Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (16)

15.

Рано на следващата сутрин Даг се увери, че миещата мечка е добре, когато животинчето го побутна любопитно по ухото. Освен това се бе изакало в единия край на одеялото, не за пръв път, тъй като приемаше постелята им за свое убежище. Даг изнесе мръсотията с една пръчка навън, в кошарата на козата. Нямаше да се учуди, ако зърната с изтръгната същност бяха излезли цели или се бе получил някой по-странен ефект, но по всичко личеше, че са приети напълно нормално — нямаше следи от кръв или някакво друго поражение на вътрешностите на мечето. Значи можеше да оставя стерилни зърна, без да се притеснява, че това по някакъв начин ще навреди. Въпреки това продължаваше да се отнася подозрително към повторното им използване като храна. Дали не трябваше да си купи пилета в следващото селище, където спрат, и да се пробва на тях, но този път по-методично? Щеше да даде задачи и на Фаун, тъй като не бе сигурен, че ще успее да опази пилетата живи, а не искаше да допуска грешки.

Облегна се на парапета и загледа как светлината се превръща от оловна в сребърна, а сетне и в златна, когато есенното слънце се вдигна над хълмовете край обвитата в мъгла река. Предстоеше поредният студен ясен ден, също като вчера — и това не вещаеше нищо добро за заседналата на пясъчната ивица лодка. Но пък един ден почивка щеше да е добре дошъл. Може би с Фаун можеха да си направят пикник до другия край на острова. Той протегна усета си за същност, за да открие места, където никой няма да им пречи, и прецени, че има начин да се отърват от Уит, Ход, Ремо, Хоторн и миещата мечка. Островът бе дълъг две мили, богато обрасъл със зеленина, нямаше никакви следи от злини и хора.

Пое си рязко дъх, докато пробваше обхвата на усета си. Насочи го и към двата края на острова. Да, очевидно можеше да усети и единия, и другия край, където сушата потъваше под водата. След това го насочи към по-далечните хълмове, докосна дърветата, клюмнали в готовност за зимния си сън, усети съхнещите умиращи растения и ярката същност на семената им; множество дребни създания, които се заравяха, покриваха и гушеха из храстите; други прелитаха от клон на клон; попадна на семейство тромави мечки в една падина. „Върнал се е. Пълният обхват на усета ми се е върнал!“ Ех, защо не беше на езерото Хикори, за да се включи отново в патрула.

Чу трополене в кухнята и разбра, че Фаун започва да приготвя закуската, след това се скара на мечето и накара Хоторн да стане и да се погрижи за него. Устата му потрепна, когато се замисли как би постъпил, ако имаше възможност да се върне — със сигурност щеше да остане.

Закусваха бавно, обилно и спокойно. Слънцето се бе вдигнало високо над хълмовете, когато Фаун престана да мисли какво да сготви, за да е доволен екипажът на „Завръщане“. Младите мъже, обикновено доста лакоми, сега бяха станали безразлични и дори не пожелаха да слязат на острова, за да хванат нещо. Предпочетоха да мързелуват на лодката, поне докато Бери не им раздаде задачи.

— Всъщност имаш ли нещо против да взема Ремо и Ход. И Фаун — каза Даг. — Искам да пробвам нещо.

Бери го погледна.

— Да не би да е свързано с омайването на Ход?

— Аха — отвърна Даг и се учуди колко са се развили отношенията им. Можеше да изрече подобни думи съвсем открито и да го разберат правилно. Капитан Бери кимна.

— Няма проблем. — След това попита замислено: — Няма ли начин вие двамата Езерняци да докарате малко дъжд?

— Не знам как се работи със същността, за да се промени времето, съжалявам — отвърна сериозно Даг. — Може би древните езерни магьосници са ги умеели тези неща, преди светът да се раздели.

Бери го погледна.

— Даг, само се пошегувах.

— А, така ли.

Фаун го погали по ръката.

— Няма нищо. И аз не винаги разбирам хумора на патрулните. Но мога да ти кажа, че ако нещо е ужасно, патрулните решават, че е невероятно смешно.

Ремо май имаше да каже нещо по въпроса, но устата му бе пълна.

