Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (2)

1.

Даг се поклащаше на коня и си представяше обилната фермерска вечеря в Блуфийлд и как след това ще му се доспи.

Стрелата изсвистя покрай бузата му.

Обзет от паника, той сграбчи съпругата си с дясната си ръка и я смъкна от седлото. Паднаха отляво на конете, така че да са защитени от телата им. Даг отвори усета си за същност — все още достигаше едва на стотина крачки, мътните го взели, — разкъсван между мисли за Фаун, за ножа на колана си, за необтегнатия лък на гърба си и „Колко са, къде са?“ Изпепеляваща болка замъгли за миг съзнанието му, когато тежестта и на двамата се стовари върху неизлекувания му ляв крак. Опита се да извика: „Искрице, стой зад мен!“, но от гърлото му излезе единствено: „Мамка му!“. Кобилата на Фаун се изправи на задните си крака. Копърхед се уплаши и дръпна юздите, все още увити за куката на лявата ръка на Даг. Единствено пръстите на Фаун, стиснали с всички сили ръката му, го задържаха, та конят да не го повлече.

— Даг! — писна Фаун.

Даг се поизправи, но не посегна към лъка, тъй като вече бе разбрал откъде идва нападението — не с усета, а с очи и уши. Шуреят му, Уит Блуфийлд, размахал лък в ръка, търчеше през двора откъм старата плевня и викаше:

— Извинявайте! Много извинявайте!

Едва сега Даг мярна мишената от зебло на един дъб в другия край на поляната. Предположи, че е мишена, защото на две педи встрани от нея от дървото стърчеше стрела. Останалите стрели бяха изпопадали, преди да поразят целта. Онази, която едва не му бе отнесла носа, се бе забила в пръстта на двайсетина крачки надолу по склона.

Вбесеният Даг изпусна дълго сдържания си дъх, след това пое въздух, за да се успокои.

— Уит, глупак такъв! — разкрещя се Фаун. — За малко да простреляш съпруга ми!

Уит дотича задъхан. Не спираше да повтаря:

— Извинявайте! Така се изненадах, когато ви видях, че ръката ми трепна.

Кобилата на Фаун, Грейс, бе отскочила встрани, стресната от необичайния начин, по който бе слязла стопанката й, но вече бе навела глава и подръпваше трева. Уит познаваше лошия нрав на Копърхед, затова го заобиколи отдалече, преди да пристъпи към сестра си. Даг разви юздите от куката и пусна Копърхед да отиде при Грейс. Дорестият жребец тръсна глава и хвърли няколко къча, да не би някой да не е разбрал какво мисли за случката. Даг бе съгласен с мнението му.

— Не те целех теб! — заяви притеснено Уит.

— Много ми е приятно да го чуя — отвърна навъсено Даг. — Знам, че доста хора се подразниха, когато се ожених за сестра ти, но не ми беше минавало през ума, че и ти си сред тях. — Стисна устни. Уит можеше да уцели Фаун.

Младежът се изчерви. Макар и с цяла глава по-нисък от Даг, той бе с една глава по-висок от Фаун. Поколеба се за миг, след това я прегърна. Тя се намръщи, но също го прегърна.

Братът и сестрата Блуфийлд бяха с гъсти черни къдрави коси, и двамата белолики, но докато бузите на Фаун бяха приятно закръглени и с чаровни трапчинки, когато се усмихваше, Уит бе кльощав и кокалест, ръцете и краката му бяха прекалено едри за слабото тяло. Макар вече да бе навършил двайсет, той продължаваше да расте и доказателството бяха окъселите ръкави на ризата му. Може би, тъй като нямаше по-малък брат, на когото да прехвърля дрехите си, бе орисан да ги износва до последно.

Даг пристъпи напред, изсъска от болка и се преви.

— Май ще ми трябва тоягата, Искрице.

— Веднага — отвърна Фаун и хукна да вземе патерицата, закрепена отстрани на седлото на Копърхед.

— Добре ли си? Не те уцелих все пак — запротестира Уит. Ъгълчетата на устата му увиснаха. — И без това не уцелвам почти нищо.

Даг се усмихна с усилие.

— Добре съм. Не се притеснявай.

— Изобщо не е добре — намеси се строго Фаун, вече носеше патерицата. — Миналия месец преживя страшно премеждие, когато патрулът му се натъкна на една ужасна злина в Рейнтрий. Още не се е излекувал напълно.

