Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (22)

21.

Най-голямото желание на Даг бе да разпита Крейн. Фаун знаеше за нетърпението му, защото след като я сграбчи в прегръдките си и зашепна накъсани думи до ухото й, това бе първото, което й каза. Ала щом погледна дълбоката рана на Бо, реши друго. Изпрати задъхания Уит да организира привлечените от шума лодкари да извадят Олдър и Големия Дръм от водата и да ги вържат, за предпочитане на някоя друга лодка.

— Ами Крейн? — попита Уит.

— Остави го. Не може да мръдне.

Лицето му бе някак странно, когато го каза, но преди Фаун да разбере, той й нареди да промие раната на Бо — вече го бяха сложили да легне на пода в кухнята. Даг седна с кръстосани крака, махна приставката и изпадна в лечителския транс, който младата жена вече познаваше добре. Бери се зае с потресения Хоторн. Носът на момчето бе счупен, течеше му кръв и то не спираше да плаче. Ход помагаше с каквото можеше.

Уит се забави. Бяха успели да хванат пронизания от стрела Голям Дръм лесно. Олдър обаче се бе опитал да се спаси с плуване, бяха го настигнали с лодка и го бяха набили, за да мирува. Беше почти удавен и когато погледна изопнатото лице на Бери, Фаун си каза, че е наистина жалко, че е все още жив. Бе истинска загуба на време да го държат жив дори още ден. Завързаха пленниците на „Бързата костенурка“ и прерязаха стрелата, пронизала Големия Дръм — оставиха върха в корема му от страх да не издъхне.

Фаун се питаше дали да не разтърси Даг за рамото или да изпрати някой да повика Бар или Ремо, за да направят нещо Езерняшко и да го изтръгнат от транса, но най-сетне той си пое дълбоко дъх, изправи се и лицето му придоби нормално изражение. Примигна, погледна я и й се усмихна немощно. Фаун не го бе виждала толкова изтощен от Рейнтрий.

По време на лечението Бо бе в съзнание, остана смълчан, но не откъсваше удивения си поглед от Даг.

— Да му се не види, Езерняко — изпъшка накрая и се опита да потисне кашлицата си.

— Това лечение е страшна работа, а? — обади се застаналият отстрани Ход.

— Не говори — прошепна Даг, задави се и се закашля. Фаун бързо го загърна с едно одеяло и му даде чай. Той вдигна чашата към устните си с трепереща ръка, отпи и заговори отново: — С помощта на същността свързах разкъсаното и някои от по-големите кръвоносни съдове. Ножът на Крейн е пропуснал най-големия. Ако не беше, досега да ти е изтекла кръвта. Фаун ще те зашие.

Фаун кимна и почисти кръвта, изтекла по време на намесата на Даг. Вече бе сложила конец в иглата и се зае с поставената й задача. Бо охкаше и пъшкаше, но търпеше.

— Най-голямата опасност сега е инфекцията — обясни Даг. — Защото мисля, че ще се инфектира. Трябва обаче да изчакаме, за да видим какво ще стане.

Истина беше. Подобни рани в корема обикновено бяха равносилни на смъртна присъда, защото треската довършваше онези, които не бе успяло да довърши кръвотечението. Бо вероятно знаеше, защото кимна. Когато Фаун завърза конеца, Уит, Ход и Бери вдигнаха Бо и го пренесоха на койката му. Даг седна на пода и се загледа в тавана.

Фаун тъкмо се питаше дали не трябва да сложат и Даг да си легне, когато дойдоха Бар и Ремо — били убили някакъв бандит, който се опитвал да избяга през гората. Фаун надникна през люка и видя на брега два оседлани коня. Върху седлото на единия бе преметнат кльощав червенокос мъж, острите му черти бяха разкривени от смъртта.

Крейн все така лежеше до клетките. Брадичката му потрепваше и той извъртя очи, за да я погледне. Тя трепна уплашено и се скри в каютата. „Даг, какво си му направил? Нито съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо…“

Бар бе в кухнята, надвесен над Даг, мръщеше се.

— Даг, какво си направил на онзи на палубата? — зададе той въпроса, който измъчваше и Фаун.

— Това ли е Крейн? — попита Ремо.

