Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (21)

20.

Даг подпря коляно на някакво повалено дърво и провери тетивата на лъка. Отвори се за момент, за да опипа обстановката, и изруга не за пръв път, че усетът му за същност не може да проникне на повече от една ръка разстояние в твърдата скала. Бар и двама от хората на Чикори се бяха настанили от другата страна на отвора на пещерата. Ремо и друг ловец от Рейнтрий се промъкваха към отвора горе, откъдето се процеждаше стоманеносив на светлината на луната дим. Ремо трябваше да се погрижи никой да не се измъкне оттам. Уит бе застанал до Даг и стискаше лъка си. Лицето му бе набраздено от сенките на голите клони, бледо и безизразно като луната. Този път нямаше и следа от обичайната му веселост.

Даг потисна гнева, предизвикан не само от жестокостта на бандитите, а и защото бе попаднал на тях сега, по средата на пътуването, което искаше да бъде сватбен подарък за Фаун. Веднъж тя вече бе тормозена от бандитите в Гласфордж и той се бе заклел, че никога повече няма да се докосне до подобен ужас. Но пък тази вечер тя не изглеждаше ужасена, просто бе напрегната и изпълнена с решителност. Този път щеше да се постарае да я опази от грозотата, стига да можеше. Опита се да не се замисля, че подходящите за зачеване дни започват, че в същността й се е появила прекрасна искра, знакът, че трябва да прибягнат до по-различни техники в леглото. При това възможно по-далече от бандити и тям подобни. „Не се замисляй за опасността, патрулен, защото ще полудееш.“ Бе твърдо решен да не допусне нито един човек да избяга от пещерата, за да тормози Фаун, Бери или когото и да било другиго. Прехапа безпомощно устна, тъй като не можеше да преброи целите, които се криеха зад стените.

И ето че се случи чудо на чудесата. Двете групи лодкари, едната водена от долната страна от Чикори, другата от горната от капитан Уейн, успяха да се приближат и да нападнат, преди пияният пазач да се събуди и да се развика. „Закъсня“, помисли доволно Даг. Отваряше за няколко секунди и бързо затваряше усета си за същност, като се опитваше да следи събитията и да блокира проблясъците от нараняванията на бандитите. Изглежда, заниманията му с лечителство го бяха направили по-чувствителен към такива… трепна, когато усети паренето на рана от нож, натъртено място от удар със сопа. Продължи да търси истинската мишена.

Къде беше Крейн, мътните го взели? Сигурно бе заспал, точно както се бе надявал Даг, иначе лодкарите никога нямаше да успеят да се промъкнат толкова близо, без да ги забележат. Нито един от Езерняците от „Завръщане“ не бе докоснал същността си до неговата нито сега, нито преди.

Викове, удари и писъци ехтяха откъм отвора на пещерата, мярнаха се пламъците на факла и бясно размахан фенер. Един бандит се опита да се измъкне, но партньорът на Ремо го удари и го повали на земята. Ремо хлътна вътре и изчезна от погледа на Даг. Не успя да го улови и със същността си. Добре, така поне можеше да разчита на един свой човек, който да му помогне да се справи с ренегата. Постара се да потисне притеснението си от неопитността на Ремо, когато петима бандити се опитаха да си пробият път и да прегазят хората на Уейн, а след това да побягнат към Даг и Уит.

— Виждаш ли ги? — попита Даг, вдигна лъка си и го опъна.

— Да — отвърна Уит. Устата му бе пресъхнала. И двете стрели полетяха и поразиха целите си.

— Страхотен изстрел! — похвали го Даг. „Това е то късметът на начинаещия.“ Втората стрела на Даг полетя още преди треперещите ръце на Уит да извадят следващата, но не уби бандита — улучи го в бедрото. Той не падна, но щеше да е значително по-бавен. Вероятно групата вече бе разбрала, че не може да се надява на милост от лодкарите. Тримата, които все още се държаха на крака, се врътнаха и побягнаха навътре, но попаднаха на Бар. Нито един не успя да се измъкне.

