Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Споделящият нож (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2009)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Преобразяване

Американска, първо издание

Превод: Цветана Генчева

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009

ИК „Бард“, 2009

ISBN: 978–954–655–002–6

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

22.

Даг излезе от пещерата и вдигна ръка към изтръпналото си лице. Лечението, което бе приложил на мъжа от Силвър Шоулс с разкъсаната вена, се бе оказало успешно, а Чикори бе отворил очи преди малко, бе преглътнал малко вода и се бе оплакал, че главата му ще се пръсне от болка, беше се изпикал — все добри знаци — и бе заспал. Междувременно обаче един от хората от другата лодка — добре че не бе нито бащата, нито синът — бе издъхнал неочаквано: дълбока рана от нож, за която приятелите му мислели, че се е затворила, бе прокървила отново под превръзките и кръвта бе напълнила дробовете му.

„Ако бях тук, можех да го спася.“ Но ако Даг бе останал тук, нямаше да е на „Завръщане“ и останалите щяха да загинат. „Ако бях десет хиляди човека, които да се пръснат на сто места едновременно, можех и сам да спася света.“ Тръсна глава, доволен, че Фаун го бе оставила да поспи, защото този последен удар, прибавен към умората, щеше да го повали. Открай време се измъчваше, когато губеше онези, които му се доверяваха и го следваха. „Не следваха теб. Следваха Уейн и Чикори.“ Даг се замисли над този аргумент, но изглежда, в момента бе най-разумно да си почине.

Денят бе ясен и мразовит, приличаше на спокойна искряща есен. Лодкарите бяха запалили огньове, за да се стоплят и да сготвят. Част от мъжете спяха, ранените пъшкаха. Трети бяха вързани. Даг присви очи към пленниците, но го прекъсна забързаният Бар.

— Даг, ела бързо.

Поредният смъртно ранен ли? Даг се остави младежът да го поведе надолу по склона. Под ботушите им се търкаляха камъчета.

— Защо още не са обесили тези типове? Признавам, че се надявах да сте приключили, докато дойда.

— Точно това е проблемът — заяви Бар.

— Нямате достатъчно въжета ли? Или дърветата не достигат? — Бери имаше въжета в склада. Въпреки че ако й поискаха, бе най-добре да не й споменават, че е за Олдър.

— Не, просто… а бе слушай.

— Винаги слушам.

Група мъже бяха насядали в кръг по пънове под един сипей близо до лодките. Уейн беше сред тях, също и Мечкогон, както и другите трима капитани — Грийнъп от големия кораб от Олеана, който едва ли бе много по-възрастен от Ремо, Слейт от лодката от Силвър Шоулс, мускулест мъж на възрастта на Уейн, и някой си Фалоуфийлд, мъж с благо лице от южната част на Рейнтрий. Някои изглеждаха объркани, други притеснени или разгневени, но всички до един бяха смъртно уморени след жестоката битка през нощта. После пък бяха разпитвали бандитите и бяха научили ужасяващи неща, по всяка вероятност разказани с много повече подробности, отколкото Даг бе научил от Скинк, Олдър и Крейн. Крейн лежеше върху одеялата под един храст наблизо и уплашените лодкари го заобикаляха. Каквото и да бяха обсъждали мъжете, разговорът им явно продължаваше от доста време.

— Ето го — рече Слейт.

Поздравиха го неуверено. Даг им кимна.

— Какво има, приятели?

Не рискува да попита: „С какво да ви помогна?“, от страх да не бъде разбран погрешно. Приклекна, за да не стърчи над тях. Бар и Ремо се спогледаха и последваха примера му.

Уейн, както обикновено, заговори пръв:

— Появи се един проблем с бандитите и техния Езерняк.

— Нали се разбрахме, че фермерите ще се погрижат за фермерите, а Езерняците за Езерняците. Добре че сутринта спипахме Крейн на „Завръщане“, докато се опитваше да освободи Олдър.

Мечкогон посочи Бар.

— Твоето момче ни разказа. Чух, че сте спипали и Малкия и Големия Дръм. Браво.

— Работата е там — продължи Уейн, — че някои от бандитите тук твърдят как не трябвало да ги бесим, защото не са действали по своя воля. Магията на Крейн ги била принудила да действат по този начин.