— Да — отвърна Даг, без да откъсва поглед от тавана. — Счупих му врата. Може и така да се каже. Няма да се оправи, в случай че някой от вас иска да знае.

Изражението му бе ледено. Фаун си спомни шока в очите на Крейн, когато той изпусна ножа и се свлече като рухваща стена. „Може и така да се каже.“ А как иначе можеше да се каже? Дали двамата младежи щяха да приемат думите му? Или Даг щеше да й обясни по-късно, когато останеха насаме?

Ход и Уит разказваха един през друг на двамата патрулни какво се бе случило, от време на време със сумтене се намесваше и Бо. Бери не каза много. Все още притискаше до себе си подсмърчащия Хоторн. Разказът им превърна страховитото преживяване в истинско приключение и момчето живна и скочи от скута на сестра си, за да добави още подробности, повечето кървави. Когато приключиха, Хоторн нямаше търпение да изскочи навън, за да види трупа на Малкия Дръм. Бери го пусна с нежелание.

— Глътнах си езика, когато видях как онзи е притиснал ножа до гърлото на Фаун — обясни Уит, — но да ви кажа честно, тя бе по-скоро бясна, отколкото уплашена.

— Страх ме беше — призна Фаун. Въпреки това… Крейн не беше страшен като злината в Гласфордж, макар че и в двата случая бе много уплашена. Странно. Въпреки че ножът бе опрян в гърлото й, тя бе мислила как да помогне на Бо и сигурно затова не си бе позволила да се предаде.

От брега се провикнаха лодкари. Бяха дошли от пещерата, за да помогнат в охраната на лодките. Бяха доста закъснели, помисли си недоволно Фаун. Двамата млади патрулни и Уит отидоха при тях. Вече се бе съмнало. Даг се надигна.

— Трябва да… Не мога… Остави ме да поспя един час. Бо може да пийне няколко глътки вода, нищо друго. — Подпря се на ръце и колене, след това се изправи и остави Фаун да му помогне да се добере до техния кът. Тя настоя да му свали ботушите. Даг заспа още преди да го завие.

Бар, Ремо и Уит бяха намръщени, но развълнувани, докато описваха битката в пещерата. Фаун помнеше, че след като бяха сразили злината в Гласфордж, Даг бе също много развълнуван, макар и уморен. Сега не забелязваше у него и следа от задоволство и се запита защо всичко е толкова различно. В кухнята все още се носеше миризмата на преживения ужас, подът бе оплескан с кръв. Фаун въздъхна и се зае да направи закуска.

 

 

Даг спа почти три часа и се събуди, когато „Завръщане“ се отдели от брега. Влезе неуверено в кухнята и прокара ръка през косата си.

— Какво става?

— Нищо особено — отвърна тя и му подаде чаша чай. — Всички решиха да преместят лодките пред пещерата. Бери, Уит и Ход са на покрива. — Тя посочи нагоре. — Одеве изпратих Ход и Ремо да почистят Крейн.

Даг сви вежди, но тя не разбра дали от учудване, или от неодобрение.

Фаун обясни:

— Изглежда, когато си парализиран по този начин, не можеш да се стискаш. Щеше да усмърди цялата лодка. Освен това… дори труповете ги мият, преди да ги погребат.

Той кимна навъсено. Тя го накара да излезе на задната палуба, за да се измие, взе окървавените му дрехи, за да ги накисне, и му даде чисти. Денят обещаваше да е ясен, въпреки че бледото слънце не топлеше. Тъй като ръката му продължаваше да трепери, тя му помогна да се обръсне. Бе свикнала, докато ръката му беше счупена, преди да се оженят. Като се измиеше и похапнеше нещо топло, щеше да се почувства освежен.

Шумът, който вдигаха, събуди Бар. Ремо лежеше на койката си, но не спеше. Той също стана.

— Трябва да разпитам Крейн — каза Даг и се обърна към патрулните. — Елате и вие. Ще сме нещо като кворум.

— И аз искам да слушам — помоли Фаун.

Той поклати глава.

— Няма да е никак приятно, Искрице. Предпочитам да ти го спестя.

