Метаданни
Данни
- Серия
- Споделящият нож (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Passage, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Преобразяване
Американска, първо издание
Превод: Цветана Генчева
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009
ИК „Бард“, 2009
ISBN: 978–954–655–002–6
История
- —Добавяне
- —Корекция
18.
На сутринта навлязоха в по-спокоен участък и Бери заведе Уит да му покаже как се управлява рулят. Вдъхновен от примера й, Даг събра Езерняците на предната палуба, за да се упражняват в заслоняване. Подозираше, че двамата партньори са занемарили работата със същността, за да имат повече време да се обучават с лък, нож, меч и копие.
Даг се отпусна на пейката, Бар се облегна на кошарата на козата, а Ремо седна с кръстосани крака. Независимо дали бяха със затворени или отворени очи, те се редуваха да заслонят същността си, като по този начин не можеха да я използват, но поне никой не можеше да се докосва до тях. Не бе никак справедливо, но Бар се оказа с по-силна същност; затова пък Ремо бе по-упорит и усвояваше по-бързо.
— По-добре от това не можеш да се заслониш, а те пускат да патрулираш — обърна се Даг към Бар. — Ама Оспри сигурно има спешна нужда от патрули.
Бар размаха недоволно ръка.
— Когато се заслоня, съм сляп. Имам чувството, че отново ставам дете. Връщам се към времето, преди да се прояви усетът ми за същност.
— Всеки е уязвим по различен начин. Но след като не умеете да се заслоните напълно, няма начин да се приближите достатъчно до една злина, за да забиете в нея ножа си. — „Ако изобщо имате нож“.
— Значи при сегашното състояние може да ме види. Те нали имат очи?
— Повечето имат. Не е там работата. Доброто заслоняване може да устои на опитите да бъде разкъсана същността ви, ако са направени от млада, неузряла още злина. Само на това можете да се надявате. — На Даг му хрумна, че това може да се окаже друго приложение за слабата му способност да разкъсва същности — да обучава млади патрулни как да устояват на атаките на злините. Много се изкушаваше да пробва, само че бе сигурен, че така ще уплаши младежите, а след това щеше да се наложи да дава обяснения. Поне сега знаеше, че патрулен, който може да устои на злина, може да устои и на Даг със същата лекота, с която опитен боец отбива ударите. „Ако изобщо усети приближаването на удара.“
„Това обаче не важи за фермерите.“
Прехапа устни и отблъсна тревожната мисъл за по-късно.
— Независимо дали ти си патрулният, който забива ножа, или не, колкото по-добре си заслонен, толкова по-голям шанс имаш да не прекараш цяла седмица в повръщане, след като си бил изложен на влиянието на злината.
Ремо го наблюдаваше.
— На теб случвало ли ти се е?
— При мен продължи почти две — призна Даг. — След това започнах да правя упражненията за развиване на същността по-сериозно. Хайде пак. Мой ред е да се заслоня. Вие двамата затворете очи, но разкрийте същностите си и ме наблюдавайте.
Даг се заслони и остана да наблюдава как двамата послушно стисват очи. Надигна се бавно от мястото си.
Бар се ухили.
— Хей, къде се дяна?
— Тук съм — прошепна той в ухото му.
Момчето трепна и се дръпна.
— Леле! Не прави така.
— Така трябва да се приближиш до злината. Трябва да усвоите всичко.
— Чувал съм, че въпреки това развита злина може да разкъса същността ти — обади се Ремо.
— Сблъсквал съм се само с две толкова силни през четирийсетте години, откакто съм патрулен. Не видях злината на Вълчи хребет отблизо, чух за нея от оцелели. Те ми разказаха как са нападнали леговището й. Със злината в Рейнтрий се сблъсках лице в лице. Тя успешно проби защитата на един от хората ми, майстор в заслоняването. Все едно че изкорми пъстърва.
— Как се поваля толкова силна злина? — попита Ремо.
— Като й се нахвърлят всички. Нападат я всички патрулни с много ножове и с надеждата да я покосят. На Вълчи хребет се получи, получи се и в Рейнтрий. — След кратко мълчание продължи: — Говоря за добре заслонени патрулни. Така че хайде да пробваме отново.
