха вече готови; една от прислужничките накара конярчетата да чакат навън, докато гостите се нахранят. — Сигурно съм почистила поне десет хиляди шушулки грах, но работата ми помагаше да не полудея.

— Отначало беше доста бледичка — съгласи се Сал. — Но моите гозби върнаха розовината в бузките ти. — Погали я и по бузата на Фаун полепна брашно.

— Да — съгласи се Фаун, избърса брашното и се усмихна. — Гозбите ти и Даг.

Усмивката на Сал се посви и тя погледна одобрително Уит.

— Значи патрулният те е завел у вас накрая.

Фаун кимна.

— Не бяхме много сигурни — призна Сал. — Някои от нас се опасяваха, че ще те омагьоса, по Езерняшки. Ама пък онези, които идват тук, обикновено се държат прилично. Какво правят помежду си не е наша работа.

Фаун вирна брадичка.

— Дори да имаше магия, тя беше взаимна. Ние се оженихме.

— Не може да бъде! — ахна слисаната Сал.

Фаун посочи брат си.

— Уит беше свидетел.

— Аха — потвърди Уит. — Казаха си клетвите в Уест Блу пред цялото семейство, подписаха се в семейната книга и всичко, както си му е редът.

— Леле, миличка… — Сал се поколеба. — Той си беше страшничък, ама те всички патрулни са такива, въпреки че не откъсваше очи от теб, но… Не мислех, че ще го направи. Вие двамата не знаете ли, че Езерняците не се женят за такива като нас? Сигурно нещо те баламосва, а и семейството ти.

— Няма такова нещо — възрази Фаун. — Оженихме се и по Езерняшки — сплетохме брачни върви и те са здрави като на всяка Езерняшка двойка. Ето, виж. — Протегна лявата си ръка и показа тъмната връв, след това тръсна ръка, за да заблестят златните мъниста по краищата. Тази вечер я показваше за трети или четвърти път.

— Това ли представляват тези върви? — попита с нескрито съмнение Сал. — Виждала съм ги и на други патрулни.

— Да, това са брачни върви.

— Все едно се ожениха два пъти — каза Уит. — Няма мърдане за Даг този път. Според мен, след като е стегнал възела, това е.

Сал се ококори.

— А неговите хора приеха ли ви?

— Не мога да кажа, че роднините му примряха от щастие, но поне не посмяха да заявят, че не сме женени — отвърна Фаун.

— Направо не мога да повярвам!

Сервитьорите влизаха и излизаха, помощничките в кухнята се провикваха и Сал трябваше да прекъсне интересния разговор, за да довърши вечерята. Изпрати гостите си с нескрито съжаление.

В коридора към трапезарията Уит спря и попита учудено:

— Фаун?

— Какво?

— Нали роднините на Даг са приели вървите? Нали не разправят, че двамата сте заедно… просто така?

— Истината е, че по този въпрос имаше четири или пет различни мнения. Някои ги приеха за истински, някои ни обвиниха в измама, а трети изобщо не искаха и да знаят за тях, просто искаха да ни прогонят. Не се разправяха единствено с Даг, разправяха се и помежду си. С тези върви все едно пуснахме котка сред гълъбите. След като си тръгнахме, нещата сигурно са се поуталожили. — Истината бе, че Даг не искаше да настоява за окончателно решение от страх то да не бъде „не“.

— А техните правила… Във всеки лагер ли имат различни правила, или навсякъде са същите?

— Във всеки лагер си имат правила, но лагерите поддържат връзка. Куриерите разнасят рапортите на патрулите, писма между лагерните съвети, лични писма и много клюки. Така казва Даг. Младите патрулни сменят лагерите си, за да се обучават на различни места, други пътуват, за да търгуват. Някои ходят на гости на роднини. Така че новините се разнасят. Езерняците не губят връзка помежду си. — Тя се намръщи. — Как ли ще я кара Даг далече от хората си? Това е направо неестествено за Езерняк.

— Хм — изсумтя Уит.

Младежът, изглежда, бе направил добро впечатление на Сал, защото скоро им сервираха, а порциите бяха забележително щедри. След като се нахраниха, Уит отиде в кухнята, за да благодари на готвачката за вкусното ястие. Върна се и каза, че вечерта щял да се разходи из Гласфордж. Даг, за облекчение на Фаун, не се опита да го спре.

— Денят беше дълъг — обясни тя. — Даг все още се възстановява. — Съпругът й се усмихна на трапчинките й и притвори очи, макар изобщо да не му се спеше.

— Да де — отвърна разсеяно Уит. — А и ти трябва да си починеш. До утре тогава. — След това каза, че ще нагледа конете и ще си побъбри с конярчетата, и тръгна.