— Не можеш — възрази тя и той се намръщи. Тя се опита да му обясни. — Даг, никога няма да стана боец. Прекалено дребна съм. Краката ми са прекалено къси, за да успея да избягам от тези мъже. Единственото оръжие, с което мога да ги победя, е умът. Но ако не знам, то е все едно да ми дадеш лък без стрели. Не ме оставяй без оръжие.

Той помълча, после кимна. След като закуси и си изпи чая, излязоха на палубата. „Бързата костенурка“ водеше, приближаваше Елбоу, а лодката от Силвър Шоулс я следваше на разстояние. „Завръщане“ бе далече от бреговете и се носеше по средата на реката.

Крейн лежеше по гръб — също като на погребение, помисли си Фаун, — облечен в една от ризите на Ремо и завит с одеяло; друго бе подложено под главата му. Ръцете му бяха отпуснати отстрани, краката изправени. Даг седна с кръстосани крака до него. Другите двама придаваха известна официалност, сякаш бяха пратеници от далечна страна, дошли, за да обменят новини.

Дори Крейн усети сериозността на положението или поне не почна да псува и да хапе, както стана, когато бяха започнали да го мият. Фаун се запита дали и той се бе чувствал странно като останалите, които го бяха подминавали и прескачали като ненужна вещ. След това се зачуди дали Даг не бе направил всичко това нарочно, също както бе оставил Бар без храна, за да го укроти.

Фаун придърпа пейката зад Крейн и се настани така, че да вижда добре. Въпреки че същността му бе разкъсана и усетът намален, той, изглежда, усети присъствието й. Бар се облегна на клетките срещу Даг и впи очи в пленника. Ремо се настани в краката на Крейн.

— Как е истинското ти име? — започна Даг. — Кой е лагерът ти? Как се озова сам?

— Да не би да си изгубил партньора си? — попита Бар.

— Дезертирал ли си? — поинтересува се Ремо.

Даг продължи:

— Да не би да си прокуден?

Крейн стисна устни. Гледаше злобно.

— Един от затворниците каза, че си бил патрулен в Олеана — обади се Ремо.

Мълчание.

— Щом е така — реши Даг — и е прокуден, значи е Крейн Лог Холоу. — Очите на Крейн трепнаха и Даг се усмихна с мрачно задоволство. — Това е единственият лагер в Олеана, от който са прокуждали патрулен през последните шест години, а е много малко вероятно в същия лагер да се окажете двама.

Крейн изви поглед, доколкото можа, и каза:

— И Крейн става. — Това бяха първите му думи.

— Става — съгласи се Даг. — Значи хванахме началото и края. Какво има по средата?

— Какво значение има?

— За съдбата ти ли? Не много, поне в момента. Но ако искаш да ни разкажеш, вместо други да говорят от твое име — или против теб, — имаш приблизително два часа, докато стигнем Елбоу. След това си измивам ръцете.

Крейн сви черните си вежди, сякаш разговорът му бе омръзнал, но отговори:

— Ще сте много смешни, докато влачите човек, който не може да се помръдне, за да го обесят.

— Не ми е смешно.

Езерняците, сети се Фаун, рядко лъжеха един пред друг. Дали Крейн можеше да се заслони, докато бе в това състояние? Даг поне трябваше да е отчасти открит и едва ли му беше приятно. Бар и Ремо бяха настръхнали, също като хора, разчесали рана, така че Фаун усети, че и те са частично открити.

Крейн завъртя глава от едната на другата страна и се намръщи.

— Какво ми направи, мътните да те вземат? Не си чувствам тялото. С усет за същност и без него.

— Веднъж видях как един падна от коня — отвърна Даг. — Счупи си врата на същото място, на което аз прекърших твоя. Живя месеци след това. Ние няма да ти причиним подобно нещо.

— Но ти дори не ме докосна! Беше на двайсет стъпки от мен, на брега. Направил си нещо със същността.

— Точно така — потвърди спокойно Даг, но не му обясни какво точно. Ремо и Бар изглеждаха притеснени. Стреснатият поглед на Крейн издаваше неизказания въпрос „Кой си ти?“.

Докато го миеха, бе станало ясно, че е напълно безпомощен. Сигурно вече бе разбрал, че е говорещ мъртвец. Фаун умееше да се преструва на безразлична към мъчения, от които не можеше да избяга, но никога не бе виждала истинско безразличие.