Даг изчака още няколко минути, но повече не се появи никой. Задачата на стрелците бе свършена. Той се изправи и поведе Уит надолу по склона, нетърпелив да стигне до пещерата. Един от бандитите беше мъртъв. Стрелата го бе пронизала в окото. Другият стенеше и се гърчеше в окапалата шума, стиснал забилата се дълбоко в корема му стрела.

— Не трябва ли… — започна Уит.

— Остави го. Няма да избяга — измърмори Даг. Нямаше намерение да се притеснява за хора, които на сутринта щяха да увиснат на бесилото, след като можеше да има ранени от неговия отряд. Може би щеше да се погрижи за тях, ако останеше време — и ако имаше сили.

— Ама аз… кой от двамата уцелих?

— Твоят е простреляният в главата. Чисто и точно.

— Леле!

Изражението на Уит бе нещо средно между възторг и отвращение и Даг разбра, че ще си има работа не само с Бар и Ремо, когато битката свърши. „А кой ще огледа моята същност?“ Нищо де, сега го чакаха по-важни неща. Лодкарите вече връзваха обърканите обезоръжени бандити за дърветата. Хубаво. Лодкарите поне знаеха как да връзват здрави възли.

В пещерата цареше хаос. Разхвърляни пейки и сандъци, безброй бутилки и десетки буренца, някои счупени, други все още цели. Пещерата, изглежда, се състоеше от две части, разположени една зад друга, всяка висока около двайсет стъпки и широка четирийсет. Огънят гореше ярко. Някаква лампа се бе счупила и от потеклото масло хвърчаха искри. Някои мъже лежаха на земята и стенеха, други вече бяха вързани. На всеки бандит се падаха поне по двама лодкари от отряда. Това бе добре. Даг се намръщи и се опита да задържи усета си за същност отворен достатъчно дълго, за да преброи лошите. Все още не бе открил Езерняка. Да не би Крейн да се бе заслонил и да се криеше сред другите? Не… Видя Ремо. Не бе ранен.

Мечкогон скочи към него и го стисна за ръката. Даг едва потисна рефлекса си да го удари.

— Езерняко, бързо! Трябва ни помощ!

Изблъска Даг към стената на пещерата, малко настрани от шумната тълпа. Двама лодкари лежаха върху одеяла. До тях бе клекнал трети и притискаше с ръка врата на единия. Изпод пръстите му шуртеше кръв. Другият ранен беше Чикори, зашеметен, дишаше неравномерно, лицето му бе придобило цвета на студена мас. Даг отпусна усета си за същност. Ловецът от Рейнтрий бе получил удар с тояга от лявата страна на главата и имаше фрактура над ухото. „Лоша работа.“

Мечкогон облиза устни.

— Повали двама с копието си, обаче трети го нападна изотзад и…

С човека с раната на врата трябваше да се заеме незабавно, иначе щеше да умре. Даг коленичи, остави лъка и протегна и истинската, и призрачната си ръка над ръцете на уплашения приятел на ранения — един от моряците от Силвър Шоулс.

— Не мърдай — прошепна той. — Дръж здраво.

Човекът послушно притисна раната.

Вратната вена бе прободена, не бе разкъсана. Може би нямаше да се окаже невъзможно… Шумът в пещерата сякаш изчезна, когато Даг се приведе и се зае с пострадалия. Опипа мястото с проекцията на същността, улови прекъснатите крайчета на кръвоносния съд и ги скрепи. Направи подсилване, не силно, но стегнато и надеждно, за да издържи на вътрешното напрежение. Дали младият човек не бе изгубил прекалено много кръв? Дали щеше да се възстанови? Земята под коленете на Даг бе обагрена в червено. Той си пое дъх и се отдръпна, без да се заслони. Огледа се объркан, долови отново грозните шумове, забеляза сенките, които пробягваха на светлината на факлите.

Тръсна глава и преглътна, вледенен и разтреперан.

