Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (25)

24.

На следващия ден „Завръщане“ плуваше покрай голи безрадостни ненаселени брегове, както и през последните сто мили. Бери обеща, че остава не повече от ден, преди гледката да стане по-интересна. Виждаха странни дървета, все още зелени, въпреки че вече бе зима, от тях бе провиснал мъх като брада, между тях минаваха канали, прелитаха ята птици. Фаун се питаше дали ще видят някой от страховитите блатни гущери на Даг и се чудеше дали разказите на Бо за змиите са истина. По обед стана достатъчно топло, за да се качат на покрива без връхни дрехи, и Фаун, Бери, Даг и Уит излязоха на слънце. Тъй като нямаше нужда да внимават за опасности напред, тя се вгледа назад.

— Вижте! Каква е тази лодка?

Даг се обърна. Една дълга почти четирийсет стъпки лодка бързо ги настигаше. Греблата се движеха бързо и равномерно, по десет от всяка страна, гребците пееха, за да поддържат ритъма. Разстоянието помежду им се стопяваше и Даг се усмихна, познал мелодията.

Бар, който скоро трябваше да застъпи на смяна, се качи на покрива, държеше недоядена ябълка.

— Тази лодка не е ли от Лутлия? — попита развълнувано той.

— Да — потвърди Даг. — Само че гребците не са от Лутлия. Това са Езерняци от Юга. Тръгнали са към дома, след като няколко години са били патрулни на разменни начала.

— Как разбра? — попита Фаун. — От дрехите ли? От възрастта може би?

Дългата лодка вече се бе изравнила с тях, на четвърт миля встрани, но въпреки това следваше течението, тъй като реката бе широка цяла миля. Дори от това разстояние Фаун виждаше силните мъже и жени, усмихнати, отдадени на работата си.

— И от това, и от ентусиазма им. Ако искаш да избегнеш зимата в Лутлия, трябва да гребеш бързо. Това са двайсет или трийсет нови водачи на патрули, все млади ветерани. На юг има местности, където не са виждали злини от двеста, може би триста години. Правилото е, че не можеш да станеш водач на патрул, ако не си убил поне една злина, за предпочитане повече. Причините са ясни.

Фаун, която не само бе виждала злина, ами бе убила една, кимна с разбиране. Бар я погледна завистливо.

— Значи Езерняците изпращат най-добрите си патрулни по Грей за няколко сезона? И се надяват да се върнат?

— Толкова ли много покосяват злините? — попита Бери.

— Не чак толкова. Основната причина да се губят патрулни в Лутлия са нещастни случаи, времето, сключените бракове. Злините са надолу в списъка. Някои дори казват, че злините не са толкова страшни, колкото момичетата в Лутлия. — Даг се ухили.

— Да не съм го чула това! — скастри го Фаун.

— Е, като млад бях доста палав.

— Ей, Даг, сетих се нещо — обади се Уит. — Така и не съм те питал. Как си се казвал в Лутлия, докато си бил женен за Каунео? Едва ли е било Даг Редуинг Хикори Олеана. Бил си Даг еди-кой си Лутлия, нали?

Бар, който се канеше да се върне в кухнята, спря и наостри уши.

— Даг Улвърин Лийч Лутлия — отвърна Даг съвсем сериозно. — Лийч идва от езерото Лийч, също като езерото Хикори.

— Значи Улвърин е било името на Каунео, а пък Лийч е името на лагера?

— Точно така.

— Уф. Тази промяна на Даг Блуфийлд вече ми е по-ясна.

 

 

Оставаха им още шест дни до Греймаут.

Морето беше далече все още, разбра разочарованата Фаун. Градът не бе на брега, а на цели десет мили навътре в сушата. Малко преди града реката се разделяше на няколко канала, които образуваха широка заблатена делта. Самият град бе разделен на две части — Горен, край скалите, и Долен, често наричан Удавения, по-близо до брега на реката.

Горният град, доколкото Фаун успя да разбере, се състоеше от внушителни къщи и складове и приятни странноприемници; Долният бе пълен с бараки, издигнати уж временно, моряшки кръчми и разкривени навеси. По брега се мяркаха същите постройки като в Силвър Шоулс, макар да не бяха чак толкова много, за разлика от безбройните редици лодки и корабчета — някои оставени за продажба, други използвани за превоз и жилища.

В Долния град имаше оживен пазар, където се продаваше какво ли не. Лодкари, които си търсеха екипажи, за да се върнат нагоре по реката, предложиха работа на Уит и Ход почти веднага щом „Завръщане“ спря, а някакъв се опита да купи Копърхед още преди да слязат. Конят си бе отпочинал, но бе станал нервен след дългото плаване и се опита да избие оградата на кошарата. Даг спаси лодката на Бери и невинните зяпачи, като го оседла и го свали на брега да потича.