Последва ново мълчание.

— И така — пробва отново Даг, — бил си твърдоглав патрулен, който е обичал да нарушава правилата, не е пожелал да се поправи и са те прогонили от Лог Холоу. Може дори да си бил крадец.

— Лъжа! — заяви Крейн. И след малко добави: — Е, тогава беше лъжа.

— Нима? — попита тихо Даг. — Имало някакво фермерско момиче, доколкото разбрах. Може дори да сте имали и деца. Какво стана с тях? Когато от лагера са те изритали, ти върна ли се при нея?

— За известно време — призна Крейн. — Тя не се интересуваше от уловен дивеч, искаше онова, което донасяхме след обиколки с патрула. След това проклетата мръсница умря. Бях се отказал от всичко заради едно нищо.

— Как умря?

— От треска. Бях заминал. Върнах се и заварих неописуем хаос…

Даг погледна Фаун тъкмо когато тя докосваше драскотината, останала от ножа на Крейн. За малко да я загуби. Понякога се бе питала какво ще се случи с нея, ако убият Даг, но никога досега не бе и помисляла какво ще стане с Даг, ако тя умре. Първия път, когато бе останал вдовец, едва бе надмогнал мъката, въпреки че е бил заобиколен от близки и роднини. Какво ли щеше да се случи с него, ако останеше съвсем сам?

— Ами децата? — попита Даг. Гласът му бе съвсем спокоен, тих. Как иначе, нали трябваше да накара Крейн да продължи да говори. Фаун прехапа устни и си представи изоставените деца.

— Пратих ги при сестра й. Тя обаче не искаше мелези. Скарахме се… и аз си тръгнах. След това не знам какво е станало.

Фаун предположи, че спорът им е бил ужасен. Смъртта на който и да е от родителите е огромен шок за децата, но когато загубят майка си, е особено тежко, дори ако са заобиколени от цялото семейство. А Крейн ги бе изоставил. Даг не повдигна този въпрос, а попита:

— После какво стана?

— Известно време обикалях Олеана. Когато ми омръзнеше да живея в горите, вършех каквато работа ми предложеха фермерите или се пробвах на зарове. Започнах да крада, когато нямаше какво друго. Лесна работа, като впрегнеш усета за същност. Можех да вляза като призрак в къщите и магазините им. Най обичах къщите, чиито стопани ме бяха гледали накриво или ме бяха изгонили.

Ремо не успя да сдържи гнева си.

— Значи следващия път, когато през някое село мине патрул Езерняци, ще ни обвинят и в кражба! — Даг му даде знак да замълчи. Крейн изкриви устни в подобие на усмивка. На колко ли години беше? Със сигурност бе по-стар от Бар и Ремо, но по-млад от Даг, реши Фаун. Ремо наблюдаваше Бар, който обичаше да нарушава правилата, толкова многозначително, че приятелят му се размърда, обзет от неудобство. Вдигна поглед, сякаш искаше да му каже: „Аз не бих…“ Въпреки това Фаун бе наясно колко лесно може да се подведе човек.

Крейн продължи:

— Една нощ някакъв фермер се събуди, преди да успея да се измъкна, и ме хвана. Трябваше да го накарам да замълчи и го ударих прекалено силно. Тогава реших да напусна Олеана. Тръгнах към реката, похарчих парите, които бях взел от него, за да си платя превоза на една фермерска лодка. Казах си, че ако замина достатъчно далече, мога да стана друг човек. Щях да си сменя името, да започна отначало. Канех се да реша дали да тръгна на юг към Греймаут или на север към Лутлия. Казваха, че там не задавали много въпроси, стига патрулният да издържа на студ и сняг. А после в пещерната кръчма се запознах с Бруър и играта му. Разбрах какви ги върти.

— Каква игра? — Даг продължаваше да говори съвсем тихо. Ремо бе присвил очи към него. Думите на Крейн се нижеха така, сякаш бе забравил за слушателите си и се бе потопил в спомени. Даг мълчеше, да не би да прекъсне разказа. Фаун не можеше да разбере дали не е направил нещо, за да принуди Крейн да говори.