След още няколко опита Бар попита:
— Значи, ако не се науча да се заслонявам по-добре, никога няма да ме изберат за такова самоубийствено нападение?
— В Лутлия ще те оставим за стръв — отвърна Даг.
Ремо се изкиска. Бар се нацупи.
— Хайде пак — нареди Даг. Интересното бе, че Бар ставаше по-добър, но имаше потенциал. Същността на Ремо започваше да трепка, което означаваше, че е изморен. Бе време да си починат.
— Достатъчно за днес — каза Даг и се отпусна на пейката. — Отсега нататък всеки ден ще се упражняваме по един час.
Бар се протегна и изпъна рамене.
— А пък аз си мислех, че има някаква полза да избягаш от къщи.
— Зависи на какво се натъкнеш — отвърна Даг. — Ако попаднем на речна злина, ще бъдеш ли подготвен?
— Не — отвърна с горчивина Ремо. — Никой от нас няма зареден нож.
— В такъв случай задачата ти е да оцелееш и да тичаш да доведеш помощ от съседния лагер. Кой е той?
— Мътните го взели! Та аз изобщо нямам представа къде се намираме.
— Ама ни накара да запомним местата на всички лагери в Олеана — обясни Ремо.
— Това е добре — каза Даг. — Жалко, че вече не сте в Рейнтрий. — След това изброи местонахожденията и имената на всички лагери от Трипойнт до мястото, където реките се сливаха, и ги накара да ги повторят, първо поотделно, след това едновременно. Надяваше се хоровото повторение да им помогне да запомнят по-добре.
Хладното утро започваше постепенно да се затопля, въпреки че слънцето все още не бе успяло да пробие навъсените облаци. А падаше гъста мъгла.
— Ще ти бъда много задължена, ако ми отпуснеш за няколко минути един от двамата патрулни за лоцман — каза Бери. — Изглежда, попаднахме в типичната за долината на Грейс мъгла и не ми се иска да се набутам в някое пасище, както беше в разказа на Бо. „Завръщане“ едва ли ще има приличен вид на релси.
— Аз ще се кача — отвърна Даг. — Имам нужда да се пораздвижа.
И се качи при Бери и Уит на покрива. Бо и Ход слязоха долу, за да се постоплят пред огнището.
— Доколкото си спомням — започна Бери, — след завоя имаше голям остров и не ми се иска да попаднем от погрешната страна.
— Десния или левия ръкав трябва да хванем?
— Десния.
— Дадено, капитане. — Даг плавно изви руля. Мъглата около тях се сгъсти, превърна се в капки по дрехата му от еленова кожа. Наскоро Фаун я бе подплатила, за да му е по-топло през есента. Носеха се по течението към завоя. Даг протегна усета си за същност цяла миля напред, откри мястото, където течението се разделяше от двете страни на острова, и внезапно каза:
— На острова има някой.
— Не е възможно — отвърна Бери и присви очи напред. Видимостта бе съвсем намаляла. — Както е придошла реката, островът е под три, може би дори четири стъпки вода.
— Значи затова хората там не са много весели. — Даг се разтвори, доколкото му бе възможно, и се опита да не обръща внимание на шумните незаслонени същности около себе си. — Седем души са. Мътните ги взели, нищо чудно да се окажат същите лодкари от Рейнтрий, които ни подминаха снощи. — След малко добави: — Има и мечка. Всички до един са се спасили от наводнението, като са се качили на дърветата!
— Едва ли на онзи при мечката му е много весело — обади се Уит.
— Мечката е на друго дърво… Няма и следа от лодката им. Не е вързана на миля поне. Според мен, капитане, тези хора са закъсали. Поне една от същностите е ранена.
— Бо! — изрева Бери. — Ход! Патрулните, идвайте веднага! Трябва да пуснем малката лодка във водата, преди да се отдалечим прекалено много.