Уит и Хоторн тръгнаха покрай лодките; Фаун накара Бери да я заведе на пазара, за да купи пресни продукти за вечеря. Бар и Ремо ги последваха, опитаха се да се направят на страшни, все едно са им охрана. Фаун си помисли, че ако не се срамуваха, сигурно щяха да се хванат за полите им, също като изгубени в гората деца. Нали бяха заобиколени от непознати фермери. Не се отделяха от двете жени и се оглеждаха уплашено.

— Не е колкото Силвър Шоулс — измърмори Ремо.

— Нямам представа — прошепна в отговор Бар.

„Кой кого защитава?“, помисли си Фаун, но не каза нищо.

Видя двама по-възрастни Езерняци в другия край на пазара, мъж и жена, но бяха прекалено далече, за да ги повика, и докато стигнат, те си бяха тръгнали. Дали бяха местни, или се бяха спуснали по реката? Дали наблизо имаше лагер? Можеше да попита Даг. Върнаха се на лодката, преди момчетата от Олеана да се поддадат на страха.

Там разбра, че Уит е саботирал вечерното й меню — беше донесъл някаква риба като тава — била току-що уловена, купил я от една съседна лодка.

Фаун гледаше рибата ужасено.

— Уит, тази риба има две очи!

— Всички риби имат по две очи.

— Да, но не от една и съща страна! Уит, тия хора още щом са те видели, са разбрали, че си глупак, и са ти продали дефектна риба.

— Не бе, тези риби са си такива. — Но все пак започна да оглежда морската твар със съмнение. — Поне така казаха. Важното е, че уредих утре да ни вземат с тяхната лодка. Ходели всеки ден да ловят риба, стига времето да е хубаво. Ще ни свалят на брега рано сутринта и ще ни вземат на връщане. Можем да си направим пикник.

Пикник посред зима? Всъщност защо не? В Уест Блу вече сигурно имаше поне две педи сняг, докато тук бе просто облачно и мразовито.

Бо ги успокои, че двуоката риба си е съвсем наред, но въпреки това Фаун не бе убедена, особено след като той разказа за змиите, които се навивали като въжета и ги използвали за колела на каруци, но Бери също не му повярва и младата жена се поуспокои, след което се зае да сготви рибата. Даг яде без никакво колебание, също и патрулните. Фаун усети, че всички я наблюдават, затова се престраши и също хапна малко. Рибата се оказа невероятно вкусна.

На следващата сутрин, още преди слънцето да се покаже, Фаун приготви кошница с храна и одеяла. Бери и Уит решиха да вземат Хоторн и Фаун си помисли, че Ремо и Бар сигурно също ще решат да дойдат.

Ход предпочете да остане при Бо, който все още бе на легло. Причината не бе единствено в разказите за морски риби с гигантски зъби, които ядели хора, и разни изчадия с пипала, които изсмуквали кръвта ти. Изглежда, сиракът Ход и бездетният Бо се бяха привързали един към друг. Всички бяха изминали много път, откакто тръгнаха от Олеана, помисли си Фаун, най-вече Ход. Беше се превърнал в опитен моряк, дори повече. Вече не бе кльощав като преди, нито пък толкова срамежлив, освен това бе по-висок с половин педя, отчасти благодарение на готварските й умения, но най-вече защото не ходеше прегърбен.

Досега не се бе возила в лодка с платна. Скърцането на въжетата и накланянето ту на една, ту на друга страна, когато платната улавяха вятъра, я притесняваше, но Даг бе до нея и я пазеше, така че тя вирна брадичка и се опита да си придаде по-смел вид. Четиримата моряци, двама братя и подрастващите им синове, изглежда, знаеха какво правят и им беше приятно да покажат тънкостите на занаята си на любопитния Уит. След малко дори Бар и Ремо се поотпуснаха. На Даг му стигаше да седи кротко отпуснат, прегърнал я през раменете.

Зората над блатата бе в златно и сиво, сурова зимна красота. Птиците се скупчваха, за да посрещнат светлината, подсвиркванията им бяха странни и някак тъжни в мъгливото утро. От време на време Фаун забелязваше останки от съдове, довлечени от течението или просто изоставени. Обзета от надежда и страх, оглеждаше всеки дънер, защото можеше да е притаил се блатен гущер, но Даг каза, че тук нямало, и обеща да й намери по-късно. Тя му благодари любезно, макар да не се зарадва особено.