— Разбрах как Бруър се запасява с нови бандити, когато неговите хора намалеят — отвърна Крейн. — Когато вземеше пленници, двама или повече — най-добре се получаваше, когато бяха четирима, — ги насъскваше да се бият помежду си по двойки. Ако откажеха, ги заколваше. Втората двойка почти никога не отказваше. Ако пленниците бяха повече, караше победителите да се бият помежду си, като наградата за оцелелия бе да стане член на бандата. Каза, че по този начин успява да си събере хората, които му трябват. Че след като избият приятелите си вместо него, той вече притежава умовете им.

Олдър, сети се Фаун. Това ли се бе случило с Олдър? В такъв случай какво точно се бе случило с Бъкторн и бащата на Бери и останалите от екипажа? Тя потръпна, когато разбра, че Даг не шепне, за да не проличи колко е ядосан, а защото не иска думите му да стигнат до останалите на лодката.

— Само че нещо се беше объркал — продължи Крейн. — Аз се оказах наградата му, когато се появих. Да вербуваш един Езерняк за кражби и убийства! Той реши, че е овладял играта до съвършенство. Не му казах, че си е направил грешно сметката.

Странна хвалба. След като Крейн не бе успял да бъде най-добрият, очевидно бе решил да стане най-лошият. Нямаше друго обяснение.

— Аз, разбира се, спечелих. Беше съвсем лесно. Останах няколко седмици, научих се на занаята, убедих и омаях неколцина от бандата, за да видя какво ще излезе от тази работа. И след това доведох играта на Бруър до логичния й завършек. Така и не разбрах дали се изненада, или не.

— След като спечели, защо не си тръгна? Колкото и да са те пазили, щом си могъл да се промъкнеш покрай фермерите като призрак, защо да не се измъкнеш от бандитите?

— И къде да отида? Фермерите нямаше да ме искат, а пък Езерняците… те щяха да подушат кръвта по същността ми. По всичко личи, че спечели Бруър.

— Самоубийство? — предложи все така тихо Даг.

Крейн го зяпна недоумяващо.

— Нямах зареден нож! Нямаше начин да се сдобия с нож, след като ме пропъдиха. Проклетият лагерен съвет ми взе моя заедно с всичко останало. — Крейн извърна глава и млъкна.

Фаун се намръщи. Крейн — не друг, а Крейн! — се бе стреснал от предложението на Даг не защото се страхуваше да сложи край на живота си, а защото не искаше да пропилее смъртта си, без да има споделящ нож, който да я поеме. Отговорът му бе спонтанен, напълно искрен. А пък Ремо и Бар изглеждаха така, сякаш всичко бе в реда на нещата. Тя притисна юмрук към челото си. „Езерняци! Та те са си истински Езерняци!“ Абсолютно луди.

Даг отново заговори.

— Ръководил си бандата дълго. Разбирам, че си задържал всички по доста изкривен начин, но ми кажи какво те задържаше теб?

Крейн извърна брадичка, сякаш вдигаше рамене.

— Пари, богатство, от което нямах голяма нужда, но играта на Бруър ме очарова. Освен че беше луд за пари, му доставяше удоволствие, защото имаше нещо по-мизерно и от него, нещо, което можеше да презира. Аз… Все едно че си имах собствени обучени за бой кучета, с тази разлика, че моите животни бяха значително по-интересни. Не ми се налагаше да правя абсолютно нищо. Те просто се събираха около мен. Пусни някой Езерняк сред фермерите и това е резултатът. Ако не се качи на върха, те сами ще го качат. Самите те искат да бъдат управлявани от по-добри. Същите са като овцете, които не виждат разликата между овчарите и вълците. Честна дума, така е.

— Ти ли ги накара, или те теб? — попита все така тихо Даг.

Усмивката на Крейн стана по-широка.

— Ти си онова, което ядеш. Всяка злина научава този факт.

Този път Даг трепна и Крейн го забеляза.

Даг си пое дълбоко дъх.

— Ремо, дай ми ножа, който си намерил.

Ремо извади с нежелание скрития под дрехите му нож. Даг прецени оръжието в дланта си и погледна строго Крейн.

— Откъде го намери? Откъде си взел лодката с кожи?