Всички се събраха на задната палуба и Бери обясни положението. Решиха да спуснат на вода и тяхната лодка, и лодката на Бар, за да вземат всички с едно отиване до острова. Освен това така можеха да си помагат, ако се случеше нещо непредвидено, обясни Даг. Той щеше да остане на „Завръщане“, за да я насочи в правилния ръкав. Уит и Ремо се качиха в лодката на „Завръщане“, а Бар в своята.
— Сигурен ли си за тези хора, Даг? — провикна се Ремо, когато бяха готови да се оттласнат.
— Да. На половин миля надолу са.
— Да, усетих ги! — каза Бар. — Следвай ме, Ремо! Ще е също като едно време. — Лодката се стрелна напред, греблото се мяташе ту от едната, ту от другата страна.
Ремо изсумтя, но го последва послушно. Гласът на Уит се понесе в мъглата:
— Поне е по-забавно е от превозването на овце.
— Овце ли? — попита Бери.
Даг само поклати глава.
Минутите се изнизваха бавно. „Завръщане“ се плъзгаше по течението. Брегът не се виждаше и имаха чувството, че са попаднали в обвито в мъгла пристанище. Ако се блъснеха в някой дънер или канара, илюзията щеше бързо да се разсее, помисли Даг. Затова бе напрегнат, насочил цялото си внимание напред.
— Езерняците нали ще успеят да ни намерят? — попита Бери.
— Нали затова качихме по един във всяка лодка — увери я Даг. — Вече стигнаха на острова. Браво на Бар! Спря точно между дърветата.
— Дано течението не го повлече. Може да се случи за миг.
— Патрулните от Пърл Рифъл знаят всички номера на реката — успокои я Даг. — Ще се справят много по-добре от мен. А пък тесните лодки плават дори когато са пълни с вода. Имат въздушни възглавници на носа и кърмата, измазани с катран и запечатани.
— Това значи бил номерът! Чудех се как го правят. — След кратко мълчание добави: — Мислехме, че е някаква магия.
Мина почти час, докато лодката на Бар се появи от мъглата. Двама мокри премръзнали непознати се бяха сгушили в средата, стиснали здраво седалките, трети седеше на кърмата и помагаше на Бар. Бо и Ход им подадоха ръце, за да се качат на борда. Единият едва не преобърна лодката, но Бар успя да запази равновесие.
— Ей! — провикна се онзи с греблото, изправи се и смъкна безформената си филцова шапка, която всъщност отдавна не ставаше за носене. Беше слаб и жилав, небръснат, бос, пръстите на краката му посинели от студ. — Да знаете колкото ви се зарадвахме! Ударихме се в острова снощи, беше вече тъмно, а течението отнесе лодките ни.
Бо се наведе над руля и закима.
— Сигурно. Как иначе.
Фаун, застанала край задния люк, наблюдаваше ококорено непознатия.
Тъкмо бяха изтеглили лодката, когато от мъглата се показа другата, с Ремо. Езернякът и Уит гребяха с всички сили. Лодката газеше дълбоко заради четиримата спасени мъже. Единият не само бе останал без обувки, ами нямаше и риза. Раменете му бяха изподрани, на места дори висеше кожа. Той вдигна копие за лов на мечки, най-невероятната вещ, която човек би задържал, когато лодката му се обърне. Изпъшка, докато се качваше, подпомогнат от нетърпеливите си другари, но когато се изправи на борда, подпрян на копието, се усмихна ведро. Беше сравнително висок за фермер, с черна коса, провиснала по врата и над искрящите кафяви очи.
— Това е капитанът ни, Форд Чикори — обясни гребецът.
— Аз съм капитан Бери, лодката е моя, казва се „Завръщане“ — обясни Бери и перна един непокорен кичур, паднал над очите й. — Добре дошли на борда.
Раненият лодкар я погледна с огромна благодарност.
— Госпожо, честно да ти кажа, твоите хора ни измъкнаха от големи неприятности! Цяла вечер крещяхме от дърветата, а водата се покачваше. Накрая прегракнахме и вече нямахме сили да викаме, но добре, че вие ни чухте.