— Едно му е хубавото на това време на годината — провикна се Уит и се перна по врата. — Почти няма комари.

— Така си е — съгласи се Даг. — Обаче щом дойде лятото, южните комари крадат бебета, за да изхранват малките си.

— Не е вярно! — провикна се възмутено Хоторн и лодкарите се ухилиха. — Защо ги разправяш такива на Уит? Нали ще вземе да ти повярва, понеже сте братя по шатра.

Даг се подсмихна.

— Ти да беше видял първите ми братя по шатра. Изобщо не можеш да си представиш те какви ги измисляха.

Лодката зави наляво и след половин час видяха гребените на пясъчните дюни. Слънцето вече започваше да прогонва мъглата. Дъното на лодката задра в песъчливия бряг и мъжете наскачаха, взеха кошниците, пренесоха Фаун, Хоторн и Бери, за да не се намокрят, и оттласнаха лодката в канала.

Фаун я гледаше как се отдалечава. Ами ако потънеше в морето? Как щяха да се приберат? В далечината мярна червено платно. Е, значи може и да успееха да привлекат вниманието на други рибари и нямаше да останат тук завинаги. Хвана топлата ръка на Даг и се заизкачваха заедно по дюната. Пясъкът се свличаше под обувките й и тя се разсмя. Даг наблюдаваше и чакаше да види как ще реагира, когато види морската шир…

Безбрежната вода блестеше като стомана в сребристо-златисти отблясъци и някъде в далечината се смесваше с лавандуловото небе. Сякаш бяха попаднали в огромна купа светлина. Пясъкът се стелеше като готова за предене вълна, вълните се разбиваха и шептяха. Влажният въздух погали поруменелите бузи на Фаун. Тя не можеше да откъсне очи. Мирисът й се стори странен братовчед на този край реката или някой поток, но имаше някакъв свой привкус, съвсем различен от всичко познато. Пое си дълбоко дъх.

— О, богове!

Хоторн извика радостно и хукна надолу по пясъчната дюна, Бери се разсмя, подвикна му да я изчака и хукна след него. Уит не изостана. Ремо и Бар, опулени, ги последваха.

Даг огледа хоризонта и свъси вежди.

— Беше топло и синьо, когато бях тук първия път. Но май бях на петдесет, може би сто мили на запад.

— Нали каза, че е било в края на пролетта. Било е по-топло — каза Фаун.

Той я погледна и преглътна.

— Това не е… не беше сватбеното пътешествие, което ти обещах.

— Обеща да ми покажеш морето. Ето го. — Беше наистина невероятно.

— Не очаквах да се натъкнем нито на Крейн, нито на речни бандити, нито пък да те изложа на опасности. — Той погали с пръст драскотината от ножа на Крейн на шията й. — Нито пък да те превърна в готвачка на цял куп лодкари.

„Злините да го вземат Крейн!“

— Не очаквахме да се озовем на „Завръщане“, нито пък да се запознаем с Бери, Бо, Хоторн, Чикори, Уейн и останалите, но се радвам, че ги срещнахме. Дори Ремо и Бар са много свестни. Научих толкова много неща, че дори не мога да ги изброя. — Тя се поколеба, за да открие правилните думи за страха му, че я е разочаровал, но без да се преструва, че случилото се в пещерата няма значение. — Докато бях малка и се оплаквах, че рожденият ми ден не идва, мама все ми казваше: „Не си пропилявай живота в празни желания“. — Стисна ръката му. — И ти недей.

Той се усмихна малко криво — и малко присмехулно: може би заради „когато бях малка“.

— Права си, Искрице.

— Ами значи повярвай ми.

И го задърпа надолу по склона.

Хоторн вече бе събул обувките и чорапите си, бе навил крачолите на панталона и подскачаше в морската пяна, която съскаше около краката му. Бар и Ремо го наблюдаваха завистливо. Оставиха кошниците до някакви изхвърлени от вълните плавеи и тръгнаха заедно по брега. Всички, дори Даг, започнаха да събират миди и да се възхищават на странните им форми и цветове. Фаун хареса най-много кръглите кухи, които приличаха на захаросани сладки с цветен мотив в средата, и се опита да си представи чудните създания, които са живели в тях.

Никаква твар с пипала не се бе опитала да сграбчи Хоторн за глезените, така че тя си свали обувките и чорапите и ги даде на Даг да ги носи, след това влезе сред ледените вълни. Загреба шепа вода и макар да бе предупредена, я опита — беше солена, все едно ближеше метал! Беше гадна! Въпреки това не съжали. Изплю я, намръщи се, а Даг се ухили… не, по-скоро й се усмихна.