Отначало Даг си мислеше да се качи на покрива, но след това прецени, че е най-добре да е по-далече от останалите. Взеха малката лодка на „Завръщане“, за да отидат на брега, въпреки че можеха и да прегазят плитката вода. Помахаха на Бери и Уит, които се бяха заели да изровят част от пясъка с надеждата лодката да се освободи от пясъчния капан. На едно високо място, откъдето се виждаше речната долина и върбите, Фаун просна одеяло и всички насядаха в кръг с кръстосани крака и загледаха Даг. Ход беше нервен. Ремо се мръщеше. Фаун чакаше търпеливо.

Даг прочисти гърлото си и му се прииска да е по-сигурен в това, което върши.

— Фаун каза, че отговорът на загадката е някъде между нас, но просто не сме го намерили. Защо Ход е омаян, а Фаун не е? Защо Езерняците не се омайват един друг? Какво е предназначението на същността ни? Мисля двамата с Ремо да отворим същностите си докрай, да се опитаме да се подсилим един друг, като през цялото време се наблюдаваме внимателно.

— А какво ще търсим? — попита Ремо. — Това вече сме го правили преди.

Даг поклати глава.

— Наблюдавай внимателно, за да забележиш нещата, на които обикновено не обръщаме внимание. Следи разликите между Ход и Фаун. От получателя ли зависи разликата, или от начина, по който се отдава същността? Предполагам, че не всичко зависи от получателя, защото това означава, че аз не мога да направя нищо — мога единствено да лекувам болни или ранени фермери, а други не. После, как ще разбера предварително кой е болен и кой не е? Как мога да пратя някой изпаднал в смъртна беда да си ходи… — Даг замълча. Преглътна. — Ти започни, Ремо. Направи слабо подсилване на Ход.

Ремо се размърда, без да крие съмнението си.

— Пак ли коляното?

— Какво ще кажеш за носа? — предложи Фаун. — Вчера е настинал и подсмърча. Така няма да се смеси със старото подсилване.

Ход наистина подсмърчаше шумно цяла сутрин. Сега се изчерви, но закима. Даг усети, че ще е напълно открит за усещанията на Ремо, прецени, че няма нужда да проявява предпазливост, и затвори очи. Усети как същността на Ремо потича между двамата и се насочва като капки вода към същността на Ход, последвана от топло докосване. Ремо кихна и Даг бързо отвори очи.

Ход избърса носа си и погледна учудено. После каза:

— Много е приятно.

Даг присви очи, но не забеляза нищо необичайно. Прокара ръка през косата си.

— Добре, сега направи същото на Фаун.

— Сигурен ли си, Даг? — попита Ремо притеснено. — Не ми се иска… да омая съпругата ти.

— Фаун вече е получавала доста сложно подсилване от мен и по-слабо от Мари и Катагус. Нали така, Фаун?

Младата жена кимна.

— Бях си изгорила ръката и старият Катагус оправи раната, а пък Мари… ти беше там, когато тя ми помогна. — Посочи корема си, където белезите не се виждаха, но бяха превърнали цикъла й в крайно болезнен.

— Досега не е омаяна, а това, което ще направиш, е много по-слабо дори от най-елементарното подсилване — успокои го Даг. — Хайде, пробвай.

— Къде? — попита Ремо. — Бар разправя, че ако направиш подсилване на фермерско момиче… — Млъкна и се изчерви. Заслони се бързо.

— Я престани — скастри го Даг. — Може пък, докато наблюдавам, да открия нещо важно.

Ремо се отвори само наполовина. Зарея поглед към речната долина, за да избегне погледите на останалите. После продължи да обяснява.

— Бар разправя, че ако направиш подсилване на фермерско момиче на… на… интимните й части… — изрече последните думи с огромно усилие, — ще събудиш желанието й да е с теб.

— К’во? — ахна Ход.

— Ще й се прииска да се изтъркаля с теб в сеното — преведе Даг на езика на Ход.

— Аха — закима знаещо Ход. — Ясно.

От изражението на Фаун личеше, че не й е необходим превод. Въпреки това тя се намръщи.

— Даг, затова ли, когато се запознахме, каза, че не можеш да изцериш утробата ми, след като злината ме разкъса отвътре?

Ремо се врътна към нея, щом чу тези думи, и за пръв път спусна усета си надолу от врата й. Ококори се.