— Благодари на Езерняка. — Бери кимна към Даг. — Той ви усети. Иначе в тази мъгла щяхме да ви подминем.
— Дори да ви бяхме чули, щяхме да си помислим, че сте призраци, които се опитват да ни примамят — обади се Ход.
Раненият погледна стреснато Даг, след това премести развеселен поглед към Хоторн и разроши косата му.
— Сигурно.
— Прекалено много страхотии се разправят — обясни Бери и перна Хоторн по главата. — Върви да помогнеш на Фаун. — Обърна се към екипажа. — Искам поне един от вас, патрулните, на покрива при Бо. — И двамата се качиха. — Бо — провикна се Бери след тях, — този път, ако Ремо ти каже, че отпред има пясъчен нанос или канара, послушай го.
Екипажът покани всички спасени в каютата. Даг влезе след тях и се замисли къде ли са оставени лековете. В кухнята бе топло, Фаун бе направила чай и бе опържила картофи с лук и бекон, полети с масло. На масата имаше и кошница ябълки. Имаше и топла вода, за да се измият. Всички одеяла и кърпи на лодката бяха овесени да се топлят пред огнището. Изтощените мъже посегнаха към тях с нескрито удоволствие. Тъй като нямаше достатъчно сухи дрехи, бяха благодарни и на затоплените одеяла.
Гореща вода, сапун и медицинските пособия на Даг бяха сложени пред огнището. Очевидно всички очакваха да се погрижи за ранените — той всъщност нямаше нищо против. Повечето бяха с порязвания и ожулвания и той накара Ход да ги измие с топла вода и сапун. Уит помогна с превръзките, след като Даг му обясни какво да прави. Капитанът на лодкарите бе пострадал най-тежко, затова Даг го настани на един стол пред огъня и нареди на Фаун да му почисти раните.
— Какво ти се е случило, за бога! — попита Фаун, докато промиваше ожулените и изподрани места. — Да не би мечката да те е нападнала?
Човекът й се усмихна, въпреки че от време на време се мръщеше, когато тя докосваше някоя от раните.
— Не, госпожице, не е това.
— Защо не доведохте и мечката? — обърна се Хоторн към Уит. И двамата наблюдаваха Фаун.
— Не беше малко мече, Хоторн — отвърна нетърпеливо Уит. — Щеше да преобърне лодката, ако преди това не ни изядеше.
Капитан Чикори обясни мило на Хоторн:
— Мечките могат да плуват, когато се наложи. Когато й омръзне да клечи на дървото, ще се махне оттам. — След това прошепна на Фаун: — Момчето ми е на същата възраст, има си и по-малко братче, което измисля какви ли не лудории. Мира нямаме. — Заговори по-високо. — Вижте сега какво стана… ох…
— Извинявай — намръщи се Фаун и сгъна парцала, за да попие кръвта, която сълзеше от поредната почистена рана.
— Продължавай, госпожице, знам, че го правиш за мое добро. Стана така, че когато стигнахме Грейс, нямахме достатъчно хора, защото трима се уплашиха от широката река и избягаха с малката ни лодка. Затова вързахме лодките заедно, но сега вече знам, че не е било много разумно, защото двете заедно не ни слушаха. Почти се бяхме отказали и се оставихме на течението. Решихме, че така ще успеем да се оправим до най-близкото пристанище, а оттам да наемем истински лоцман, който да ни отведе надолу по реката.
— Някой от вас плавал ли е досега? — попита Бери.
— Досега не бяхме. Някои от хората ми веднъж или два пъти са работили в горната част на Беърграс, но за мен лично лодките са непознати. Аз съм ловец — мечки, глигани, а пък госпожата си гледа градината. Не ме бива във фермерската работа. Пробвал съм. Растенията не виреят в ръцете на мъж, затова си казах, че в лова повече ме бива. — Отпи голяма глътка чай и продължи: — Та седях си аз пред огъня снощи и си представях как ловя мечки на твърда земя, където човек поне знае в каква посока се е отправил, и изведнъж хората ми дотичаха и се развикаха. И се ударихме в наноса. Прас! Веднага разбрах, че течението ни повлича и обръща, защото подът стана на таван. Хукнах към люка в средата на покрива, но водата нахлуваше като водопад. Единственият друг отвор беше прозорчето отстрани, от което редовно капеше вода, преди да свържем лодките.