— Можеш да го пуснеш — каза на оплескания в кръв приятел на ранения и отдръпна ръката си. — Увийте го в одеяла, правете каквото искате, но го стоплете. Не го местете, да лежи спокойно, иначе вената ще се отвори. Кожата трябва да се зашие, така че ако някой може, да почва. Не веднага, но да е скоро. — Грозната рана все още зееше отворена, но сега кръвта само сълзеше, не шуртеше като одеве. — Не го местете още — повтори Даг. По-късно на момчето от Шоулс щеше да му се пие много вода, но сега, докато беше в безсъзнание, не смееше да му даде и глътка. Ако се задавеше, можеше да умре.

Какво всъщност правеше? Не можеше да е едновременно и лечител, и командир на отряд. И двете дейности изцеждаха цялото внимание на човек. А, да, Чикори, о, богове! Не искаше да изгуби Чикори и причината не бе единствено приятното му чувство за хумор. Чикори бе роден водач, който можеше да се прибере в родния си край, да постигне нещо и да убеди приятелите си в нещата, в които вярваше Даг. „Стига да оживее.“

Коленичи до Чикори. Уплашеният Мечкогон наблюдаваше всяко негово движение. Даг хвана главата на ловеца. На мястото на удара бе плъзнала паяжина, но нямаше парченца, които да са разкъсали мозъка. Проблемът бе, че над тънката ципа, която обгръщаше мозъка, бе започнал да се събира джоб кръв, който притискаше нежната тъкан отдолу като неумолим юмрук. „Уф, това изобщо не е добре!“ Истински лечител, дори фермер, който се занимава със счупени кости, можеше да пробие черепа, за да изпусне насъбралата се кръв. Сигурен бе, че е виждал подобни инструменти сред нещата на Хохари. Той обаче разполагаше само с нож, пинцета, игли, конци, разтвор, с който да почиства раните, превръзки, билки и помади. Нямаше необходимия инструмент. „Не мога ли без него?“

Съсредоточи се и разкъса в черепа същността на дупчица с размерите на грахово зърно. Потече тънка струйка кръв, слепи черната коса на Чикори и намокри пръстите на Даг. Напрежението в надутия джоб намаля, но кръвта продължаваше да тече. Лошо. „Рискуваш да не можеш да разплетеш двете същности, внимавай…“ Изтегли се, без да пуска главата на Чикори, и се огледа замаяно.

На няколко крачки встрани мъж с прободна рана в корема издъхна. Дано да е бандит, надяваше се Даг, въпреки че в момента не можеше да направи разлика между бандит и лодкар.

— Езерняко… — повика го Мечкогон.

Даг поклати глава.

— Черепът му е пукнат, но това го знаеш. Прекалено рано е да се каже дали има шанс. — Предпазливо направи ново щедро подсилване на мозъчната тъкан около мястото на удара и едва се пребори със замайването. Покрай него профуча едър мъж.

— Уейн! — повика го Даг.

Капитанът спря.

— А, тук ли си? Какво правиш?

— Най-доброто, на което съм способен — отвърна уморено Даг. — Не мога да тръгна. Открихте ли Крейн? Ако го няма, разберете къде е отишъл и дали има бандити с него. Научете колко са, разпитайте за имената им. Не им позволявайте да шикалкавят. — Уейн искаше да е единственият водач, но не и за сметка на съперника си Чикори, така че прехапа устни, но не възрази. Кимна отсечено и се провикна към помощника си Садлър. Ако Даг искаше някакви отговори, Уейн бе най-подходящият за целта. Повечето пленници вероятно щяха да откажат да говорят, но със сигурност щеше да има и бъбривци. Някои омаяни, други не.

Скинк и Олдър, мътните ги взели, бяха казали, че Крейн е в пещерата, а Даг бе готов да се закълне, че нито един от двамата не лъжеше. Само че отрядът се беше забавил почти цял ден. Даг знаеше, че надеждната, но стара информация може напълно да съсипе плановете. „Мътните да ги вземат дано!“

Малката дупчица в черепа на Чикори се запълваше със съсирена кръв. С проекцията на същността си Даг я отпуши и остави кръвта да изтича. Правилно ли постъпваше? Кога щеше да спре кръвта? Искаше му се да се върне отново и да провери къде е проблемът, за да го отстрани напълно, но не смееше. Още една такава дълбока намеса и не бе сигурен дали след това ще може да се изправи, камо ли да се бие. А битката, изглежда, не бе свършила.