— Не — отвърна Даг. — Така са ме учили за лечението на бойното поле. За хора, които не са специално обучени да работят като лечители, е най-добре да правят подсилване на същите части на тялото, които има и раненият — както Ремо подсили носа на Ход преди малко. Тъй като нямам утроба, от която да изтегля същност, не мога да те подсиля. — Той се поколеба. Лечението, което прилагаше напоследък с помощта на призрачната си ръка — проекцията на същността, — определено не действаше по този начин. — На твое място не бих вярвал на приказките, дето ги е дрънкал Бар.

— Той не дрънка празни приказки — възрази Ремо. — Каза, че го е правил.

Даг стисна устни.

— Ти сигурен ли си?

Ремо кимна засрамено.

— Бяхме изпратени да патрулираме и преспахме в обора на един фермер. Той си падна по една от сестрите. По най-хубавата, естествено. Предизвикваше ме да ухажвам другата, но аз го заплаших, че ще го издам на шефа на патрула, и той престана да ме занимава. — След малко добави: — Почти съм сигурен, че го е правил неведнъж.

— Няма начин да е извлякъл същност от утробата си — отвърна бавно Даг. Все още не вярваше в хвалбите на Бар.

— Не, той каза, че я бил взел от… — Ремо посочи слабините си — от съответстващите части. Имал повече от достатъчно. Поне така твърдеше.

Намеси се и замислената досега Фаун.

— Тогава не е било никакво подсилване. Може би просто… нещо като галене? Знаеш ли, Даг, онова, което ви учат, може да е просто за пред младите патрулни, за да им спестят неприятностите. А пък следващото поколение, ако никой не е посмял да пробва, предава знанието като факт. Така че е напълно възможно и двамата да се окажете прави.

Даг се почеса по врата и се замисли. Може би по-късно, когато двамата останеха насаме, щеше да пробва.

— Лакът. Пробвай слабо подсилване на лакътя й.

— Добре — съгласи се Ремо; тонът му подсказваше, че ако стане нещо, Даг не бива да забравя, че той го е накарал. Отново се наведе напред.

Това подсилване, поне така му се струваше на Даг, бе съвсем същото както при Ход. Фаун потърка лакътя си, присви очи към Ремо и се усмихна спокойно.

Засега не бяха постигнали нищо.

— Добре — въздъхна Даг. — Сега е мой ред. Искаш ли да пробваш пак? Имаш ли нужда от почивка?

Ремо поклати глава.

— Не, това беше незначително.

Даг седна и отвори същността си докрай. Опита се да се абстрахира от всичко.

— И аз ще пробвам с лакътя. Застани от лявата ми страна, защото там все още се появяват проблеми.

Ремо наклони глава на една страна и разтвори устни. Заговори уплашено:

— Даг, ти имаш най-странната същност, която съм виждал. От едната страна носиш белези, от другата се появяват възли, но пък е толкова наситена, също като на лечител. При теб просто не е ясно къде да подсиля.

Даг кимна и каза:

— Тази работа се появи преди известно време. Доста отдавна. Защо не пробваш с крака? За там няма да откажа малко подсилване. — Погледна Фаун и си припомни как масажираше краката му. Тя се усмихна нежно.

Ремо се стегна, докосна десния си крак, след това и крака на Даг. Даг усети как същността преминава. Ето го! Отзвук от същността — подобен на бледа втора дъга, която понякога се появява успоредно на първата — премина между двамата и остана дори когато същността на Ремо се сля с тази на Даг. Същността на крака на Ремо отново се затвори като гъста течност.

— Видя ли? — възкликна развълнуваният Даг.

— Какво? — попита любопитно Ремо. — Според мен си беше най-обикновено подсилване.

— Ами потока от мен към теб, също като подводно течение?

— Изобщо не забелязах такова нещо.

Даг стисна разочаровано зъби. Едва се сдържа да не нападне момчето с: „Тогава се отвори по-широко, мътните те взели!“ Ремо бе най-обикновен млад патрулен. По всяка вероятност чувствителността на Даг към същността се бе развила, също като таланта му на създател. Дали някога бе експериментирал с нещо друго освен с простичките подсилвания на бойното поле? Ако Ремо наистина не бе усетил, значи нямаше да е от полза за усещанията на Даг.