Намеси се и капитан Фалоуфийлд:

— Един го каза и останалите започнаха да му пригласят.

— То пък голямата изненада — измърмори Бар.

Даг прокара ръка през косата си.

— И вие сте им повярвали?

Мечкогон се намръщи.

— Да не би да твърдиш, че нито един от тях не е бил омаян и оставен със замъглен ум? Доста от тях ми се струват шашардисани.

Мечкогон сигурно бе виждал такива хора по време на войната със злината в Рейнтрий. Даг прехапа устна.

— Някои са омаяни, други не са. Скинк беше омаян, както вече знаете. — Мъжете, помогнали при разпита на Скинк, закимаха дружно. Единствено Слейт не бе присъствал. Даг продължи: — Вие вече разбрахте ли за играта, с която Бруър и Крейн са си набавяли хора?

— А, да — потвърди Уейн. Останалите закимаха. Някои съвсем не изглеждаха шокирани. На Даг му хрумна, че играта наподобява двубоите, които често се водеха по лодките, макар да не бе същата — тази бе свършвала с трупове.

— Според мен няма абсолютно никаква магия, защото Бруър е използвал абсолютно същите методи — изтъкна Даг. — Освен това някои са били в бандата още преди идването на Крейн. Други пък са тук по свое желание — вземете братята Дръм например.

Мечкогон присви очи.

— Ти можеш ли да определиш кои са омаяни и кои лъжат? — И кимна към вързаните пленници.

— Според теб трябва ли съдбата им да бъде различна, след като са извършвали едни и същи престъпления?

— Ти да не би да мислиш да пуснеш някои от тези убийци на свобода? — възмути се Ремо. — И то след всички усилия да ги хванем!

— Поне един се молеше да го обесим, за да сложим край на тази работа — намръщи се Грийнъп.

Даг не бе сигурен какво означава гримасата му. Да не би младият капитан да предпочиташе бандитите да се държат смело и дръзко? Вероятно — защото тогава обесването не създаваше чак толкова неудобства.

Мечкогон — ровеше пръстта с една пръчка — вдигна поглед към Даг.

— Виж сега, видях хора, които злината от Рейнтрий беше поробила. Когато магията се развали или действието й премина, те се опомниха. Станаха същите както преди.

— И спомените им бяха непокътнати — промърмори Даг.

— Това е смесена благословия — въздъхна Мечкогон.

Даг подбра много внимателно следващите си думи.

— Онова, което е направил Крейн, е много различно от влиянието на злината. — Дали наистина беше така? — Поне по отношение на силата на въздействие. Все едно да сравниш някое паднало камъче със свлачище.

Капитан Фалоуфийлд се почеса по главата.

— Да, ама свлачищата са от камъчета. Така че… да не би да казваш, че е същото?

Даг сви рамене.

— Не би казал подобно нещо, ако си попадал на свлачище. — Не биваше да позволява да се превръща в съдия на тези мъже и да определя кой да живее и кой да умре. Ами ако бе единственият, който знаеше достатъчно, за да може да прецени? — Вижте. — Приведе се напред. — Пленниците или са оцелели след играта, или са помагали тя да продължава. В даден момент всеки от тях е имал и друг избор — а на дъното на реката има достатъчно трупове, които доказват, че има хора, които са направили различен избор. Не вярвам някой от пленниците да е бил чак толкова омаян, че да няма сили да избяга или поне да се опита. Снощи Крейн не е бил в пещерата тъкмо поради тази причина — преследвал е двама бегълци, които са решили да се махнат от този ужас. Обзалагам се, че не са успели да стигнат далече.

Замълча и се замисли над трудния избор, чийто край бе все един и същ. Щеше да е несправедливо спрямо загиналите в опит да устоят на злото, ако пуснеха безнаказани заловените престъпници. Повечето бяха пропаднали мъже, свикнали да прибягват към жестокости. Щеше да е истинска лудост да ги пуснат на свобода. Лодкарите нямаше как да ги опазят. Поне така мислеше. „Не би трябвало аз да съм съдията.“

— Ако въпреки това смятате да обесите всички, за мен е безсмислено — също и за Бар и Ремо… — Даг замълча колебливо, — да разделяме едните от другите. В противен случай ще излезе, че фермерите вече не съдят фермерите, а го правят Езерняците. Ще трябва да приемете честната ни дума, защото няма как да проверите сами. Но пък в края на краищата това не е много добра идея. Ако имате намерение да пуснете някои от заловените, нека решението ви бъде продиктувано от ваши си причини, нека се базира на доказателства, които сте събрали сами. Вие поемате фермерите, а ние Езерняка ренегат. — Стори му се, че е много важно да наблегне на думата „ренегат“. „Да видим сега кой няма лагер!“

— Крейн ще увисне заедно с останалите, нали? — попита Слейт.