Мъжете от Рейнтрий повикаха Уит да пази пленниците. Той пристъпи до Даг и го зави с одеяла. Даг му се усмихна с благодарност. Уит погледна прежълтелия Чикори.

— Ще умре ли?

— Не знам. Намери Бар или Ремо. Къде изчезнаха тези двамата, мътните ги взели?

— Навътре са. Ей сега ще ги доведа.

— Давай по-бързо.

Уит кимна и тръгна. Справяше се добре, при положение че за пръв път попадаше в истинска битка. Въпреки това Даг не би го изпратил да помага на Уейн. Намръщи се, когато чу плющенето, ударите и виковете откъм дъното на пещерата, където разпитваха пленниците.

След малко Уейн доведе Бар и Ремо. И двамата бяха намръщени и причината не бе първият им опит с бандити фермери.

Ремо показа споделящ нож.

— Виж какво намерихме.

— Освен това има пълен тайник! — възкликна Уит. — Все ценни неща. Направо безценни де.

Даг присви очи. Ножът не беше зареден.

— Възможно ли е да е на Крейн?

— Намерих го в една купчина кожи, натоварени в Езерняшката лодка — каза Ремо. — По всичко личи, че бандитите на Крейн невинаги са избягвали Езерняците.

Даг внимателно подпря главата на Чикори на коленете си и посегна с окървавената си ръка да вземе ножа. Ремо трепна, когато забеляза, че ръкавът му е мокър от кръв, но въпреки това му го подаде. Даг го приближи до устните си. Наистина не беше зареден. Освен това усещаше в него странно спокойствие.

— За когото и да е бил отреден този нож, вече е мъртъв. — Което означаваше, че не е бил на Крейн, помисли си Даг, въпреки че се надяваше да греши.

Бар попита стреснато:

— И можеш да разбереш това?

— Брат ми прави ножове — отвърна Даг и двамата патрулни го изгледаха изненадано. — Прибери го.

Ремо взе ножа, пъхна го в калъфа и го закачи на врата си.

— Сигурно са убили някой Езерняк, без дори да му позволят да отдаде смъртта си — заяви възмутено.

„Или Езернячка.“ Даг дори не искаше да се замисля за подобна вероятност. Възможно бе сред жертвите да е имало жени, но сега не бе видял нито една. „Не са позволявали на никого да избяга, за да не ги разкрие.“ Нали така беше казал Скинк. Можеше ли Даг да се надява, че жертвите са избити бързо, или надеждите му бяха напразни?

Кръвта на Чикори отново се бе съсирила върху раната и напрежението в джоба се покачваше.

— Открихте ли някакви следи от Крейн? — Или пък от лудите братя Дръм, които се бяха превърнали в най-доверените му хора? Даг държеше да ги открият независимо дали живи, или мъртви.

Бар поклати глава.

— Няма ги на половин миля.

— Трябва да го хванем. — И не само заради чудовищните му престъпления. Ако не осъдеха водача Езерняк заедно с другите, лодкарите щяха да заподозрат патрулните, че са му помогнали да избяга. — Мътните да го вземат Уейн, защо се бави?

Сякаш в отговор, Садлър се наведе над него и поклати глава, без да крие колко се тревожи заради Чикори. След това съобщи, че липсват петима от бандитите. Двама си заминали преди ден, взели си дяловете и напуснали бандата завинаги, тъй като не издържали на страхотиите, които вършели братята Дръм. Крейн и двамата му помощници тръгнали нанякъде рано на следващата сутрин, няколко часа преди Олдър да забележи „Завръщане“. Това очевидно бе помогнало на лодкарите, защото бандитите останали без предводителя си и извадили няколко бурета, които Крейн отдавна пазел, и били значително по-пияни от обикновено.

Така че петима бандити бяха на свобода — най-лошите. „Оставихме ли достатъчно хора да пазят лодките?“ Даг се уплаши, че не са достатъчно. Въпреки това не посмя да премести двамата си пациенти, освен това нямаше смисъл, след като лодките щяха да се спуснат по течението. Конвоят щеше да пристигне сутринта и щяха да ги пренесат внимателно. „Само че аз не мога да чакам толкова дълго.“

Облиза устни и попита:

— Има ли убити от нашите?