Въздъхна и каза:

— Добре. Сега е мой ред. Ремо, трябва много да внимаваш. Ще започна с десния лакът на Ход, тъй като няма какво друго да подсилваме. — Фаун бе права, когато предложи да действат отделно, за да могат да сравняват.

Той протегна призрачната си ръка и отпусна слабо подсилване. Този път не се появи ехо на същността! Момчето погълна жадно подсилването и въздъхна доволно.

Ремо ахна. Сочеше куката на Даг.

— Мътните го взели! Това пък какво беше?

Даг бе забравил, че не е споменал пред Ремо за новия си талант.

— Успокой се. Това е само приз… проекция на същността. Вместо да имитира дадена част от тялото ми, тя тегли същност отвсякъде. Хохари — главната лечителка в лагера на езерото Хикори — твърди, че това било умение, характерно за създателите. При другите създатели не приема точно тази форма, но както виждаш, при мен е различно.

— Виж ти! Хм. — На Даг му се искаше младежът да не се кокори така, но той бързо се успокои и се постара да слуша внимателно.

— Ще почакам — заяви търпеливо Даг, — докато отвориш отново същността си.

Ремо преглътна. Бяха му необходими няколко минути, но най-сетне се отпусна и се отвори, както бе необходимо за Даг. Даг потърка челюстта си.

— Сега аз ще пробвам върху теб. Не наблюдавай самото подсилване, търси ехото, което може да премине от теб към мен. Бих казал, че е като подводно течение, но май прилича повече на връщане на същност, която преминава през другия с известно забавяне. Готов ли си?

Ремо кимна. Даг се наведе напред и отново протегна призрачната си ръка. Застина за миг, когато усети как същността на Ремо трепна от страх, а след това остана неподвижна. Той кимна и насочи подсилването към дясната ръка на Ремо. Този път, тъй като внимаваше, забеляза ясно как същността се връща. Лекото ехо от Ремо обаче се стопи в ръката на Даг бързо като снежинка. Даг изви вежди.

— Видях го… — започна развълнувано Ремо, след това замълча. — Ама не съм сигурен какво точно видях.

— Видя ехо на същността си. Усетих го как се плъзна в мен. Стана много по-бързо, отколкото… ами… от най-елементарно подсилване. — Подсилването, което Ремо бе направил на Даг, все още се усещаше, приятно и ясно различимо. Ехото в крака на Ремо бе почти напълно поето. Даг въздъхна дълбоко и се обърна към Фаун. Тя го наблюдаваше внимателно и очевидно се стараеше да следи какво точно става. Той кимна, за да я успокои.

Даг се съсредоточи, отвори сърцето си за нея, посегна и направи подсилване на десния й лакът. Ехото се върна към него също като целувка и по устните му затрепка усмивка.

— Видях го пак! — възкликна Ремо. — Мисля, че…

Даг се отпусна назад и избърса челото си.

— Видях. Почувствах. Да. Причината, поради която Фаун не е омаяна, е, че същността й се държи като същността на Езерняците. Така я чувствам, докато не й направя подсилване. При теб не беше така. Странно…

— Сигурно защото сте женени — предположи Ремо.

— Не съм сигурен. — Поне при Езерняшкия брак се трансформираше същност и доказателство за това бяха брачните върви. Само че Даг не можеше да се ожени за всичките си потенциални пациенти. Май това щеше да остане неразрешима загадка.

Нямаше с кого повече да пробват. Отговорът сигурно бе скрит в плетеницата на същността — или в липсата й. Даг легна по гръб и погледна гневно най-близката върба с окапали листа, а после вдигна поглед към обедното небе. Двамата с Ремо си бяха разменили същност, Даг бе разменил с Фаун. Никой не бе разменил с горкия Ход.

Или по-скоро никой не бе приел размяна с горкия Ход.

„Богове! Мога ли да го направя? Не искам частици от Ход в себе си!“

„Наистина ли искаш да се превърнеш в лечител на фермерите, старче? Истинският лечител не може да подбира пациентите си. Длъжен е да поеме всеки, който поиска помощ.“

— Не е истина. — Вдигна глава към небето, обзет от почуда. — Никога не е било истина.

— Кое, Даг? — попита Фаун с измъчен глас, който издаваше, че е на края на силите си. Беше свила устни, все едно бе сърдита.