Фаун и Даг си легнаха веднага, но не за да спят. Младата жена с огромно удоволствие откри, че призрачната ръка на Даг се е върнала и е достатъчно силна, за да й доставя неизмеримо удоволствие. Уважението й към лечителката, предвидила възстановяването на ръката, порасна. По някое време Уит се върна и задумка по стената, за да им пожелае лека нощ. Фаун едва потисна кикота си, когато Даг се надигна и му пожела лека нощ по същия начин, въпреки че позата бе неудобна.

 

 

На следващата сутрин след закуска се разходиха до центъра, свиха по една улица встрани от пазара и отидоха до реката, която пресичаше Гласфордж и продължаваше към Грейс. Имаше няколко бента за воденици. Сега, заради сушата, истинска благодат за фермерите, които прибираха реколтата, и пътниците из Олеана, реката бе спаднала и единствено плоскодънни лодки можеха да пренасят изделията на градските занаятчии. Есенният въздух беше тръпчив от дима на дърва и пушека на въглища от ковачницата, две пещи, работилницата на майстора на лодки, грънчарската работилница и разбира се, работилниците на прочутите майстори на стъкларски изделия.

В една от работилниците откриха Саса Клей, един от най-добрите приятели на Фаун след сблъсъка със злината. Червенокосият Саса искрено се зарадва да ги види и се запозна с Уит с огромно удоволствие. Като всеки мъж, той не проявяваше никакъв интерес към брачните ритуали, затова пък бе запален по стъкларството и местната търговия и с удоволствие разведе гостите си. Саса не бе много по-голям от Уит и двамата бързо се сприятелиха, така че след като обядваха, Фаун ги остави да си приказват, а те с Даг се върнаха в хотела — както той се изрази — да подремнат. Не беше точно лъжа. Тя бе сигурна, че малко по-късно ще подремнат.

Притесни се, когато Уит не се върна за вечеря, но Даг разумно изтъкна, че Саса отлично знае къде да ги намери, ако има нещо, и Фаун се успокои. Питаше се дали има начин да убеди съпруга си да останат три вечери вместо планираните две, но Даг обясни, че сухото време едва ли ще продължи още дълго, а и нощният студ вещаеше промяна на времето.

Уит се върна много късно — те вече спяха. Фаун се надигна сънено, когато го чу да трополи, чу и скърцането на леглото му, когато той си легна. Сгуши се до Даг, вече по-спокойна.

 

 

Спокойствието й се стопи в мразовитата сутрин, когато слезе в конюшнята, за да помоли момчетата да оседлаят Уорп и Уефт, та да са готови след закуска — Даг щеше сам да оседлае Копърхед. Конете ги нямаше. Качи се в стаята на Уит и откри, че брат й също го няма. Успя да потисне паниката си, когато забеляза багажа му до леглото. Докато слизаше по стълбите и се питаше дали да не накара Даг да използва усета си за същност, се натъкна на Уит, който тъкмо нахлуваше през вратата към конюшнята.

— Къде беше? — попита тя раздразнено. — Къде са конете?

— Продадох ги — заяви доволно Уит.

— Какво? Чакат ни още два дни езда!

— Знам. Уредил съм нещата. — Забеляза, че тя го гледа с недоверие, и добави обидено: — Продадох Уорп и Уефт на шефа на Саса. Той ми даде добра цена.

— Нали каза, че на връщане ще се пробваш при въглищаря? — натякна тя.

— Да, ама… конюшнята на стъкларя ми допадна повече. Мирише на чисто. При това една каруца със стъклария няма да е толкова натоварена, че да мъчи конете. Нали трябва да пътуват бавно и внимателно. — И кимна доволно, очевидно си представяше как конете му се справят с работата.

Фаун обаче не беше доволна. Прокара пръсти през косата си.

— Да, но… сега как ще стигнем до реката? Да не искаш да натоварим багажа на Копърхед и да го водим?

— Не, разбира се. Не съм толкова тъп. Договорих се. Шефът на Саса изпраща две каруци със стъклени изделия надолу към брода за Силвър Шоулс. Аз ще съм помощник-кочияш, ще товаря и ще разтоварвам, а вие ще пътувате безплатно. Даг ще си язди Копърхед.

Фаун се поколеба, напълно объркана.

— Значи… ще се върнеш тук, за да работиш като помощник-кочияш в стъкларската работилница, така ли?

Уит сви рамене.

— Те си имат хора за тази работа. Не знам. Както и да е, с Даг трябва да побързате. Каруците са натоварени и готови за тръгване. Искат да пътуват по светло, а сега дните са къси.