Бери погледна предния и заден изход от каютата и двата големи прозореца.
— Ясно. Момчета, да не би сами да сте си правили лодките?
— Не точно. Купих ги от една вдовица. Мъжът й се споминал през лятото, когато се появила морящата твар на север от Рейнтрий. Така щеше да си помогне малко. Той беше един от моите хора. — Отпи нова глътка чай. — Та пробвам аз прозореца, но той се оказа тесен, за да мина. Водата продължаваше да нахлува и беше ясно, че ако не се измъкна, ще се удавя, а баща ми открай време разправяше, че ще намеря смъртта си на бесилото, затова си взех копието, изкарах ръце навън и викнах на Мечкогон и момчетата да теглят с всички сили, иначе да ме отпишат.
Мъжът със смачканата шапка — Даг реши, че Мечкогон е прякор — закима.
— Дърпахме и теглехме, ама лодката не го пускаше. Единствената ми мисъл беше, че не мога да ида при жена ти и да й обяснявам как си се удавил… Тя и без това беше против това пътуване — обясни той на Фаун, която кимаше с разбиране.
— Та люкът съдра ризата и ми смъкна кожата като на заек, но поне се измъкнах! — Чикори се ухили на хората си и те също му отвърнаха с усмивки, въпреки че бяха изтощени. — Метнахме се на наноса, преди втората лодка да се забие в първата, и цяла нощ се държахме за борда като мокри опосуми, но после корпусът взе да се откъртва. И значи ние заплувахме и попаднахме на дърветата встрани, бяха се килнали малко, но поне не мърдаха. Сигурно трябваше да съм нещастен, след като изгубих и двете си лодки, да не говорим, че останах и без дрехи, и без кожа, но се чувствах чудесно на онова дърво. От време на време ме напушваше смях. Просто не успявах да се сдържа. Беше ми толкова хубаво, че дишам въздух, че дробовете ми не са пълни с речна вода.
— То не се знае — намеси се Бери. — Ако не са били на парчета, когато са потънали, понякога течението ги повлича и надолу по реката могат да ги извадят. Какъв товар карахте?
— Дъги за бъчви и чембери, мечи и свински кожи. Меча мас. За дъгите не ми е мъчно, но за другите неща много ме е яд. Не бяха малко кожите, а и не се добиват лесно. — Той погледна подпряното си в един ъгъл копие.
— Чемберите вече не стават за нищо, а и кожите също, но зависи колко време са престояли във водата, така че, ако ги изсушиш, повечето се оправят и не плесенясват. Някои от дъгите може и да оцелеят, ако са здрави.
Чикори се зарадва, но партньорът му, Мечкогон не бе толкова доволен.
Фаун довърши с миенето и подсушаването на раните и смени мястото си с Даг, който се наведе, за да огледа раните внимателно и да ги опипа с усета си за същност. След малко обясни:
— Доста ожулени и натъртени места имаш, имаш изкълчени стави, разтегнати, но нищо изметнато или счупено. Снощи ти е текло доста кръв, нали?
— Направо не беше за гледане — потвърди Мечкогон. — Бях готов да му фрасна един, задето се хили, когато изглежда по този начин.
— Кръвта е спряла сама. — Даг се съсредоточи със същността си над раните. — Порязванията са прекалено неравни, освен това са повърхностни, така че няма смисъл да ги зашивам. — Докосна ивица кожа, поколеба се дали да я отреже с нож или ножица, след това просто прекъсна същността й. Кожата падна в ръката му и той я хвърли в огъня. — Заболя ли те?
— Кое? — попита Чикори и се опита да извие глава през рамо.
Даг усещаше същността на малкото парченце съвсем различно от комар или зрънце овес. Справи се по същия начин и с другите две провиснали парчета кожа. Стараеше се да ги прекъсне, без да засегне раната, за да не потече отново кръв. Кръв нямаше. „Най-добре да спреш и да помислиш над тази работа.“
— Да знаеш, че ще ти останат белези.