— А, това твоите хора ли бяха, Даг? Наистина ли е била моряща твар… злина де… — Уит побърза да се поправи, като използва думата, която употребяваха Езерняците. — Чухме разни шантави слухове за някаква дандания край Фармърс Флатс…

Фаун го прекъсна загрижено:

— Да не би раната да се е отворила от падането, Даг?

Даг погледна крака си. По крачола нямаше кръв, а и болката започваше да отшумява.

— Не е. — Взе патерицата, подпря се на нея и въздъхна облекчено. — Ще се оправя — добави, за да успокои ококорения Уит. После кимна към лъка на младежа. — Това откъде се взе? Мислех, че не можеш да стреляш с лък.

Уит сви рамене.

— Не мога, засега. Ама ти нали каза, че ще ме научиш, когато… ако… се върнеш. Та реших да се подготвя, да се поупражнявам. За всеки случай. — И протегна лъка напред за доказателство.

Даг съвсем бе забравил за небрежно подхвърленото си обещание по време на първото си посещение в Уест Блу и остана удивен, че момчето го е приело присърце. Вгледа се внимателно, но по лицето на момчето не се забелязваше и следа от обичайната му закачливост. „Виж ти. Изглежда, съм му направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.“

Уит се отърси от неудобството заради отлетялата накриво стрела и запита ведро:

— А вие защо се връщате толкова скоро? Да не би патрулът ти да е някъде наблизо? Можеш да ги викнеш всички. Татко няма да има нищо против. Да не би Езерняците да са те изпратили на задача, също като куриера, който донесе писмата ти, конете и даровете?

— А, значи брачните дарове са пристигнали? Хубаво — рече Даг.

— Пристигнаха, пристигнаха. Всички бяхме много изненадани. Мама искаше да ти напише писмо, но куриерът вече беше заминал, а не знаехме как да се свържем с твоите хора, за да го пратим.

— Ясно — отвърна Даг. Ето това вече беше проблем. Най-големият проблем или поне една страна от него. Фермерите и Езерняците на практика не общуваха и всъщност не се разбираха. Както сега например. Колкото и да бе обмислял всичко, на Даг неочаквано му се стори невъзможно трудно да сподели за изгнанието си просто така, без никаква връзка.

Добре че Фаун се намеси.

— Идваме ви на гости. Даг няма да може да работи известно време, докато раните му не заздравеят.

Донякъде бе истина, макар и не съвсем. По-нататък щеше да се появи сгоден момент да обясни, може би когато всички седнеха заедно, за да не се налага да повтаря разказа си, възможност, която му се струваше дори по-страшна, отколкото да обяснява пред цяла тълпа.

Уит махна към старата плевня.

— Конюшнята, която използвахте миналия път, е празна. Гледам, че още не си се отървал от тоя дорест човекоядец. — Заобиколи Копърхед, за да хване юздите на Грейс. Червеникавокафявата кобила се опъна, когато той подръпна юздата, и продължи да скубе трева, сякаш я бяха оставили да гладува.

— Не съм — потвърди Даг и хвана юздите на Копърхед. — Още не съм срещнал човек, който да ми е достатъчно неприятен, за да му го подаря.

— А той язди Копърхед от цели осем години. Това си е цяло чудо. — Фаун се усмихна и трапчинките й му намигнаха. — Признай си, Даг, че обичаш този отвратителен кон. — Пристъпи към брат си и побърза да смени темата. — Казвай какво става в Уест Блу, откакто заминах.

— Ами, Флеч и Кловър се венчаха преди месец и половина. На мама много й се искаше да дойдете за сватбата. — Уит кимна към каменната фермерска къща, кацнала на билото над гористата долина. Предишния път, когато Даг бе тук, от едната страна на къщата все още се строяха двете стаи за младоженците; сега, изглежда, бяха вече завършени, със стъклени прозорци, дървени керемиди, а отпред дори бяха засадени ранни есенни цветя. — Кловър вече се нанесе. А, да! Не й трябваше много време да разкара близнаците — миналата седмица се изнесоха на цели трийсет километра на запад, за да обработват едно парче земя заедно с техни приятели. За малко ги изпуснахте.

От всички новопридобити роднини в Блуфийлд на Даг враждебно настроените близнаци щяха да му липсват най-малко. Ако можеше да съди по усмивката, затрепкала на лицето на Фаун, тя напълно споделяше чувствата му.