Наложи се да закусят и да се сбогуват с хората от хотела набързо. Даг, като стар опитен патрулен, се пригоди към бързото заминаване без никакво усилие, макар да отдели повече от достатъчно време, за да се обръсне. Допълнителният багаж бе натоварен на гърба на Копърхед, докато излязат от града. Фаун се качи в натоварената каруца и се настани върху внимателно подредените уплътнени със слама сандъци. Отправиха се на юг от Гласфордж още преди утринното слънце да стопи сланата по бурените край канавката.

Минаха покрай ями, където работниците копаеха финия бял пясък, който се използваше за прочутата индустрия на града. Като видя тежко натоварените каруци, Фаун си каза, че на Уорп и Уефт може да им се падне доста по-тежка работа от това да теглят каруци с готови стъклени изделия и че в момента са впрегнати вероятно пробно. Дали не изпитваха и Уит, та собственикът да е сигурен, че може да го вземе на работа? Кочияшът на първата каруца от малкия им керван, побелял човек, казваше се Мейп, караше бавно, точно както бе предвидил Уит, но Фаун започна да се пита колко ли време ще им трябва, докато стигнат до сала. До Мейп се бе настанило едно кльощаво момче, Ход — неговата задача, изглежда, бе да помага с конете, да товари и разтоварва, също като Уит. Тяхната каруца я караше мъж на средна възраст, Танър, който, както Фаун скоро научи, бе далечен братовчед на собственика на стъкларската работилница и имаше жена и деца в Гласфордж.

Многобройните въпроси на Уит за стъкларството бързо стопиха първоначалното неудобство. Фаун се приведе напред, за да слуша какво си говорят. Даг яздеше край каруцата, притихнал и необщителен, така че никой не забелязваше, че и той слуша разговора. Когато Уит замълча, Танър погледна към младата жена през рамо, пое си дъх и я заразпитва за злината, която с Даг бяха унищожили през лятото. Фаун се сети, че човекът е горял от желание да й зададе този въпрос, но се е притеснявал и му е трябвало време, за да събере кураж да я заговори. Отговори му спокойно, представи му опростен вариант на събитията, а след като погледна Даг за одобрение, му обясни, отново съвсем простичко, как действат споделящите ножове. Танър я гледаше зяпнал; хвърли поглед към Даг, но не посмя да му зададе въпрос. Уит се намеси отново и започна да описва пораженията от злината и да убеждава кочияша колко доходно ще е, ако водят там посетители.

— Трябва да ида да погледна — отвърна Танър и поклати глава, обзет от почуда. — Семейството ми не е имало нищо общо с тази каша, както се е случило с горкичкия Саса, но съм чувал много, макар и не от първа ръка. Сега вече нещата са ми по-ясни. Не ми се искаше да ви разпитвам пред Мейп — той кимна към побелелия, който нямаше как да ги чуе, тъй като каруцата му бе доста по-напред, — защото загуби племенника на съпругата си, та оттогава не е на себе си.

— Много съжалявам — отвърна Фаун.

— Да не би същността му да е била разкъсана? — попита Уит, нетърпелив да разбере зловещите подробности.

Танър се намръщи.

— Всички разправят, че така щяло да е по-добре. Заловили го бандити и го задържали в бандата. Лошото дошло, когато по-късно трябвало да се определи кой е най-обикновен бандит и кой е поразен от морящата твар. Накрая пощадили местните, а непознатите обесили, нещо, с което изобщо не съм съгласен. Езерняците от патрула убили племенника на Мейп още в самото начало на битката с бандитите. Може би това е спасило цялото семейство от обесване, въпреки че съпругата на Мейп едва ли приема нещата по този начин.

— Леле — обади се Уит.

Фаун преглътна.

— Да не беше едно русо момче?

— Не, тъмнокос.

Фаун въздъхна с облекчение. Значи не ставаше въпрос за момчето, което Даг бе убил пред нея и по този начин го бе спасил от обесване. Даг, който яздеше до тях, се бе умълчал — бе още по-мълчалив и отпреди, — лицето му бе напълно безизразно и на нея й хрумна, че нападателят й не е бил единственият, чиято зловеща кариера Даг е прекъснал. Знаеше, че предишната вечер е участвал в нападението над лагера на бандитите и че стрелите му били почти свършили. А той не пропускаше цел.

— Благодаря за предупреждението — каза тя на Танър. — Ще се постарая да не говоря пред него за тези неща. — Танър кимна. Фаун погледна кльощавото момче до Мейп — седеше с отпуснати рамене, пъхнало ръце между коленете си, и добави: — Ами Ход? И той ли е участвал?

— Не, той е домошар. — Танър помълча, после добави: — И ако питате мен, е некадърник и кутсузин. Сираче е, живееше при по-голямата си сестра, докато съпругът й не го изгони, защото е мързелив и крадял. Саса го съжали и го взе да се грижи за конете. Сравнително добре се справя, въпреки че през повечето време се въргаля в сламата.