Ремо се намеси разпалено:

— Той избра да умре според нашите ритуали. Сам.

Грийнъп го наблюдаваше с недоверие.

— А бе, Езерняци, нали не се каните да му помогнете да духне?

— Както е със счупен врат ли? — изсумтя Бар.

— Може да е някакъв номер — отвърна Слейт.

Даг заговори за изненада на всички, дори на себе си.

— Няма да е сам. Ще видите всяка стъпка.

— Даг! — извикаха Ремо и Бар. Ремо бе ужасен.

— Даг, не можеш да го направиш!

— Мога и ще го направя. — Дали наистина можеше? Брат му, Дар, създателят на ножове, работеше съвсем сам, поради причина, която нямаше нищо общо с човеконенавистничеството му.

— Ако трябва да сме честни, и той трябва да увисне с останалите — обади се младият Грийнъп.

— Той избра да умре от споделящ нож — обясни Даг. — Обещах да му направя нож. Поне мога да опитам.

Уейн присви очи.

— Това не е ли благородна смърт според Езерняците? Тази работа не ми се струва редна, защото обесването е грозна гледка, патрулен.

— Тук не става дума за чест и благородство. Въпросът е да опазим нещо полезно в цялата тази лавина от разхищение — отвърна Даг.

Слейт се почеса по брадичката.

— Признавам, че и на мен не ми се струва много честно.

Сега вече всички капитани гледаха подозрително Езерняците. Даг въздъхна.

— Добре, нека тогава говорим за нещо, което разбирате. Да поговорим за дяловете. Настоявам този нож да бъде моят дял. — Той извади ножа изпод ризата си и го вдигна. — Този нож и освещаването му.

Слейт изви вежди и попита удивено:

— Само това ли?

Май хората от Силвър Шоулс бързо надушиха авантата. Грийнъп също бе заинтригуван, сякаш пресмяташе нещо.

Даг побърза да уточни, когато другите двама Езерняци се размърдаха.

— Не говоря от името на Бар и Ремо, които също рискуваха живота си снощи, както много от вас вероятно помнят. Този нож е за мен.

— Дадено — отвърна доволно Слейт. — Дайте ножа на патрулния, след като това е всичко, което иска.

— И зареждането му. Зареждането — продължи Даг, — за онези от вас, които не знаят за какво става въпрос — въпреки че днес ще разберат, — е смъртта на Крейн. Когато бъде прободен в сърцето, той ще го зареди.

Мъжете се намръщиха подозрително.

Мечкогон си пое дълбоко дъх.

— Другите патрулни да поискат каквото са решили, но на лечителя дайте каквото иска.

Капитан Слейт вероятно си спомни човека от екипажа с прерязаното гърло и сви притеснено рамене.

— Ами… добре. Може. Но главният бандит Езерняк да умре пръв. И да го видят всичките му последователи.

— Този урок ще им държи влага, докато са живи — измърмори Бар и неколцина лодкари се ухилиха.

— Е, няма да е задълго — каза уморено Даг. „Къде сте, богове?“ Повече отколкото бандитите да бъдат наказани, искаше лодкарите да разберат за какво става въпрос. Разкази за този ден щяха да се понесат до всички места по реката, до които стигаха лодките. Накрая истината щеше да се изкриви. Но Даг се зарече, че поне отначало няма да има никакви преувеличения. „Така че внимавай какво правиш, патрулен.“

 

 

Опита се да си припомни всичко, което правеше Дар, когато се подготвяше за зареждане на нож. Създателите на споделящи ножове обикновено работеха в центъра на повечето лагери, в най-закътаното, но и усамотено място. Там туптеше животворната искра на Езерняшкия живот. Сега той трябваше да улови тази искра.

Каза на сенките си, Бар и Ремо, да си намерят някаква работа за половин час, защото двамата нямаше да разберат от намек, след това изведе Фаун на задната палуба, тъй като нямаше друго място, на което да поговорят необезпокоявани.