— Нали отдавна се канеха да заминат — каза Даг.

— Е, татко и мама не останаха много доволни, че духнаха точно преди да започнем да събираме реколтата. Флеч застана на страната на Кловър, когато се сдърпаха, което се очакваше, да не говорим, че се превърна в ежедневие, та им стана много неприятно, че той се опитва да им дава акъл и да им казва какво да правят. Затова пък вкъщи сега е много по-тихо и спокойно. — Замисли се за миг и добави: — А бе направо си е скучно.

Продължи да разказва добродушно за разни дребни случки с многобройните роднини и съседи, докато разседлаваха конете и ги вкарваха в боксовете на старата хладна плевня. Погледна патерицата на Даг и без дори да пита, нарами дисагите на Копърхед. Тръгнаха нагоре по склона към къщата. Фаун отказа да даде своите дисаги на Даг и му нареди да си гледа работата, след което забърза решително напред, превита под тежестта им. По усмивката, която му отправи през рамо, той усети, че е много по-спокойна и уверена, отколкото предишния път, когато се прибираше у дома. Не се сдържа и също се усмихна. „Все някак ще се справим с тази работа, Искрице. Двамата заедно ще се справим.“

 

 

В кухнята ухаеше на готвено — фасул с шунка, царевична питка, каша, бисквити, ябълков сос, пай с тиква и още десетина познати аромата. Щом Фаун ги усети, я обзе невероятна носталгия, въпреки че вече си беше у дома. Влязоха през задната врата. Майка й и Кловър, и двете препасали престилки, шетаха из кухнята и поне мама се хвърли към Фаун с непресторена радост. Сляпата леля Нати се надигна тежко от стана, сложен точно зад вратата на работната стая, и прегърна Фаун, а след това и Даг. Задържа за миг пръсти на брачната връв, вързана на лявата ръка на Даг точно под навития ръкав над приспособлението за куката, и усмивката й стана още по-топла.

— Радвам се, че издържа — прошепна му.

— Аха — промълви в отговор Даг, стисна я лекичко и я повдигна.

Бащата на Фаун и Флеч също дойдоха — по миризмата личеше, че са се занимавали с овцете — и поздравите и прегръдките продължиха. Закръглената Кловър заяви, че храната ще изстине, така че трябвало да се мият и да сядат. Забърза към кухнята, за да сложи и за гостите, и не позволи на Фаун да й помага.

— Сядайте, сядайте де! Сигурно сте уморени след толкова езда. Сега си гостенка, Фаун! — „Нали така?“, издаваше тревожният й поглед. Флеч ги наблюдаваше и изглежда, си задаваше същия въпрос, макар да бе поздравил топло сестра си и странния й съпруг.

Седнаха. Дългата маса в кухнята бе отрупана с най-различни ястия, всичките от продукти, произведени във фермата, които за Фаун открай време бяха нещо съвсем естествено, но Даг както винаги беше малко слисан. След като се бе докоснала до суровия, изпълнен с лишения живот на Езерняците, Фаун разбираше защо е така. Не че Даг не одобряваше това изобилие; той похвали умението на готвачките и като доказателство за искреността си си напълни чинията.

Фаун се радваше, че апетитът му се е възвърнал, тъй като бе съвсем изпосталял след страховитите схватки през лятото. Какъвто бе висок, с бакърена кожа, изпито лице, рошава тъмна коса и странни блестящи златисти очи, Даг изглеждаше съвсем не на място на масата сред фермерите. Приличаше на чапла, вмъкнала се в полога на някоя кокошка, дори човек да не обръщаше внимание на усещането за заплаха и опасност, което създаваше липсващата му ръка и загадъчността му на Езерняк магьосник. Или Езерняшки некромант, както разправяха предубедените или по-точно казано — страхливците. Не че твърденията им бяха съвсем без основание.

Флеч, вероятно в отговор на пронизващите погледи, които му отправяше младата му булка, все пак зададе въпроса.

— Учудвам се, че се връщате толкова скоро. Да не би да… имате намерение да останете, а?

Фаун прецени, че е най-добре да не обръща внимание на притеснението в гласа му.

— Дойдохме на гости. Нали непрекъснато пътуваме. Въпреки че няма да е зле да поостанем ден-два.