По-нататък се натъкнаха на огромна мъртва риба, изхвърлена на брега. Беше лъскава, сива, с блед корем и грозна крива уста, пълна с прекалено много остри триъгълни зъби, подредени в редици. Очевидно бе изхвърлена на пясъка отдавна, защото около нея се разнасяше нетърпима воня. Хоторн, Ремо и Бар я гледаха, впечатлени най-вече от зъбите. Даг и Фаун продължиха и ги оставиха да изрежат челюстта от смрадливия труп, за да я отнесат като сувенир или да вплетат зъбите в някое Езерняшко украшение за коса.

Хванати за ръце, Фаун и Даг продължиха покрай брега, въпреки че след като видя рибата с големите зъби, Фаун се обу и предпочете да стои по-далече от вълните. Все пак не знаеше дали разказите на Бо са истина, или не. Погледна Даг и видя, че отново е свъсил вежди.

— Какво те измъчва?

Той стисна ръката й и се усмихна.

— Много неща. Всичко ми е объркано.

— Започни отнякъде. Няма значение откъде. — Каквото и да го потискаше, очевидно бе важно.

Той поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Първо, способностите ми на лечител. Спасих двама в пещерата. Ако бяха трима или повече, останалите щяха да умрат. Как да стана лечител на фермерите, след като ще мога да помогна единствено на първите?

— Дори Езерняците лечители имат нужда от помощници.

Той се намръщи замислено.

— Сега вече знам защо предпочитат да лекуват само своите.

— Двама е по-добре от нито един. А и те няма да идват на тумби, нали?

— Обаче ако дойдат на тумби, ще стане зле. — Той продължаваше да се мръщи. — Има и други проблеми, които се избистриха, докато бях в пещерата, проблеми, за които не бях помислял. Първият е справедливостта. Ще има сблъсъци и тогава трябва да дойде редът на правосъдието, трябва да се разрешават проблемите, които хората не успяват да разрешат сами.

Фаун не знаеше какво да каже.

— Крейн каза… — Той се поколеба.

— Не позволявай лъжите на Крейн да те тормозят.

— Не ме тормозят лъжите му, а истините, които каза.

— Че какви толкова истини е казал?

— Каза. Например, че човек е онова, което яде.

Фаун прехапа устна.

— Всички хора се учат от околните. Попиват както добро, така и зло. Не можеш да промениш това.

Той въздъхна.

— Езерняците си въобразяват, че са над тези неща, когато са сред фермерите. Много се изненадват, когато се окаже, че могат да се научат на нещо… Поне така беше с мен. А пък другите неща, които каза Крейн…

И млъкна. „Сега вече ще стигнем до същността на нещата.“

— Какви неща?

— За Езерняците. Че се стремели към върха. По един или друг начин. Независимо дали искат, или не. Страх ме е да видя подобно нещо. Дори Бери се притеснява от мен, при това на собствената си лодка.

Фаун смръщи носле, без да крие, че не вярва.

— Та ти си три пъти по-възрастен от нея — изтъкна тя. — Можеше да си водач сред Езерняците. Нали не очакваш да си нещо по-незначително сред фермерите?

— Ако бях сред Езерняците, около мен щеше да има други, които да ме държат в правия път.

— Ами… Уейн също не се доверява лесно.

— А, да, Уейн. С него поне се справих, нали? — Той махна недоволно с ръка.

— Говориш за преди атаката, когато капитаните се караха ли?

— Значи си забелязала? Да, тогава го убедих. Да не говорим за онова, което Бар се опита да причини на Бери. — Намръщи се още повече. — Добре че не го оставих омаян.

— Случаят беше спешен — опита се да го успокои Фаун.

— Винаги ще има спешни случаи. Колко ли време ще мине, преди навикът да се превърне в нещо лошо и нежелано? На някои им е по-лесно, когато са повече от другите. Тъкмо това съсипва света.

Даг ускори крачка и Фаун затича, за да го настигне. Той продължи:

— Спасението е да живеем отделно. Нима трябваше да стигнем чак тук, за да осъзнаем, че всички на езерото Хикори са имали право?

— Не бързай толкова де! — викна Фаун.

Даг спря. Тя го дръпна за ръкава и го обърна към себе си. Вгледа се в тревожните му златни очи.

— Ако това е истината, значи нея сме били тръгнали да търсим и се налага да я приемем. Само че не мога да повярвам, че в тази истина няма пукнатини и ниши, оставени за нас.

— Докато съществуват злините, трябва да се поддържат патрулни и всичко, което им е в помощ.