— Не бях аз. Просто нещастна случайност. Двама Езерняци търговци от Рейнтрий решиха да спрат точно пред пещерата. Не успях да спра хората, въпреки че им казах, че са кръгли глупаци. Изгубих шестима по време на битката, която последва.

— А опита ли се да пуснеш Езерняците в играта?

— Не доживяха до играта.

Даг докосна с устни калъфа на ножа по стария познат начин.

— Струва ми се, че не ми казваш цялата истина. Този нож е бил посветен на жена.

Крейн отчаяно стисна зъби.

— Добре де! Бяха двойка с брачни върви. И двамата умряха.

— Убил си я и дори не си й позволил да сподели смъртта си! — възкликна Ремо.

— Беше мъртва, когато стигнах до нея. Биха се смело, беше нанесен един недобре преценен удар… Поне си спестих пререканията с братята Дръм. Не беше много разумно да им позволявам да си играят с Езерняци.

Последва мълчание.

Крейн не каза нищо повече. В него нямаше нито надежда, нито ярост, той не очакваше да си отмъсти. Просто чакаше. Не чакаше нищо конкретно, просто… чакаше. Вече не се страхуваше от смъртта.

Даг стисна здраво ножа.

— Ако имаше нож, щеше ли да споделиш смъртта си, или предпочиташ да увиснеш на бесилото?

Крейн сякаш се замисли.

— Ако имах нож…

— Защото смятам да променя посвещението на този — отвърна Даг. — Ще го посветя на теб.

Бар го зяпна изумено.

— Но ти си патрулен.

— Но и лечител — обади се Ремо.

— Казах „смятам“. За пръв път ще посвещавам нож и не знам дали ще се получи. Ако не се получи, поне никой няма да се оплаква.

Крейн присви очи.

— Значи така ще въздадеш справедливост? Ще сложиш край на живота ми с ножа на жената.

— Не, просто не искам да похабя материала. Трябва ми зареден нож. Не обичам да съм с празни ръце.

— Даг — започна притеснено Ремо, — този нож е принадлежал на някого. Не трябва ли да потърсим истинския собственик? Или поне да го предадем в следващия лагер?

Даг стисна зъби.

— Мисля да постъпя и с ножа, както с останалата част от съкровището в пещерата — както се постъпва при вадене на потънал кораб.

— А той има ли право да сподели смъртта си? — полюбопитства Бар. — Очевидно лагерният съвет е бил на друго мнение, когато са го изгонили.

— Той вече няма лагер. Което означава, че аз съм капитан на лагера. Гарантирам, че може да отдаде смъртта си.

Срещна стреснатия поглед на Фаун и сведе очи. „Да, той знае за споделянето“, каза си тя. Бар и Ремо го наблюдаваха уплашено. Фаун не ги винеше. По лицето на Крейн се изписа странно изражение, сякаш на този свят все още имаше нещо, което искаше — и то бе в ръката на врага му. Почудата на Фаун се смеси с ужас. Тя очакваше Крейн да каже: „Мътните да ви вземат и дано злините стъпчат този свят.“ Не очакваше да се съгласи да зареди ножа със смъртта си.

— Игрите в пещерата бяха по-забавни — изръмжа Крейн. — Кажи, патрулен, няма ли да трепнеш, ако трябва да ме убиеш със собствената си ръка?

Даг сведе поглед и отвърна все така тихо:

— Вече го направих. Сега просто обсъждаме погребението ти. — Подпря се с ръка и стана с тежка въздишка. Нямаше повече въпроси, въпреки че Бар и Ремо изглеждаха така, сякаш ги измъчват още десетки. Не че бяха към Крейн.

— Капитане, дето си нямаш лагер — обади се Крейн, когато Даг понечи да се обърне.

Даг го погледна.

— Погреби костите ми.

Даг се поколеба, после кимна.

— Щом искаш.

Фаун го последва в кухнята, където той извади споделящия нож и закачи калъфа на врата си. Не го върна на Ремо.

— Искрице, налей вода в чайника. Искам да изваря този нож и да го пречистя от старата му същност, преди да стигнем пещерата.