— Може, разбира се — възкликна облекчено Кловър. — Много ще се радваме. Нямам търпение да ми разкажеш за новия си дом. — И добави многозначително: — Да не би вече да ни носите добри новини?

— Моля? — Даг я погледна неразбиращо.

Фаун веднага разбра какво се крие зад въпроса — „Да не би вече да си бременна?“ — и побърза да отвърне:

— Още не. Ами вие с Флеч?

Кловър се подсмихна и се пипна по корема.

— Още е много рано, но работим по въпроса. Годежът ни се проточи толкова дълго, че няма защо да отлагаме.

Флеч се усмихна с обич на съпругата си. Гледаше я също както някой фермер би гледал безценната си кобила за разплод, а пък Кловър изглеждаше предоволна. Фаун невинаги се бе разбирала с нея, но не можеше да не признае, че тя е съвършената съпруга за скучния Флеч, дори без зестрата от четирийсет акра поля и просторна гора, свързана със земите на Блуфийлд с къса пътечка.

— Надяваме се до зимата да стане — каза Флеч.

Фаун погледна Даг. Въпреки че усетът му за същност все още не бе излекуван напълно, той лесно можеше да разбере дали Кловър вече е бременна. Той се усмихна тъжно на Фаун и поклати едва забележимо глава. Младата жена докосна наситено червените белези от злината по врата си и си помисли: „Стига вече“.

Обади се майка й, доста предпазливо.

— И как… как мина на езерото Хикори, Фаун? Как те прие новото ти семейство?

Семейството на Даг. След може би прекалено дълго издайническо мълчание Фаун отвърна:

— Със смесени чувства.

Даг я погледна, преглътна хапката си и отвърна простичко:

— Честно казано, госпожо, не мина никак добре. Но не заради това сме поели на път.

Нати не скри притеснението си.

— Ами брачните върви, дето изплетохме? Те не подействаха ли?

— Подействаха чудесно, лельо Нати — увери я Даг. Огледа насядалите около масата. — Би трябвало да обясня и на останалите нещо, за което знаеше единствено Нати, когато с Фаун се оженихме. Нашите брачни върви — той докосна своята и кимна към Фаун, която дръпна левия си ръкав нагоре, — не са обикновени върви. Езерняците вплитат в тях същността си.

Петимата фермери посрещнаха думите му с неприкрито недоумение и Фаун се запита как ли Даг ще успее да им обясни какво представлява усетът за същност, така че да го разберат, след като не са виждали онова, на което бе станала свидетелка тя. Освен това Даг трябваше да преодолее трупаните им цял живот резерви, а също и навика — по-скоро задължението — да не разкрива тайните си. Той си пое дълбоко дъх и бе ясно, че ще се помъчи да разясни нещата.

— Вие фермерите сте единствените, които използват думата „магия“. Езерняците я наричат усет за същност. Или есенция. В това няма повече магия, отколкото да насадиш тиквено семе или да изтъчеш платно за ризи. Същността е… тя е във всичко, тя определя всичко, както живо, така и неживо, но живата същност е най-ярка, възлеста, трептяща. Неживата същност е неподвижна и обикновено жужи. Всички вие притежавате усет, но просто не умеете да го доловите. Езерняците го усещат веднага. Приемете усета за същност като да виждате двойно, въпреки че като гледате с очите, не е същото… наистина не е. — Наведе глава и промърмори на себе си: — Давай по-простичко, Даг. — Вдигна очи и заобяснява отново: — Просто приемете, че е като да виждате двойно. — Огледа ги обнадежден.

Веднага забеляза колко са притихнали — нещо напълно нетипично за тях — и продължи:

— Също както долавяме същността на нещата, можем, поне повечето от нас — понякога — да местим нещата благодарение на същността им. Умеем да ги променяме, да ги оправяме. Това е създаване.

Майката на Фаун навлажни устни.

— Значи… когато оправи… когато слепи стъклената купа, дето я счупиха близнаците, като събра парченцата, това е създаване, така ли?

Тогава цялото семейство Блуфийлд бе онемяло, Фаун ясно си спомняше сцената — сякаш бяха станали свидетели на истинска магия.

Лицето на Даг грейна и той погледна тъща си с нескрита благодарност.

— Точно така, госпожо! Това е! Не е точно създаване, но сте много близо. Беше може би най-доброто, което съм правил.

Имаше дори още по-добро, помисли си Фаун, припомнила си Рейнтрий. Само че онова в Рейнтрий се бе случило по-късно и едва не струва живота на Даг. Нима те не разбираха, че не става въпрос за най-обикновен трик?