— Ще стане ли кочияш? — попита Фаун и се запита дали това е конкуренцията на Уит за мечтаната работа.

— Трудно е да се каже. Не е много умен. Мейп поне никога няма да му позволи да пипне юздите на неговия впряг. — Танър сниши глас. — Не казвам, че момчето е зло, просто краде. Виждал съм го. Засега само храна. Госпожа Клей му дава по нещичко допълнително, когато остане, но това не го спира. Страх ме е, че някой ден ще пипне нещо голямо и ще загази яката. Така че… пазете си багажа.

Фаун не разбра дали Танър ги предупреждава заради тях самите, или заради Ход. Така и не можа да прецени.

Когато спряха да обядват и да напоят конете, Фаун забеляза, че при високия слаб младеж нещо не е наред. Мръсната му коса бе провиснала и чорлава, зъбите му бяха развалени и ходеше прегърбен. Само мучеше като глухоням и опитите й да му каже някоя приятелска дума го объркваха напълно. Не криеше страха си от Даг и го заобикаляше отдалече. Фаун дори не бе сигурна дали наистина се казва Ход.

Уит се изненада, когато разбра, че за кочияшите и товарачите не е предвидена храна и че трябва да си носят сами. Очевидно бе пропуснал тази малка подробност. Фаун също не се бе сетила в бързината. Даг ги остави известно време да се разправят и накрая извади от дисагите храната, която бе взел от Сал. Не каза нищо, но изчака Уит да го помоли. Постъпва по този начин, мислеше си Фаун, за да е сигурен, че никой от нас двамата няма да допусне същата грешка отново.

 

 

На Даг му бе приятно да наблюдава как Фаун и Уит разглеждат околността. Той бе минавал оттук, макар от няколко години да не бе идвал. Уит непрекъснато питаше дали хълмовете от двете страни на пътя са планини и Даг непрекъснато го разочароваше. Макар определението на Даг за планина да бе достатъчно високо възвишение, от което, ако паднеш, ще загинеш, и да се отнасяше за всяка пропаст от трийсет до триста метра, тукашните хълмове по нищо не приличаха на планини. Все пак пътят ставаше все по-стръмен, къщурки се мяркаха все по-нарядко.

Няколко мили преди селото, в което обикновено спираха, падна мрак и Мейп започна да недоволства, че било станало така, защото тръгнали късно, но по-толерантният Танър заяви, че просто дните били по-къси. Всички извадиха вечерята си. Двамата кочияши обсъждаха дали да дадат малко почивка на конете и да продължат бавно — още по-бавно, — като запалят фенери, или да спрат тук и да спят под каруците. Нямаше опасност да завали, но студът ги принуди да се откажат от варианта с фенерите. Уит все пак предложи Даг да язди пред тях, като закачи фенера на куката си, и Фаун се намръщи.

— Ще си помисля — каза само Даг.

После се облегна на ствола на един кестен и протегна и крака, и същността си. Цял ден се бе заслонявал от хаотичната същност на фермерите. Тази вечер обхватът на усета му бе двеста крачки. Все още имаше чувството, че е като слепец. Беше пуснал Копърхед да пасе, без да губи връзка със същността му. В спускащите се сенки чуваше как се движи и премлясва; не го виждаше, но долавяше познатата ярка същност на жребеца, почти толкова силна, колкото и на момчето, Ход. Ход бе отишъл да се облекчи в храстите и сега се криеше в сенките и се приближаваше към Копърхед.

Даг не отвори очи, но застана нащрек. Нима слабоумното момче щеше да се опита да краде? Замисли се за отговорностите си. Ход не беше от младите му патрулни. Все пак ако момчето трябваше да научи урока по трудния начин, та повече да не посяга към багажа на Езерняк, по-добре бе това да се случи, когато наблизо е той, а не някой друг. Нямаше съмнение, че щеше да е много неприятно, но поне Ход щеше да си спести бъдещи беди. Даг отдръпна усета си за същност от Копърхед и се отпусна в очакване нещата да се развият сами.

Очакваше Копърхед да изцвили гневно, да тръсне глава и да ритне натрапника. Не очакваше обаче нито тежкото тупване, нито пронизителния писък, остър и жален. Какво ставаше, мътните го взели… Разтвори същността си и веднага се отдръпна, усетил болката от нараняването. Пое си дъх и се изправи.

Двамата кочияши се втурнаха покрай него, последвани от Уит, който ги предупреждаваше да заобиколят коня — той пръхтеше и продължаваше да хвърля къчове. Последва ги и Фаун. Тя поне се сети да вземе фенер. Даг се опита да не куца, когато стъпва на десния си крак, и тръгна след тях.