Чикори изсумтя с пълно презрение.
— Случвали са ми се и по-лоши неща.
Даг не се усъмни в думите му.
— Ако ми разрешиш, ще използвам малко Езерняшко подсилване за най-дълбоките рани, за да се пребориш с инфекцията, която е най-голямата заплаха в момента. След това Фаун ще те намаже с мехлем и ще те превърже, за да не сълзят раните, когато мърдаш. След няколко дни чистата риза ще е напълно достатъчна, за да ги предпазва, докато заздравеят напълно.
Чикори изви подигравателно вежди.
— Ако имах риза, щях да я изпера, ако имах кофа. И сапун. — Поколеба се. — Какво каза, че ще ми правиш?
Фаун преведе.
— Малко Езерняшко магическо лечение.
— Я! — ахна Чикори, впечатлен и стреснат. — Това е нещо ново. Ами, добре… — Обърна се подозрително към Даг, докато той докосваше същността му, но щом усети как болката намалява, зяпна удивено. — Бре! Странна работа. Досега нито един Езерняк не ми е предлагал такова нещо!
— Имам намерение да стана лечител на фермерите — обясни Даг. — Досега никой не е правил подобно нещо.
— Странно място е тази широка река — въздъхна Чикори.
Разбраха се да оставят мъжете в града, до който щяха да стигнат след два дни. Там Чикори се надяваше да открие стар приятел, който да им даде обувки и достатъчно запаси, за да поемат пеша към къщи. Междувременно Бери започна да се оглежда за лодките им. Изтощените мъже заспаха където бяха седнали и се събудиха едва когато екипажът върза „Завръщане“ за през нощта. Преместиха се, за да може Фаун да започне да приготвя вечерята.
Даг не бе сигурен дали иска да наметне пелерината си около Фаун, или да я притисне до себе си, докато са заобиколени от толкова много непознати фермери. Кой кого трябваше да защитава? Тъй като в каютата на „Завръщане“ се бяха събрали петнайсет души, за уединение и лични разговори и дума не можеше да става.
Даг бързо научи, че екипажът на Чикори се състои предимно от негови приятели и съседи от малко градче, разположено на приток в долната част на Беърграс, южно от Фармърс Флатс, встрани от ужасиите, случили се през лятото. Когато научиха това, Даг и Фаун въздъхнаха облекчено — той тайно, а тя без да се крие. Чикори си бе спечелил титлата „капитан“, понеже бе събрал отряд доброволци веднага щом бедите започнали, тоест когато злината била набрала достатъчно сили, за да отвлича и поробва фермерите от Рейнтрий и да ги изпраща да нападат други селища. Ремо и Бар се спогледаха, очевидно готови да се изсмеят на подобно начинание, но Даг слушаше внимателно разказа и разбираше, че този човек е достоен за уважение.
Форд Чикори се оказа великолепен разказвач. Не се перчеше като капитан Уейн, когато се поставяше в центъра на събитията, обикновено го правеше, за да пусне някоя шега, а през останалото време държеше слушателите си в захлас. След вечеря, доволен от вниманието, може би за да се отплати за гостоприемството, разказа случка с призраци. Ход и Хоторн го слушаха опулени, а останалите се преструваха, че не са особено впечатлени.
Всички изявиха желание да разкажат някоя и друга история и неусетно Чикори и екипажът му научиха накъде е тръгнала Бери, как Даг и Фаун са се оженили в Уест Блу, а също и за участието на Даг в ликвидирането на злината от Рейнтрий. Даг не им разказа по собствено желание, но Фаун, Уит и останалата част от екипажа на „Завръщане“ не се поколебаха, дори Бар и Ремо се включиха. За хората от Рейнтрий това, че пътуващият лечител Езерняк е и бивш патрулен капитан, беше доста стряскащо.