— На Езерняците им е приятно да мислят, че са единствените, които притежават усет за същност, но съм срещал немалко фермери, при които съм забелязал наченки. Дори нещо повече от наченки. Нати е една от тях. — Даг кимна към сляпата леля на Нати и тя се усмихна и обърна лице към него, въпреки че очите й с цвят на перла не го виждаха. Флеч, Кловър и Уит се бяха ококорили; майка им не чак толкова. — Нямам представа дали слепотата е изострила усета й, или нещо друго. Само че с помощта на Нати двамата с Фаун успяхме да вплетем нашите същности в брачните върви толкова здраво, все едно са ги правили Езерняци.

Фаун забеляза, че не спомена и дума за стряскащата част с кръвта. Много умело подбираше каква част от истината да им поднесе, сякаш слепец опипваше под, осеян с ножове.

Даг продължи:

— И така, когато пристигнахме в лагера, всички се убедиха, че вървите са здрави и мощни. Направо не можеха да повярват. Открай време се е вярвало, че тъкмо сплитането на вървите няма да позволи на Езерняците да се женят за фермери, та кръвната линия да се запази чиста и усетът ни за същност силен. Все още се разправяха какво може да излезе от тази работа, когато си тръгнахме.

Бащата не откъсваше поглед от Нати, но последните думи на Даг го накараха да се обърне намръщен към зет си.

— Значи твоите хора са ви прогонили, задето си се оженил за Фаун, така ли е, патрулен?

— Не точно, господине.

— А как точно? Кажи!

Даг се колебаеше.

— Не знам откъде да започна. — Мълча дълго. — Вие в Олеана какво сте чували за злината в Рейнтрий?

— Някаква моряща твар се появила на север от Фармърс Флатс, избила много народ, а други полудели.

Намеси се Уит:

— И че я блатна треска, я някакви паразити карали хората да търчат насам-натам и да се избиват. Там нали са все блата, така разправят, хората страдат от какви ли не болести.

Обади се и Флеч:

— В пивницата на Милърсън един разправяше, че Езерняците си търсели извинение, за да прогонят фермерите обратно на юг от ловните си територии. Нямало никаква моряща твар и фермерите не били нападали Езерняците, след като ги поразила морящата твар, било точно обратното.

Даг стисна очи и прошепна:

— Не е така.

Кловър се облегна рязко назад; не каза нищо, но изражението й я издаваше: „Естествено, че това ще кажеш“. Мама и Нати мълчаха, но личеше, че поглъщат внимателно всяка изречена дума.

— Злината я имаше — каза Даг. — Научихме за нея, когато Езерняците от Рейнтрий, след като били разбити, изпратиха куриер до лагера на езеро Хикори, за да молят за помощ. Пратиха моя отряд. Притиснахме злината, успяхме да й излезем в гръб, докато тя насъскваше глинените и робите да нападнат Фармърс Флатс. Един от патрулните ми заби в нея споделящ нож и… уби я. Видях как стана — той протегна лявата си ръка — ей от толкоз близо. Беше много развита, много… ами много развита. — Замълча, огледа слушателите и продължи да обяснява: — Беше силна, умна. Имаше почти човешки облик.

Не разказа как злината едва не го бе поразила, нито че бе капитан на отряда и сам бе измислил успешния план за действие… Фаун прехапа нетърпеливо устни.

— И още нещо, най-важното. Не, трябва да ви разкажа всичко поред… Извинявайте. Има толкова много за разказване, а аз говоря отзад напред… Вижте сега. Злините също имат същност, само че много по-силна, отколкото при хората. Те са буквално изтъкани от същността на земята. Хранят се със земя, живеят на нея, създават — правят от нея магии, глинените, собствените си тела, всичко. Освен това са луди, по свой си начин. — Лицето му изглеждаше още по-изпито, докато си припомняше нещо, за което Фаун нямаше представа и дори не можеше да се досети какво е. — Това е истината за злините. Там, където злината е изпила същността на земята, тя оставя след себе си мор. Това е характерното.

— А как изглежда мястото? — попита любопитно Уит.

— Не прилича на нищо познато — отвърна Даг и насядалите около масата се спогледаха.