 

 

Щом „Завръщане“ спря пред пещерата на бандитите, сложиха Крейн на носилка от одеяла, прехвърлени между две мачти, свалени от „Костенурка“. И лодкарите, и бандитите зашумяха, докато го пренасяха. Той затвори очи — сигурно се преструваше, че е в безсъзнание. Това бе начинът му да избяга, реши Фаун. Даг тръгна след носилката, но Мечкогон и един от ловците от Рейнтрий го спряха още на първата крачка и го заведоха при ранените.

Помощникът на Уейн, Садлър, се смъкна по стръмния склон и помаха на Бери.

— Открихме лодки, вързани зад онзи остров — каза и посочи отсрещния бряг, където се виждаше гола гора. Каналът между острова и сушата бе съвсем тесен и само опитно око можеше да го различи. — Уейн пита дали ще познаеш лодката на баща си или някоя друга.

— Трябва да погледна, може „Розата“ да е там — съгласи се веднага Бери. Погледна Фаун. — Ще дойдеш ли с мен?

— И аз ще дойда… стига да искаш — предложи предпазливо Уит.

Тя кимна. Бе стиснала устни, очите й бяха помръкнали. Въпреки това бе много трудно човек да прочете нещо по изражението й.

Садлър и още един як гребец ги прекараха с лодка. Сред дърветата се виждаха пътеки. Беше кално и затъваха на всяка крачка. Обувките на Фаун подгизнаха още преди да пресекат острова. Каналът бе тесен, запушен от паднали дървета и всякакви довлечени от водата боклуци.

Покрай брега бяха спрени очукани лодки. Неколцина любопитни лодкари вече се бяха качили на тях. Някои от лодките бяха в относително добро състояние. Очевидно бандитите се бяха опитали да заличат имената им, за да сложат нови и да променят всички отличителни белези. Други бяха пробити и заседнали в тинята. Най-новите бяха в горния край, нагоре по течението, и на Фаун й се стори, че разпознава имената на лодките от Трипойнт, които й бе дал капитан Кътър. Бяха общо петнайсет — Фаун се замисли по колко ли човека са били екипажите и потръпна. А тези тук не бяха всичките, защото бандитите бяха подпалили някои от лодките. „Тук са измрели толкова хора, колкото и в Грийнспринг.“ А бандитите бяха вилнели поне година. При това тук дори не се бе появила злина. Но пък злото бе в изобилие.

Две от лодките изглеждаха така, сякаш се намират на това място от миналата есен, защото ледът ги бе пробил, а дървото бе започнало да гние, след като е било изложено на зимната влага и летния пек. Бяха започнали да потъват, приличаха на призраци, но дори Фаун успя да различи на предпоследната името „Розата“. Бе изписано със същите букви като „Завръщане“.

Бери внимателно огледа загнилия борд, отвори вратата на каютата и ръждясалите панти изскърцаха. Сбърчи нос, вдигна полата си и стъпи в нахлулата вода. Фаун си каза, че обувките й няма да станат по-малко мокри, и я последва. Уит реши да не си мокри панталоните и остана да чака отстрани. Не откъсваше разтревожения си поглед от Бери.

Почти всичко бе откраднато, включително стъклените прозорци в задната част. През зейналите дупки нахлуваше светлина, която разкриваше разрухата вътре. Всички останали вътре бъчви и бурета бяха строшени и бавно гниеха. В тях сигурно бе имало масло или мас и Фаун не бе сигурна дали са били насилени от хора, или от случайно попаднали тук мечки. Със сигурност бяха идвали диви животни. Бери газеше до колене. На два пъти се наведе и извади от водата някакви боклуци. След малко Фаун се сети, че търси тела — може би скелети — и остана облекчена, когато не откри нищо. Бери излезе през кухненския люк, огледа задната палуба и след това, без да каже и дума, тръгна към брега, където чакаше Садлър.

— Останало ли е нещо? — попита той.

Младата жена поклати глава.

— Става само за подпалки. Половината е подгизнала и не става дори за горене.

Той кимна. Очевидно не бе никак изненадан.

— Уейн казва, че трябва да вземеш своя дял от пещерата. Решихме да закърпим лодките, които все още могат да плават, и да откараме стоката надолу по реката.

— Нали ще се погрижите капитан Кътър да разбере какво е станало? Предполагам, че ще го настигнете.