— Не е истина — повтори той, — че Езерняците не се омайват. Ние се омайваме един друг непрекъснато.

— Какво? — стресна се Ремо.

Даг се усмихна. Вдигна лявата си ръка към Ход. Насочи леко подсилване към наскоро оздравялото коляно. Отвори същността си напълно, но с топлота, без резерви.

Връщането бе толкова силно, че Ремо възкликна. Потокът бе неочакван и мощен.

Ход се приведе, мигна, след това стисна крака си. По устните му затрепка усмивка.

— Я! — ахна той. — Усетих как изчезна. — И след малко попита: — Нали пак мога да съм ти приятел?

— Разбира се, Ход — отвърна Даг. — Разбира се, че можеш.

— Даг — обади се предупредително Фаун, — няма ли да ни обясниш? Готова съм да се обзаложа и да си изям шапката, че си направил нещо по-лошо, отколкото с оная риба.

— Току-що отомаях Ход! — заяви доволно Даг и се разтресе от беззвучен смях. — В известен смисъл.

— Първата част я разбрах — призна Фаун и зачака да й обясни втората.

— Предполагам, че гладът, който омаяният изпитва към непрекъснато подсилване, не е единствено защото човек се чувства добре. Това е опитът на същността да постигне вече познатия й баланс. Това е завършекът на размяната. Лошото е, че с всяко ново подсилване се блокира или по-точно казано, се отблъсква връщането на същността.

Даг продължи все така развълнувано:

— Това също така обяснява защо омайването не се случва при всички. Зависи от това колко отворен — или заслонен — се чувства Езернякът по отношение на фермерите — или към определен фермер. Аз бях отворен към Фаун от самото начало, така че при нея не се е получил дисбаланс. При Ход… не беше така. Досега. Разбрахте ли?

Предполагаше, че ще изплаши Ход и Ремо, ако скочи и заподскача като циркаджия, макар много да му се искаше.

Ремо не бе чак толкова ентусиазиран.

— Какво искаш да кажеш с това, че се омайваме непрекъснато? Не е вярно!

— Първо се омайваме, после се отомайваме. Това е размяна на същности, на баланс. Обзалагам се, че започва още с майчиното мляко и продължава цял живот — децата на Езерняците още от малки получават подсилване от близки, роднини, приятели, когато се наранят. Когато станат големи, се включват в патрула и някой им прави подсилване, те на свой ред правят на друг. Ние се движим в езеро от обменена същност. Вече ми е ясно защо Езерняците се чувстват нещастни и изолирани, когато са далече от своите.

На Ремо му бе интересно, въпреки че изпитваше известни съмнения.

— Сигурен ли си?

— Почти. Но да знаеш, че отсега нататък много ще внимавам.

— Това означава ли, че ще обучиш и други лечители да помагат на фермерите? — попита Фаун.

— Искрице, ако съм прав, всеки лечител, който знае този факт, може да лекува фермерите, без да ги омагьосва, стига да няма нищо против да отиде при тях. — Той се поколеба. Тази работа можеше да се окаже по-значителна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но пък работата на лечителите не бе за придирчиви страхливци.

— А какво ще стане с това езеро от обменена същност, ако прекалено много Езерняци започнат да поемат фермерска същност? — попита Ремо. — Какво ще стане със създателите?

Даг се замисли, после каза:

— Не знам. Тази сутрин дойдох тук, за да намеря някои отговори — и наистина успяхме! — но по всичко личи, че възникна още по-голям въпрос, на който нямам отговор.

След ново дълго мълчание Фаун се изправи, накара и останалите да станат и сгъна одеялото. По пътя мълчаха. Поне Ход бе престанал да подсмърча.

 

 

Следобед, когато бе най-топло, Даг заведе Фаун на острова, за да ловят катерици, както казаха на Хоторн. Хоторн се примоли да тръгне с тях и посегна към прашката си. Ремо, боговете да го благословят, веднага разбра кода на патрулните и задържа момчето, докато съпрузите слязат.

Не им отне дълго време, за да си намерят подходящо място. Вятърът се бе усилил и се обръщаше на северозапад, подкарал пухкави облаци. Но падината, която откриха, бе закътана; постлаха одеяла и се насладиха на усамотението и удобството.