Ход лежеше на земята по гръб, гърчеше се от болка, стиснал крака си, и не спираше да се дере. Лицето му бе цялото червено, обсипано с капчици студена пот. Нищо чудно. Сякаш като по чудо, подкованото копито на Копърхед бе попаднало в дясната капачка на момчето и бе раздробило костта. Злините да го вземат дано!

— Какво е станало? — ахна Танър.

— Конят го ритна, понеже искаше да краде храна от дисагите — каза сухо Даг. Фаун го погледна остро. „Значи си знаел?“ Очевидно щяха да обсъждат случката по-късно. Даг тръгна към момчето.

Побелелият едър Мейп му препречи пътя.

— Да не си посмял да го пипнеш, Езерняко!

Уит и Танър коленичиха до Ход и напразно се опитаха да го успокоят; момчето удряше земята с юмруци и виеше от болка.

Даг погледна Мейп и каза:

— Имам опит с подобни рани.

— Пусни го — извика Фаун в същия миг, в който се обади и Уит:

— Даг, помагай.

Макар и с нежелание, Мейп отстъпи.

— Фаун, наклади огън, за да ни е топло и да виждаме по-добре — нареди остро Даг. — Ще ни трябва и топлина, и светлина.

Тя се зае със задачата, без да каже и дума. Даг коленичи до Ход и протегна и двете си ръце — и здравата, и призрачната — към коляното му. „Отсъстващи богове, изобщо не би трябвало да опитвам.“ Опипа бързо същността му, за да спре вътрешния кръвоизлив — плътта вече бе издула панталона на Ход в опит да притисне пламналите от болка нерви. Дясното коляно на Даг изтръпна от споделената болка, но той стисна зъби и се опита да не обръща внимание на споделената агония. Ход престана да вие и просто го зяпна ококорен.

След няколко минути, които на всички се сториха безкрайно дълги, мъжете сложиха Ход на едно одеяло, свалиха му панталоните, въпреки че той се опита да им попречи и заплака отново — този път Даг не бе сигурен дали от болка, или от срам. Нямаше долни гащи и Танър метна върху слабините му още едно одеяло. Четирите фенера от каруците и огънят, подкладен от Фаун, хвърляха светлина върху грозно разкъсаната плът. Частици кост бяха пробили кожата. Ход трепереше и се стараеше да не мърда — всяко движение можеше да причини нови поражения.

— Можеш ли да направиш нещо, Езерняко? — попита Танър.

— Разбира се, че може! — увери го убедено Уит. — Виждал съм го да възстановява счупено стъкло!

— Лоша работа — обади се Даг. — Капачката е раздробена на пет-шест парчета, а едното сухожилие е почти напълно разкъсано. Трябва му много повече от шина и почивка. — „Не би трябвало дори да си помислям, след като няма друг лечител, който да ме насочва. Има си причина да работят по двама.“ До най-близкия лагер на Езерняци имаше четирийсет мили и още толкова до лагера Пърл Рифъл. Общо осемдесет мили. Дори Копърхед нямаше да се справи, а пък лечителят едва ли щеше да дойде заради ранен фермер — това щеше да е наистина нечувано.

— Крака ми ли ще отреже? — хлипаше Ход. — Не му давайте да ме реже! Няма да мога да работя, никой няма да ми дава пари, не мога да се върна, Хопър ще ме пребие пак, ако се върна…

Хопър ли? Братът по шатра на Ход — не, зет му, поправи се Даг. И това ми било „брат“.

— Боли — писна отново Ход. Никой не се съмняваше в думите му.

— Даг? — обади се колебливо Фаун. — Нищо ли не можеш да направиш? — Кимна едва забележимо към лявата му ръка. — Нещо със същността?

Малко подсилване нямаше да свърши работа в случая, а и момчето никак не бе допаднало на Даг, единствено отсъстващите богове знаеха защо, така че достъпът му до тялото и същността му не бяха свободни. Преглътна с усилие.

— Ще пробвам.

Седна с кръстосани крака до дясното коляно на Ход, изпъна гръб, след това се наведе. Танър и Мейп, коленичили от двете страни на момчето, го наблюдаваха със страх.

— Здраво ли да го държим? — попита Танър. — Да му дадем ли да захапе нещо? Каиш например?

„Това да не ви е кървава фермерска ампутация!“ Даг поклати глава.