— Не прилича нито на угар, нито на болестна ръжда, нито на плесен и гнилоч, нито на изгоряло от слана място, въпреки че напомня на всичко това — намеси се Фаун. — Има необикновен сивкав оттенък, сякаш цветът е бил извлечен от всичко наоколо. Първо всичко, което вирее там, измира, след това започва да се разпада, накрая сякаш се разтваря. След като видиш това унило сиво, никога повече няма да го сбъркаш. На онези, които притежават усет за същност, сигурно им се струва още по-страшно.

— Така е — потвърди Даг и й кимна с благодарност за обяснението й.

Мама тихо промълви:

— Ти виждала ли си такова нещо, Фаун?

— Да, два пъти. Веднъж в бърлогата на злината близо до Гласфордж, когато се запознахме с Даг, и втория път при Рейнтрий. Отидох след битката. Тогава Даг беше ранен, но не ви каза. — Погледна го с укор. — Ако бяхме останали на езерото Хикори, все още нямаше да му разрешават да патрулира.

— Била си в Рейнтрий? — попита завистливо Уит.

Фаун отметна глава.

— Видях местата, които бе поразила злината. Видях откъде се е появила. — Извърна поглед към Даг, за да се увери, че той е готов да продължи разказа си.

Той кимна и отново опипа брачната връв.

— И така, през последните двайсет, може би трийсет години фермерите обработвали земята в Рейнтрий северно от старата граница — тоест на север от границата, която според Езерняците бележи безопасните земи. Или поне не чак толкова опасните. Според архивите на Езерняците злините се появяват по-често северно от Мъртвото езеро и съвсем рядко на юг от река Грейс. И въпреки това се появяват от време на време, така че не можем да престанем да патрулираме по тези места. Та северно от Рейнтрий има един фермерски град, Грийнспринг, където се появи последната злина. Буквално под града.

Фаун се намеси:

— По всичко личеше, че леговището й беше в една гориста клисура.

Даг отново продължи:

— Между местните Езерняци и заселниците в Грийнспринг отдавна съществуваше неразбирателство заради старата граница. Така че когато злината се появила, нито един от фермерите не разпознал първите издайнически следи, та затова не побягнали, а и не знаели, че трябва да потърсят помощ. То си е и въпрос на късмет, защото когато някой фермер най-сетне види морящата твар край леговището й, тя почти винаги веднага го поробва. Все едно муха да се оплете в мрежата на паяк. Но пък там е имало много хора и ако са знаели, все някой е можел да пусне мълвата и да предупреди другите. Вместо това злината погълнала почти всички и набрала сили прекалено бързо. Според мен много хора са намерили смъртта си северно от Рейнтрий до лятото само защото Езерняците и фермерите не разговарят и не споделят нищо.

— Никога не бях виждала масов гроб — прошепна Фаун. — Не искам и да видя втори път.

Татко я погледна остро изпод свъсените си сиви вежди и неочаквано призна:

— Едно време видях. Беше след едно наводнение.

Фаун вдигна изненадано очи.

— Не знаех.

— На никого не съм споменавал.

— Хм — обади се леля Нати.

Бащата на Фаун се отпусна на стола и погледна Даг.

— А твоите хора не обичат да говорят за тези неща. Нито в Рейнтрий, нито в Олеана.

— Знам. — Даг сведе глава. — Едно време на север от Грейс живееха малко фермери, така че проблем нямаше. Езерняците по земите северно от Мъртвото езеро — два пъти съм минавал оттам — с нищо не са променили живота си, защото там фермери няма. Най-важни са териториите около границата, където всичко се променя пред очите ни — като Грийнспринг. Също и Уест Блу. — Погледна притихналото семейство. Фаун забеляза, че храната в чинията му е изстинала.

— Не съм и помислял, че Езерняците имат нужда от помощта на фермерите — обади се Флеч.

— В повечето случаи нямат — призна Даг. — Нито един фермер не може да срази сам злината. Първо, няма да изгубите територия, докато се отбранявате, а и не можете да направите… някои оръжия. — Той премигна, намръщи се, също като ездач, който се опитва да накара боязлив кон да прескочи ограда, и добави: — Споделящи ножове. Вие не умеете да правите споделящи ножове, с които да убиете злината. — Преглътна с усилие и продължи: — Вярно е, че не можете да се биете, но можете поне да откриете начини да не позволите да ви поробват. Всеки трябва да бъде обучен как да разпознава белезите и да разбира, че наблизо се крие злина, и да заобикаля тези места също както заобикаля отровния бръшлян или гърмящите змии или знае да се дръпне, когато поваля някое дърво.