През следващите чудесни часове Даг откри, че благодарение на все по-големия контрол над проекцията може да подсилва определени части от тялото на Фаун, които не съответстваха на неговите, въпреки че тя каза, че ефектът не бил по-добър, отколкото на призрачната ръка. Сравниха техниката няколко пъти, за да са сигурни, като Фаун много се стараеше да не се разкиска. Даг не се сдържа и също се разсмя. Така и не успя да провери твърдението на Бар за предизвикването на желание у момичетата, защото не можеше да стои заслонен около Фаун, а и цялата процедура щеше да прилича на наливането на мляко в мляко, след което човек да очаква промяна в цвета. Надяваше се подсилването на местата, засегнати от злината, да облекчи предстоящия й месечен цикъл.

— Подсилването не лекува напълно — обясни той, докато лежаха сънени, с преплетени тела, уморени от задълбоченото проучване. — То дава сили на тялото да се лекува само и да се пребори с инфекциите. Ако пораженията са прекалено големи или болестта се разпространява прекалено бързо, тогава работата на лечителя е много тежка.

Фаун извърна глава, за да покрие кожата му с целувки.

— А възможно ли е лечителят да се увлече? Може ли да отдаде толкова много същност, че да изгуби сили?

Даг поклати глава.

— Първо ще изгубиш съзнание. Не е като кървенето, което може да продължи, без ти да искаш и без да усетиш. Въпреки че изтощението може да предразположи лечителя към болестта. — Поколеба се. — Подсилването не трябва да се бърка със заключването на същността, което практикуват лечителите. Ако един създател потъне прекалено дълбоко, смеси същностите и пациентът му умре, тогава и създателят ще умре. Умиращата същност разкъсва и другата.

— Я! Интересно, дали прадедите ти не са измислили споделящите ножове точно така?

Даг се отпусна назад.

— Хм. Много е възможно, Искрице! Да, може. — „На това му се казва умно фермерско момиче.“

Тя кимна и сви вежди.

— Така или иначе, няма да е зле да си пазиш силите.

— Също както патрулните гледат да са в добра форма — отвърна замислено той.

— И обратното.

Той я целуна по косата.

— И обратното, Искрице.

 

 

На следващата сутрин Даг се събуди от целувките на Фаун. Небето бе надвиснало сиво. Фаун се надигна на лакът.

— Ти знаеш ли какъв ден е днес?

— Загубил съм представа — призна той. — Питай Бери.

— Ще я попитам. — Тя се ухили и стана да приготви закуската.

Облаците станаха още по-тъмни, но така и не заваля. „Завръщане“ си оставаше заседнала в пясъка. След като се наобядваха, Уит настоя двамата с Даг да обиколят задната част на острова. Паднали дървета и избуяла трева образуваха нещо като мост до брега и двамата тръгнаха по него предпазливо, въпреки че Даг се опита да убеди младежа, че там няма нищо. Когато се върнаха, Ремо ги посрещна и им предаде изричната заповед на готвачката да отидат да хванат риба, стига да не е като предишната. Отново се отправиха към задната част на острова и се върнаха натоварени с щуки и костури. Бо и Ход взеха улова, за да го почистят и изкормят. После Уит си направи устата за урок по стрелба. Ремо и Даг сложиха мишена, а Уит донесе лъковете и стрелите. След малко Ход и Хоторн се присъединиха, за да опитат и те, и докато всички се изморят, най-вече инструкторът, оловносивото небе съвсем притъмня и нощта се спусна.

В каютата на „Завръщане“ въздухът бе топъл и влажен, а ароматът — божествен. Даг влезе в кухнята и се оказа, че там кипи работа. Бери и Фаун пържеха риба, картофи и лук, а Уит и Бо бяха изнесли буренце бира. Откъде ли я бяха взели?

— Какво празнуваме? — попита добродушно Даг.

Фаун остави тигана, приближи се до него, изправи се на пръсти, прегърна го през врата и привлече лицето му надолу.

— Теб. Честит рожден ден, Даг! — Целуна го звучно, пред целия екипаж. Той се отдръпна и зяпна недоумяващо.

— Браво! — провикна се Уит. — Спипахме го! Той не очакваше!

— Откъде знаеш, че ми е рожден ден? — попита той. От двайсет години не бе обръщал внимание, а и не бе споменавал за рождения си ден пред никого.