Садлър погледна с нескрито съмнение двамата му пациенти и отвърна:

— Изглежда, още не. Деветима от бандитите са мъртви. Двайсет и един отиват на бесилото, но един може и да не доживее.

Даг тъжно погледна изпитото лице на Чикори. Трябваше да остави мъжете от Рейнтрий, за да тръгне след Крейн. Само че накъде? Ако не уцелеше посоката, щеше да е много зле. Освен това щеше да е много по-спокоен, ако беше с Копърхед. Бар и Ремо можеха да си изберат от дванайсетте коня на бандитите, спънати недалече от пещерата.

— Садлър, разбери накъде са тръгнали петимата. Бар, огледай отново периметъра, може да се върнат, така че е по-добре ние първи да ги видим. Ремо, остани при мен. Трябваш ми.

Уит тръгна след Садлър. Ремо коленичи до Даг и тихо попита:

— Какво искаш да направя?

— Да ме измъкнеш, ако не успея сам. Трябва да поработя по-сериозно със същността в главата на Чикори.

Ремо кимна. Очевидно му имаше пълно доверие. Отсъстващи богове, да не би Даг да приличаше на човек, който знае какво прави? Нима Ремо не бе разбрал досега? Даг въздъхна и се потопи във вече познатата същност.

Вътрешният свят се разгърна напълно, ширна се също като горите на Лутлия. Нищо чудно, че след като направеше подобно нещо, другата работа със същността му се струваше тривиална и досадна. На това му се казваше призвание. Само че радостта му угасна бързо. Нараняването бе значително по-тежко от коляното на Ход, а същността — по-сложна и непозната. Даг просто не я разбираше.

„Не е нужно да разбирам всичко. Тялото е по-мъдро от мен и ако може, ще се излекува само.“ Така че щеше да започне с очевидното. Първо щеше да се занимае с прекъснатите кръвоносни съдове. Подобно нещо бе правил и преди. Може би това щеше да е достатъчно. „Трябва да е достатъчно.“

Продължи да опипва пътя си. Този край се свързваше с… този. Съвсем леко подсилване щеше да ги задържи. Поне за известно време. И още един имаше, а след него още един и още един. Я! Ето от тази разкъсана артерия идваше цялата беда. Браво! Даг я оправи и я подсили двойно. И тогава кръвта започна да пълни джоба значително по-бавно, а накрая спря. Издутината спадна. С нов допир той намести счупената кост. Тъканта, която обвиваше мозъка, зае обичайното си място. Все още трептеше. Ново подсилване за пълно успокоение…

Чувствителността му бе изострена до крайност и допирът на същността на Ремо му подейства като удар. Даг ахна и се оттегли, напълно объркан, към светлината.

— Добре ли си? — попита Ремо.

Даг си пое рязко въздух, кимна, мигна и присви очи.

— Благодаря. Тъкмо навреме.

— На мен ми се струва, че беше в транс безкрайно дълго.

Така ли? Даг имаше чувството, че са минали само минути. Уит клекна до него и му подаде чаша. Даг отпи, без да попита какво е, и едва не се задави. Течността се оказа неприятна, лепкава и сладка, прогори гърлото му. Сигурно бе някакво отвратително плодово бренди, реши той, взето от запасите на бандитите. Стомахът му се поколеба, но накрая реши да не връща питието.

Даг бе направил за фрактурата всичко, което можеше да се сети, поне засега. Оставаше само да чакат, за да видят какво ще стане. Той положи внимателно главата на Чикори върху сгънатото одеяло и се изправи. Краката му бяха изтръпнали. Мечкогон се появи отново — че той кога се беше отдалечил? — и почна да завива Чикори, за да го затопли, точно както беше казал Даг. Този път Даг не възрази, когато Ремо стисна ръката му, за да го задържи да не падне. Колкото и да бе странно, малката частица същност, която бе получил от Чикори, му даде сила, а ужасният алкохол на Уит ускори кръвта във вените му. Подозираше, че по-късно ще съжалява и за двете, но засега…

— Уит, я ми дай още глътка от тая смрадлива гадост. Бар? Къде е Бар?…

— Тук съм, сър.