И се опита да обясни необходимото.

Тя само кимаше.

— Сигурна съм, че ще се справиш по-добре от Дар.

Даг не бе сигурен дали Фаун има основание за подобна увереност, но не можеше да не признае, че му стана безкрайно приятно. Стисна силната й малка ръка в своята.

— Налага се да поработя със същността сам, но работата е там, че за някои неща трябват две ръце. Най-вече, когато рукне кръвта на Крейн, трябва да насоча същността му към празния нож, за да започне зареждането. Същото е, както когато ти вложи своята същност в моята брачна връв. Бих могъл да помоля Ремо или Бар да ми помогнат, но предпочитам да не ги замесвам. Не ми се иска по-късно да възникне проблем.

Тя смръщи чело.

— Защо да има проблем?

— Защото не само правя нож. Имам намерение да демонстрирам как Езерняците боравят със същността пред всички лодкари, които се съберат, за да гледат и слушат. Ти можеш да се махнеш и преди това — преди да заредя ножа. Не е нужно да гледаш тази част.

— Ясно. — Тя въздъхна. — Но ти знаеш, че не е невъзможно, ако ще съм истинска Езерняшка жена, един ден да ми се наложи да изпълня подобен ритуал. Не мога да си представя нищо по-неприятно, но май е по-добре да гледам, за да се науча как се прави.

Той преглътна, кимна и я притисна до себе си.

— Добре — прошепна. — И това е вярно.

Най-сетне я пусна и тя отиде в кухнята, за да му приготви ястие без месо, защото той каза, че Дар не ядял месо преди зареждане. Когато влезе, след като се бе измил много внимателно, тя постави пред него чиния с картофи, ябълки и лук, пържен в солено масло, хапна малко с него и даде останалото на Ход и Хоторн, които щяха да наглеждат Бо. В опит да спести усилията на Даг Ремо бе направил подсилване на подутия нос на Хоторн, за да премахне болката. Даг щеше да премахне лекото омайване по-късно, след като наместеше носа както трябва.

Докато Даг дояждаше последната си хапка, Фаун постави до десния му лакът някаква чаша. Той я погледна изненадано. Беше пълна с овес.

— Заповядай. Изтръгни същността им до последното.

— Какво?

Тя седна до него.

— Мисля, че след като поемеш нещо противно, което не можеш да отстраниш, трябва да поемеш нещо приятно, за да премахнеш дразнещото усещане.

— Аха. Ти нали си наясно, че разкъсах същността на Крейн?

— Веднага се сетих. Така че сега у теб има част от него, нали? И тази частица ще остане, докато не я асимилираш.

— Това притеснява ли те?

— Имам чувството, че притеснява теб. При това много.

— Така е, Искрице — въздъхна той. Хвана ръката й и я притисна за момент към челото си. — Стой до мен. Така ще помня кой съм и какво трябва да направя, когато нещата започнат да се объркват.

Взе няколко зрънца овес и ги стисна между пръстите си. Заизтръгва същността им едно по едно и пак така едно по едно ги пускаше в мръсната си чиния. По някакъв свръхестествен начин очертанията на нещата започнаха да му се струват изострени и много странни.

Дори да имаше нещо друго, което можеше да направи като подготовка, не го знаеше. След като мисли известно време, свали приставката от ръката си, смъкна навития ръкав и закопча празния маншет, за да не му пречи. Нагласи калъфа на ножа на гърдите си, стисна ръката на Фаун и се надигна.

 

 

Каза носачите да оставят Крейн в средата на сипея, на няколко крачки от брега. Лявата му страна бе откъм реката, така че шейсетината лодкари можеха да седнат или да останат прави над пещерата и да чуят и видят ясно всичко. Уит, Уейн и други двама лодкари оставиха носилката, после Уит застана до Бери. Ремо и Бар седнаха встрани от останалите, на място специално избрано от Даг, като наблюдатели, не като участници. Даг сгъна едно одеяло, за да завие коленете си и коленете на Фаун. Двамата бяха от другата страна на Крейн, така че да не пречат на лодкарите да виждат.