— Не се прави така. — Ако изобщо можеше да направи нещо. Вдигна дясната си ръка, след нея и лявата. Безполезната кука неочаквано го подразни, така че той разкопча приставката и я остави настрани. Опита отново. Постави дясната ръка над левия чукан. „Хайде, проклето призрачно чудо, покажи се!“ Ход хлипаше и го гледаше ужасено. Страхът му се носеше към Даг на горещи вълни. „Трябва да се отворя към това неприятно създание.“ Пое си дъх веднъж, втори път, трети. Ход задиша по-спокойно, докато Даг се задъхваше. Накрая гърдите им започнаха да се повдигат в синхрон. Дясната ръка над лявата, приглажда, приласкава… след това призрачната ръка се появи, невидима проекция на същността, спусна се покрай кожата на Ход и се насочи към разкъсаната плът и наранените нишки на същността.

Даг улови същността на раздробената кост. Здравата му ръка се насочи към раненото коляно, за да пробва и проследи песента на целостта. Точно така. Така трябваше. „Позволи ми да чуя гласа ти.“ Започна да припява тихо; звуците съвсем не бяха мелодични, но той усети силата им. Парченцата кост под опънатата кожа се задвижиха.

Оказа се, че съвсем не е толкова просто, колкото да създаде отново стъклена купа — тя бе бездиханна, всички парченца бяха с еднакъв състав. Структурата тук криеше нова структура в себе си, скрита все по-дълбоко и по-дълбоко. Едно ръбче трябваше да пасне на друго, разкъсаният кръвоносен съд трябваше да се съедини с другия си край, да се докоснат и да се слеят. Минута след минута, парче по парче. Същността му бе съсредоточена върху плетеницата пред него. Дори светът да се продънеше с гръм и трясък, Даг нямаше да забележи. Този кръвоносен съд е разкъсан, този също, а пък онзи… Затова значи лечителите работеха с партньори. Някой отвън трябваше да го извади от вцепенението, за да не поеме по низходяща спирала, от която няма да успее да излезе сам.

„Не мога да се справя с всичко. Трябва да спра, преди да се изхабя напълно. Закърпи, свържи, след това остави кракът сам да се доизлекува — дори истинските лечители правят така. Хайде, старче, излизай, докато все още можеш.“ Беше си казал, че едва ли ще се натъкне на нещо по-трудно от това да съчетае същността си с тази на Ход — докато не се опита да се отдръпне. Усети как гърдите на момчето се повдигат и нарочно се опита да наруши ритъма на дишането си, за да е в унисон с пациента. „Пусни, патрулен. Измъквай се, преди да пострадаш. Пусни.“

Примигна и около него заблестяха пламъците на огъня и светлините на фенерите. Осъзна, че има невероятен късмет, че не се е оказал заключен в същността. „Прекалих, престарах се.“ Пое дълбоко дъх и най-сетне усети собственото си тяло.

Беше ужасно.

Добре че Фаун го уви в три одеяла, преди да се разтрепери. Някой постави в скута му купа, преди стомахът му да се обърне, дадоха му гореща вода. Той отпи няколко глътки. Тъй като целият трепереше, няколко капки се разляха. Горещата вода се спусна в стомаха и задържа вечерята.

— Ох — изпъшка Даг.

— Не говори — нареди Фаун и обясни през рамо на някого. — Така стана и миналия път. Става му студено, гади му се, но след това му минава. — Тревожният й поглед отново се впи в него.

Най-сетне Даг успя да заговори.

— Фаун, Уит, намерете две здрави летви и някакви превръзки, парчета плат, каквото има. Направете му шина, да легне и от двете страни на крака. Завържете ги под и над коляното, здраво, но не стегнато. Да не движи крака. Подутината няма да спадне, а има да се лекува още дълго. Донесете одеяла, за да го стоплите. Все още не може да ходи.

— Че той ще ходи ли? — попита някой с неприкрито страхопочитание и недоверие.

— Тази вечер няма да може. По-добре го пренесете в каруцата. След време може да използва моята патерица. — Не и утре, защото тя щеше да му трябва на него. Приведе се към оранжевата светлина и помоли жално: — Сложете още дърва…

Нахвърляха още клони в пламъците и се разлетяха искри, затанцуваха нависоко. Очевидно някой бог бе чул молбата му. Даг спря да трепери чак след десетина минути.

— Не трябва ли да полегнеш? — попита уплашената Фаун, беше коленичила до него. — Похапни малко.

Даг поклати глава.

— Още не. Не съм приключил. Има още нещо, което не е наред. Усетих го, докато бях… там.

Тя сви вежди, но не каза нищо. Даг протегна ръка и отви корема на Ход. Момчето се ококори и изхленчи, но отпуснатите му отстрани ръце не помръднаха. Даг вдигна чукана над корема му… да, ето!

— Копър да не го е ритнал и в корема? — попита Фаун. — Не виждам синина.

Даг поклати глава.