— Откри ли нещо? — Даг вдигна чашата и отпи с усилие. Алкохолът прочисти синусите му.

Бар поклати глава.

— Още не.

— Някой разбра ли накъде са тръгнали?

— Първите двама казали, че ще тръгнат към Беърграс — докладва Уит. — Никой няма представа накъде са се отправили Крейн и братята Дръм.

Не бе задължително да са тръгнали по същия път. Тези тримата наистина го притесняваха. Неочаквано се сети, че Олдър е бил дясната ръка на Крейн, преди да се появят братята Дръм, така че нищо чудно да знаеше повече от останалите членове на бандата. Това бе чудесно извинение. Сега можеше първо да се върне на лодката и не бе необходимо да се оправдава, че му трябва конят. Олдър не бе склонен да говори преди, но имаше начини да бъде принуден. Някои доста неприятни.

С помощта на Ремо, Бар и Уит Даг се запрепъва към изхода на вонящата пещера и излезе на чист въздух. Небето бе сиво, звездите избледняваха. Вече можеше да открие пътя през гората и сам. Изпрати Бар и Ремо да си изберат коне и се заизкачва по склона над пещерата. Крачеше енергично, въпреки че бе изтощен — Уит едва го настигаше.

 

 

Фаун лежеше облечена в техния кът. Не смееше да заспи, но изглежда бе задрямала, защото се събуди с пресъхнала уста. Очите й пареха. Сивотата издаваше, че утрото е близо. Висока сянка мина покрай склада. Дали не беше Даг? Облекчението й бе толкова силно, че бе готова да се предаде на изтощението и да се унесе отново. Не, той трябваше да й разкаже. За момент остана да лежи и се заслуша в тихото потропване откъм кухнята. Някой шепнеше. След това завесата пред койката на Бери се дръпна и някой остави на масата запален фенер. Чу се гласът на Бери, стреснат и уплашен.

— Какво…

Фаун понечи да се изправи. Чу се тропот, трясък и някой изпъшка. Дали не беше Бо? Хоторн изпищя, а след това проехтя гласът на Олдър:

— Не! Нея не!

Непознат глас го сряза:

— Не ли? Ти ли ще ми кажеш?

Фаун не знаеше какво да направи. Пристъпи към кухнята и надникна. Олдър беше свободен и размахваше ръце. Видя в гръб висок мъж, патрулен, Езерняк, ако можеше да съди по дрехите и дългата плитка, но не беше Ремо. Бо беше на колене, стиснал с ръце окървавения си корем. Ход бе до него, пребледнял, вледенен от страх. Високият притискаше с една ръка ритащия Хоторн към гърдите си, а в другата стискаше нож.

— Не мърдай, Бери, защото ще намушка и Хоторн! — извика Олдър.

Фаун се обърна и побягна.

Изскочи през предния люк, драсна покрай клетките на животните и изтрополи по мостчето. Пое си дълбоко дъх, за да изпищи достатъчно силно, та да събуди хората на другите лодки. Някой обаче се хвърли към нея и я удари толкова силно в корема, че тя политна назад. В следващия миг непознатият я вдигна от земята като парцалена кукла. Потна ръка затисна почти цялото й лице, другата стисна рамото й. Хватката се затегна като менгеме и тя разбра, че мъжът се кани да й прекърши врата, и се отпусна. До ухото й прозвуча груб глас:

— Така е по-добре.

Похитителят я опипа и я остави да стъпи на земята.

— Я, момиченце! Дали да не те запазя за Малкия Дръм?

И я понесе, все едно е мокра котка. Мина по мостчето и покрай Копърхед, който присви уши и проточи врат, но нито изпръхтя, нито изцвили.