Лодкарите се събраха на скалите, някои седнаха, други клекнаха. Нито един не посмя да се приближи. Гребците от „Бързата костенурка“ — по време на престоя си в Пърл Рифъл бяха чули някои приказки за Езерняците, които правели разни неща със същността, бяха най-отпред и наблюдаваха какво става с огромен интерес. Поне всички до един бяха трезви.

Даг се изправи и заговори високо, за да го чуят всички:

— Първо, трябва да обясня за същността и как Езерняците я използват. Същността е във всичко, тя е в основата на нещата, независимо дали са живи, или мъртви, но живата същност е най-ярка. Всички вие притежавате същност, но просто не я усещате…

Беше обяснявал това толкова пъти, че речта му бе гладка като речни камъчета. Някои от присъстващите бяха чували по-ранните версии, но нямаше нищо лошо в това пак да им набие идеята в главите. Колко ли пъти бе повтарял пред млади патрулни методите на действие?

Същност. Работа със същността. Злини… Последната дума привлече вниманието на всички, които бяха започнали да се разсейват. Най-младите решиха, че това е просто приказка, но по-възрастните кимаха с разбиране. Мъжете от Рейнтрий, които бяха участвали във войната срещу злината, кимаха и си шепнеха с любопитните, застанали близо до тях.

Крейн не откъсваше гневния си поглед от Даг — не можеше да повярва на това, което чува. Даг не го бе питал дали има нещо против да участва в тази демонстрация, но не съжаляваше. Ако Крейн не бе изгубил правото си на избор, след като бе убил фермера от Олеана, след това го бе изгубил стотици пъти. Непочтеният му живот бе причинил много мъка и болка. Поне смъртта му щеше да донесе нещо добро.

„Ако това може да се нарече добро.“

Даг стигна до тайната същност и отново извиси глас.

— Създаването на ножове е най-трудното, на което са способни Езерняците, и най-… — канеше се да каже „тайното“, но вместо това се спря на други думи, — и се извършва в усамотение. Ножовете се създават от кости, костите на Езерняци, наречени като дарове. Те не са изровени от гробове, нито пък са откраднати от фермерски гробове, както се говори между вас. Те са наследство от близките и роднините ни. Даряването на кост е най-тържествената част от погребението. — Също така и най-кървавата част, но за това нямаше никакво намерение да спомене и дума. Сега стигаше до най-важното, до най-проблематичната част от днешния урок.

Извади костения нож от калъфа на врата си и го подаде на Фаун, а тя стана, за да го вземе.

— Съпругата ми Фаун ще мине от човек на човек, за да го видите всички и да знаете как изглежда истински споделящ нож. Докоснете го, ако искате, и го подръжте за момент. — „Моля ви, отсъстващи богове, само не им позволявайте да го изпуснат на камъните.“ — Моля ви да го държите внимателно, с уважение, защото… защото веднъж притежавах подобен нож, дар от първата ми съпруга, и знам как бих се почувствал, ако… — Млъкна и въздъхна.

Фаун обиколи хората и докато си подаваха ножа, не откъсна очи от него. Даг отново започна да обяснява:

— Открихме този нож в тайник в пещерата, където бяха скрити и кожите, откраднати от Езерняците. Предполагаме, че го е направил Езерняк от Рейнтрий от бедрената кост на свой роднина. Не може да се каже чий е, тъй като острието не бе гравирано, както се прави понякога. Бил е подарен на Езернячка, убита от речните бандити приблизително на мястото, на което сме застанали…

От всички разкрития този ден Даг най-много държеше лодкарите да разберат истината за ножа и да го видят и докоснат. Доколко можеше да приобщи хора без усет за същност към така наречената Езерняшка магия? Най-лесно бе да ги накара да докоснат гладката кост, да преценят тежестта й в дланта си, да си подадат ножа един на друг. През цялото това време Даг отправяше безмълвни молби към непознатия донор. За негово огромно облекчение лодкарите не гледаха ножа с отвращение, нито пък се кискаха нервно, напротив, проявиха необходимото уважение, държаха се възпитано и си мълчаха.

Ремо и Бар бяха стиснали устни и не изпускаха ножа от очи. И двамата бяха готови да скочат, ако се наложи.

Най-сетне Фаун се върна, подаде ножа на Даг и коленичи. Той го вдигна високо.