— Не. Стар проблем. Момчето има тения.

Фаун се отдръпна отвратена.

— Гадост!

Даг се бе справял успешно с комари, дървеници и въшки, но най-близкото до коремен паразит, на което бе попадал, бяха тропическите бълхи. Всички те можеха да се отблъснат с убеждение или просто да бъдат прогонени. Само че тук бе различно.

— Захванала се е здраво. — Погледна Ход. — Кажи момче, присвива ли те стомахът?

Ход кимна боязливо, след това се огледа, сякаш се страхуваше да си признае. Танър и Мейп слушаха и наблюдаваха.

— Да, нали? — попита Даг. — Кървиш ли? Когато ходиш по голяма нужда, има ли кръв?

Младежът отново кимна.

— Някога казвал ли си на някого?

Ход поклати енергично глава.

— Защо?

Последва дълго мълчание. После:

— Не знам.

— Страх ли те е? — попита по-мило Даг.

Ново мълчание, последвано от кимване и едва доловим шепот:

— На кой да кажа?

Даг изви вежди.

— Гладен си непрекъснато, въпреки че се храниш обилно, слаб си, нямаш сили, кървиш… не ти трябва лечител Езерняк, за да се сети, че имаш тения. Просто някой е трябвало да ти обърне внимание.

— Не е просто гладен — обади се Фаун. — Озверял е от глад.

Личеше, че на Танър му прилошава, а най-странното бе, че на Мейп също май започна да му призлява.

Даг отново раздвижи ръката си.

— По симптомите личи, че си хранил домашния си любимец година, ако не и повече. Откога ти е зле, Ход?

Момчето сви рамене.

— На мен все ми е зле, но обикновено е носът. Коремът започна да ме боли по това време миналата година.

— Ясно — отвърна Даг.

— Можеш ли да го изчистиш? — попита Фаун. — Моля те! Та това е ужасно.

— Може би. Дай ми минутка да помисля.

Дори не помисляше да изтръгне същността на противния паразит. Бе значително по-голям от комара, а и самата мисъл да поеме същността на тенията бе отвратителна, въпреки че собствената му същност щеше постепенно да я абсорбира. Даг пробва с убеждение, но ефект нямаше. Тенията не бе подвижна. Освен това нямаше смисъл да я вади — най-добре бе да умре, за да не се разпространи.

След като подсилването на разкъсана същност помагаше за заздравяването на плътта, дали разкъсването на същността можеше да… Проклетият паразит се оказа огромен в сравнение с ограничения коремен свят, но като цяло бе малък. Щеше да причини съвсем леко разкъсване на същността му. Стискаш, извиваш, обръщаш наопаки — и готово. Усети как главата на паразита се прекършва и се откъсва с капка кръв от мястото, за което се бе захванал. Стегна малките кръвоносни съдове в корема на Ход, за да им помогне да заздравеят, след това се зае отново с паразита, за да унищожи всички сегменти. Колкото и да бе странно, приличаше на предене. „Изобщо не ми се мисли какви ги върша.“ Важното бе, че паразитът умираше. Въпреки това той продължи да го мачка и извива.

Ход издаде странно гъргорене и ръцете му потръпнаха; Фаун улови едната му ръка и я притисна към земята, след това му се усмихна. Уит прехапа устни, сигурно за да не се изсмее, но Ход отправи на Фаун измъчена полуусмивка. Не направи нов опит да отблъсне Даг.

— Готово — прошепна най-сетне Даг и изправи гръб, притиснал лявата си ръка към гърдите си. Изтощената проекция на същността му потръпваше също като призрак, който всеки момент ще се стопи в мъглата. „Отсъстващи богове, лошо ми е.“ Обсегът на усета му не бе повече от десет крачки, всъщност дори само педя. Добре поне, че не бе изтръгнал същността на противната тения. „Бъди благодарен, че не пострада.“

Следващия път щеше да потърси дюкян за лекове и да купи противоглистен сироп. Дори Езерняк лечител би предпочел този подход. Даг знаеше, че старшите създатели пазят уменията си за сериозни болести като тумори. Съжали, че бе отказал на Хохари да започне обучение за истински създател — сега щеше да знае какво да прави, а не да гадае. Но пък Хохари не знаеше какво да прави със съпругата му фермерка. „Минало — заминало.“

Танър и Уит нагласиха Ход за през нощта. Даг привлече постелята си от другата страна на огъня, по-далече от неприятния пациент. Жертва. Все едно какъв беше. Искаше му се да се отдръпне още повече, но топлината бе много приятна. Ход, изтощен от шока и облекчен след преминалата болка, заспа почти веднага. Даг, макар също да бе изтощен, не успя да мигне.