Дали мъжката гордост на капитан Кътър щеше да бъде засегната, че невзрачната „Завръщане“ е унищожила речните бандити, след като неговите храбреци бяха подминали целта? Не, докато новините стигнеха до него, капитан Уейн щеше да се е изкарал герой. Е, Бери нямаше да има нищо против.

— Кътър от Трипойнт ли? Да, знаем го. Става. — Садлър наклони глава. — Онова, което собствениците не си потърсят, ще бъде продадено. Заедно с онова, което вземем оттук, ще се получи доста.

— Не искам дял от тази плячка — заяви Бери.

— Значи ще има повече за нас, капитан Бери. Предполагам все пак, че Уейн ще се опита да те разубеди.

— Може да се опитва колкото си иска. Не го спирам.

Садлър сви рамене и престана да спори.

— Има няколко лодки, които са запазени. Какво ще кажеш да ги огледаме?

Тя кимна и тръгна след него.

Уит стоеше на калния бряг и наблюдаваше как Бери слиза от изгниващата лодка. Прокара ръка през косата си и се обърна към Фаун.

— Бях предвидил едното си рамо, ако годеникът й е мъртъв, а пък другото, ако е избягал с друго момиче. За подобен развой на събитията не съм предвидил нищо. А и тя не плаче. Много ми се искаше да се отърва от Олдър, но не по този начин. Какво да правя, Фаун? Иска ми се да я прегърна, но не смея!

— Още е много рано, Уит. Едва ли ще те допусне до себе си, докато раните й са още отворени.

— Страхувам се да не стане късно.

Фаун се замисли.

— Даг веднъж ми каза, че когато някой близък почине, Езерняците носели косата си вързана на траурен кок цяла година и това не било прекалено дълго. Тя току-що осъзна загубата си. Баща й, Бъкторн… а и Олдър. Заради Олдър е най-зле, защото тя мислеше, че го е загубила, откри го и го загуби втори път.

— Изобщо не плака.

— Може да е като Хоторн и да се крие в гората, за да не плаче пред други. Човек се пита… какъв ли живот е водила, след като се отказва от утеха дори в най-тежките моменти, сякаш да имаш нужда от помощ е проява на слабост. Може пък да си мисли, че ако е достатъчно силна, ще спаси всичко. Само че не става така. — Тя се намръщи и продължи: — След злината в Гласфордж Даг ме утеши, но пък той има богат опит в това отношение.

— А аз нямам — отвърна отчаяно Уит.

— Но го натрупваш. Просто гледай да внимаваш.

Той избърса носа си с опакото на ръката си.

— Фаун… Тази злина те е наранила, уплашила те е до смърт, но не е било толкова сложно като сега.

Тя си пое дълбоко дъх и най-сетне отвърна.

— Уит… когато ме хвана, злината от Гласфордж изтръгна същността на десетседмичното бебе, което носех в утробата си. Когато пометнах, едва не ми изтече кръвта. Даг спаси живота ми онази нощ, грижеше се за мен. Бебето не можа да спаси.

Сякаш някой го фрасна по главата. Този път май бе успяла да привлече вниманието му.

— Какво? — ахна той. — Не си споменала…

— А ти защо мислиш, че избягах от къщи? — попита тя нетърпеливо.

— Ами кой беше… чакай, не, не може да е бил Даг, не е възможно…

Фаун тръсна глава.

— Не, бащата беше момче от Уест Блу и вече няма значение кой е бил, освен че ми даде ясно да разбера, че не желае да има нищо общо. Затова заминах сама. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Но пък срещнах Даг и всичко се нареди. Но изобщо не беше… просто.

— Не си споменала — повтори тихо той.

— Мълчанието не означава, че не скърбиш. Не исках някой да човърка раните ми, нито пък да слушам тъпи шеги. Нито пък семейството ми да ме разпитва до полуда.

— Ама аз нямаше да… — Той се поколеба.

— Просто бъди до Бери, Уит. Бъди единственият човек на този свят, на когото не й се налага да обяснява, просто бъди до нея. Подай й чиста кърпа, когато заплаче, дай й нещо топло, за да облекчи болката. Ще има време да я прегърнеш. Просто имай търпение.

— Добре — съгласи се Уит и я последва по брега, за да настигнат Садлър и Бери.