— Създателите на ножове не просто оформят повърхността на ножа, те оформят и същността му, за да го превърнат от кост в нож, и пак с помощта на същността го подготвят за следващата задача — да съхрани смъртта на някой Езерняк така, сякаш е запечатана в бутилка. Този нож вече бе посветен, но с помощта на същността и гореща вода аз го почистих. Сега ножът не е зареден, все едно току-що излиза от ръката на създателя си. Така че следващата стъпка е да ви покажа процеса на зареждане.

Коленичи от лявата страна на Крейн с гръб към мътната река.

— Кръвта е много интересна, когато се работи със същност — провикна се той, — защото тя носи живата същност на човека дори след като напусне тялото, поне докато не се съсири и не умре. При обикновеното зареждане донорът пуска малко кръв в нова дървена купа, но ние ще пропуснем тази крачка.

Ножът, с който се прерязваше вената, трябваше да се нагрее, за да не предизвика инфекция. Имаше известни тънкости, които Даг си спомняше от времето, когато ножът на Каунео бе посветен на него, но сега нямаше нужда да прибягва към тях. В момент на паника се запита дали ще успее да се престори, ако не успее да зареди ножа, и да забие в гърдите на Крейн безполезно острие. Фермерите нямаше да разберат, но Ремо и Бар щяха да усетят.

Седна с кръстосани крака, все едно щеше да лекува пациент. Това го притесни — но трябваше да остави притесненията за по-късно. При работата със същността не можеше да си позволи колебания, също както по време на патрулиране. Погледна Фаун и се опита да я успокои.

— Той не усеща нищо от врата надолу. Няма да го боли.

Тя кимна. Даг нагласи костения нож под ръката на Крейн, а Фаун, вдигнала ръката на парализирания, взе бойния нож на съпруга си и проряза бледата кожа от вътрешната страна достатъчно дълбоко, за да потече кръв.

И изведнъж Даг се потопи в друг свят. Материалният свят — следобедната светлина, голите дървета, каменистият хълм и насъбралите се мъже — изчезна като призрачно видение. Все още усещаше присъствието им, но този път бе нещо като мъгла, в която пулсираше всяка същност. Мъжете бяха изтъкани от сложни нишки, а Фаун блестеше като пламък. Даг се бе слял със същността си. Ножът в ръката му съдържаше огромен потенциал. Крейн… Същността на Крейн бе тъмна и разпокъсана, но кръвта му се процеждаше на ярки капки.

Даг протегна призрачната си ръка под алените капки и насочи мислите си към посвещението, което познаваше от времето, когато бе наблюдавал как в Лутлия направиха нож за него. Беше го използвал в Рейнтрий, за да прекъсне смъртоносната хватка на злината. Посвещението бе най-значителният дар на създателя на ножове, в него се капсулираше смъртността. Той сви призрачната си ръка над Крейн. Появилото се неприятно усещане, че съществува известна прилика между него и ренегата, щеше да улесни задачата му. Той отпусна същността си да потече към острието, за да се смеси с тръпнещата в очакване същност на ножа. Остави ги да се докоснат.

Отдръпна се и се раздели с онази частица от себе си, която бе превърнал в чаша за Крейн.

Ахна удивен. „Мътните го взели! Не знаех, че ще боли толкова!“ Наблюдаваше обзет от ужас как призрачната му ръка се отдели от уловената си в ножа част. Все едно бе отхапал собствения си пръст. Богове, нима Дар изпитваше същото всеки път, когато зареждаше нож? „Братко, моля те за прошка.“

Същността се стелеше точно както трябва… „Или умея, или не. Ако отговорът е не, мога отново да изваря острието и да започна отначало — много от чираците на създателите са постъпвали точно така при първите си опити.“ Въпреки несигурността бе убеден в едно. „Умея.“

Върна се към света и примижа, разтреперан, измръзнал, все едно бе лекувал тежко болен. Кървавият нож трепереше в десницата му, лявата ръка го болеше, а призрачната гореше. Бързо провери усета си за същност и разбра, че не може да достигне на повече от сто крачки. „От тази работа няма да се възстановя за един ден.“ Вече нямаше да използва същността. Оттук нататък щеше да е лесно. Оттук нататък всичко щеше да е точно толкова странно, колкото и досега.