— За това спор няма. Но да се държат фермерите в неведение, а Езерняците да си позволяват да се държат грубо, не е решение. Ти постави добро начало, сериозно.

— Наистина ли? — Той разрови пясъка с крак, наведе се, взе един гладък камък и го метна във водата. — Началото ми бе същото като цопването на този камък във водата. Мога да стоя тук и да хвърлям камъни години наред и никой няма да забележи разликата.

Фаун се намръщи.

— Не си се начумерил, защото не си удържал обещанието си да ми покажеш морето. Яд те е, защото си се надявал да откриеш решение на проблема и да ми го поднесеш като подарък за рожден ден.

Той мълча дълго, после се засмя.

— Ей, Искрице, май е точно така.

— А пък аз си мислех, че един патрулен ще прояви повече търпение.

— Трябваше да ме видиш какъв бях на деветнайсет — изсумтя Даг. — Възнамерявах да спася целия свят за една година. Търпението и изтощението са неразделни.

— Значи в момента би трябвало да си невероятно търпелив.

Той се разсмя високо и съвсем искрено и я притисна към себе си.

— Това ли ти се върти в главата?

Тръгнаха обратно към вмирисаната риба. Фаун се зарадва, когато забеляза, че Бар и Ремо най-сетне са си свалили ботушите и са нагазили във водата заедно с Хоторн, въпреки че май искаха да се измият, след като бяха рязали рибата.

Тръгнаха заедно към мястото, където бяха оставили кошниците. Мъжете накладоха огън от плавеи. Хоторн накара Даг да го запали, наблюдаваше го внимателно и подвикваше възторжено.

Дойдоха и Бери и Уит — неизвестно откъде. Държаха се за ръце. Бери беше умислена, а Уит явно не можеше да си намери място от радост.

В очите на Даг заблестяха весели искрици и той подвикна:

— Честито!

Уит го погледна ужасено.

— Езерняци — въздъхна Бери.

— Даг! — възкликна възмутено Фаун. — Остави ги да ни кажат сами.

— Ами то… — започна Уит.

Бери духна кичур коса, паднал над очите й, и каза:

— Уит ми предложи да се оженим.

— А тя се съгласи! — добави обзетият от почуда Уит.

Така пикникът се превърна в празненство. Хоторн бе много впечатлен от факта, че ще си има брат по шатра, също като Езерняк — всъщност обикновен зет де. Уит погледна Хоторн, след това и Даг, и неизвестно защо се замисли.

По-късно, докато раздаваше храната, Фаун прошепна на Уит:

— Браво, добре се възползва от шанса. Извади късмет, че повдигна въпроса толкова скоро!

Той също зашепна:

— Нали каза да изчакам, докато се отдалечим максимално от пещерата. — Погледна блестящото море. — По-далече от това няма накъде.

Хапнаха, пийнаха, починаха си — някои дори подремнаха — и гледаха чудото на вълните и прилива. Слънцето започна да се спуска на запад, освети далечните облаци, които се превърнаха в прасковенорозови и сини над лавандуловия хоризонт, и Фаун се замисли за разказите за огромните блестящи градове на Езерняците на потънал бряг на друг континент. Или пък на езеро толкова огромно, че другият бряг да не се вижда. „Много ми се иска един ден да видя това езеро.“

Даг бе заспал, отпуснал глава в скута й, когато едно бяло петънце на хоризонта се превърна в платно. От рибарската лодка им махаха да слизат на брега. Фаун събуди Даг с целувка, събраха си нещата и тръгнаха по дюните към мястото, където ги бяха оставили лодкарите.

На върха на една от дюните Уит се обърна назад, спря и каза:

— Това е наистина краят на света.

„Веднъж казах на Даг, че съм готова да го последвам до края на света. Ето че сме на самия край на света…“ Уит продължи:

— Много е впечатляващо. Огромно е. Обаче май и водата в реката ми стига. — Усмихна се на любимата си и се опита да си открадне целувка, но не успя, тъй като тя го превари. Хоторн сбърчи нос.

— „Завръщане“ няма да пътува нагоре по реката — напомни Бери на Уит. — Ще се приберем пеша.

— Значи ни чака дълъг път. — Уит се намръщи недоволно.

— Безкраен път — обади се Ремо.

— Ще ми трябват нови ботуши — добави Бар.

Фаун погледна ширналите се блата, представи си безкрайния свят и усети как й се завива свят.

— Знаеш ли, Уит, просто зависи накъде се обърнеш. На мен пък ми се струва, че светът започва оттук.

Даг не каза нищо, но стисна ръката й по-силно.