— И как можеш да обучиш всички хора, патрулен? — попита любопитно леля Нати.

— Не знам — въздъхна Даг. — Изглежда наистина невъзможно. Миналата пролет се натъкнахме на злината в Гласфордж рано, просто имахме късмет, че отрядът на Чато спрял там и си побъбрил с местните за проблема, който имали с бандитите, и усетили, че става нещо. Де да можех да покажа по някакъв начин на хората… нямаше да се налага да говоря. — Даг се усмихна криво. — Не ме бива много в приказките.

— Яж, Даг — подкани го Фаун и посочи чинията му. Чиниите на останалите бяха празни. Той послушно лапна една хапка.

— Могат да показват онова място до Гласфордж, дето го е съсипала морящата твар — предложи Уит. — Така всички ще знаят какво представлява.

Кловър го погледна.

— Че защо му е на някой да го гледа? Сигурно е много грозно.

Уит се отпусна назад на стола, потри носа си, след това се оживи.

— Значи трябва да им се искат пари.

Даг спря да дъвче и го зяпна.

— Какво?

— Точно така! — отвърна Уит. — Ако трябва да платят, ще решат, че е нещо специално. Могат да се организират екскурзии с каруци от Гласфордж. Ще им събират по пет медни миди за превоза и по десет за обяда. Лекцията ще е безплатна. Така, като се върнат по домовете си, хората има да разказват… „Какво видя в Гласфордж, миличка?“ От това може да излезе чудесен бизнес — да караш каруците, да приготвяш обяд… Няма да е като да вадиш пънове. Ако имах пари да купя онова място, поразено от морящата твар, щях веднага да го взема. Ще носи много повече от четирийсет акра.

Фаун никога не бе виждала Даг толкова слисан. Едва се сдържа да не се изкиска, въпреки че единственото й желание в момента бе да плесне Уит.

— Само че нямаш никакви пари — изтъкна тя намръщено.

— И добре, че няма — добави Кловър, вееше си с ръка. — Иначе щеше просто да ги хвърли на вятъра.

— Престани с тези глупости, Уит — скастри го баща му. — Изобщо не е забавно.

Уит сви рамене, оттласна стола си назад, стана и взе чинията, за да я отнесе в мивката. Даг отново задъвка. Гледаше Уит, а в погледа му бе стаено нещо странно — не че беше ядосан, което учуди Фаун, след като знаеше колко сериозно приема всички тези проблеми. Всички ги чакаше работа, затова бързо станаха от масата.

 

 

По-късно, след като оставиха багажа си в старата стая на близнаците, Даг притисна Фаун до себе си и въздъхна.

— Май оплесках нещата. Боговете да са ми на помощ. След като не мога да се разбера със собственото си семейство и да ги накарам да разберат, как тогава ще се оправя с непознати?

— Не беше чак толкова зле. На тях им дойде много, стовари им се изведнъж.

— Просто не се получи. Така и не им обясних за споделящите ножове, а те не повярваха дори на половината от онова, което им казах… по-точно половината от тях изобщо не ми повярваха, и аз не знам кое от двете… то май всичко… Олеле, Искрице, просто не знам как ще се справя. Аз съм най-обикновен стар патрулен. Не ставам за тази работа.

— Това ти е първият опит. Че кой успява от първия път?

— Всеки, който иска да доживее, за да пробва втори път.

— Това важи за неща, които ще те убият, ако пропуснеш целта, като… като готова за бой злина. Хората не умират, когато се оплетат в собствените си приказки.

— Имах чувството, че ще се обеся на собствения си език.

Тя се канеше да го прегърне през кръста, но го отблъсна и вдигна поглед.

— Не е трудно единствено защото е сложно или защото е ново за тях — отбеляза мъдро. — На Езерняците не им е работа да обсъждат тайните си с фермерите, нали така?

— Така е.

— Колко ли неприятности ще си навлечеш, ако твоите хора разберат?

Той сви рамене.

— Трудно ми е да кажа.

Никак не й помагаше. Фаун присви притеснено очи, след това се отказа и го прегърна с всички сили, защото му личеше, че повече от когато и да било има нужда от утеха. Даг се засмя и дъхът му заседна в къдриците й, когато се наведе, за да я целуне по главата.