Даг преглътна и заговори прегракнало:

— При обичайното създаване на нож в този момент създателят го почиства и го дава на новия му собственик. Доброто посвещение може да трае цял живот. — Така трябваше да бъде. Той протегна ръка към Фаун. Тя взе ножа от изтръпналите му пръсти и почисти кръвта с парцал. Даг не бе сигурен доколко зареждането е добро — струваше му се по-неумело, отколкото на направения в Лутлия нож. Въпреки това бе солидно направен. Дали не беше прекалил със зареждането? Все още не бе стигнал до желания край.

— Зарежданията са различни. Баща ми прободе сърцето си преди дванайсет години, когато бе тежко болен. Първата ми съпруга се нанизала на ножа си, когато усетила, че умира от раните си на бойното поле на север. Ремо получил своя от възрастна роднина, която отдала последните мигове от старостта си на ножа — забеляза как Ремо трепна при тези думи, — и собствената й дъщеря й помогнала да го направи. Виждал съм как патрулни си помагат един на друг в подобни моменти. Разберете, че споделящият нож не се използва като инструмент за екзекуция. — Нито пък за да видят какво става група фермери, призна пред себе си Даг. — Това е нещо, което нито един фермер не е виждал, така че много внимавайте. — Последните думи ги изрече със строгия глас на патрулен командир. Всички впиха очи в Езерняците.

— Ти си напълно откачил — прошепна Крейн. Лицето му бе извърнато от зяпачите на хълма.

— Имам си причини — измърмори Даг. — Може би си щял да ги разбереш по времето, преди съвсем да пропаднеш.

— Мен ме прокудиха. Ако имат капчица здрав разум, теб ще те изгорят жив.

Без да обръща внимание на думите му, Даг каза:

— Разгърни му ризата, Искрице.

Чевръстите й пръсти разкопчаха копчетата и оголиха гърдите му. Даг се запита дали Ремо ще си поиска ризата. Вгледа се в сребърните очи на Крейн и бандитът се намръщи.

— Готов ли си? — „Съгласен ли си?“ От всички изисквания за ритуала това бе задължително.

— Ако искаш проклятието ми на умиране — изръмжа Крейн, — имаш го.

— И аз така си помислих.

— Значи, ако проклятието ми има същата тежест като благословия, дали благословията ми няма да се окаже проклятие? Мътните да те вземат дано, имаш ги и двете. Оправяй се сам. Аз бях дотук. — Извърна лице към реката. — Спаси ме от този безнадежден свят. — И след малко добави: — Да не си посмял да оставиш проклетата си ръка да трепне!

Това бе достатъчно ясно съгласие.

Даг постави върха на споделящия нож под ребрата на Крейн и изчака няколко секунди, колкото да обясни тихо на Фаун за правилния ъгъл, под който ножът трябва да достигне сърцето и колко сила трябва да приложи, за да свърши всичко с един-единствен натиск, без да счупи острието. Личеше й, че е напрегната, но очите й не трепваха. Кимна.

Даг протегна същността си, за да е сигурен в местоположението на сърцето на Крейн, стисна дръжката и с едно рязко движение вкара цялото острие.

Устните на Крейн потръпнаха, той подбели очи, но цялото внимание на Даг бе насочено към същността. Той замръзна, все още стиснал дръжката, докато разтварящата се смъртна същност започна да се насочва към върха на ножа, сякаш привлечена натам. Дали щеше да се задържи? Ами ако се затвореше и не се получеше?

„Стана.“

Даг задиша отново. Крейн бе издъхнал.

Даг примигна, вдигна поглед и се огледа. Лодкарите бяха притихнали. Двамата Езерняци също.

Даг извади заредения нож от гърдите на мъртвия и го вдигна високо.

— Този Езерняк — не желаеше да използва думи като „ренегат“ или „прокуден“ — отдаде смъртта си на ножа, та той да порази следващата злина, която пресече пътя ми.

Двайсет и шестима Езерняци преди Крейн се бяха доверили на Даг, убедени, че смъртта им няма да е напразна. От всички ножове и смърти, които бяха минали през ръцете му, тази бе най-черната. „Мътните го взели, получих го по трудния начин.“ Той подаде ножа на Фаун, за да го почисти и да го пъхне в кожения калъф на врата му, тъй като ръката му все още трепереше и нямаше да се справи дори с тази простичка задача.

— Не мога да ви кажа дали Крейн е платил за престъпленията си. Това вече е друга работа.