Докато Фаун, Танър и Уит се занимаваха с конете, Мейп се приближи и клекна край постелката на Даг. След малко заговори:

— Изобщо не предполагах, че е болен. Просто бях решил, че е мързелив.

— И аз отначало не разбрах. — Даг бе подведен от приказките на Танър, а трябваше просто да отвори същността си и щеше да разбере.

— Бил съм го, на два пъти, когато съм го хващал да спи, докато е на работа — добави Мейп. Гласът му бе тих, монотонен. Така говорят хората, когато разказват нещо в тъмното и няма кой да ги види. — Дойдох просто да ти благодаря, Езерняко.

— Коляното му ще се оправи след две седмици почивка. А за другото ще откриеш разликата още след ден-два. — Даг можеше да си замълчи. Но пък изкушението бе огромно. „Какво пък!“ — Аз я надробих тази работа. Усетих го, че се промъква към багажа. Реших да оставя Копърхед да му даде урок. Вместо това аз получих урок. Не мога да кажа, че ми беше приятно.

— Разбирам — съгласи се Мейп. — И на мен не ми беше приятно. — Кимна и се изправи. Не бе приятелски настроен, но поне оценяваше помощта. И това бе нещо. Отдалечи се в мрака.

Когато Фаун най-сетне легна до него, Даг я притисна до себе си като някой от горещите камъни, които тя използваше, когато имаше болки. Оказа се, че помага.

 

 

На сутринта преместиха Ход с постелята му в каруцата на Мейп и Уит зае мястото му. Фаун се настани при Танър. Даг премести седлото, багажа и одеялата във втората каруца и продължи да лежи. Копърхед, неестествено притихнал, чаткаше с копита след каруцата. Фаун предположи, че съпругът й е направил нещо със същността му. Даг сякаш дремеше на слънцето, но истината бе, че не спи. Фаун си припомни силната умора, която го бе притиснала след Грийнспринг. Кочияшите от Гласфордж дори не се замисляха, но Уит, запознат с огромната енергия на Даг, от време на време се обръщаше през рамо, докато каруците трополяха по пътя.

Когато спираха, Уит помагаше с грижите за Ход. Момчето продължаваше да мълчи, но погледът му следеше Даг, все едно беше омагьосано. Танър и Мейп се отнасяха по-мило с него, което го объркваше още повече, сякаш му бяха подготвили капан, в който да се хване.

Даг бе мълчалив през целия ден. Нощуваха в един обор, в който някакви фермери настаняваха пътниците и животните им — хотел нямаше, но поне бе топло и нямаше да спят на земята като миналата нощ. На следващата сутрин Фаун с облекчение забеляза, че Даг се чувства достатъчно добре, за да язди Копърхед през последния ден от пътуването.

По обед, докато изкачваха един висок полегат хълм, Даг доближи Копърхед до каруцата и нареди на Фаун:

— Качвай се.

На устните му играеше хитрата усмивка, която издаваше, че е намислил някаква изненада, така че тя се изправи на капрата, запази равновесие и прехвърли крак зад Даг. Щом го хвана през кръста, той пришпори Копърхед и конят се спусна напред. На върха Даг й помогна да слезе и скочи след нея. Стисна я за ръката и я поведе още няколко крачки напред.

Пред тях се бе ширнала долината на Грейс, обляна от златисто-синкава есенна светлина. Реката, изглежда, бе облякла празнична премяна, защото бреговете й искряха в алено и пурпурно, ослепително жълто и наситено кафяво. Водата отразяваше небесната синева, освен на местата, където се отдръпваше над плитчините, които бяха също като бродерии по рокля. Брошки от лодки се плъзгаха по вълните — в далечината се забелязваше кораб, широк, с тъп нос, а на отсрещния бряг бе подредена огърлица от плоскодънни лодки. Фаун дори не забеляза Уит, застанал задъхан до тях, за да разбере какво става. Даг не откъсваше поглед от лицето й, наслаждаваше се на радостта й от цялата тази красота.

— Леле! — ахна Уит. Фаун никога не го бе чувала да говори с такъв глас. Беше зяпнал в почуда. „Изумен е“, помисли си Фаун, въпреки че щеше да се кокори по същия начин, ако някой го бе изритал в корема.

— Глей лодките. Лодките! — продължи той. — Леле каква огромна река! Дори в това маловодие пак е по-голяма от всички реки, които съм виждал. Ама тя е като път. Огромен път, който тръгва от небесата. — Завъртя се и проследи извивката на реката, също като танцьор. — После се спуска в тайнствени земи надолу. Тя е като, като… най-хубавия път, който съм виждал. — Мигаше бързо. Очите му блестяха.

Не, не блестяха, бяха пълни със сълзи.