— Даг! — започна нетърпеливо Фаун. — Нали го каза в кметството, когато се оженихме в Уест Блу! Разбира се, че съм го запомнила!

А пък рожденият ден на Фаун бе след шест седмици. Беше научил по същото време, а след това бе забравил. Мислеше, че по това време ще са в Греймаут, и се питаше какви ли са обичаите, когато някой фермер има рожден ден. Искаше да я зарадва и се радваше, че Уит ще е с тях, за да го разпита и да й помогне да не се чувства прекалено самотна на чуждото място. „Богове, та тя ще стане на деветнайсет!“ Даг не беше сигурен дали да се чувства стар, или просто да се зарадва, но Ремо го накара да седне, а Бо му подаде халба бира и той реши, че най-доброто решение е да се почувства добре.

Похапнаха крехка риба и картофи, които се топяха в устата, пиха бира, шегуваха се, разказваха си случки и се смяха като стари приятели. Даг се радваше, че Ремо също е на масата, и му беше приятно, че Езерняци и фермери прекарват добре и празнуват заедно.

Бирата, както се разбра, била тайно осигурена от Уит за празника на последната спирка, където продал стъклата. Тъй като бе определена за подарък, Бо не бе посмял да я пипне и много се гордееше с този факт. Началото на конспирацията, организирана от двамата Блуфийлд, бе сложено преди няколко дни. Когато всички се нахраниха, Фаун извади един вързан с красива панделка пакет. Даг го отвори. Вътре имаше чисто ново наметало с качулка, каквито носеха моряците.

— Бо ми разреши да използвам старото му за модел — обясни доволно Фаун. — Предложих да направя и на него и на Бери освен на вас двамата с Уит, ако ми намерят плат, но още не съм готова. — Във втори пакет имаше ръкав на пуловер, все още незавършен. — Следващата седмица ще свърша повече работа. Ремо ми каза, че Езерняците си подарявали нови дрехи и оръжия на рождените дни, а когато станеш патрулен — кон. Ти си имаш кон и цял арсенал, но поне ти направих още няколко стрели. Бери ми даде върхове от стомана от Трипойнт, а Хоторн имаше орлови пера. — Тя добави шест нови стрели и Даг си каза, че по-скоро ще си прехапе езика, отколкото да й обясни, че подобни подаръци са за младежите.

По стените и прозорците заплющя дъжд и Бери вдигна поглед, но тъй като вятърът не премести лодката, се отпусна на мястото си и отпи глътка бира. Даг щеше да е най-доволен да седи пред огнището и да прегръща жена си чак до сутринта, но Фаун се дръпна от прегръдката му.

— Още ли има? — попита той.

— Ремо каза, че Езерняците не правели торти за рождените си дни, но ако ще ставаш истински член на семейство Блуфийлд, трябва да ядеш торта — обясни Уит, когато Фаун отиде за тортата. — Със свещи. И това е фермерски обичай — или поне у нас беше така.

— Най-много обичам свещите. По една за всяка година — обясни Фаун, когато сложи тортата пред Даг. Тортата бе покрита с истинска гора от тънки свещички. — Направих я с джинджифил, круши и медена глазура. Вече започна да ми омръзва от ябълки, а бъчвите са пълни.

— Откъде взехте свещите? — попита Даг, очарован и изненадан. — Да не бе да са от същия склад, откъдето Уит е взел бирата?

Фаун поклати глава и тъмните й къдрици подскочиха.

— Не, там бяха прекалено големи. Направих ги сама днес следобед, восъка ми го даде Бери.

Даг извади една свещичка, завъртя я между пръстите си и я помириса. Миришеше на мед.

— Браво, Искрице, добре си се справила.

Тя се усмихна доволно.

— Сега трябва да ги запалиш, а след това да си намислиш желание. Ако ги духнеш на един дъх, желанието ти ще се сбъдне.

Даг не можеше да си представи как същността му би могла да окаже влияние върху подобно нещо, затова реши, че става въпрос за някое фермерско суеверие. Въпреки всичко му стана приятно.

— Струва ми се доста трудно.

— По-лесно е, когато си на шест, отколкото на петдесет и шест — засече го Уит.