— Когато ходех на лов, съм попадал на стари леговища на морящи твари — каза Чикори и Даг се запита колко ли пъти ловецът е навлизал в забранени територии. Е, сега не бе времето да го разпитва. — Сиви петна, пълно мъртвило е там. Не ми трябват разни надути патрулни, които да ми забраняват да не припарвам там.
Даг отпусна усета си за същност. Добър ловец като Чикори може и да притежаваше елементарно развит усет за същност, като леля Нати, ако някой Езерняк се бе намесил преди няколко поколения. Бе нелюбезно да разпитва, а и Чикори може и да не знаеше.
Капитанът продължи разказа си.
— Срещал съм ваши патрулни, натъквал съм се на ваши лагери, но никога не се е случвало да ме канят, по-скоро са ме приканвали да си продължа по пътя, но досега не бях виждал Езерняк да бяга.
— Бяха хукнали като зайци, когато стигнахме северно от Флатс — намеси се презрително един от екипажа.
— Повечето бяха деца и жени — поправи го Чикори.
— Злините ловят първо най-малките — обясни Даг. — Когато злината се размърда, Езерняците са се научили да отделят час по-скоро децата, а останалите — патрулните, които не са с отрядите, и здравите възрастни остават за ариергард. Очевидно не сте стигнали достатъчно на север, за да попаднете на ариергарда, иначе злината щеше да ви пороби и вас.
— Попаднахме на много от онези, глинените — обади се Мечкогон и лицето му потъмня. — И преди, и след като бяха загубили ума си. Грозна гледка са това глинените.
— Злината ги прави от животните, които хваща — обясни Фаун. — Използва същността. — И описа гротескните създания, с които се бе сблъскала в Боунмарш. Говореше просто и прямо и дори не съзнаваше, че разказът й е по-интересен, отколкото историята с призраци на Чикори.
Даг не се изненада, когато разбра, че отрядът на Чикори се е разправил с глинените — благодарение на лова на мечки и преследването на глигани хората му бяха упорити и храбри. След малко Чикори навъсено отбеляза:
— Може и да бяха грозни създания, но повече ме притесняваха поробените фермери, които срещахме. Те не бяха съвсем безмозъчни. Трябва ти известно време, за да се усетиш, че не са наред, защото ходят и говорят, все едно имат някаква разумна цел, да не говорим, че приличат на останалите хора. Не можеш да разбереш кой е поробен, докато не ти наскачат, а тогава вече е твърде късно. — Той се намръщи към Даг. — Открихме, че ако ги заловим и ги откараме някъде на юг, идват на себе си. Открихме тази работа, когато спипахме един, дето искахме да го накараме да ни каже каквото има за казване. Отдалечихме се достатъчно и той се разприказва. Не че успяхме да разберем кой знае какво, защото не спираше да плаче. След това се опитахме да хванем колкото е възможно повече, за да дойдат на себе си. Нито един от тях не пожела да се бие редом с нас обаче.
Даг изви вежди. Този човек наистина бе спечелил уважението му.
— Не знаех, че фермерите могат да се оправят. Виж ти. Това е много добре… Те буквално изсмукват силите на злината.
— Рискували сте — рече неодобрително Ремо. — Ако се бяхте приближили до злината, тя щеше да ви пороби и тогава силите й щяха да укрепнат.
— По-добре така, отколкото да седим и да чакаме — отвърна напрегнато Чикори и погледна Даг. — Аз много не ги обичах Езерняците, а онези, които съм срещал, не криеха, че не искат да имат нищо общо с мен, но ще ви призная, че след миналото лято мразя злините много повече.
Темата бе интересна и Даг накара Фаун да опише събитията от Грийнспринг, защото той нямаше сили. Фаун и Уит успяха да обяснят какво е усетът за същност и как действат споделящите ножове. Бар и Ремо слушаха уплашени как двама фермери разкриват тайните на Езерняците. Чикори бе притихнал, слушаше внимателно.