„Даг, Даг, Даг, помогни ми!“ Ако беше на по-малко от миля от нея, щеше да усети ужаса, обхванал същността й. Ако не беше, нямаше да разбере. Тя се опита да си поеме дъх, тъй като огромната длан я задушаваше, замисли се дали да не ухапе непознатия, но се отказа. Светлината на фенера й пречеше да вижда надалеч. Похитителят я пусна да стъпи на крака. Задържа я само с едното си ръчище. Тя успя да си поеме бързо дъх, преди ръката му отново да притисне устата и носа й. Задната част на главата й бе притисната към топла гръд. Видя ръка като дънер в лекьосан с кафяви и червеникави петна опърпан ръкав, от който се носеше воня на пот и кръв.

Бери, Ход и Бо бяха коленичили около подпората, за която до преди малко бе вързан Олдър. Бившият годеник на Бери стягаше китките им с въже. Дръпна притиснатата към корема ръка на Бо. Ризата на стареца бе цялата в кръв. Лицето му бе посивяло и изглеждаше по-зле от случаите, когато бе махмурлия. Беше присвил очи и хриптеше. Ужасеният поглед на Бери се стрелкаше ту към него, ту към Хоторн, който все още бе в ръцете на непознатия.

Мъжът извърна глава. Имаше черни вежди и грубовато лице с набола брада, очите му блестяха. Фаун се запита дали на дневна светлина са като на Даг.

— Коя е тази? — попита той и кимна към Фаун.

— Второ момиченце! — отвърна грамадата. — Едно за мен и едно за Малкия. — Отправи на водача беззъба усмивка и младата жена усети зловонния му дъх.

— Не се ли наситихте за една нощ? — попита уморено Езернякът.

— Не пипайте русата! — сопна се Олдър. Поколеба се. — Ако искат, могат да си поделят другата. Разправя, че била омъжена за един от Езерняците, дето ги изненадахме, но си е най-обикновена фермерка.

Черните очи на Езерняка се спряха на Фаун, огледаха я и той изхъмка:

— Като гледам, те са те изненадали, Олдър. Какво стана, а?

— За всичко е виновен Скинк — оправда се Олдър, докато стягаше въжето. — Качихме се да проверим какво има, както обикновено, но Езерняците бяха вътре и не ги видяхме, освен стария. И те ни изненадаха. Старият направи нещо със същността и Скинк взе че се раздрънка. Разказа им и за пещерата — а бе всичко.

Фаун разбра, че Олдър не казва всичко. Пропусна да спомене, че хората от Клиъркрийк са го познали. Да не би да си въобразяваше, че може да се измъкне с лъжа? По всяка вероятност това бе ренегатът Крейн. А грамадата бе Големия Дръм. Къде тогава бе Малкия Дръм?

— Патрулните започнаха да спират всички лодки, които се спускаха по реката, и събраха цяла банда, за да нападнат пещерата. Тръгнаха преди часове. Сигурно ще се върнат всеки момент.

— Ако оцелеят — промърмори Крейн. Никак не се притесни от чутото.

— Ама те са шейсет или седемдесет души! А пък едноръкият Езерняк — той е поне капитан на патрул. Действаше така, сякаш е нищо работа. Останали сме само ние. — Олдър говореше с облекчение. — Трябва час по-скоро да се омитаме. Гласът му стана умолителен. — Нали сам каза, че пещерата няма да я бъде повече от година. Тези тъпаци от Трипойнт бяха просто предупреждение, ти го каза. Дай да се махаме.

Крейн въздъхна.

— Ако не друго, то поне ще се сдобия с нов кон. — Стисна устни и присви очи. Дали не бе отпуснал усета си за същност?

— Ама какви ги върши Малкия Дръм? — И с напълно безизразно лице удари Хоторн в носа с дръжката на ножа. Ударът бе толкова силен, че ако не го държеше, момчето щеше да отхвърчи чак в другия край на помещението. Бери изписка, а Ход се разплака. Фаун се опита да се изскубне от здравата ръка на Големия Дръм.

Крейн си пое дълбоко дъх.

— Скоро ще пристигнат неканени гости. Прекалено късно е да слизаме от лодката. Олдър, върви да я отвържеш. Голям, приготви греблата. Ти върви с него, Олдър. Тръгваме към Елбоу, течението ще ни даде тласък. Дай ми второто момиче.