— Да, прав си. Така е. Ще пробвам. — Някои Езерняшки създатели правеха свещи с помощта на същност и задачата бе повече от лесна, докато сега щеше да му се наложи да се понапъне. Но пък тези свещи бяха добре направени, създадени от Фаун. Бяха като брачните им върви. Той сложи свещичката на мястото й в глазурата, съсредоточи се, подготви същността си, призова най-усиленото си убеждение и прокара призрачната си ръка над бодливата повърхност на тортата. За негово огромно удоволствие с тихо просъскване се появиха петдесет и шест малки пламъчета.

Вдигна доволно глава и забеляза, че и Фаун, и Бери — стояха от двете му страни, стиснали подпалки — са зяпнали недоумяващо. Всички около масата мълчаха. Ход мигаше. Хоторн се бе опулил. Бо, изглежда, си бе глътнал езика.

— Не трябваше ли да го правя? — попита колебливо Даг.

— Аз щях да остана впечатлен, ако успееше да ги духне едновременно — призна Уит глухо.

Ремо се разсмя. Не, по-скоро изцвили, реши Даг. Щеше да се подразни, ако Ремо не бе спрял след малко, чуваше смеха на момчето за пръв път.

— Браво, Даг — похвали го Фаун. — Отсега нататък ти ще палиш свещите върху тортите за рождени дни. — Духна пламъчето на подпалката и му подаде нож.

Даг изчака Фаун да се порадва на пламъчетата, а той да се порадва на грейналото й лице — приличаше на залязващо лятно слънце над водата. Не си послужи с измама, когато духна свещите. Фаун ги извади, за да ги използва пак, и двамата с Хоторн облизаха полепналата по тях глазура. Разрязаха тортата на щедри парчета и въпреки това половината остана за закуска. След това сложиха Даг да седне пред огъня заедно с Фаун, точно както си бе представял, а Уит и останалата част от екипажа се заеха да вдигнат и измият. Дъждът барабанеше по покрива. Ход и Хоторн тормозеха Ремо да им покаже как Езерняците лъжат в игрите на късмета, а Ремо негодуваше, че нито знае как се играе, нито как се мами.

И тогава, с тихо пъшкане и ясно доловим тласък, „Завръщане“ се отдели от пясъчния нанос. Бери извика радостно, останалите изоставиха задачите си, за да завържат лодката на безопасно място някъде край острова. Задачата бе поверена на двамата Езерняци, тъй като те притежаваха способността да се движат безпроблемно в тъмното. Когато се върнаха, мокри до кости, Фаун им бе направила горещ чай, а пред огнището бе поставила затоплени кърпи. Съблякоха мокрите дрехи — освен Даг, тъй като неговите бяха предпазени от новата пелерина, — взеха нови, а онези, които имаха място, похапнаха още торта и пийнаха бира. Навън заваля и град, но здравите въжета държаха лодката добре и всички отново се настаниха пред огнището.

Бери извади цигулката и им изсвири три песни — две живи, едната бавна и жална. Нямаше достатъчно място за танци, но докато Бери си почиваше, лодкарите учеха семейство Блуфийлд на своите си песни. Хоторн настояваше, че знае всички мръсни думи.

— Да, но не ги разбираш — изръмжа Бо.

— Разбирам ги!

— Дали да не ви изсвиря песен за лека нощ? — предложи Бери.

— Още не! — възмути се Хоторн. Ход изглеждаше изтощен. Уит се бе замислил.

Ремо седеше на пода до огъня, миещата мечка спеше в скута му. Изведнъж младежът вдигна рязко глава.

— Какво? — попита тихо Даг.

— По реката се спуска Езерняк.

— В това време? — изсумтя Бо. — Тоя глупак би трябвало да е спрял някъде, ако не иска лодката му да се преобърне. При това би трябвало да я е завързал и за двата края, но за тази работа се иска акъл.

Даг се съгласи, но протегна усета си за същност. Наистина идваше Езерняк и бе измръзнал и мокър. Същностите им се докоснаха, лодката се отклони настрани и се опита да се пребори с вълните.

Ремо се ококори, остави животинчето на пода и се изправи.

— Това е Бар!

Последва глух удар и някой задумка с юмрук по корпуса.

— Ремо, глупако! — прозвуча дрезгавият глас на Бар. — Мътните да те вземат дано! Знам, че си тук! Ела да ми помогнеш, преди да замръзна под тоя проклет дъжд!