Той бе нещо като кмет на селото — нищо че се оказа ужасен лодкар, — проявяваше инициатива, бе умен и бе успял да убеди приятели и близки да го последват, за да постигнат нещо добро. Думите му, както и същността му, дадоха на Даг материал за размисъл, когато двамата с Фаун си легнаха. Същността му, която бе поел при прекъсването, се вливаше в неговата със значително по-голяма лекота, отколкото същността на комара и зърната овес. Както и при злините, хората се оказаха най-лесната храна. „Нали Езерняците били канибали.“ Нито историите за призраци на Чикори, нито военните му истории бяха притеснили Даг, но когато Фаун се сгуши до него и заспа, той продължаваше да мисли.
Въпреки допълнителните пътници на борда „Завръщане“ не създаваше проблеми. Всичко си беше същото, забеляза Даг на следващата сутрин, когато пое смяната си. Ход бе на отсрещното гребло, а Уит на руля, неописуемо горд, че води лодката в правия участък. След малко Бери щеше да дойде, за да поеме задълженията си, тъй като следващият завой щеше да ги изведе на едно от най-проблемните места. Бери позволи на някои от лодкарите от Рейнтрий да седнат зад греблата, но двамата с Бо не ги изпускаха от поглед. Останалите нямаха нищо против да помагат в кухнята, за да компенсират хаоса, който бяха предизвикали с появата си. Като се изключи неблагоприятното влияние, което усещаха единствено Езерняците с усета си за същност, компанията на спасените се оказа много приятна.
Откъм долината долитаха ледени пориви на вятъра, от време на време иззад сивите облаци надничаше слънце и хората се бяха скрили в къщите си, на топло около огнищата или в складовете. Докато Даг оглеждаше реката, двама мъже в малка лодка се отправиха към тях. Когато приближиха, по-възрастният се надигна на коляно, размаха шапка и викна:
— Привет!
— Привет! — отвърна весело Уит. — С какво можем да ви помогнем?
— Ние можем да ви помогнем. Последното наводнение съвсем е объркало теченията и Крукид Елбоу е станало кошмарно място! Готови сме да ви преведем.
Това бе обичайният начин, по който местните изкарваха по някоя и друга пара. Откакто Бери се отнасяше с пълно доверие към усета за същност на Езерняците, отказваше на местните, въпреки че й бе приятно да научи клюките. Понякога на лодките имаше прясна храна и други стоки.
— Аз не съм капитан — отвърна Уит. — Колко искате?
— Десет медника до Елбоу. Двайсет до Рист.
Сумата не бе прекалено висока, след като това бе начинът да избегнат нежелани сблъсъци. Даг отвори същността си — досега се бе заслонил, за да се изолира от фермерското множество на „Завръщане“, — намръщи се и каза:
— Я! Странно. Единият е страшно омаян.
— От злина ли? — попита обзетият от паника Уит. Ход зяпаше любопитно.
— Не, не е бил докосван от злина. Напоследък е имал контакт с Езерняк. — Даг се съсредоточи, докато лодката приближаваше.
Омаяният се оказа мъж на средна възраст, опърпан, груб, типичен крайречен жител. Едва ли подобен човек би привлякъл и задържал интереса на любовница Езернячка. Може и да имаше други дарби, които не се виждаха, но същността му бе много ярка. Другият със сигурност привличаше женските погледи. Бе добре сложен, млад, с открито лице, чуплива кестенява коса, чист и спретнат. Той не бе омаян, но личаха признаци на стари травми. Наистина странно.
— Качете се на борда и говорете с капитана — провикна се Уит, когато лодката се приближи. — Май не ни трябва лоцман, но имаме разни неща за продаване, стига да се интересувате.
Лодкарите се качиха и се огледаха с интерес. Даг едва сега се сети, че може и да са наблюдавали потенциалните си клиенти от близката скала.
— Капитане! — провикна се Ход през предния люк. — Още гости!
Бери подаде русата си глава отвътре, изпусна чашата чай, която държеше, и ахна.
Красивият младеж я гледаше с нещо като ужас.
— Олдър! — изписка Бери и се хвърли да го прегърне. Той обаче стоеше като пън. — Олдър! Олдър! — повтаряше радостно Бери, заровила лице в рамото му. — Жив си!