Големия Дръм прехвърли Фаун на водача с нежелание. Крейн стисна силно ръката й и я обърна към себе си. Острието на ножа се опря в шията й.

— Ами Малкия? — попита Големия Дръм.

— Зависи колко бързо може да тича. Да видим дали тая тук ще му спечели време, не че ще го чакаме. — Крейн изблъска Фаун на предната палуба.

 

 

Даг тичаше с всички сили надолу по хълма. Имаше чувството, че лети. Страхът на Фаун пронизваше усета му за същност. Опита се да разбере какво се случва на „Завръщане“ през какофонията от ужас. Бо бе тежко ранен, Хоторн и Бери бяха вцепенени от ужас, Ход бе много разстроен, а пък Олдър бе на свобода. Имаше и две нови същности, и двете грозно разкривени. По-тъмната бе наполовина заслонена.

На връщане от мястото, където бяха ходили, Крейн и помощниците му сигурно бяха забелязали спрените празни лодки. С усета си за същност Крейн бе открил Олдър на „Завръщане“. Нямаше как да е знаел дали все още не обработва лодкарите. Ако бе решил, че Олдър не се е справил, може да беше решил да му помогне, а пък ако бе решил, че е заловен — да го освободи. И в двата случая бе трябвало да се качи на борда и благодарение на усета си за същност и мократа сива мъгла беше успял да се скрие от сънените пазачи. И тогава нещата се бяха объркали. И за двете страни.

Изскочи от гората и се закова на място. Единият с възлеста същност — огромен мъж — тъкмо изтегляше второто въже. Мъжът с наполовина заслонената същност излезе от предния люк. Държеше Фаун. Пред гърлото й проблясваше нож. Мъжът го завъртя леко, притисна го по-силно до шията й и погледна Даг, който стоеше неподвижно на не повече от двайсет стъпки от мостчето. Уит дотича зад него, стиснал лъка в едната ръка и стрела в другата. Опита се да нагласи стрелата с треперещи ръце.

— Приятелчето ти веднага да пусне лъка — нареди сухо мъжът и бутна Фаун пред себе си като щит, без да отпуска ножа. На Даг му се стори, че вижда червена струйка по гърлото й.

— Пусни го, Уит — прошепна Даг, без да откъсва очи от непознатия. Сигурно това беше Крейн. Уит понечи да възрази, но пусна лъка. Фаун се размърда. Даг се молеше да не й хрумне да пробва да се откопчи. Бандитът щеше да й пререже гърлото за секунда. Трима лодкари, привлечени от глъчката, хукнаха по брега към „Завръщане“. Даг се уплаши да не би шумната им поява да накара Крейн да предприеме нещо.

Олдър се появи отнякъде и седна при второто гребло.

— Давай — провикна се Крейн през рамо.

— Ами Малкия? — попита едрият мъж.

Крейн огледа хълма.

— Не го виждам.

Олдър вдигна греблото, въпреки че едрият не помръдваше. Мостчето изскърца, когато лодката се отдели от брега. Даг се хвърли напред.

— Я! — изсмя се Крейн и опря ножа под брадичката на Фаун, а тя се изправи на пръсти. — Ти май не ми вярваш. — Откри се за миг, за да може Даг да усети непоколебимостта му.

Даг вдигна лявата си ръка, протегна призрачната си длан на двайсет стъпки и изтръгна същността от гръбнака на Крейн точно под врата.

Езернякът разтвори широко черните си очи и ножът падна от обезсилените му пръсти. Свлече се като одеяло, тъй като нищо вече не поддържаше главата му, и тупна шумно на палубата. Не извика, само изпъшка.

Фаун се поколеба за миг, след това се наведе, сграбчи ножа и се втурна вътре. Едрият заряза греблото и се обърна да види какво става. В същия миг го застигна стрелата на Уит. Той посегна да я измъкне от огромния си корем, но загуби равновесие и падна с вик във водата.

Докато се хвърляше към мостчето, Даг мярна как Бери изскочи, сграбчи дръжката на греблото, залюля се на нея като на клон, описа широка дъга, изрита Олдър в бедрото и го прекатури право в ледената вода от другата страна.